Джордж Елиът
Мидълмарч (78)

Глава 77

Провалът ти днес прави уязвим

за подозрение и най-добрия,

най-щедро одарения човек.

Хенри V^[275]

На следващия ден Лидгейт трябваше да отиде до Брасинг и каза на Розамонд, че щял да се прибере чак вечерта. Напоследък тя не бе излизала извън къщата и градината, освен да отиде на черква, а веднъж посети татко си, на когото каза: „Ако Тършиъс замине, ти ще ни помогнеш с преместването, нали, тате? Предполагам, че ще имаме много малко пари. Надявам се, че може някой да ни помогне“. А Винси бе отговорил: „Да, дете мое. Нямам нищо против да ви дам стотина-двеста лири. Вече виждам края на нещата“. Като се изключат тези излизания, Розамонд си бе стояла все вкъщи, печално отпусната в очакване, насочила до такава степен съзнанието си към посещението на Уил Ладисло като източник на надежда и оживление, а също и като нов подтик за Лидгейт веднага да подготви заминаването си от Мидълмарч за Лондон, че започна силно да вярва как пристигането ще е основателна причина за заминаването им, без да вижда ясната връзка помежду им. Подобна привичка да се установява взаимовръзка между различни събития е твърде разпространена, за да може наистина да се смята за слабост само на Розамонд. Ала именно този вид взаимовръзка предизвиква най-голяма изненада, когато двете събития се откъснат едно от друго. Защото да видиш как се стига до следствието, обикновено означава да проследиш разни разминавания и засечки. Ала да не виждаш нищо друго освен желаната причина, като й приписваш желаното следствие, обикновено ни освобождава от всякакви съмнения и подсилва нашата интуиция. Това бяха процесите, които протичаха в съзнанието на клетата Розамонд, докато нареждаше всички вещи около себе си все така красиво, но много по-бавно. Тя току присядаше до пианото с намерението да посвири, ала после се отказваше, но се заседяваше на столчето, опряла бели пръсти на дървения капак и загледана пред себе си със замечтани, но и отегчени очи. Меланхолията на Розамонд така се беше задълбочила, че предизвикваше у Лидгейт странна боязън, сякаш състоянието й бе някакъв безмълвен укор, и затова силният мъж се поддаде на съчувствие към това красиво крехко създание, чийто живот като че ли по някакъв начин той бе накърнил, и отбягваше погледа й, а понякога дори се стряскаше от появата й и изпитваше страх от нея и за нея, който сега го обземаше много по-силно, след като моментната му ярост бе стихнала.

Ала тази сутрин Розамонд слезе от стаята си на горния етаж — понякога седеше там по цял ден, когато Лидгейт го нямаше, — облечена за разходка в града. Трябваше да пусне едно писмо — писмо, адресирано до мистър Ладисло и написано с очарователна сдържаност, но и с намерението да ускори пристигането на господина чрез ясен намек за беда. Прислужницата, единствената, която имаха сега, я видя да слиза по стълбите, докарана за разходка, и си помисли следното: „Няма равна на нея, толкова е красива с бонето си, бедничката“.

В същото време Доротия обмисляше намерението си да посети Розамонд, а редом с това и желанието да свърши различни други неща относно миналото и вероятното бъдеще, които идеята за посещението предизвиква у нея. До предния ден, когато Лидгейт бе загатнал за някои трудности в семейния си живот, тя винаги неизменно бе свързвала образа на мисис Лидгейт с Уил Ладисло. Дори и в най-смущаващите мигове, дори когато бе обезпокоена от мъчително подробните клюки на мисис Кадуоладър, усилието й, по-скоро вътрешният й подтик бе насочен към това, да защити Уил от тези злепоставящи догадки. А когато в по-късната им среща първо бе изтълкувала думите му като евентуален намек за увлечението му по мисис Лидгейт, от което той бе твърдо решен да се освободи, тя за миг тъжно и опрощаващо си представи какво очарование може да се крие в постоянното му общуване с подобно красиво създание, което вероятно споделя и други негови вкусове, както очевидно споделя насладата му от музиката. Ала после последваха думите му на прощаване — кратките страстни слова, че самата тя предизвиква у него любов и страхопочитание, че той бе решил да не разкрие единствено любовта си към нея, а да я отнесе със себе си в изгнание. От мига на раздялата им Доротия, повярвала в любовта му към нея, гордо и блажено повярвала в изтънченото му чувство за чест, както и в решимостта му да не позволява неоснователни обвинения към самия него, почувства как сърцето й се отпуска спрямо отношението му към мисис Лидгейт. Уверена бе, че това отношение е безукорно.

Съществува една порода хора и ако те ни обичат, ние ставаме част от някакъв техен ритуал на кръщение и освещаване. Такива хора завинаги ни свързват с пълната порядъчност и душевната чистота поради искрената си вяра в нас. А греховете ни се превръщат в най-голямото светотатство, което разрушава невидимия олтар на доверието. „Щом ти не си добър, значи, никой не е добър“ — тези кратки думи придават огромно значение на чувството за отговорност и разяждаща сила на угризенията.

Природата на Доротия беше от такъв порядък: нейният страстен недостатък се свеждаше до широкото разливане на пламенната й природа. И докато тя се изпълваше със състрадание заради видимите грешки на хората наоколо, преживяванията й не бяха създали у нея усещане за по-тънка преценка, както и подозрения за скрито зло. Ала тъкмо в тази нейна наивност, в резултат на която си създаваше идеал за хората и сляпо вярваше в него, се криеше въздействието на женската й природа. Точно това нейно качество бе оказало силно въздействие върху Уил. Когато се раздели с Доротия, той почувства, че кратките думи, с които бе изразил чувствата си към нея, както и към преградата помежду им поради благосъстоянието й, ще имат по-силно въздействие заради лаконизма им, който Доротия ще разтълкува — съзнаваше, че тя си е изградила идеална представа за него.

И беше напълно прав в това отношение. В последвалите месеци след раздялата им Доротия бе почувствала прекрасно тъжно успокоение относно връзката помежду им, която възприемаше като нещо цялостно и ненакърнимо. Тя умееше силно да се противопоставя, когато трябваше да се опълчи в защита на свои планове или на хора, в които дълбоко вярваше. Лишенията, които съпругът й бе причинил на родственика си, както и всякакви външни обстоятелства, приети от хората като повод за пренебрежение към младежа, придаваха още по-голяма сила на чувствата и възхищението й от Уил. А сега след разкритията за Булстроуд бе изникнало друго обстоятелство, което хвърляше сянка върху социалното положение на Уил, и това наново раздвижи вътрешната съпротива на Доротия срещу одумките по негов адрес в този тесен край на света, очертан от оградата на парковете.

„Младият Ладисло е внук на крадлив евреин, собственик на заложна къща“ — това бяха думите, натъртено повтаряни в разговорите относно случилото се с Булстроуд, които се водеха в именията Лоуик, Типтън и Фрешит, а това бе по-лошо прозвище върху гърба на бедния Уил от „италиански фокусник с бели мишки“. Справедливият сър Джеймс Четам бе убеден, че има пълно право да изпитва удовлетворение, когато с известно самодоволство размишляваше относно новата междина, добавена към непреодолимото разстояние между Ладисло и Доротия, предоставила му възможността да приеме всякакво свое безпокойство в тази насока като излишно. И вероятно джентълменът изпитваше известно задоволство да насочва вниманието на мистър Брук към тази позорна подробност в произхода на Ладисло, която като силна свещ огряваше късогледата преценка на стария господин. Доротия бе забелязала оживлението, проявявано в многократните обсъждания на жалката история, пряко засягаща Уил. Ала тя не продумваше ни дума — сега я възпираше нещо, което преди не я бе спирало да говори свободно за Уил, и това бе усещането за по-дълбока връзка помежду им, предопределена да остане свята тайна. Ала мълчанието обвиваше скритото й чувство, което бе в пълен разрез с нагласите на околните, с още по-силен блясък. И тази неудача в съдбата на Уил, която другите сякаш искаха да я хвърлят връз него като пореден укор, само засилваше пламъка в скритите й помисли.

Тя не хранеше никакви надежди някога да бъдат редом един до друг, но и не се бе настроила решително да отхвърли подобна представа. Бе приела отношенията си с Уил съвсем естествено като част от брачните си тревоги и би сметнала за твърде греховно да се самосъжалява вътрешно, че не е напълно щастлива, като си напомняше за излишествата в живота си. Младата жена се примиряваше с обстоятелството, че единствено в спомените си изпитва наслада от най-нежни чувства, а колкото до мисълта за брак, тя се свеждаше само до представата за неприятно предложение от някой поклонник, за когото още не знаеше нищо, ала чиито добродетели, поне както ги виждаха близките й, биха я само измъчвали. „Някой, който ще се грижи за имота ти, скъпа“ — такава бе представата на мистър Брук за необходимите качества на кандидата. „Бих искала да се грижа сама, ако знаех какво да правя с него“, отвръщаше Доротия. Всъщност тя се придържаше към изявлението си, че никога повече няма да се омъжи, като се надяваше, че в проточилата се пред нея долина на живота, толкова равна и лишена от всякакви пътни знаци, прояснението ще дойде, докато се движи и среща спътници по пътя си.

Това постоянно усещане за отношението й към Уил Ладисло се засили още повече в съзнанието й, след като предложи да посети мисис Лидгейт и на този фон Доротия съзря Розамонд като фигура, която не издига никакви препятствия за загрижеността и съчувствието й. Очевидно бе възникнало духовно отчуждение, някаква преграда се беше издигнала в отношенията на пълно доверие между съпругата и съпруга, за когото основната цел бе да я направи щастлива. Ала това бе беда, в която странично лице не можеше пряко да се намесва. Но Доротия съчувствено си представи самотата, вероятно обзела Розамонд заради подозренията, насочени към съпруга й. Съвсем сигурно би било от полза да се прояви уважение към Лидгейт и съчувствие към съпругата му.

„Ще поговоря пред нея за съпруга й“, мислеше си Доротия, докато я караха в каретата към града. Ясната пролетна утрин, мирисът на мокра пръст, свежите листа, показали нагънатата си наситена зеленина изпод полуразтворените пъпки, съставляваха част от бодрото настроение, в каквото бе изпаднала след дългия си разговор с мистър Феърбръдър, който с радост бе приел оправдателното обяснение за поведението на Лидгейт. „Ще занеса на мисис Лидгейт хубави вести и може би на нея ще й е приятно да разговаря с мене и да ме приеме като приятелка.“

Доротия трябваше да изпълни и друга поръчка на улица „Лоуик Гейт“ във връзка с нова камбана с хубав звук за училището и тъй като трябваше да слезе от каретата близо до дома на Лидгейт, тя даде нареждания на кочияша да изчака за поръчката, така че отиде до къщата на доктора пеша, като прекоси улицата. Вратата на двора бе отворена и прислужницата се възползва от възможността да огледа спрялата наблизо карета, когато осъзна, че дамата, слязла оттам, се насочва към нея.

— Вкъщи ли си е мисис Лидгейт? — попита Доротия.

— Не съм сигурна, лейди. Ще проверя, но влезте вътре, ако обичате — каза Марта, малко смутена поради кухненската си престилка, но запазила достатъчно присъствие на духа, за да прецени, че „мадам“ не е подходящото обръщение към тази величествена млада вдовица, слязла от карета с два коня. — Моля, заповядайте, а аз ще отида да проверя.

— Съобщете й, че е дошла мисис Късобан — каза Доротия, а Марта припна отпред с намерението да покани дамата в гостната, преди да се качи горе да провери дали Розамонд се е завърнала от разходката.

Те прекосиха широката част на преддверието и тръгнаха по коридора, който водеше към градината. Резето на гостната бе вдигнато и Марта отвори вратата, без да надникне вътре, изчака мисис Късобан да влезе и когато вратата безшумно се затвори, се извърна. Тази сутрин Доротия имаше по-замъглено зрение от друг път, тъй като в съзнанието й плуваха образи на минали и предстоящи неща. Тя се озова от другата страна на вратата, без да забелязва нещо особено пред себе си, ала изведнъж дочу тих глас, който я стресна също като халюцинация посред бял ден, и като пристъпи една-две крачки напред покрай издадения ръб на библиотечен шкаф, внезапно с ужасяваща увереност, изпълнила я вдън душа, съзря нещо, което я накара да застине на мястото си, останала без сили да проговори.

Седнал с гръб към нея на канапе, прилепено до същата стена, където се намираше вратата, през която Доротия бе влязла, тя съзря Уил Ладисло. Съвсем наблизо, обърната към него, поруменяла и разплакана, което придаваше допълнително очарование на лицето й, седеше Розамонд. Бонето й бе килнато назад, а Уил се наведе към нея и пое вдигнатите й ръце в своите, като й приказваше със стаен плам.

В развълнуваната си унесеност Розамонд не забеляза безшумно приближилата се фигура. Ала когато след първия безкрайно дълго продължил миг на съзирането Доротия смутено се обърна и се блъсна в изпречила се пред нея мебел, Розамонд изведнъж осъзна присъствието й и като конвулсивно дръпна ръце, се изправи на крака и се взря в Доротия, която машинално се закова на мястото си. Уил Ладисло, също стреснат, се огледа назад и когато срещна вече святкащия поглед на Доротия, сякаш застина като мраморна статуя. Ала Доротия мигновено насочи погледа си към Розамонд и каза с овладян глас:

— Извинете, мисис Лидгейт, прислужницата не беше сигурна дали сте тук. Дойдох да донеса важно писмо за мистър Лидгейт, което исках да ви предам лично.

Тя сложи писмото върху масичката, изпречила се на пътя й, когато хукна да бяга, и като отправи сдържан поглед и поклон едновременно към Уил и Розамонд, бързо излезе от гостната. В коридора се натъкна на изненаданата Марта, която изрази съжалението си, че господарката й не е вкъщи, а после изпрати странната дама до вратата, като вътрешно си каза, че знатните хора вероятно са по-припрени от обикновените.

Доротия пресече улицата с най-устремна походка и много бързо отново се озова в каретата си.

— Карай към Фрешит Хол — нареди тя на кочияша и ако някой я погледнеше в този миг, би сметнал, че макар и да е по-бледа от друг път, никога не е изглеждала така обладана от вътрешна целеустременост. Всъщност точно това изпитваше тя сега. Сякаш бе изпила огромна доза унижение, което й вдъхна неимоверна сила и притъпи всякакви други чувства. Бе зърнала нещо, толкова отдалечено от представите й, че у нея кипнаха силни чувства, които напираха без определена цел. Изпитваше нужда от извънредно енергична дейност, в която да излее възбудата си. Сякаш се бе преизпълнила със силата да се движи или да работи цял ден без прекъсване, без храна и вода. И сега ще изпълни целта си, с която се бе отправила на път тази сутрин — да отиде в именията Фрешит и Типтън, за да разкаже на сър Джеймс и чичо си всичко онова, което искаше те да знаят за Лидгейт, чиято съпружеска самота в сполетялата го беда сега се разкри пред Доротия в нова светлина, като засили пламенната й готовност да бъде негов защитник. Никога по-рано по време на сблъсъците си в семейния живот не я бе изпълвала подобна стимулираща сила, предизвикана от възмущението, защото тогава то винаги бе сподирено от болка и примирение. Възприе това усещане като признак на обзела я нова сила.

— Додо, как само блестят очите ти! — възкликна Силия, когато сър Джеймс излезе от стаята. — И сякаш не забелязваш нищо, изпречило се пред погледа ти — нито Артър, нито каквото и да било друго. Разбирам, налага се да извършиш нещо, което те притеснява. До мистър Лидгейт ли се отнася всичко това, или се е случило нещо друго?

Силия бе свикнала да наблюдава сестра си в очакване на нещо.

— Да, скъпа, извънредно много неща се случиха — отговори Додо с уверен глас.

— Чудя се точно какви неща — каза Силия, като скръсти удобно ръце в скута си и се подпря на тях.

— О, всички беди на всички хора върху лицето на земята — отговори Доротия, като обхвана с ръце темето си.

— Боже мой, Додо, за всички тях ли имаш план за действие? — попита Силия, малко пообъркана от тези хамлетовски брътвежи.

Ала в този миг влезе сър Джеймс, готов да придружи Доротия до Типтън Грейндж, и тя докрай изпълни целта на пътуването си, без да се отклони от намеренията си, докато най-после се озова пред вратата на собствения си дом.