Джордж Елиът
Мидълмарч (84)

Глава 83

На добър час, събудени души,

които не се гледат веч със страх,

защото любовта ги покори,

превърна тясна сфера в пълен свят.

Джон Дън^[282]

На втората сутрин след посещението си при Розамонд, когато бе спала дълбоко две нощи наред, Доротия не само не излъчваше и следа от умора, но се чувстваше така, сякаш прелива от сили — което означаваше, че има повече сила, отколкото й е необходима, за да се съсредоточи върху дадено занимание. Предния ден бе направила дълги разходки извън оградата на имението и два пъти бе посетила пасторския дом. Ала тя не сподели с никого защо прекарва времето си по този безсмислен начин, а тази сутрин се ядоса сама на себе си, понеже като някое дете не я свърташе на едно място. Днешният ден трябва да се прекара по съвсем различен начин. Какво може да се предприеме в селото? О, боже мой, нищо! Всеки се чувстваше добре, облечен и обут. Ничие прасе не бе умряло. Освен това беше съботна сутрин, когато навсякъде се търкаха подовете и плочите пред входа и когато бе безсмислено да се ходи в училището. Ала имаше много науки, с които Доротия искаше да се запознае, и сега реши да се заеме сериозно с най-сложната. Седна в библиотеката пред малката си купчина книги по политическа икономия и сродни теми, които очакваше да я просветлят как най-пестеливо да харчи пари, за да не ощетява съседите си или, казано другояче, за да им доставя най-много блага. Това беше сериозен въпрос и ако успее да се съсредоточи, ще ангажира съзнанието си. За беда в продължение на цял час умът й непрекъснато блуждаеше. Накрая се усети, че чете по два пъти някои изречения, като едновременно мисли напрегнато за много други неща, но не и за същността на текста. Това бе направо ужасно. Дали да не поръча каретата и да отиде в Типтън? Не! По една или друга причина предпочиташе да остане в Лоуик. Ала блуждаещите й мисли трябва да се приведат в ред. Да си наложиш самодисциплина, е цяло изкуство. И тя обходи надлъж и шир кафявата библиотека, като обмисляше по какъв начин може да подреди разсеяните си мисли. Вероятно най-добре е да си постави определена задача — нещо, към което упорито да се придържа. Дали пък да не се заеме с географията на Мала Азия, понякога пренебрегвана от нея, заради което често мистър Късобан я бе упреквал? Тя отиде до рафта с географски карти и разгъна една. Тази сутрин трябва категорично да се убеди, че Пафлагония не се намира на Левантийския бряг, и да разсее пълното си невежество, че Халибите са разположени на бреговете на Черно море. Географската карта е много удобна за разглеждане, когато си склонен да мислиш за други неща, тъй като се състои от имена, които се превръщат в скоропоговорка, ако си ги повтаряш наум. Доротия се залови задълбочено за работа, надвесена ниско над географската карта, като си повтаряше имената тихо, едва доловимо, съвсем като в скоропоговорка. След тежките си преживявания бе придобила забавно безгрижен младенчески вид и сега поклащаше глава и отмяташе имената на пръстите си, леко присвила устни, а после току поспираше, за да подпре лицето си с ръце и да възкликне: „О, боже мой! О, боже мой!“

Всичко това можеше безкрайно да се върти като въртележка, но най-сетне бе прекъснато от открехването на вратата, за да се съобщи за появата на мис Нобъл.

Дребничката възрастна дама, чието боне едва достигаше до рамото на Доротия, бе топло посрещната, ала по време на ръкуването тя издаде множество скимтящи звуци, сякаш трябваше да изрече нещо извънредно трудно.

— Седнете, моля — покани я Доротия, като й предложи стол. — Викат ли ме за нещо? Много ще се радвам, ако мога да помогна.

— Няма да се заседявам — каза мис Нобъл, като бръкна в кошницата си и нервно стисна някакъв предмет вътре. — Оставих един приятел в църковния двор.

Тя отново издаде неясните си звуци, а после неволно извади предмета, който стискаше в ръка. Това бе ромбоидната кутийка от черупка на костенурка и Доротия усети как бузите й пламват.

— Мистър Ладисло — добави плахата женица. — Той се страхува, че ви е обидил, и ме помоли да ви попитам дали бихте се срещнали с него за няколко минути.

Доротия не отговори мигновено. Хрумна й, че не може да го посрещне в библиотеката, където витаеше забраната на съпруга й. Погледна към прозореца. Дали не може да излезе и да го срещне в градината? Небето бе притъмняло, а дърветата се огъваха, сякаш наближаваше буря. Освен това тя не искаше да излезе, за да го посрещне.

— Моля да го приемете, мисис Късобан — жалостиво се обади мис Нобъл, — защото иначе трябва да отида и да му кажа „Не“, а това много ще го нарани.

— Да, ще го приема — отговори Доротия. — Моля, поканете го да дойде.

Какво друго можеше да направи? За нищо друго не копнееше така в този миг, както да види Уил — възможността да го види се изпречи настойчиво между нея и всяка друга вещ. И все пак тя усети лудо сърцебиене, сякаш от безпокойство — чувството, че заради него извършва нещо твърде дръзко.

Когато дребничката дама припна да изпълни заръката, Доротия застана в средата на библиотеката, стиснала здраво ръце пред себе си, но не направи опит да се успокои и да заеме поза на горда сдържаност. Това, което изобщо не усещаше в момента, бе собственото си тяло — всъщност размишляваше какви ли мисли вероятно таи Уил сега, както и за враждебните чувства на околните към него. Как би могло чувството й за дълг да предизвиква враждебност? Желанието да се съпротивлява на несправедливите обвинения се бе промъкнало в отношението й към него и сега, когато душата й се бе съвзела от болката, това желание бе по-силно от всякога. „Ако го обичам толкова силно, това е, защото са се отнасяли така лошо с него“ — като че ли някакъв вътрешен глас изрече тези думи пред въображаема публика в библиотеката, когато вратата се отвори и тя съзря Уил, застанал пред нея.

Доротия не помръдна и той пристъпи напред, като върху лицето му се четеше несигурност и плахост повече от всякога. Бе обзет от съмнения, поради което се страхуваше да не би някоя негова дума или поглед да го обрекат на нова раздяла с нея. А Доротия бе стресната от изблика си на чувства. Тя стоеше като обладана от магия, застинала в една поза, неспособна да отпусне свитите си ръце, като същевременно някакъв силен копнеж напираше в погледа й. След като видя, че тя не протяга ръце, както обикновено, Уил спря на един ярд разстояние от нея и каза смутено:

— Много съм ви признателен, че ме приехте.

— Аз исках да ви видя — отговори Доротия с единствените думи, които й дойдоха наум. Изобщо не се сети да седне, като Уил не изтълкува положително това царствено посрещане, ала продължи да изрича това, което си бе намислил да каже.

— Вероятно смятате моето ранно завръщане за глупаво и нередно. Наказан бях за нетърпението си. Вече знаете… всъщност всеки знае… неприятната история за моето потекло. Аз я научих, преди да замина, и възнамерявах да ви я разкажа… ако се бяхме срещнали.

Доротия леко помръдна и отпусна свитите си ръце, ала веднага ги скръсти пред себе си.

— Но цялата работа вече се е превърнала в клюка — продължи Уил. — Исках да знаете, че нещо, свързано с тези неща… нещо, което се случи, преди да замина… допринесе за завръщането ми. Или според мене това бе повод да се върна. Става дума за идеята да накарам Булстроуд да вложи известна сума в обществено дело… известна сума, която възнамеряваше да ми даде. Вероятно все пак прави чест на Булстроуд, че лично ми предложи компенсация за предишното ми лишаване от средства. Всъщност ми предложи добър доход за отплата, но предполагам, че вие знаете за цялата тази неприятна история.

Уил погледна неуверено към Доротия, но в поведението му по-ясно от всякога се долови онова гордо предизвикателство, което неизменно проявяваше към споменатото обстоятелство в съдбата си. После добави:

— Знаете, че всичко това е доста болезнено за мене.

— Да… да… знам — припряно потвърди тя.

— Не се съгласих да приема доход от такъв източник. Убеден бях, че вие бихте го сметнали за нередно от моя страна да го сторя — добави Уил. Защо трябваше да й казва сега подобно нещо? Тя усети, че в този миг той й признава любовта си към нея. — Чувствах, че е така. — Тук той все пак млъкна.

— Постъпили сте така, както бих очаквала да постъпите — отговори Доротия с просветнало лице, като повдигна глава върху красивата си шия.

— Не допусках, че може да позволите подобно обстоятелство в потеклото ми да предизвика предубеждения към мене, макар че то непременно би събудило у други — заяви Уил, като тръсна глава по обичайния си начин и я погледна затрогващо в очите.

— Ако това е ново препятствие, би било допълнителна причина да ви подкрепям — пламенно отговори Доротия. — Нищо друго не би ме променило, освен… — Сърцето й затуптя силно и тя бе затруднена да продължи. Направи огромно усилие да се овладее, за да успее да каже с разтреперан глас: — ако допусна, че сте различен… не толкова добър, за какъвто ви смятам.

— Очевидно ме намирате за много по-добър във всичко останало освен в едно — заговори Уил, като даде израз на чувствата си след нейното излияние. — Имам предвид верността си към вас. Когато допуснах, че сте се усъмнили в нея, не се тревожех за нищо друго. Смятах, че всичко е приключило за мене и няма към какво да се стремя… само трябва да търпя.

— Вече не се съмнявам във вас — каза Доротия, като му подаде ръка, защото смътно безпокойство за него я подтикна да загатне за обичта си.

Той пое ръката й и я допря до устните си с нещо като стон. Ала в другата си ръка държеше шапката и ръкавиците си и в тази поза приличаше на предан кралски поклонник. И все пак му бе трудно да пусне ръката й, така че Доротия с изненадващ смут я дръпна и се оттегли.

— Виж само колко са притъмнели облаците и как се огъват дърветата — каза тя и се приближи до прозореца, като говореше и се движеше съвсем унесено.

Уил я последва на известно разстояние и се подпря на високата облегалка на един кожен стол, където се осмели да положи шапката и ръкавиците си и да се освободи от непоносимото бреме на учтивата официалност, която за пръв път много му тежеше в присъствието на Доротия. Трябва да се признае, че той се чувстваше извънредно щастлив в този миг, когато се облегна на стола. Вече не се страхуваше от това, което би могла да изпита тя сега.

Стояха мълчаливи, без да се поглеждат, а вторачили очи в огъващите се смърчове, които изглеждаха сребристи на фона на притъмнялото небе. Уил никога преди не се бе толкова радвал на възможността да се разрази буря — тя го освобождаваше от необходимостта да си тръгне. Навсякъде хвърчаха листа и клонки, а гръмотевиците наближаваха. Светлината непрекъснато помръкваше, но после проблесна светкавица, която ги накара да потръпнат, да се погледнат и да се усмихнат.

— Не беше редно това, което каза, че нямало да има за какво да правиш усилия. Ако ние загубим своето щастие, остава щастието на другите, а за това си струва да се правят усилия. Някои могат да бъдат щастливи. Сякаш виждах това по-ясно от всякога, когато бях най-отчаяна. Трудно мога да си представя как бих понесла бедата, ако не ме бе обзело това чувство и не ми бе вдъхнало сила.

— Ти никога не си изпитвала страданието, което аз изпитах — каза Уил, — страданието да знам, че ме презираш.

— Но аз изпитах нещо по-тежко… по-тежко бе да мислиш лошо… — Доротия бе започнала да говори импулсивно, но се възпря.

Уил се изчерви. Имаше усещането, че каквото и да каже тя, бе все във връзка с фаталността, която непрекъснато ги разделяше. Замълча за миг, а после пламенно каза:

— Поне имаме утехата да си говорим един на друг без всякакво двусмислие. Тъй като аз трябва да замина… тъй като винаги трябва да бъдем разделени… можеш да мислиш за мене като за човек на ръба на гроба.

Докато говореше, проблесна силна светкавица, която озари и двамата, за да се видят добре — светлината сякаш разкри ужаса на безнадеждната любов. Доротия мигновено се дръпна от прозореца, а Уил я последва, като трескаво стисна ръката й. И така застинаха двамата със стиснати ръце като две деца, взрени в бурята, а после изтрещя силна гръмотевица, след което рукна дъждът. Тогава те се обърнаха с лице един към друг, все така здраво стиснали ръце, като последните думи на Уил продължаваха да кънтят в ушите им.

— За мене няма никаква надежда — продължи той. — Дори да ме обичаш така, както аз тебе… дори да означавам всичко за тебе… по всяка вероятност винаги ще бъда беден. Ако трезво преценявам нещата, не мога да се надявам на друго, освен да свързвам двата края. Невъзможно е някога да си принадлежим един на друг. Може би е недостойно от моя страна, че поисках да говоря с тебе. Възнамерявах да замина и да потъна в мълчание, но не бях в състояние да извърша това, което си бях намислил.

— Не съжалявай — успокои го Доротия със звънкия си нежен глас. — Бих искала да споделя с тебе цялата болка на раздялата.

Устните й потрепнаха, както и неговите. Не стана ясно чии устни първи се протегнаха, но те се целунаха разтреперани, а после се отдалечиха един от друг.

Дъждът плющеше по стъклата на прозорците, сякаш чрез него се бе разразил някакъв гневен дух, а отзад напираше силният порив на вятъра. Бе един от онези мигове, когато всички простосмъртни се поспират, изпълнени със страхопочитание.

Доротия седна на най-близкото място до нея — една дълга ниска табуретка в средата на стаята, и скръстила ръце в скута си, погледна към страховития външен свят. Уил постоя за миг, вгледан в нея, а после седна наблизо и сложи длан върху ръцете й, които откликнаха на милувката. Те седяха така със стиснати ръце, без да се поглеждат, докато дъждът намаля и почна да вали тихо. Всеки бе изпълнен с мислите си, но не можеха да ги изразят на глас.

Ала когато дъждът съвсем стихна, Доротия се обърна и погледна към Уил. Със страстен вик, сякаш някакъв уред за мъчение се бе насочил към него, той се сепна и изплака:

— Невъзможно е!

Стана и се подпря отново на облегалката на стола, сякаш се опитваше да потисне гнева си, а през това време тя го гледаше с печални очи.

— Раздялата между хората е нещо зловещо като убийство или някакъв друг ужас — избухна отново той. — Още по-непоносимо е… да видим живота си осакатен от нечии дребнави действия.

— Не… не говори така… животът ти не трябва да е осакатен — нежно каза Доротия.

— Да, трябва — гневно отговори той. — Жестоко е да говориш така… сякаш има някаква утеха. Ти можеш и да гледаш отвъд това нещастие, но аз не бих могъл. Не е благородно… така да отхвърляш любовта ми към тебе като че ли е някаква дреболия и да говориш по този начин при наличието на пречките. Ние никога не можем да се оженим.

— По някое време… бихме могли — отговори Доротия с разтреперан глас.

— Кога? — горчиво попита той. — Каква е ползата да се разчита на моето преуспяване? Много съмнително е дали някога бих могъл да постигна нещо повече от това, да я карам криво-ляво, освен ако не се продам, за да стана нечие перо или изразител на мнения. Много ясно виждам подобна възможност. Не мога да предложа брак на никоя жена, дори да не се налага тя да се отказва от богатство.

Настъпи мълчание. Сърцето на Доротия преливаше от нещо, което искаше да каже, но й бе трудно да го изрече. Тя бе напълно обсебена от тези неизказани думи — в този миг водеше спор със себе си. Беше й мъчително, че не може да изрази това, което искаше да каже. Уил гневно гледаше през прозореца. Ако беше се взрял в нея и не се бе отдръпнал, всичко би било по-лесно за нея. Най-накрая той се обърна, все така подпрян на облегалката на стола, и като протегна машинално ръка към шапката си, каза едва ли не отчаяно:

— Сбогом!

— О, не мога да понеса това… сърцето ми ще се пръсне! — отговори тя, като скочи бързо от мястото си. Приливът на младежката й страст събори всякакви прегради, които я бяха накарали да замълчи. Очите й мигом се навлажниха и сълзите рукнаха по бузите й: — Не се боя от бедността. Мразя богатството си.

В следващия миг Уил се озова до нея и я прегърна, но тя отметна глава, поотмести нежно лицето му, за да може да говори. Големите й насълзени очи се взряха много чистосърдечно в него, когато тя като ридаещо дете промълви:

— Можем да живеем доста прилично с моя личен доход… той е сравнително голям… седемстотин лири годишно… А аз се нуждая от толкова малко… никакви нови дрехи… и така ще науча цената на всяко нещо.