Джордж Елиът
Мидълмарч (35)

Глава 34

Първи джентълмен: Такива хора

са като перца и сламки.

Те нямат тежест, нямат сила.

Втори джентълмен: Но лекомислието

също има принос

и закръгля общото тегло.

Защото силата настъпва,

усети ли безсилие

и настъплението предизвиква

отстъпление.

А загуби ли баланса

между двете,

кормчията забива

кораба във плитчините.

В една майска утрин Питър Федърстоун бе погребан. В прозаичните околности на Мидълмарч месец май не всякога е топъл и слънчев, а в онази сутрин студен вятър брулеше цветовете от околните градини и ги отвяваше към зелените могили в църквата на Лоуик. Само от време на време случаен слънчев лъч, промъкнал се между бързо плуващите облаци, озаряваше някое-друго лице, попаднало ненадейно сред златистото сияние, независимо дали е грозно, или красиво. В църковния двор се виждаше голямо разнообразие от лица, защото се бе събрала неголяма тълпа от местни хора в очакване на погребението. Разнесла се беше мълвата, че погребението щяло да бъде „страхотно тържествено“. Старият джентълмен бил оставил писмени указания за всички подробности, понеже искал „да надмине и най-знатните“ с погребението си. Това беше вярно, защото старият Федърстоун съвсем не бе някакъв Харпагон^[160], с чувства, напълно пресушени от мършавата и вечно гладна страст за спестяване, сиреч човек, който би се спазарил предварително с погребалния си агент. Той обичаше парите, ала обичаше и да ги харчи, за да задоволява личните си ексцентрични потребности, а вероятно най-много ги обичаше като средство да накара околните да признаят величието му, независимо дали ще го сторят с голямо, или с малко неудоволствие. Ако при това положение някой би заявил, че вероятно старият Федърстоун е имал и добри качества, не бих дръзнала да оспорвам подобно мнение. Но е необходимо да отбележа, че Добротата е твърде скромна по природа, доста крехка и уязвима и когато от най-ранна възраст безогледните Пороци непрекъснато я ръгат с лакти, тя е склонна да се свие в някой отдалечен ъгъл. В този смисъл много по-вероятно е Добротата да се долови само от онези, които виждат образа на един стар, егоистично настроен господин в чисто абстрактен план, отколкото от хората с по-тесни и конкретни представи, произтекли от личния им опит. Във всеки случай старият Федърстоун твърдо си бе наумил да си устрои пищно погребение и да разпрати покани за присъствие на лица, които биха предпочели да си останат вкъщи. Дори бе пожелал родствениците му от женски пол да го придружават до самия гроб, така че за тази цел горкичката му сестра Марта бе предприела трудно пътуване чак от Варовитата равнина. Общо взето, те двете с Джейн много биха се зарадвали (макар и с насълзени очи) на подобен добър признак, че брат им, който не искаше да ги види приживе, извънредно далновидно е държал на присъствието им, когато влезе в ролята си на завещател, ако този хубав признак не изглеждаше малко съмнителен поради това, че се отнасяше и до мисис Винси — разточителството в скъпия й траурен креп сякаш загатваше за извънредно самонадеяни очаквания, като това впечатление се подсилваше и от цъфтящия й вид, който обаче също така подсказваше, че въпросната госпожа не е никаква кръвна родственица, а се числи към противната категория с наименованието „близки по сватовска линия“.

Всички ние сме дарени с въображение под една или друга форма, защото въображаемите ни представи винаги са плод на желанията ни. А горкичкият стар Федърстоун, който толкова много се присмиваше на хорската самомнителност, съвсем не бе чужд на самоизмамата, подобно на всички простосмъртни. Когато е изготвял плана за погребението си, очевидно не си е давал сметка, че удоволствието от цялата скроена малка драма би могло да произтече най-вече от въображаемите очаквания. Когато се кискаше доволно, като си представяше гневното разочарование, което би предизвикал с мъртвата хватка на вкочанената си ръка, той очевидно е мислел единствено за отчаяното състояние на безсилие, както и за последиците в бъдеще, които биха го удовлетворили дори в гроба. Така че старият Федърстоун все пак е бил дарен с въображение в типично негов стил.

И така, трите катафалки бяха поръчани в съответствие с писмените указания на починалия. Издокарани с пищни шарфове и траурни ленти, лицата, определени да държат четирите краища на покрова, се бяха възкачили на коне. Дори по-второстепенните носачи на ковчега носеха луксозни символи на скръб. Сега, когато опечалените лица слязоха от конете и се струпаха на едно място, траурната процесия изглеждаше твърде внушителна в малкия църковен двор. Застиналите в печал лица и черният креп, развяван от вятъра, внушаваха представата за един съвсем различен свят, безкрайно отдалечен от хвърчащите цветчета наоколо и огрените от слънцето маргаритки. Свещеникът, който посрещна траурната процесия, бе мистър Кадуоладър, също посочен в молбата на Питър Федърстоун поради определени съображения, както и в другите случаи. Изпълнен с презрение към викариите, които неизменно наричаше „послушковци“, старецът бе твърдо решил да бъде погребан от свещеник с бенефиций. За мистър Късобан не можеше да става и дума не само защото въпросният господин отказваше да изпълнява подобни задължения, а защото Федърстоун хранеше дълбока неприязън към него, както в ролята му на главен пастор в енорията му със запазено право върху земята под формата на десетък, така и на проповедник на утринни молитви, когото възрастният човек трябва внимателно да изслушва докрай от своята скамейка в черквата въпреки вътрешното си негодувание. Федърстоун просто се дразнеше от обстоятелството, че някакъв си поп стърчи над него и му чете проповеди. Ала взаимоотношенията му с мистър Кадуоладър бяха коренно различни — пълната с пъстърва рекичка, която пресичаше имението на мистър Късобан, минаваше и през земите на Федърстоун, така че всъщност мистър Кадуоладър бе поп, принуден да моли за услуга, вместо да влиза в ролята на проповедник. Освен това свещеникът бе сред знатните хора, които живееха на четири мили разстояние от Лоуик, така че бе огряван от едно и също слънце заедно с губернатора на графството и другите подобни величия, донякъде възприемани като необходими стълбове в обществото. Освен това бе много забавно да те погребе свещеник, чието сложно име ти дава благоприятна възможност да го сбъркаш, ако решиш.

Именно заради тази оказана чест на свещеника от Типтън и Фрешит мисис Кадуоладър бе в групата, която наблюдаваше погребението на стария Федърстоун от висок прозорец на имението в Лоуик. Госпожата обичаше да посещава този дом, но сега гореше и от желание, както сама заяви, да зърне сборището от странни птици, пристигнали на погребението. И затова бе успяла да убеди сър Джеймс и младата лейди Четам да я закарат заедно със свещеника до Лоуик, като безспорно в подобна компания посещението щеше да е и приятно.

— Бих отишла навсякъде с вас, мисис Кадуоладър — беше й заявила Силия, — но аз не обичам погребенията.

— О, скъпа моя, щом вече имаш свещеник в семейството си, трябва да промениш вкусовете си. Аз много рано предприех тази стъпка. Когато се омъжих за Хъмфри, твърдо реших да се настроя положително към проповедите и отначало започнах много да харесвам заключителната им част. После интересът ми се прехвърли към средата и към въведението, защото без тях не може да има и заключение.

— Така е, наистина не може — потвърди с достолепна категоричност възрастната лейди Четам.

Високият прозорец, откъдето можеше добре да се наблюдава погребението, бе в стаята, обитавана от мистър Късобан по време на забраната да работи. Господинът обаче почти напълно бе възвърнал обичайния си начин на живот въпреки предупрежденията и предписанията и сега, след като най-любезно посрещна мисис Кадуоладър, се измъкна и отново отиде в кабинета си, за да предъвква една академическа грешка относно Куш и Мизраим^[161].

Ако не бяха гостите, може би Доротия също би се затворила в библиотеката и не би наблюдавала погребението на стария Федърстоун, което, макар и съвсем странично събитие в нейния живот, щеше след време при някой мъчителен спомен непрекъснато да изниква в съзнанието й, подобно на асоциацията между базиликата „Сан Пиетро“ в Рим и състоянието на безнадеждност. Знаменателните събития в живота на хората около нас са само фон на собствените ни преживявания и все пак, редом с конкретния спомен за поля и дървета, те се преплитат с възлови мигове в живота ни и стават неделима част от някакво цялостно общо усещане, което кътаме дълбоко в съзнанието си.

Това тясно преплитане — също като насън — между някои външни непонятни събития и най-съкровените тайни в живота на Доротия донякъде отразяваше чувството й на самота, плод на страстната й природа. Всъщност някогашната поземлена аристокрация живееше в извънредно разредена социална атмосфера — пръснати на най-различни места по върхарите, тези знатни люде се вглеждаха надолу в гъсто населените райони със замъглен поглед. И Доротия много се измъчваше от хладната отдалеченост на тази висота.

— Няма повече да гледам — заяви Силия след влизането на процесията в църквата, като застана съвсем близо зад съпруга си, за да може закачливо да потрие буза в ръкава му. — Трябва да призная, че Додо харесва подобни церемонии. Тя обича тъжните неща и грозниците.

— Всъщност обичам да науча нещо за хората, сред които живея — отговори Доротия, която бе наблюдавала обреда с интереса на монахиня, озовала се внезапно извън стените на манастира. — Струва ми се, че не знаем нищо за съседите си извън арендаторите. Човек непрекъснато се чуди как ли живеят другите хора и как възприемат нещата. Много съм признателна на мисис Кадуоладър, че дойде и ме измъкна от библиотеката.

— Имаш право да си ми признателна — съгласи се мисис Кадуоладър. — Местните жители тук в Лоуик будят любопитство също като някакви бизони или биволи. Трябва да кажа, че половината от тях изобщо не се мяркат в църква. Съвсем различни са от арендаторите на чичо ти или на сър Джеймс… странни птици… селски стопани извън опеката на земевладелеца… човек се чуди как да ги нарече.

— Повечето присъстващи на погребението не са от Лоуик — отбеляза сър Джеймс. — Предполагам, че са наследници, дошли отдалеч или от Мидълмарч. Лъвгуд ми каза, че старият оставил много пари, а също и земя.

— Гледай ти! А някои младежи нямат какво да ядат — възкликна мисис Кадуоладър. — Оооо! — рязко се обърна тя при хлопването на вратата. — Ето го и мистър Брук! Усещах, че нещо липсва, а то какво било. Дошъл си да зърнеш това странно погребение, разбира се.

— Не. Дойдох да видя как е Късобан… дали се оправя, нали разбирате? Както и да ви съобщя една малка новина… малка новина, скъпа — повтори мистър Брук, като кимна на изправилата се да го посрещне Доротия. — Надзърнах в библиотеката и заварих Късобан над книгите. Казах му, че така не трябва. Направо му заявих: „Не може така, нали разбираш? Помисли за жена си, Късобан.“ И той ми обеща да се качи тук. Но не му съобщих новинката си. Казах му, че трябва да дойде тук.

— Аа, гледайте, сега излизат от черквата! — възкликна мисис Кадуоладър. — Боже мой, каква чудесна пъстра тълпа! Мистър Лидгейт е там в качеството си на домашен лекар. Вижте само колко е хубава онази жена, а чудесният младеж до нея трябва да й е син. Кои са те, сър Джеймс, познаваш ли ги?

— Виждам Винси, кмета на Мидълмарч, а тези до него вероятно са жена му и синът му — каза сър Джеймс и погледна въпросително към мистър Брук, който кимна утвърдително и добави:

— Да, много свястно семейство… Винси е прекрасен човек. Гордост за манифактуристите. Виждали сте го на гости у нас, нали така?

— О, трябва да е някой от тайния ти комитет — дръзко го подкачи мисис Кадуоладър.

— И все пак най-обикновен ловджия — пренебрежително добави сър Джеймс, който признаваше единствено лова на лисици.

— И един от тези, дето вадят душата на бедните тъкачи в Типтън и Фрешит. Затова семейството му изглежда толкова докарано и доволно — отбеляза мисис Кадуоладър. — Особено на фона на тези мрачни червендалести хора. Боже мой, какви дървеняци са само! Вижте Хъмфри! Прилича на някой страховит архангел, издигнал се над тях в бялото си расо.

— И все пак всяко погребение е нещо много официално — отбеляза мистър Брук, — ако погледнем на него от тази страна, нали разбирате?

— Но аз не го гледам от тази страна. Не мога непрекъснато да нося официалните си дрехи, защото ще станат на парцали. Време беше дъртият да умре и сега никой не изпитва жал.

— Колко е тъжно! — възкликна Доротия. — Това погребение ми се струва най-печалното нещо, което някога съм виждала. Направо загрозява хубавата утрин. Трудно ми е да приема, че някой може да умре, без да остави любящ човек след себе си.

Доротия се канеше да добави още нещо, но видя, че мъжът й влезе, след което седна малко встрани. Неговото присъствие невинаги бе благоприятно за нея — усещаше, че той вътрешно се дразни, когато тя говори.

— Разбира се, че е трудно! — възкликна мисис Кадуоладър. — Вижте там някакъв съвсем непознат човек зад онзи едрия, той е най-смешният от всички — с кръгла главичка и изцъклени очи… също като жабок… Вижте го само. Той май не е родственик според мене.

— Я да го видя! — с подновен интерес каза Силия, която бе застанала зад мисис Кадуоладър и любопитно надничаше над главата й. — О, наистина, какво странно лице! — В следващия миг, изненадана от нещо съвсем друго, добави: — Не си ми споменала, Додо, че мистър Ладисло отново се е появил.

Доротия направо се слиса — всички забелязаха как внезапно пребледня, когато хвърли бърз поглед към чичо си, а мистър Късобан се взря в нея.

— Той дойде заедно с мене, нали разбирате, гост ми е… отседна при мене в Грейндж — непринудено заяви мистър Брук, като кимна на Доротия по такъв начин, сякаш тя очакваше точно тази вест. — Донесохме и картината в каляската. Знаех каква приятна изненада ще е за тебе, Късобан. Там ти си цял-целеничък… също като Тома Аквински, нали разбираш? Много изпипан портрет. Ще чуеш какво казва младият Ладисло за картината. Той говори изумително добре… току се спира на един или друг детайл… разбира от изкуство и други такива работи… много сладкодумен, нали разбирате… угажда ми на всички прищевки… отдавна имах нужда от подобно нещо.

Мистър Късобан му се поклони с хладна учтивост и потисна раздразнението си — поне дотолкова, че да замълчи. Изобщо не бе забравил за писмото на Уил, както и Доротия. Забелязал бе, че липсва сред останалите, които бе намерил на писалището след оздравяването си, но реши, че Доротия е съобщила на Уил да не идва в Лоуик, и прояви достатъчно честолюбие и чувствителност, за да не повдига отново въпроса. При възникналите обстоятелства сега той заключи, че Доротия е помолила чичо си да покани Уил в Грейндж. От своя страна тя пък усети, че моментът не е подходящ за обяснения.

Мисис Кадуоладър престана да гледа църковния двор, доловила как пред нея се разиграва някаква пантомима, съвсем не толкова понятна, както тя би искала, така че не се въздържа да попита:

— Кой е мистър Ладисло?

— Един млад родственик на мистър Късобан — припряно обясни сър Джеймс. Поради голямата си добросърдечност той много бързо и ясно схващаше личните взаимоотношения и сега съзря в погледа, който Доротия хвърли към съпруга си, някакво дълбоко безпокойство.

— Много приятен млад човек… Късобан е направил всичко необходимо за него — поясни мистър Брук. — Сега той те възнаграждава за вложеното от тебе, Късобан — в този дух продължи старият джентълмен, като бодро кимаше с глава. — Надявам се, че ще се задържи доста при мене и ще направим нещо с документацията ми. Натрупал съм много идеи и факти, нали разбирате, и виждам в него човека, който може да им придаде форма… сеща се за точните цитати от рода на omne tulit punctum^[162] и други от този род… придава яснота на проблемите. Преди известно време го поканих, когато ти бе болен, Късобан. Доротия ми предаде думите ти, че не можете да приемате гости при възникналите обстоятелства, и ме помоли да му пиша.

Горката Доротия чувстваше, че всяка дума на чичо й, отправена към съпруга й, само налива масло в огъня. Съвсем излишно би било сега да обяснява, че тя не е искала чичо й да кани Уил Ладисло. Не можеше да разбере по какви причини съпругът й е против гостуването на Уил, ала съзнаваше, че е напълно неуместно да се издаде с нещо пред присъстващите. Всъщност и самият Късобан не бе съвсем наясно с тези сложни причини — като всички нас, той се нуждаеше най-вече от оправдание за раздразнението си, а не толкова от самопознание. И все пак се стараеше да прикрие всякакви външни признаци на яда си и единствено Доротия бе в състояние да долови леките промени в изражението му, преди съпругът й да заяви с необичайно достолепен поклон и извънредно благозвучен глас:

— Вие сте изключително гостоприемен, уважаеми господине. Дължа ви признателност за проявеното гостоприемство към мой родственик.

Погребението бе вече приключило и църковният двор се беше изпразнил.

— Сега вече можете добре да го видите, мисис Кадуоладър — отбеляза Силия. — Той е досущ като лелята на мистър Късобан от миниатюрата, закачена в будоара на Доротия… доста хубав.

— Много красив младок — суховато отговори мисис Кадуоладър. — Какъв иска да стане племенникът ви, мистър Късобан?

— Извинете, той не ми е племенник. Той ми е братовчед.

— Ами нали разбирате — намеси се мистър Брук, — още само пробва едно-друго. Точно такива млади хора преуспяват. Ще се радвам да му дам тласък. От него става добър секретар също като Хобс, Милтън, Суифт^[163]… от този тип хора.

— Ясно — отсече мисис Кадуоладър. — Човек, който може да пише речи.

— Да го доведа ли тук, а, Късобан? — попита мистър Брук. — Той не би дошъл, без да съм ви уведомил, нали разбирате? А после ще слезем долу да разгледаме портрета. Съвсем като жив си там — сериозен вглъбен мислител, сочещ с показалец страницата, а свети Бонавентуре^[164] или който и да е, доста пълен и червендалест, се е вторачил в Светата троица. Всичко е много символично, нали разбирате… високо изкуство. Харесва ми донякъде, но не съвсем… малко трудничко е да схванеш подробностите, нали разбирате? Ала тебе много те бива в това отношение, Късобан. И мазките на художника са добри… плътни, но изящни, все от този род работи. Някога много разбирах от такива неща. Но сега ще ида да повикам Ладисло.