Джордж Елиът
Мидълмарч (40)

Глава 39

Ако и ти като мене

сърцето в жената цениш,

кат си й винаги верен

и от това се не срамиш.

И тази обич голяма

си скрил от цинични мъже,

които в нищо не вярват

и злъчно се присмиват те.

То е постъпка тъй смела,

като дело на древни герои.

Таз тайна би те довела

до туй да станеш сам герой.

Доктор Дън^[186]

Сър Джеймс Четам не бе изобретателен в постъпките си, но след като възвърна непоколебимата си вяра, че Доротия умее да въздейства на хората, засилващото се трескаво нетърпение час по-скоро да направи нещо относно Брук даде плод и доведе до малък план — да се възползва от неразположението на Силия, за да доведе Доротия във Фрешит Хол, а по пътя на идване с каретата да я остави в Типтън Грейндж, след като най-подробно я е запознал с въпроса за стопанисването на имението.

И затова един ден около четири часа, когато мистър Брук и Ладисло седяха в библиотеката, вратата се отвори и прислужникът обяви пристигането на мисис Късобан.

Само миг преди това Уил бе съвсем оклюмал, дълбоко угнетен от досада, и като изпълняваше задължението си да помага на мистър Брук при изготвянето на документи относно бесенето на конекрадци, си мислеше за много неща наведнъж, нещо свойствено за човешкото съзнание, като същевременно изготвяше и план как да си намери жилище в Мидълмарч и да преустанови престоя си в Типтън Грейндж. А сред всички тези по-ясни представи се прокрадваше натрапчиво и идеята за епическа поема относно конекрадци, написана с Омирова конкретност. Когато прислужникът обяви пристигането на мисис Късобан, Уил се стресна като ударен от ток, а върховете на пръстите му мигновено изтръпнаха. Ако някой го наблюдаваше сега, би забелязал очевидната промяна в цвета на лицето му, стягането на мускулите, както и блясъка в очите, а това би накарало наблюдателя да заключи, че всяка клетка в тялото му е потрепнала като от магически досег. Всъщност бе точно така. Защото истинската магия е свойство на съвършената природа. А кой би могъл да долови тези неуловими трепети на душата и тялото и да схване разликата между страстта на един мъж към дадена жена и чувствата към друга, различни като утринната наслада при вида на долини, реки и снежни върхове и насладата сред китайски фенери и стъклени стени? Уил също бе извънредно впечатлителен по природа. Струните на цигулка, трепнали изкусно край него, биха могли в миг да променят погледа му към света, а нагласите му се меняха с промените в настроението. Появата на Доротия бе като свеж утринен полъх.

— Е, скъпа моя, колко е приятно да те видя — възкликна мистър Брук, като я посрещна и прегърна. — Предполагам, че си оставила Късобан с книгите му. Точно така. Не трябва да ти позволяваме да станеш прекалено образована за жена, нали разбираш?

— Няма такава опасност, чичо — отговори Доротия, като погледна към Уил, ръкува се с него с непринудена веселост и без да му каже нищо, продължи да отговаря на чичо си. — Много бавно напредвам. Когато искам да се задълбоча в книгите, често се разсейвам в мислите си. Смятам, че ми е по-лесно да правя чертежи на къщи, отколкото да стана учена.

Тя се настани до чичо си срещу Уил, като очевидно съзнанието й бе погълнато от нещо друго, поради което почти не обърна внимание на младежа. Той изпита странно разочарование, сякаш си бе въобразил, че появата й има нещо общо с него.

— Ами че да, скъпа моя, твоето хоби бе да правиш чертежи. Но е хубаво, че спря да се занимаваш с това за известно време. Трябва да имаме свои хобита, нали разбираш, но не трябва да се оставяме те да ни обсебят. Трябва да държим юздите. Никога не позволявам нещо да ме обсеби. Винаги успявам да се овладея. Все това повтарям на Ладисло. Ние двамата с него си приличаме, нали разбираш? И той обича да се занимава с най-различни неща. Сега работим върху смъртното наказание. Много работа ще свършим съвместно, Ладисло и аз.

— Така е — съгласи се Доротия със свойствената си непринуденост. — Сър Джеймс ми каза, че се надявал да види голяма промяна в стопанисването на имението… че си възнамерявал да направиш преоценка на фермите, както и ремонт за подобряване на жилищата, така че Типтън да стане съвсем друго място. О, колко съм щастлива! — продължи тя, като стисна ръце и възвърна предишната си донякъде детска импулсивност, която бе потиснала след женитбата. — Ако бях тук, щях отново да започна да яздя, за да се движа с тебе и да следя промените! Сър Джеймс ми каза още, че си щял да наемеш мистър Гарт, който похвали чертежите ми.

— Четам малко бърза, скъпа моя — заяви мистър Брук, като се изчерви леко. — Малко бърза, нали разбираш? Никога не съм казвал, че ще направя тези неща. Но и никога не съм казвал, че няма да ги направя.

— Той е сигурен, че ще ги направиш — отговори тя със звънливия и убеден глас на млада хористка, — защото възнамеряваш да влезеш в Парламента като депутат, който милее за хората и подобряването на живота им, а първите неща в тази насока са земята и битът на селските стопани. Помисли си за Кит Даунс, чичо, който живее с жена си и седемте си деца в къща с една дневна и една спалня, едва ли по-голяма от тази маса!… А и бедното семейство Дагли в срутената им селска къща, където са се натъпкали в кухничката отзад и са оставили другите помещения на плъховете. Това е една от причините, поради които не харесвах обстановката тук, скъпи чичо, а ти ме смяташе за глупачка. Често се прибирах от селото, а мръсотията и отблъскващата грозота ми тежаха като камък на сърцето и престорено усмихнатите портрети в гостната ме караха да си мисля, че животът ни е безсърдечен опит да намерим наслада във фалшив свят, без да се замисляме колко жестока е истината за съседите извън тези стени. Смятам, че нямаме право най-настойчиво да предлагаме мащабни промени, докато не сме се първо опитали да постигнем нещо по силите си, като поправим злините край себе си.

С всяка изречена дума Доротия все повече се разпалваше, докато накрая не чувстваше нищо друго освен облекчението да изразява свободно мислите си — някога често изпитвано усещане, но напълно забравено в брака, който се свеждаше до постоянна борба между желанието да действа и страха. В този миг възхищението на Уил се примеси с отрезвяващо чувство на отчуждение. Един мъж рядко се срамува от мисълта, че не е в състояние да обича една жена дълбоко, когато съзре у нея прояви на величие, тъй като природата е предназначила величието единствено за мъжете. Ала природата понякога допуска грешки при осъществяването на намеренията си, какъвто в този миг бе случаят с добронамерения мистър Брук, който сега, в присъствието на красноречивата си племенница, не можеше да каже нищо свързано. Известно време той не можа да намери друг начин на изразяване, освен да се изправи, да намести монокъла си и да опипа книжата пред себе си. А най-накрая рече:

— Има нещо вярно в думите ти, скъпа моя, нещо вярно в думите ти… но не всичко е вярно… нали, Ладисло? На нас двамата с тебе не ни харесва да се търсят кусури в картините и статуетките ни. Младите дами проявяват малко по-голяма пламенност, нали разбираш… малко по-голяма пристрастност, скъпа моя. Изобразителното изкуство, поезията и изобщо тези неща извисяват една нация… emollit mores^[187]… нали разбираш вече малко латински? Но… а, какво има?

Последният въпрос се отнасяше към лакея, който бе дошъл да съобщи, че лесничеят е спипал един от синовете на Дагли с току-що убито зайче в ръка.

— Идвам, идвам веднага. Лесно ще го пусна, нали разбираш? — обърна се мистър Брук към Доротия, а после бодро излезе с тътреща походка.

— Надявам се, че разбирате колко наложителна е тази промяна, за която аз… сър Джеймс настоява — обърна се Доротия към Уил веднага след излизането на чичо й.

— Разбирам, след като чух думите ви. Никога няма да забравя какво казахте. Но можем ли да поговорим за нещо друго сега? Вероятно няма да ми се удаде друга възможност да ви кажа какво се случи — отговори той, като се изправи нетърпеливо, хванал облегалката на стола с две ръце.

— Моля ви, кажете ми какво има — разтревожено заговори Доротия, като също се изправи и се приближи до отворения прозорец, откъдето надничаше Мънк, който дишаше учестено и размахваше опашка. Тя се облегна на прозоречната рамка и сложи ръка върху главата на кучето, защото, както вече знаем, макар и да не обичаше домашни любимци, които можеш да настъпиш или пък да ги държиш в ръце, Доротия винаги се съобразяваше с чувствата на кучетата и много учтиво отблъскваше ухажванията им.

Уил я проследи само с поглед и заяви:

— Знаете, предполагам, че той ми забрани да стъпвам в дома му.

— Не, не знам — отговори тя след миг мълчание, очевидно доста сепната. — Много, много съжалявам — добави тя с печален глас. И в този миг се замисли за това, което Уил не знаеше — за разговора със съпруга й в мрака. Отново я обзе чувство на отчаяние, че би могла да оказва влияние върху действията на мистър Късобан.

Външният израз на мъката й убеди Уил, че болката й е нещо абстрактно и че на Доротия изобщо не й е хрумвало досега да свърже дълбоката неприязън и ревността на мистър Късобан към Уил със самата себе си. Той изпита странна смесица на радост и раздразнение — на радост за това, че може да обитава съзнанието й като храм, където няма никакви съмнения, а пълна всеотдайност, ала също и на раздразнение, защото самият той не значеше кой знае колко за нея, не й бе достатъчно близък и тя се отнасяше към него с абстрактна добронамереност, което не го ласкаеше. Ала страхът от някаква промяна в нагласата й бе по-силен от недоволството и той отново продължи да обяснява:

— Основанието на мистър Късобан е, че приемам служба, която според него е неподходяща за моето социално положение в качеството ми на негов братовчед, и това му е много неприятно. Заявих му, че не бих могъл да отстъпя по този въпрос. Доста е несправедливо спрямо мене да очаква, че житейският ми път ще бъде възпрепятстван от предразсъдъци, които според мене са нелепи. По този начин задълженията могат да се разтегнат безкрайно и да доведат до някакъв вид робство, наложено ни още в детството, когато не сме разбирали значението му. Не бих приел тази служба, ако нямах намеренията да я направя полезна и почтена. Не съм длъжен да разбирам въпроса за семейната чест по друг начин.

В този миг Доротия се почувства нещастна. Според нея съпругът й грешеше по много повече въпроси, отколкото споменатите от Уил.

— По-добре да не говорим повече на тази тема — предложи тя с несвойствено разтреперан глас, — щом вие двамата с мистър Късобан сте на различни мнения. Възнамерявате ли да останете тук? — попита Доротия, отправила навън към моравата замисления си, печален поглед.

— Да, но едва ли ще ви видя вече — отговори Уил с нотки на момчешко недоволство в гласа.

— Да, няма да ме видите повече — заяви тя, като го погледна право в очите. — Но ще чувам за вас. Ще знам какво правите за чичо ми.

— Но аз няма да знам нищо за вас — отговори Уил. — Никой няма да ми съобщава нищо.

— О, моят живот е много обикновен — каза тя, а устните й се накъдриха в тънка усмивка, която озари печалното й лице. — Аз съм винаги в Лоуик.

— Това е ужасно пленничество — гневно заяви той.

— Не, недейте да мислите така — отговори Доротия. — Аз нямам никакви копнежи.

Той не продума нищо, ала тя отвърна на променения израз в лицето му.

— Копнежи за себе си, искам да кажа. Освен това, че бих желала и аз да имам скромен принос, макар и да не правя нищо за другите. Но аз се придържам към моето верую и това ме успокоява.

— И какво е то? — попита той с чувство на ревност.

— Че със стремежа си към съвършеното добро, дори когато не знаем какво точно представлява то и не можем да направим това, което бихме искали, ние сме част от божествената воля срещу злото… даваме път на светлината и стесняваме обсега на злото в света.

— Това е проява на красив мистицизъм… това е…

— Моля ви да не прикачвате етикети — прекъсна го Доротия, като протегна умолително ръце. — Ще кажете, че всичко идва от Персия или някакво друго географско понятие. Всъщност това е моят живот. Открих веруюто си и не мога вече да се разделя с него. От дете непрекъснато си кова своя собствена религия. Някога толкова много се молех… но сега вече изобщо не се моля. Опитвам се да нямам никакви желания само за себе си, защото те може да не са приемливи за другите, а аз вече притежавам твърде много. Казвам ви всичко това, за да знаете как минават дните ми в Лоуик.

— Бог да ви благослови, че ми казахте — пламенно й отвърна Уил, доста учуден от самия себе си. Те се погледнаха като две чисти деца, които водят поверителен разговор за птици.

— А каква е вашата религия? — попита Доротия. — Нямам предвид… какво знаете за религията, а веруюто, което ви помага да живеете.

— То е да обиквам възвишеното и красивото, когато го срещна — отговори Уил. — За разлика от вас не се чувствам длъжен да се подчинявам на неща, които не харесвам.

— Но щом обичате възвишеното, то е съвсем същото — усмихнато отвърна Доротия.

— Станахте много проницателна — отбеляза Уил.

— Така е. Мистър Късобан често ми казва, че съм твърде проницателна. А аз не мисля, че съм особено проницателна — игриво отговори Доротия. — Но защо се бави чичо ми! Ще ида да го потърся. Трябва непременно да тръгна към Фрешит Хол. Силия ме чака.

Уил предложи да съобщи на мистър Брук за тръгването й, но в този миг чичото влезе и каза, че и той ще пътува с Доротия в каретата до къщата на Дагли, за да поговори с бащата на малкия нарушител, хванат със зайчето. По пътя Доротия поднови темата за имението, но този път мистър Брук не бе вече изненадан и сам даде насока на разговора.

— Виж какво — заговори той, — Четам непрекъснато ми намира кусури, скъпа моя. Но аз заради него вардя дивеча си и не бих казал, че това е за сметка на арендаторите, нали разбираш? Наистина тази работа ми е малко неприятна… Бракониерството, ако се замисли човек… Всъщност отдавна се каня да подхвана този разговор. Неотдавна Флавел, методисткият свещеник, бе хванат, че е убил заек, изпречил се на пътя му, докато се разхождали двамата с жена му. Той действал мигновено и го цапнал по врата.

— Много жестоко според мене — отбеляза Доротия.

— Ами и на мене ми се стори много ужасна постъпка, признавам, от страна на методистки свещеник. А Джонсън ми каза: „Можеш сега да разбереш що за лицемер е той“. Но, честна дума, по-рано ми се струваше, че Флавел е олицетворение на „най-духовния човек“… както някои наричат истинския християнин… например Йънг^[188], поетът Йънг, мисля, че знаеш Йънг? Е, представи си, значи, Флавел в изтърканите си черни гамаши как се оправдава… Уж смятал, че Господ е изпратил на него и на жена му вкусна вечеря, така че имал право да го удари, макар че не бил голям ловджия като Нимрод^[189] в очите на Господ… Уверявам те, че беше ужасно комично. Фийлдинг би направил нещо от тази история, а Скот… и Скот би я пресъздал. Но всъщност като се замисля… не можех да не съм доволен, че този приятел ще има мръвка заешко месо, над което да изрече молитвата си. Всичко е въпрос на предразсъдъци… предразсъдъци под закрилата на закона, нали разбираш… по отношение на бастуна, гамашите и така нататък. Както и да е, не трябва човек прекалено да разсъждава. Но законът си е закон. Накарах Джонсън да си замълчи и потулих цялата работа. Чудя се дали Четам нямаше да е много по-суров в случая, но той така се нахвърля върху мене, сякаш съм най-коравосърдечният човек в графството. Но ето че пристигнахме пред къщата на Дагли.

Мистър Брук слезе пред вратата на фермата, а Доротия отмина в каретата. Странно е колко по-грозни изглеждат нещата, когато допускаме, че могат да упрекват нас за тази грозота. Дори ликът ни в огледалото се променя, щом някой изрази откровено мнение за не толкова привлекателните ни черти. А от друга страна, е направо удивително с каква лекота съзнанието възприема злоупотребите ни спрямо тези, които никога не се оплакват, а и няма на кого да се оплачат. Жилището на Дагли никога не е изглеждало толкова неугледно на мистър Брук, както днес, когато бе така разстроен от укорите в „Тръмпет“, повторени от сър Джеймс.

Вярно е, че под облагородяващото въздействие на изящните изкуства хорските беди биха могли да изглеждат и живописни, така че някой наблюдател може да е направо очарован от дома, наречен Фрийманс Енд^[190]. Старата къща имаше капандура в тъмночервения покрив, два обвити с бръшлян комина, голяма тераса, задръстена с наръчи съчки, а половината й прозорци бяха затворени със сиви, издълбани от дървоядите кепенци, около които безредно се виеха гъстите клони на жасмина. Разнебитената градинска ограда с надвисналите над нея ружи представляваше прекрасна гледка в пастелни тонове, а до отворената задна кухненска врата лежеше престаряла коза (безсъмнено я държаха от някакво любопитно суеверие). Обраслият с мъх сламен покрив на обора, счупените сиви врати на хамбара, бедните селски стопани с оръфаните панталони, които бяха вече почти разтоварили каруцата жито в хамбара, за да е готово за вършитбата на другия ден, малкото на брой крави изпод полупразния тъмен навес, завързани за доене, самите прасета и белите гъски, които като че ли се щураха из неравния запуснат двор, сякаш умърлушени от недохранването с рядка помия — всички тези неща, облени с мека светлина от осеяното с бели облачета небе, можеха да съставят една цялостна картина, пред която бихме поспрели като пред „очарователна гледка“, и изобщо биха разчувствали всички, освен онези, дето се тревожат от намалелия интерес към селското стопанство и липсата на вложения в земеделието — проблеми, за които тогавашните вестници непрекъснато тръбяха. Ала подобни тежки мисли обзеха сега и мистър Брук и той не изпита наслада от гледката. Самият мистър Дагли се открояваше на фона на този пейзаж, стиснал в ръка вила и с шапка на дояч на главата — всъщност много стара касторена шапка, сплесната отпред. Той бе облечен в най-новото си сако и панталони, които не би носил в делник като този, ако не бе ходил на пазар и не се бе забавил там, защото си беше доставил рядкото удоволствие да обядва сред посетителите в пивницата „Блу Бул“. Как си бе позволил подобно разточителство, вероятно би било тема за размисъл на другия ден. Ала непосредствено преди обяда нещо особено в обстановката из страната, краткото прекъсване, преди да се ожънат нивята във Фар Дипс, историите за новия крал, както и налепените листовки по стените, сякаш го предразположиха към известно безразсъдство. В Мидълмарч се бе изковало едно правило, което се смяташе за напълно естествено, а именно че добрата мръвка изисква и добро пиене, което според Дагли се свеждаше до изобилие от наливна бира, последвано от ром със сода. Изпитият алкохол съдържаше такава голяма доза истина, че не прояви лицемерието да развесели Дагли, а само развърза езика на недоволството му повече от друг път. Стопанинът бе погълнал и значителна доза политически разговори, стимулант с твърде опасно разрушително въздействие върху земеделския му консерватизъм, който се свеждаше до възгледа, че каквото е лошо, си остава завинаги лошо и всяка промяна води до още по-лошо. Когато се появи господарят на имението с непринудената си тътреща се походка, пъхнал една ръка в джоба на панталона, а в другата размахал тънък бастун, Дагли, стиснал в ръка вилата, бе зачервен, а погледът му бе определено кавгаджийски.

— Дагли, добри приятелю — заговори мистър Брук, с пълното съзнание, че ще е много дружелюбно настроен към провинилото се момче.

— О, значи, съм бил добър приятел, а? Е, благода̀рим, сър, благода̀рим — отговори Дагли с ръмжащи иронични нотки в гласа, които накараха овчарското куче Фаг да се раздвижи неспокойно и да наостри уши, но като видя след известно мотаене пред вратата в двора да влиза Мънк, Фаг отново седна на мястото си и зае наблюдателна поза. — Много ми е драго да чуя, че съм бил добър приятел.

Мистър Брук се сети, че днес е пазарен ден и любезният му арендатор вероятно се е почерпил, но нямаше никакви основания да не продължи, след като прецени, че евентуално би могъл да повтори това, което има да казва, и пред мисис Дагли.

— Малкият ти син Джейкъб е хванат с убито зайче, Дагли. Наредих на Джонсън да го заключи в празната конюшня за час-два, колкото да го сплаша, нали разбираш? Но много скоро, още преди да се е стъмнило, ще ти го доведат вкъщи и ти ще се погрижиш за него, нали, и ще му дадеш добър урок, нали разбираш?

— Не, нема да му дам. Да пукна на мястото си, ако напердаша с каиш момчето за твой кеф или на когото и да било друг. Дори двайсетина господари да ми пристигнат тук, а не един, при това лош.

Дагли изрече тези думи толкова високо, че жена му надникна от задната кухненска врата — единственият използван вход, с винаги отворена врата при хубаво време, — и мистър Брук добави примирително:

— Добре де, добре, ще поговоря с жена ти… не съм имал предвид да го напердашиш — каза той, като се отправи към къщата.

Но желанието на Дагли „да си изкаже докрай приказката“ пред един джентълмен, който му обърна гръб, се засили още повече, така че стопанинът се втурна подир мистър Брук, а навъсеният Фаг хукна по петите му в опитите си да избегне слабото и вероятно добронамерено внимание от страна на Мънк.

— Здрасти, мисис Дагли — припряно каза мистър Брук. — Дойдох да ти съобщя за сина ти… но не очаквам да го налагаш с пръчка, нали разбираш? — Този път той се постара да се изрази съвсем ясно.

Отрудената мисис Дагли — слаба, измъчена женица, която дотолкова бе лишена от всякакви радости в живота, че дори нямаше и неделна премяна, за да изпита удоволствието да се нагизди за черква, — се бе вече спречкала с мъжа си след прибирането му и бе много умърлушена, в очакване на най-лошото. Ала съпругът й я изпревари с отговора.

— Не, нема да го налагаме с пръчка, ако ти да щеш това или да го не щеш — продължи да бъбри Дагли на висок глас, сякаш искаше да бъде добре чут. — Немаш никаква работа да идваш тук и да бръщолевиш за разни ми ти пръчки в този дом, защото пет пари не даваш за ремонт. Иди в Мидълмарч да се погрижиш за своето име.

— Дръж си езика между зъбите, Дагли — сряза го жена му, — и гледай да не ритнеш хранилката. Щом един баща на голямо семейство си е изхарчил парите на пазара и се е натаралянкал като свиня, тази беля му стига за един ден. Но аз искам да знам какви ги е свършил синът ми, сър.

— Глей си работата и хич не питай какви ги е вършил — още по-яростно отговори Дагли. — Моя работа е да питам, не твоя. И сега ще ми чуете приказката… па ако ще и да остана без ядене. Направо ще ти река… още баща ми и дядо ми са живели по тия места… фърляли са си парите тук, а аз и децата ми моем да легнем тук и да изгнием, та да станем на тор… защото немаме пари да я купим, ако кралят не оправи нещата.

— Слушай, драги ми приятелю, ти си пиян, нали разбираш? — заяви мистър Брук с поверителен тон, без обаче капка укор в гласа. — Друг път, друг път ще говорим — добави той и се обърна, сякаш се канеше да си тръгне.

Ала Дагли мигновено се изпречи на пътя му, а Фаг се втурна по петите му и тихо заръмжа, когато господарят му заруга все по-високо и грубо, докато Мънк също се приближи и достолепно застина, наострил уши.

— Ти си по-натаралянкан от мене, далече по-накъркан — продължи Дагли. — Язе държа на пиене и си знам приказката. И съм наясно, че кралят ще оправи нещата, така думат хората, а ще има и риформа и на всички ми тия господа, дето не са се държали добре с назе, селяните, ще им се върне тъпкано и ще требе да офейкат. А ората в Мидълмарч са наясно що е риформа… и кой требе да офейка. Викат ми: „Знаем кой ти е господар“. А аз им думам: „Убаво, че знаете, ама от това по-леко не ми стаа“. Те ми викат: „Голема скръндза е“. „Такъв е“, думам им аз. „Таман за риформата е“, викат ми те. Това ми викат. А язе разбирам що е риформа… да пратиме тебе и друи кат тебе по дяволите и всичко, дето мирише на мърша. А ти праи що щеш сега, оти се не плаша от тебе. Пусни момчето ми и глей себе си, преди риформата да те е погнала. Това имам да ти река — заключи мистър Дъгли и с такава непоколебимост заби вилата в земята, че се затрудни да я изтегли отново.

След тази постъпка Мънк залая силно и сякаш даде знак на мистър Брук да побегне. Той се измъкна от двора с невероятна бързина, удивен от промяната в обстановката. Никога не е бил нагрубяван на собствената си земя преди това и бе склонен да гледа на себе си като на всеобщ любимец (всички ние сме готови да смятаме така, когато много повече мислим за собствената си доброжелателност, отколкото за това, какво по всяка вероятност другите хора очакват от нас). Когато преди дванайсет години се бе скарал с Кейлъб Гарт, беше смятал, че арендаторите ще са доволни, ако господарят поеме всичко в свои ръце.

Някои, проследили разказа за бита на мистър Дагли, могат да се зачудят от непрогледния мрак в душата му. Ала в онези времена нямаше нещо по-лесно за един подобен калибър потомствен земеделец от това, да бъде невеж, въпреки че имаше пастор в близката енория, джентълмен до мозъка на костите си, а съвсем наблизо — и викарий, чиито проповеди бяха по-възвишени от тези на пастора, а също и господар на имението, обучен във всичко и най-вече в областта на изящните изкуства и общественото развитие, а пък и светлините на Мидълмарч блестяха само на три мили разстояние. Що се отнася до лекотата, с която простосмъртните се изплъзват от знанието, пробвайте с някой средностатистически познат от интелектуалния елит на Лондон и преценете сами какъв щеше да е този човек, така добре приет на официалните приеми, ако се е учил да декламира от енорийския чиновник в Типтън или с голяма мъка е чел глава от Библията заради трудните имена там. Бедничкият Дагли четеше по няколко стиха в неделя вечер и тогава поне светът за малко му просветваше. Имаше обаче неща, които той познаваше отлично, като мудните земеделски навици, калпавото време, добитъка и реколтата във фермата Фрийманс Енд — това наименование очевидно беше иронично и загатваше, че човек е свободен да си тръгне, ако пожелае, само че трябва да е наясно, че никъде не го чака „земен рай“.