Джордж Елиът
Мидълмарч (10)

Глава 9

Първи джентълмен:

Древна страна в светите писания

се казвала Закон железен. Водели се

битки там за ред и образцово управление.

Къде са тез страни сега?

 

Втори джентълмен:

Ами където вечно са били —

в човешките души.

Отношението на мистър Късобан към приготовленията напълно удовлетворяваше мистър Брук, така че подготовката за сватбата вървеше гладко и седмиците на ухажването се затъркаляха бързо. По традиция бъдещата невеста трябва предварително да види новия си дом и да каже какви промени иска там. Така жената изразява желанията си преди брака, за да й се услади след това подчинението. Ала грешките, които ние, простосмъртните мъже и жени, очевидно правим, когато налагаме волята си, могат напълно основателно да предизвикат удивление, че толкова много държим на своето.

В една мрачна, но суха ноемврийска утрин Доротия потегли към Лоуик, придружена от чичо си и Силия. Мистър Късобан обитаваше голямата къща в имението. Съвсем наблизо сред градината се виждаше малка църква, както и пасторският дом срещу нея. В началото на попрището си мистър Късобан разполагаше само със своя свещенически бенефиций, но смъртта на брат му го направи собственик и на голямата къща. Тя бе сред малък парк с тук-там извисяващи се стари дъбове, с оградена от липи алея, водеща към югозападната порта, и с порутена ограда на игрището, така че от прозорците на гостната погледът безпрепятствено се плъзваше по зеленото хълмче чак до края на липите, откъдето започваха ниви и пасища, които по заник слънце обикновено проблясваха подобно на езеро. Това бе ведрата част на къщата, защото южната и източната й страна изглеждаха печални и в най-слънчевата утрин. Пространството тук не беше обширно, цветните лехи бяха доста занемарени, а скупчените нагъсто клони — главно на мрачни тисови дървета — се издигаха високо досами прозорците. Каменната зеленикава сграда бе в традиционния английски стил, не точно грозна, но печална и с малки прозорци — сиреч онзи тип къща, която се нуждае от деца, от изобилие на цветя, от прозорци, отворени към приветливи гледки, за да придобие вид на щастлив дом. В изтляващата есен с оределите жълти листа, които бавно падаха в смраченото безмълвие върху потъмнелите вечнозелени храсти, къщата също навяваше мисъл за есенен заник, а у появилия се на прага мистър Късобан нямаше и следа от свежест, която да се открои на печалния фон.

— Боже мой! — възкликна наум Силия. — Няма съмнение, че Фрешит Хол е къде-къде по-приятна сграда от тази. — И тя си представи бялата облицовка, портала с колоните и изпълнената с цветя тераса, а над тях усмихнатото лице на сър Джеймс, който, подобно на освободен от магията принц, излиза от розовия храст, размахал кърпичка, внезапно изникнала от благоуханните цветни листенца — същият този сър Джеймс, който говореше толкова приятно, при това винаги за разумни неща, а не за отвлечени понятия! Женските вкусове на Силия бяха по момински лековати, каквито понякога сериозните улегнали мъже харесват у съпругите си. Добре, че предпочитанията на мистър Късобан бяха съвсем други, иначе със Силия никога не би му излязъл късметът.

Доротия, за разлика от сестра си, реши, че къщата и паркът напълно отговарят на желанията й: потъмнелите лавици с книги, килимите и завесите с патината на времето, чудатите стари географски карти, наредените по стените в коридора фотографии, пръснатите по пода стари вази изобщо не я потискаха, а й се струваха далече по-весели от картините и отливките в Типтън Грейндж, които чичо й преди време бе донесъл от пътешествията си — навярно те бяха израз на отколешните му идеи. За бедничката Доротия бе направо мъчително да проумее тези строго класически голи фигури и самодоволно усмихнатите ренесансови лица в стила на Кореджо^[54], които остро се врязваха в пуританските й разбирания: просто никой не я бе научил как що-годе да ги впише в съзвучие с живота си. Ала собствениците на Лоуик очевидно не са били пътешественици, а изследванията на мистър Късобан върху миналото не налагаха подобно онагледяване.

Доротия обходи къщата с чувство на задоволство. Всичко тук й се струваше свято — това щеше да е съпружеският й дом, и тя отправяше предан поглед към мистър Късобан всеки път, когато той насочваше вниманието й към някоя подробност в наредбата и я питаше дали не иска да я промени.

Беше му благодарна за съобразяването с вкуса й, но не пожела никаква промяна. В нейните очи поведението му на етикетна учтивост и външна сърдечност изглеждаше безукорно. Тя запълни всички празнини в поведението му с неизразено вътрешно съвършенство, като тълкуваше държанието на годеника си също както тълкуваше теологическите книги — обясняваше си привидните несъответствия със собствения си притъпен слух за висшата хармония. А през седмиците на ухажването обикновено възникват доста празнини, които обаче с блажена готовност любовта и вярата успяват да запълнят.

— Е, скъпа моя Доротия, много ще ме зарадваш, ако сама посочиш коя стая да бъде будоарът ти — заяви мистър Късобан и подканата му показа, че той има сравнително добра представа за женската природа, щом осъзнава потребността от будоар.

— Много мило от твоя страна, че си се сетил за това — отговори Доротия, — но уверявам те, не държа аз да вземам решението. Ще бъда много по-щастлива, ако приема нещата такива, каквито са — точно както ти си свикнал с тях или както решиш да бъдат. Нищо не ме подтиква да правя промени.

— О, Додо — възкликна Силия, — няма ли да си избереш еркерната стая горе?

Мистър Късобан ги поведе натам. Еркерът гледаше към алеята с липите. Всички мебели в стаята бяха с поизбеляла синя тапицерия, а по стените висяха близо една до друга миниатюри на дами и господа с напудрени прически. Гобленът над вратата също разкриваше свят в синьо-зелено, сред който бледо прозираше едър елен. Столовете и масичките бяха с тънки крачета и изглеждаха нестабилни. Това бе стая, където на човек може да се привиди призракът на стегната в корсет дама, и то в обстановка, избродирана върху собственото й ръкоделие. В изящен шкаф бяха наредени подбрани книжки с изискана литература, подвързани в телешка кожа, напълно подобаваща притурка към мебелировката.

— Да, да! — одобрително заговори мистър Брук. — Стаята би станала чудесна с нови завеси, кушетки и неща от този род. Сега изглежда малко гола.

— Не, не, чичо! — пламенно възрази Доротия. — Моля те да не говориш за промени. Толкова много работи по света се нуждаят от промени… иска ми се да приема нещата каквито са. И ти ги харесваш такива, нали? — добави тя, вперила поглед в мистър Късобан. — Вероятно това е била стаята на майка ти, когато е била млада.

— Така е — потвърди той с лек поклон.

— А това е самата тя — посочи Доротия, като огледа миниатюрите. — Прилича на малкия портрет, който ми показа, но е много по-добър. А тази тук насреща коя е?

— По-голямата й сестра. Също като вас двете, те са били единствените деца на родителите си, чиито портрети са окачени над тях, нали виждаш?

— Сестрата е хубава — отбеляза Силия, като по този начин намекна, че майката на мистър Късобан не би могла да предизвика у нея подобна възхита. Представите на Силия обаче се попромениха, когато с удивление установи, че годеникът произхожда от семейство, което някога е било младо, а дамите са носели огърлици.

— Много интересно лице! — възкликна Доротия, като се взря в портрета. — Какви само дълбоки сиви очи, доста приближени… какъв изящен необикновен нос с нещо като чупка… и тези спуснати назад напудрени къдрици. На мене тя ми се струва по-скоро интересна, отколкото хубава. Няма никаква прилика между нея и майка ти.

— Така е. Не си приличат и в съдбите си.

— Нищо не си ми споменавал за нея — промълви Доротия.

— Леля ми е сключила неподходящ брак. Никога не съм я виждал.

Доротия се поозадачи, но почувства, че не е уместно точно сега да разпитва мистър Късобан за подробности, които той очевидно спести, така че погледна с възхита през прозореца. Слънчевите лъчи вече бяха прорязали сивотата и липите по алеята хвърляха сенки.

— Дали да не се разходим в градината? — попита Доротия.

— А ти ще поискаш да видиш и църквичката, нали? — предположи мистър Брук. — Тя е направо смешно малка. Както и селцето. Две педи земя. Това обаче ще ти допадне, Доротия, защото къщичките са наредени също като в приют за бедни — малки градинки с шибои и неща от този род.

— Добре тогава — обърна се Доротия към мистър Късобан. — Ще ми е приятно да видя всичко това. — Тя не бе чула от него друго описание на къщите в Лоуик освен неопределеното „не са лоши“.

Скоро всички поеха по чакълестата пътека — тя се виеше най-вече между тревисти площи и скупчени дървета и бе най-прекият път до църквата. Пред портичката на църковния двор се поспряха и изчакаха мистър Късобан да вземе ключа от пасторския дом наблизо. Силия, поизостанала малко назад от групата, се възползва от отсъствието на мистър Късобан, приближи се и заговори с непринудения си отривист тон, с който сякаш винаги парираше всякакви подозрения за злобни намеци:

— Слушай, Доротия, зърнах някакво съвсем младо създание да върви по една от пътеките.

— Нима това е толкова странно, Силия?

— Може пък тук да има млад градинар, нали… защо не! — обади се мистър Брук. — Аз лично посъветвах Късобан да смени градинаря си.

— Не, не беше градинар — възрази Силия, — а джентълмен със скицник. Имаше светлокестеняви къдрици. Видях го само в гръб. Но беше съвсем млад.

— Вероятно е бил синът на викария — предположи мистър Брук. — А, ето го и Късобан със самия Тъкър. Сега ще ви го представи. Досега не сте го виждали.

Викарият, мистър Тъкър, мъж на средна възраст, бе представител на „по-нисшето духовенство“, което обикновено се слави с цяла сюрия синове. Ала след представянето на свещеника в разговора не се отвори дума за семейството му, така че всички веднага забравиха за странния призрачен младеж освен Силия. Дълбоко в себе си тя напълно отхвърли мисълта светлокестенявите къдрици и стройната фигура да имат нещо общо с мистър Тъкър, който бе напълно допотопен и мухлясал на вид, както би могло да се очаква от викария на мистър Късобан. Без съмнение въпросният господин бе прекрасен човек, който непременно ще отиде в рая (Силия в никакъв случай не искаше да е безпринципна), но все пак извивката на устата му бе толкова противна. Силия изпита неприятно чувство при мисълта за времето, което й предстоеше да прекара в Лоуик в ролята на шаферка — викарият вероятно няма хубави дечица, които да й допадат независимо от принципите.

Мистър Тъкър бе невероятно вещ по време на разходката им. Може би на мистър Късобан не му липсваше известна прозорливост спрямо хората, защото помощникът му съумяваше да отговори на всички въпроси, зададени от Доротия, относно селяните и другите хора от енорията. Както той я увери, всички жители в Лоуик били материално задоволени — обитателите на къщичките близнаци с нисък наем гледали прасета до един, а задните им градинки били добре поддържани. Момченцата носели хубави кадифени панталонки, девойките ставали сръчни прислужници по чужди домове или се занимавали по малко вкъщи с плетене на кошници. Никъде нямало тъкачни станове, нямало и разкол. И макар обществената нагласа да клоняла повече към трупането на жълтици, отколкото на духовност, не се ширела голяма престъпност. Шарените домашни птици бяха в такова изобилие, че мистър Брук не се въздържа да отбележи:

— Виждам, че земеделските ви стопани оставят по малко ечемик, та да има какво да събират жените. Бедните хорица тук могат да си сложат някоя друга кокошчица в тенджерката, както добрият френски крал^[55] често е пожелавал на народа си. Французите много обичат да ядат пернати… нетлъсти меса, нали разбирате?

— Смятам, че това е било много нелепо пожелание към народа му — възмути се Доротия. — Нима кралете са такива чудовища, че едно подобно пожелание би могло да се възприема като проява на кралска добродетелност!

— А и не звучи никак хубаво, ако наистина им е пожелавал нетлъсти кокошки — добави Силия. — По-вероятно им е пожелавал тлъсти кокошки.

— Така е, но тази дума е пропусната в текста или може би е била subauditum, сиреч съществувала е в съзнанието на краля, но не е изречена — поясни мистър Късобан, като се усмихна и обърна глава към Силия, но тя веднага се дръпна назад, защото не можеше да търпи постоянното му премигване.

По пътя на връщане Доротия потъна в пълно мълчание. Обзета бе от дълбоко разочарование, че за нея не се разкриват никакви дейности в Лоуик, заради което изпита срам. Съвсем за кратко си представи благоприятната възможност домът й да се намира в енория, където по-осезателно се чувства всемирната бедност, за да има там за нея сериозни задачи. Ала после, когато се взря напред към очерталото се бъдеще, си представи картина на пълна всеотдайност към високите цели на мистър Късобан, които съответно ще й наложат нови задължения. Може би безброй отговорности ще възникнат занапред — тогава, когато познанията й се обогатят в резултат на съвместния им живот.

Скоро мистър Тъкър се раздели с тях поради служебна уговорка, попречила му да присъства на тържествения обяд. Щом отново влязоха в градината през малката порта, мистър Късобан каза:

— Изглеждаш малко тъжна, Доротия. Вярвам, че си доволна от видяното.

— Изпитвам нещо, което може би е глупаво и нередно — отговори Доротия с обичайната си откровеност. — Очаквах хората тук да изпитват едва ли не по-голяма нужда от някаква помощ. Много малко са познатите ми пътища, за да направя живота си пълноценен. Разбира се, моите представи за смислено съществувание са навярно ограничени. Трябва да измисля нови начини да помагам на хората.

— Безспорно е така — съгласи се Късобан. — Всяка роля налага съответните задължения. Надявам се, че ролята ти на господарка тук в Лоуик няма да те остави с неосъществени блянове.

— Вярвам, че наистина е така — пламенно го увери Доротия. — Не си мисли, че съм тъжна.

— Това е добре. И ако не си уморена, ще минем по друг път обратно към къщата.

Доротия изобщо не изпитваше умора, така че всички се отклониха малко от пътя и се насочиха към красиво тисово дърво, най-ярката фамилна забележителност в този край на имението. Когато се приближиха, зърнаха на скамейката непознато лице, откроило се ярко на тъмния фон от борове, което скицираше величественото дърво. Мистър Брук, повел групата редом със Силия, се обърна назад и попита:

— Кой е този младок, Късобан?

Всички се приближиха съвсем близо до пейката, когато мистър Късобан отговори:

— Това е един мой млад родственик, втори братовчед. Всъщност внукът — обърна се той към Доротия — на дамата, чийто портрет обсъждахте, леля ми Джулия.

Младежът вече бе прибрал скицника си и се надигна. Бухналите светлокестеняви къдрици и младежкият му вид отговаряха на описаната от Силия призрачна фигура.

— Доротия, позволи ми да ти представя братовчед ми мистър Ладисло. Уил, това е мис Брук.

Братовчедът бе толкова близо до нея, че когато повдигна шапката си, Доротия съзря дълбоки сиви, доста приближени очи, изящен необикновен нос с лека чупка, както и спуснати назад къдрици. Ала устата и брадичката се открояваха по-силно и властно, отколкото в миниатюрния портрет на бабата. Младият Ладисло не сметна за нужно да се усмихне, за да изрази някакво задоволство от срещата с бъдещата си втора братовчедка и роднините й, а гледаше навъсено и недоволно.

— Както виждам, ти си художник — отбеляза мистър Брук, като взе скицника и го разгърна с обичайната си свойска непосредственост.

— Не съм, правя само някоя-друга скица. Тук няма какво да се рисува — отвърна младият Ладисло, като се изчерви не толкова от стеснителност, а от раздразнение.

— О, не говори така, това тук много си го бива. И аз някога правех подобни рисунчици, нали разбираш? Гледай само! На такова нещо например аз викам хубава работа, постигната е с онова, което ние някога наричахме brio^[56] — мистър Брук показа на девойките голяма цветна скица с изображение на скали, дървета и вир.

— Не мога да преценявам подобни неща — отговори Доротия с тон не толкова хладен, а по-скоро със силни нотки на недоволство от подканата за хвалебствия. — Виж какво, чичо, никога не долавям красотата в онези картини, за които твърдиш, че будят всеобщо възхищение. Те говорят на непонятен за мене език. Предполагам, че съществува някаква връзка между картините и природата, но аз съм твърде невежа, за да я доловя… също както ти разбираш дадено изречение на гръцки, но за мене то не означава нищо — Доротия вдигна взор към мистър Късобан, който й отвърна с поклон, а мистър Брук с непринудена усмивка възкликна:

— Гледай ти, за бога, колко различни са хората! Но на тебе много лошо ти се преподаваше, нали разбираш… иначе тази работа е само за момичета… скици, изящно изкуство и така нататък. Ти обаче се захвана с планове за строежи. И не разбираш какво е morbidezza^[57] и неща от този род. Надявам се, че ще ми дойдеш на гости вкъщи и тогава ще ти покажа какво съм направил аз в тази област — продължи мистър Брук, като се обърна към Ладисло и думите му сепнаха младия човек, който изпитателно се бе взрял в Доротия.

Ладисло бе решил за себе си, че тя трябва да е неприятно момиче, щом ще се омъжва за Късобан, и признанието й за неумението да разбира картините би могло да потвърди мнението му, ако й беше повярвал. Всъщност той възприе думите й като косвена критика и бе убеден, че тя намира скицата му за отвратителна. В словата й прозираше необикновена интелигентност: тя се присмиваше както на чичо си, така и на самия него. А какъв глас само! Глас на божествено създание, като звук на арфа! Вероятно това бе поредното своенравие на Природата. Невъзможно е да кипи страст у девойка, която ще се омъжва за Късобан. И младежът извърна очи от нея и с поклон благодари на мистър Брук за поканата му.

— Заедно ще прегледаме италианските ми гравюри — продължи да говори благодушният чичо. — Натрупал съм много такива неща, които от години не съм разгръщал. Нали разбираш, в такъв затънтен край човек започва да ръждясва. Виж, ти си друг, Късобан, вкопчил си се здраво в изследванията си, но моите най-бляскави идеи потънаха в забвение… ей така, трупат прахоляк, нали разбираш? Умните млади хора като вас трябва да се вардят от всякаква леност. Нали разбирате, бях прекалено ленив. Иначе кой знае на какъв пост бих могъл да съм сега.

— Много своевременно предупреждение! — възкликна мистър Късобан. — А сега хайде да се отправим към къщи, защото младите дами може и да са се уморили.

Щом зърна гърбовете им, младият Ладисло веднага седна, за да продължи скицата си, ала очевидно бе много развеселен и обзелото го настроение все по-ясно се изписваше върху лицето му по време на рисуването, докато накрая отметна глава назад и избухна в силен смях. Донякъде го бе разсмяла оценката на собственото му творчество. Донякъде и мисълта, че строгият му братовчед е залюбил подобно момиче. А също и изявлението на мистър Брук какво обществено положение би могъл да има, ако не била леността му. Тънкото чувство за хумор на Уил Ладисло бе одухотворило лицето му — смехът му бе израз на непринудена радост от комичното без каквито и да е нотки на присмех или самодоволство.

— С какво смята да се занимава племенникът ти, Късобан? — позаинтересува се мистър Брук, докато вървяха по алеята.

— Имате предвид моя братовчед… не племенник.

— Така де, братовчед. Та какво поприще си е избрал, нали разбираш?

— Отговорът на този въпрос е мъчително труден. След като завърши „Ръгби“^[58], той отказа да постъпи в английски университет, където с удоволствие бих го изпратил, и предпочете да поеме по доста странен път, като избра да учи в Хайделберг. Сега отново си е наумил да заминава за чужбина без каквато и да е определена цел освен мъглявата си идея да разшири културата си, но и той не е наясно за какво му е притрябвало това. Отказва да си избере някаква професия.

— Предполагам, той не разполага с други парични средства освен предоставените от тебе.

— Винаги ясно съм показвал пред него и приятелите му, че ще отпускам достатъчно, за да му осигуря университетско образование и добро обществено положение. Така че съм длъжен да оправдая тези очаквания — заяви мистър Късобан, като думите му най-вече загатнаха за висока човешка нравственост — качество, което предизвика възхищението на Доротия.

— Той очевидно е жаден за пътешествия. Току-виж станал някой нов Брус или Мънгоу Парк^[59] — възкликна мистър Брук. — Едно време и аз имах подобни мераци.

— Не, той не проявява склонност към проучвания или разширяване на познанията по геодезия — това би било определена цел, която бих одобрил, без обаче да го подтиквам към подобна професия, защото тя често води към преждевременна или жестока смърт. Но той е твърде далече от каквото и да е желание за по-точни проучвания на земната кора и дори заявява, че предпочитал да не знае откъде извира Нил и че вероятно имало неизследвани засега полета, обитавани от поетическото въображение.

— Ами това не е съвсем безинтересно, нали разбираш? — отбеляза мистър Брук, който очевидно бе безпристрастен по нагласа.

— Боя се, че е чисто и просто проява на общата му мъглявост и неприязън към всякакъв вид точност — недостатъци, които сериозно биха го спъвали в каквато и да е професия, обществена или църковна, дори и дотолкова да се подчини на обичайните изисквания, че да си избере поприще.

— А може и съвестта да го мъчи заради собствената му непригодност — обади се Доротия, която желаеше да изтъкне някакво благоприятно обстоятелство. — Защото правото и медицината са твърде отговорни професии и не са за всеки, не е ли така? От тях зависят животът и съдбата на хората.

— Безспорно е така, но се опасявам, че моят млад родственик Уил Ладисло изпитва такава дълбока неприязън към тези професии най-вече поради това, че не обича системния труд, както и придобиването на онези основни умения, необходими за всяко начинание, които обаче не могат мигновено да съблазнят или изкушат един бонвиван. Аз често му напомням какво е казал Аристотел с възхитителен лаконизъм, а именно, че за да завършиш едно дело, определено като крайна цел, е нужно преди това да положиш много усилия или да проявиш придобити способности от второстепенен порядък, което обаче изисква огромно търпение. Посочвам му като пример многобройните си томове с ръкописи, в които е вложен дългогодишният ми труд за подготовката на едно още незавършено изследване. Но напразно си хабя думите. На подобни разумни доводи той ми отвръща с приказки от рода, че той бил Пегас, а всякаква целенасочена работа била просто „ярем“.

Силия се засмя. Изненадана бе, че мистър Късобан е способен да изрече нещо толкова забавно.

— Ами нали разбираш, че от него може да излезе някой нов Байрон, Чатертън или Чърчил^[60]… личност от този род… знае ли човек — заяви мистър Брук. — Ще го пуснеш ли да иде в Италия или там, където си е наумил да ходи?

— Да, съгласих се да му отпусна прилични средства за около година. Той не иска друго. Ще го оставя да изпробва предизвикателствата на свободата.

— Това е много великодушно от твоя страна — възкликна Доротия, като вдигна очарован взор към мистър Късобан. — Наистина благородно. В края на краищата, човек може и да има призвание, без още напълно да го съзнава, не е ли така? Може само да изглежда ленив и слабохарактерен, защото още не е възмъжал. Според мене трябва да сме много търпеливи един към друг.

— Сигурно предстоящата сватба те е накарала да мислиш, че търпението е важно — отбеляза Силия веднага щом двете сестри останаха насаме и започнаха да свалят наметките си.

— Искаш да кажеш, че не мога да проявявам търпение, така ли, Силия?

— Не можеш, особено когато действията и мненията на хората са различни от твоите.

След годежа на сестра си Силия по-малко се страхуваше да говори открито пред Доротия. На нея повече от всякога досега умниците й се струваха достойни за съжаление.