Джордж Елиът
Мидълмарч (11)

Глава 10

Хвана голяма простуда, защото единствената му дреха

бе кожата на мечка, още неубита.

Фулър^[61]

Младежът Ладисло не посети мистър Брук, който го бе поканил, и само шест дни след срещата в парка мистър Късобан подхвърли, че младият му родственик заминал за Стария континент, като с хладното си неуточнено уведомление сякаш искаше да избегне всякакви въпроси. Всъщност Уил бе отказал да посочи крайната цел на пътуването си, а най-общо бе упоменал Европа. Според собствените му представи геният по правило не търпи каквито и да е окови: от една страна, на такъв човек му е необходим пълен простор за спонтанни изяви, а от друга — с дълбока увереност трябва да очаква онези космически знаци, които ще го тласнат към съответната творба, стига само да наостри сетивата си за възвишените послания. Начините да изостриш сетивата си са различни и Уил най-добросъвестно бе изпробвал много от тях. Виното не му се услаждаше кой знае колко, ала няколко пъти се напи здравата просто за да изпита този вид опиянение. Отдаде се и на пости, докато не му прилоша, след което се натъпка с омари за вечеря. А съответните дози опиум направо го поболяха. От всички тези опити обаче не се роди нищо особено оригинално. Ала въздействието на опиума го убеди в съществената разлика между собствения му организъм и този на Де Куинси^[62]. Извънредното обстоятелство, което би възпламенило гения, още не се бе появило. Вселената все още не бе дала знак. Дори и възходът на Цезар в даден миг е бил само предчувствие за величие. Всички знаем, че човешкото развитие наподобява маскарад и че в беззащитния ембрион могат да се крият и смайващи форми. Всъщност светът предлага изобилие от обнадеждаващи примери, както и красиви загадъчни яйца, които възприемаме като скрити възможности. Но Уил се бе нагледал на жалки опити за продължително мътене, недовели до излюпването на пиленца, и ако не беше чувството му на признателност, би се изсмял на Късобан, чийто самоотвержен труд, купищата книжа и мъждукащите като свещички научни теории, свързани с изследването на разпръснатите по света руини, сякаш само потвърждаваха определена представа, напълно в съзвучие с дълбоката вяра на Уил, че вселената му е отредила необикновена съдба. Той смяташе, че тази дълбока вяра е белег за гениалност — във всеки случай не е белег за посредственост, защото гениалността не се свежда до самомнителност, нито до прекалена скромност, а до способността да сътвориш, да завършиш някакво дело, не нещо общо и мъгляво, а съвсем точно определено. Нека тогава да оставим младежа да замине за Стария континент, без да определяме предварително съдбата му. Сред цялото многообразие от човешки грешки пророкуването е най-безсмислено.

Сега обаче проблемът за въздържането от прибързани оценки повече ме вълнува по отношение на мистър Късобан, отколкото на младия му братовчед. Ако за Доротия въпросният господин бе чисто и просто искрата, възпламенила ефирната, леснозапалима тъкан на младежките й блянове, това не означава ли, че в съзнанието на всички онези не толкова пламенни хора, които досега бяха изразявали мнение относно господина, може да съществува и вярна представа за него? Отхвърлям всякакви крайни умозаключения, както и всички предубеждения, предизвикани от различни реакции — презрението на мисис Кадуоладър към всепризнатото духовно величие на някакъв си съсед свещеник, критичните забележки на сър Джеймс Четам за краката на съперника му, неспособността на мистър Брук да вникне в идеите на събеседника си или пък хулите на Силия относно външния вид на един застаряващ учен. Не съм убедена дали дори най-великият мъж на епохата, ако изобщо някой може да бъде поставен на подобен пиедестал, би успял да избегне разкривените отражения на личността си в различните мънички огледалца. Дори един Милтън, зърнал лика си отразен в сребърния черпак, трябва да приеме, че там прилича на тъпак. Така че дори и речта на Късобан да стряска с реториката си, това още не означава, че той не е способен на благородни дела и възвишени чувства. Нима не са излизали слаби стихове изпод ръката на някой именит физик или тълкувател на йероглифи? Нима теорията за Слънчевата система би могла да е плод единствено на изискани маниери и светско общуване? Нека да опитаме нещо друго — да престанем да оценяваме даден господин само отвън и да проявим по-дълбок интерес към това, какви са собствените му представи за делата и способностите му, какви трудности среща в ежедневните си занимания, как с течение на годините надеждите му постепенно угасват и се засилват самозаблудите, с каква упоритост се съпротивлява на всеобщия натиск, който някой ден напълно ще го затисне и тогава сърцето му ще спре да бие. Безспорно в очите на този мъж собствената му съдба изглежда забележителна. И ако намираме, че той има прекалени очаквания да проявяваме специално внимание към него, то е само защото напълно го пренебрегваме, като изцяло сме го оставили на божията благословия. Впрочем нашият герой смята за свой върховен дълг да се надява на награда свише, независимо от нашето дълбоко незачитане. В представите на мистър Късобан светът се въртеше около него. И ако той проявяваше склонност да възприема хората около себе си единствено като създадени да му служат или най-вече ги преценяваше според това, доколко са достойни да общуват с автора на „Ключът към всички митологии“, подобна отличителна черта не ни е напълно непозната и както откликваме на други просби на молещите се простосмъртни, струва си да проявим известна състрадателност и към тази човешка особеност.

Безспорно цялата история относно женитбата на мис Брук засягаше мистър Късобан много по-пряко, отколкото което и да е друго лице, изразило неодобрение към подобен брак, и поради тази причина повече се вълнувам от това, как той приема успеха, отколкото от разочарованията на дружелюбния сър Джеймс. Защото всъщност мистър Късобан изобщо не усети нарастваща радост с приближаването на уречения сватбен ден. А представата за сватбената процесия в парка, когато според традицията пътят им ще е осеян с цветя, изобщо не му изглеждаше по-привлекателна от обичайната гледка на църковния свод, под който пристъпяше със свещ в ръка. Той не призна дори пред себе си, а камо ли пред друг, че макар и да е спечелил любовта на прекрасна и благородна девойка, за свое най-голямо учудване не изпитва щастие — онова щастие, което според него също изисквало упорито дирене. Вярно е, че той знаеше наизуст всички класически пасажи в уверение на противното, но както разбираме, познаването на класическите пасажи разкрива душевна нагласа, при която цитатите обикновено оставят съвсем оскъдно място за практическото им приложение.

Бедничкият мистър Късобан си бе въобразявал, че през дългия му, отдаден на науката ергенски живот, се е натрупала огромна лихва радости и сега от емоционалните му спестявания могат безпрепятствено да се теглят всякакви разточителни суми. Защото всички ние, сериозни или лекомислени, оплитаме мислите си с метафори, които пагубно направляват действията ни. Но при стеклите се обстоятелства имаше опасност героят ни да изпадне в покруса само при мисълта, че е в извънредно благоприятно положение. Той добре разбираше, че няма никаква външна причина за състоянието му на апатия, което го бе обзело точно когато от него се очаква да прелива от радост, точно когато гостуванията му в Типтън Грейндж изместиха привичното еднообразие в библиотеката на Лоуик. Апатията му бе печално усещане и го обричаше на също такава дълбока самота, каквато бе изпитвал и преди в пристъпи на отчаяние по време на неуморния си труд — затънал до гуша в работа, той се напъваше да завърши изследването си, но краят му изобщо не се виждаше. Сега бе обзет от най-мъчителната самота на света, към която никой не проявява съчувствие. Естествено, той искаше Доротия да види в него безкрайно щастливия младоженец, какъвто според хорските очаквания трябва да е нейният избраник. А що се отнася до авторския му труд, мистър Късобан се осланяше на младенческото й доверие и почит, харесваше му как тя го слуша в захлас с неподправен интерес, което го окриляваше. Когато излагаше пред нея теориите и намеренията си, говореше с лекотата на опитен учител и тогава се отърсваше от потискащата мисъл за онази високомерно придирчива публика, представа, която постоянно го терзаеше и изпълваше с пъклен здрач напрегнатите му безплодни мигове.

Защото след предназначената за благородни девици кратка история на света, която бе заемала най-важно място в досегашното образование на Доротия, сега мистър Късобан разкриваше необятни простори пред нея с описанията на мащабното си изследване. И усещането й за нови прозрения, по-обстойното й запознаване със стоиците и александрийците^[63], както и удивлението й, че представите им са доста сходни със собствените й, потискаха нетърпението й да открие час по-скоро онази свързваща теория^[64], която би установила тясно сродство между нейния живот, нейните идеи и изумителното далечно минало, онази теория, която би съотнесла практическите й действия към най-абстрактните познания. По-голямата й ерудиция щеше да дойде постепенно — и то от мистър Късобан. Така че Доротия хранеше големи надежди да бъде посветена в нови идеи също както хранеше големи надежди относно брака, като мъглявите й представи за двете неща плътно се преплитаха. Би било голяма грешка да се смята, че тя иска да придобие част от голямата начетеност на мистър Късобан само за да се кичи с нея. Защото, макар че според всеобщото мнение в околностите на Фрешит и Типтън тя да минаваше за умна, тази дума не я характеризираше съвсем точно пред хора, в чийто речник „умен“ чисто и просто означава умение да усвояваш знания и съответно да действаш, сиреч нещо, което няма нищо общо с характера на човека. Всъщност цялата й жажда за духовно развитие бе част от пълноводния поток на човеколюбието, където идеите и чувствата обикновено се сливат. Тя не желаеше да се гизди с познания — да се докарва с тях като с нещо външно, несъвместимо с вътрешния огън, който подхранваше делата й. И ако би написала книга, щеше да го направи като света Тереза — под диктата на съвестта. Ала тя копнееше да изпълни живота си с разностранна дейност, която да е плод на разума, но и на сърцето. И тъй като вече бе отминало времето на интуитивните прозрения и на духовните водачи, тъй като молитвите само засилват копнежите, но не и деятелността, какъв друг светлик й оставаше освен познанието? Разбира се, единствено просветените мъже могат да подклаждат светлика. А нима има по-просветен от мистър Късобан?

И затова през тези кратки седмици след годежа Доротия бе обзета от чувство на щастие, на признателност и светли надежди и ако годеникът й понякога долавяше мигове на вялост у нея, в никакъв случай не би могъл да ги отдаде на спад в обичта й или в интереса й към него.

Времето бе доста хубаво, така че идеята сватбеното пътешествие да продължи и до Рим стана още по-примамлива. А самият Късобан държеше на това пътуване, защото искаше да прегледа някои ръкописи във Ватикана.

— Още съжалявам, че сестра ти няма да ни придружи — заяви той една сутрин, наскоро след като бе станало ясно, че Силия отказва да пътува с тях, а Доротия не държи на компанията й. — Често ще оставаш сама, Доротия, защото аз трябва да използвам пълноценно престоя си в Рим и ще се чувствам по-свободен, ако ти имаш придружител.

Думите „ще се чувствам по-свободен“ не се понравиха на Доротия. За пръв път в разговорите си с Късобан тя се изчерви от раздразнение.

— Твърде погрешно си ме разбирал досега — отвърна тя, — ако си смятал, че няма да ценя времето ти… ако си допускал, че няма с най-голяма охота да се откажа от всичко, което би могло да ти попречи да го използваш възможно най-ползотворно.

— Много мило от твоя страна, скъпа Доротия — каза мистър Късобан, без изобщо да забелязва, че е обидена, — но ако има дама, която да те придружава, бих могъл да предоставя вас двете на грижите на някое cicerone и по този начин можем да постигнем две цели в едно и също време.

— Моля те вече да не споменаваш за това — горделиво му отвърна Доротия. Ала веднага си помисли, че не е права, и като се извърна към него, сложи ръка върху неговата и заговори с променен тон: — Моля те да не се тревожиш за мене. Та аз имам да мисля за толкова много неща, когато остана сама. А и компанията на Тантрип ще ми е достатъчна, щом ще се грижи за мене. Не мога да настоявам Силия да ме придружи — тя ще се чувства зле.

Дошъл бе моментът за преобличане. Предстоеше официална вечеря, последната от тържествата, устройвани в Типтън Грейндж, както се полагаше преди сватбата, и при позвъняването Доротия се зарадва на удалата й се възможност да се оттегли, сякаш този път се нуждаеше от повече време за подготовка. Почувства се засрамена, че се е подразнила от неясно и за самата нея обстоятелство. Защото, макар и без всякакъв стремеж към неискреност, тя не бе показала истинската си обида. Всъщност доводът на мистър Късобан бе съвсем разумен, но все пак в думите му се доловиха смътни нотки на отчужденост от негова страна.

„Очевидно съм изпаднала в странно състояние на егоизъм и слабоволие — укори се тя. — При такъв съпруг, който безкрайно ме превъзхожда, как мога да не разбирам, че той се нуждае много по-малко от мене, отколкото аз от него?“

След като убеди сама себе си, че при мистър Късобан всичко е наред, тя възвърна самообладанието си и когато се появи в гостната, облечена в сребристосива рокля, излъчваше спокойно достолепие — тъмнокестенявата й коса, с път в средата, очертаваше челото й и се спускаше назад в буйни къдрици, в пълно съзвучие с цялата й непринуденост и ненатрапчивост в израза и обноските й. В присъствието на други хора Доротия понякога излъчваше ведро спокойствие и в такива случаи изглеждаше като портрет на света Варвара^[65], устремила взор от кулата си към синия простор навън. Ала тези мигове на безметежност още по-силно подчертаваха внезапната й пламенна реч или чувство, предизвикани от някое външно обстоятелство.

Доротия, разбира се, бе главната тема тази вечер в повечето разговори на многобройните гости, които, особено мъжете, бяха твърде разнородни по състав — откакто мистър Брук бе приел племенниците си в Типтън Грейндж, за пръв път тук се устройваше подобен прием на най-различни хора, така че беседите се водеха в доста смесени групички от трима-четирима. На празненството присъстваше новоизбраният кмет на Мидълмарч, всъщност собственик на фабрика, както и неговият зет, банкерът филантроп, който бе толкова влиятелен в града, че някои го наричаха „методист“, а други „лицемер“ според словесните си умения, а имаше и представители на различни професии. Впрочем мисис Кадуоладър заяви, че мистър Брук очевидно започва да устройва угощения за жителите на Мидълмарч, но тя лично предпочитала почерпките на земеделските стопани, които съвсем непринудено вдигали наздравици в нейна чест и не се срамували от покъщнината на дедите си. Защото из тези краища на страната, преди исканията за парламентарна реформа да променят политическата нагласа на населението, съществуваха съвсем ясни разграничения между класите, но доста по-неясни между различните пиршества. Така че жестът на мистър Брук да покани най-разнородни люде вероятно се дължеше на широтата във възгледите, придобита вследствие на многобройните му пътувания и на привичката му да откликва на всякакви идеи.

Излизането на мис Брук от гостната предостави благоприятна възможност за възклицателни реплики.

— Каква прекрасна жена, тази мис Брук! Невероятно прекрасна, боже господи! — заахка мистър Стандиш, старият адвокат, който от толкова време се занимаваше с делата на поземлената аристокрация, че самият той се бе „заземил“, и често подхвърляше тази шега с дълбок клетвен глас, характерен за човек с високо обществено положение подобно на хералдичен символ.

Думите вероятно бяха отправени към мистър Булстроуд, банкера, но въпросният господин не понасяше грубостта и простащината и отвърна единствено с поклон. Репликата обаче бе подета от мистър Чичли, ерген на средна възраст и неизменна знаменитост — лицето му бе с цвят на великденско яйце, съвсем оредялата му коса бе грижливо зализана, а по наперената му стойка личеше, че се мисли за хубавец.

— Така е, но не си падам по подобен тип жени. Предпочитам жена, която малко повечко се старае да ти хареса. Да е малко по-голяма модаджийка, малко кокетка. Един мъж обича предизвикателството. Колкото повече дамата върти очичките си, толкова по-добре.

— Това е вярно донякъде — съгласи се мистър Стандиш в желанието си да не противоречи. — Боже господи, обикновено точно това правят. Вероятно така е писано — природата ги е създала такива, нали, Булстроуд?

— Според мене кокетството идва от другаде — отговори мистър Булстроуд. — По-скоро го свързвам с дявола.

— О, така е, трябва да има малко дяволитост у една жена — отсече мистър Чичли, чиито наблюдения върху слабия пол бяха донякъде в разрез с религиозните му възгледи. — Предпочитам русите, с игрива походка и лебедова шия. Между нас казано, много повече ми допада щерката на кмета, отколкото мис Брук или Силия. И ако бях кандидат за женене, бих предпочел нея пред другите.

— О, мечти, мечти! — шеговито възкликна мистър Стандиш. — Както виждаме, зрелите мъже се радват на голям успех.

Мистър Чичли многозначително поклати глава — въздържа се да изрази пълна увереност, че непременно ще бъде приет от избраницата си.

Разбира се, въпросната мис Винси, удостоена с честта да бъде идеалът на мистър Чичли, не присъстваше на приема. Защото мистър Брук, който винаги се стараеше да не прекалява, не би допуснал племенниците му да се срещат с дъщерята на някакъв си фабрикант от Мидълмарч, освен ако не става дума за общоградско сборище. Сред женската част от поканените нямаше нито една дама, чието присъствие не би било одобрено от лейди Четам или мисис Кадуоладър. Що се отнася до мисис Ренфру, вдовицата на полковника, тя бе не само с безупречно потекло, но предизвикваше интерес и със странното си заболяване, пълна загадка за докторите, като по всяка вероятност ставаше дума за случай, при който задълбочените професионални познания се нуждаят може би и от опита на врачките. Лейди Четам — тя отдаваше цветущото си здраве на горчивите илачи, собствено производство, както и на редовните медицински прегледи — се включи с разпалено въображение в разговора с мисис Ренфру относно симптомите на болестта й и необяснимата неефективност в нейния случай на всякакви укрепващи лекарства.

— Къде ли може да отива силата на всички тези лекарства, скъпа моя? — възкликна благата, но достолепна вдовица, като се обърна озадачена към мисис Кадуоладър, тъй като мисис Ренфру се бе заговорила с друг гост.

— Те подсилват болестта — уверено отсече пасторската съпруга, родена да бъде голям познавач на медицината. — Всичко зависи от организма: някои произвеждат тлъстини, други — кръв, а трети — жлъчна течност. Така виждам нещата аз. И каквото и лекарство да се взема, само се подсилва съответната склонност на организма.

— В такъв случай тя трябва да взема лекарства, които да потискат… да потискат болестта, скъпа, според твоите твърдения. Мисля, че доводът ти е разумен.

— Разбира се, че е разумен. Та нима от една и съща почва не излизат различни картофи, а? Едните растат по-бързо и са по-воднисти.

— Ооо! Също като бедничката мисис Ренфру… според мене. Воднянка! Още не се вижда оток… сигурно е вътрешен. Мисля, че трябва да взема отводняващи лекарства, не си ли съгласна?… И да прави парни бани. Много неща могат да се пробват, все такива с отводняващо въздействие.

— Може да се изпробва и въздействието на нечии памфлети — добави шепнешком мисис Кадуоладър, когато забеляза влизането на един господин. — Той е достатъчно сух и не се нуждае от отводняване.

— Кого имаш предвид, скъпа? — попита лейди Четам, очарователна дама наистина, но не дотам схватлива, че да спести на събеседницата си съответното удоволствие от отговора.

— Младоженеца… мистър Късобан. След годежа очевидно почна още по-бързо да се съсухря. Сигурно го гори пламъкът на страстта.

— Според мене изобщо не е в цветущо здраве — съгласи се лейди Четам съвсем шепнешком. — А и памфлетите му… толкова са суховати, както казваш.

— Всъщност редом до сър Джеймс той прилича на озъбен череп. Помни ми думите: само след година това момиче ще го намрази отдън душа. Сега тя гледа на него като на пророк, но лека-полека ще стигне до другата крайност. Пълна смахнатост!

— Колко ужасно! Страхувам се, че е доста вироглава. Кажи ми всичко за него… нещо лошо ли има? Каква е истината?

— Истината ли? Та той е като сбъркан илач… гаден на вкус и изобщо не цери.

— По-лошо нещо от това не може да се каже! — възкликна лейди Четам, която така образно си представи подобен „илач“, че сякаш мигновено прозря всички недъзи на мистър Късобан. — Джеймс обаче не ще да чуе и дума срещу мис Брук. В неговите очи тя още е образец на жена.

— Много великодушна измишльотина от негова страна. Вярвай ми, той предпочита малката Силия, а и тя го цени. Надявам се, че ти харесва моята малка Силия, нали?

— Разбира се. Тя много повече обича цветята, а е и по-кротка, макар че не е така представителна на вид. Но нали си говорехме за церове. Кажи ми какво знаеш за онзи млад хирург, мистър Лидгейт. Разправят, че бил страшно умен. Има такъв вид наистина… виж му високото чело.

— Той е истински джентълмен. Чух го да разговаря с Хъмфри. Говори добре.

— Така е. Мистър Брук разправя, че произхождал от рода на Лидгейтови в Нортъмбърланд, наистина с добро потекло е. Доста неочаквано за един практикуващ лекар! Лично аз обаче предпочитам докторите, които чисто и просто са обслужващ персонал — такива обикновено са много по-умни. Уверявам те, бедничкият Хикс бе направо безпогрешен в диагнозите. Никога не е сбъркал. Беше грубоват, малко приличаше на месар, но знаеше всичко за здравето ми. Внезапното му напускане бе голям удар за мене. Боже мой, виж ти колко оживено разговаря мис Брук с мистър Лидгейт!

— Обсъжда новите къщи и болниците с него — уточни мисис Кадуоладър, която имаше остър слух и схватлив ум. — Според мене той си пада малко филантроп, така че Брук непременно ще го впримчи.

— Джеймс — обърна се лейди Четам към сина си, който минаваше покрай тях. — Доведи тук мистър Лидгейт да ми го представиш. Искам да видя що за доктор е.

Любезната вдовица изрази голямо задоволство от възможността да се запознае с мистър Лидгейт, тъй като бе подочула, че новопристигналият доктор успешно лекувал треска по съвсем нов начин.

Мистър Лидгейт бе придобил професионалното умение да приема с много сериозно изражение всичко, което му се казва, и тъмните му съсредоточени очи му придаваха вид на търпелив слушател. Той изобщо не приличаше на гореспоменатия Хикс, предизвикал такива дълбоки съжаления най-вече поради малко небрежната си елегантност в облеклото и говора си. И все пак лейди Четам се преизпълни с доверие към него. Той напълно се съгласи с преценката й за доста особеното й здравословно състояние, като отбеляза, че макар на всеки пациент състоянието му да е своеобразно, нейното безспорно е най-своеобразното. Мистър Лидгейт не одобри смелото лечение на треска с безразборно слагане на вендузи, но направо отхвърли редовното пиене на портвайн заедно с хинин. Той изричаше думите „така смятам и аз“ с такава почтителност и проникновена съпричастност, че тя съвсем искрено си изгради най-висока представа за таланта му.

— Много съм доволна от вашето protégé — обърна се тя към мистър Брук на сбогуване.

— Моето protégé ли?… Боже мой!… Че кое е то? — изненада се господинът.

— Младият Лидгейт, новият доктор. Според мене той е невероятно добър в професията си.

— О, Лидгейт ли? Той не ми е protégé, така да се каже. Познавах само един от чичовците му, който ми писа за него. Но смятам, че вероятно е от висока класа… учил е в Париж, познава Брусе^[66], има свои идеи, така да се каже… иска да издигне нивото на медицината.

След изпращането на лейди Четам мистър Брук любезно поднови разговора си с група хора от Мидълмарч.

— Лидгейт има много идеи, съвсем нови при това, относно вентилацията, диетите и тям подобни.

— Дявол да го вземе, намирате ли това за разумно… да се отхвърлят старите начини на лечение, които са издигнали англичаните на днешната им висота? — запита мистър Стандиш.

— У нас сега медицината е в ниска точка на развитие — отбеляза болнавият на вид мистър Булстроуд с глух глас. — Аз от своя страна приветствам пристигането на мистър Лидгейт. Надявам се да намеря сериозни основания, за да му поверя управлението на новата болница.

— Това наистина ще бъде прекрасно! — отговори мистър Стандиш, който не обичаше банкера. — Щом си съгласен Лидгейт да провежда експерименти с пациенти от твоята болница и да умъртви няколко души с благотворителна цел, аз лично не възразявам. Но няма сам да развържа кесията си и да му дам пари, за да си прави той експерименти с мене. Предпочитам лечение, което поне малко от малко е изпробвано.

— Слушай какво, Стандиш, всяка доза лекарство, която приемаш, е всъщност пореден експеримент, така да се каже — обърна се мистър Брук към адвоката, кимайки с глава.

— О, не ми разправяй такива неща! — рязко отговори мистър Стандиш, но раздразнението му от подобна невежествена закачка бе в рамките на това, което човек би могъл да си позволи спрямо важен клиент.

— Бих приел всяко лечение, което ще ме излекува, без да ме превръща в скелет като нещастния Грейнджър — обади се мистър Винси, кметът, напращял мъж, който би могъл да послужи за образец на здрава плът, особено в съпоставка с монашеската бледност на мистър Булстроуд. — Страшно опасно е да застанеш без всякакви подплънки срещу стрелите на болестта, както е рекъл един мъдрец… и според мене много хубаво го е казал.

Лидгейт, разбира се, беше твърде далече, за да чуе всичко това. Той си беше тръгнал рано от приема, който би могъл да определи като доста скучен, ако не бяха някои запознанства и най-вече запознанството му с мис Брук — странното съчетание между моминската й свежест, предстоящата й женитба за застаряващ учен, както и интересът й към общественополезни дела й придаваше особено очарование.

— Тя е благородно създание… чудесна девойка е… но е малко прекалено сериозна — помисли си той. — Опасно е да се разговаря с такива жени. Те винаги търсят причините, но са твърде необразовани, за да стигнат до същността на проблема, и обикновено се осланят на нравствените си подбуди, за да решат нещата посвоему.

Очевидно мис Брук не беше предпочитаният от мистър Лидгейт тип жена, също както тя не бе и за мистър Чичли. Всъщност що се отнася до последния, който бе зрял мъж, според него въпросната дама направо бе грешка на природата и разклащаше вярата му в божия промисъл, както и убеждението му, че една прекрасна млада жена е способна да приеме червендалест стар ерген. Но Лидгейт не бе толкова зрял и вероятно бъдещият му житейски опит би променил представата му за най-големите достойнства у една жена.

Ала точно на приема тези господа видяха за последен път мис Брук все още с моминското й име. Скоро след това тя стана мисис Късобан и потегли към Рим.