Джордж Елиът
Мидълмарч (87)

Глава 86

Le cœur se sature d’amour comme d’un sel divin qui le conserve; de là l’incorruptible adhérence de ceux qui se sont aimés dès l’aube de la vie, et la fraîcheur des vieux amours prolongés. Il existe un embaumement d’amour. C’est de Daphnis et Chloé que sont faits Philémon et Baucis. Cette vieillesse-là, ressemblance du soir avec l’aurore.

Виктор Юго, Човекът, който се смее^[286]

Мисис Гарт, дочула Кейлъб да влиза в коридорчето, когато бе дошло време да пият чай, отвори вратата на гостната и възкликна:

— Ето те и тебе, Кейлъб. Обядвал ли си?

— О, да, добре обядвах… студено овнешко и не знам още какво. Къде е Мери?

— Мисля, че е в градината с Лети.

— Фред още ли не е дошъл?

— Не. Пак ли излизаш, без да пиеш чай, Кейлъб? — попита мисис Гарт, като видя, че разсеяният й съпруг отново си нахлупва шапката, която току-що бе свалил.

— Не, не. Само отивам при Мери за минутка.

Мери се намираше в един затревен кът на градината, където имаше люлка, вързана високо между две крушови дървета. С розова забрадка на главата, с лека козирка, за да закрива очите й от ко̀сите слънчеви лъчи, тя люлееше силно Лети, която се смееше и високо пищеше.

Като зърна баща си, Мери остави люлката и припна да го посрещне, като дръпна назад розовата си кърпа и отдалече му се засмя с неволна усмивка, предизвикана от обич и радост.

— Дойдох да те потърся, Мери — каза мистър Гарт. — Да се поразходим за малко.

Мери веднага долови, че баща й е дошъл да й каже нещо специално: веждите му бяха особено вдигнати, а в сериозния му глас се прокрадваше нежност — тя бе свикнала с тези външни белези още откогато бе на годините на Лети. Мери го хвана под ръка и те свърнаха към редицата орехови дървета.

— Тъжно ще е, докато дойде времето да се омъжиш, Мери — заяви баща й, но вместо в нея се бе вторачил в края на пръчката, която бе стиснал в другата си ръка.

— Няма да е тъжно, татко… възнамерявам да съм все весела — засмяно отговори Мери. — Била съм неомъжена и весела в продължение на двайсет и четири години, че и повече. Предполагам, че не трябва да чакам чак толкова дълго. — После замълча за миг и добави с по-сериозен глас, като наклони лице към баща си: — Ако ти си доволен от Фред.

Кейлъб изкриви устни и мъдро извърна глава.

— Какво става, татко, ти наистина го похвали миналата неделя. Заяви, че имал необикновено усещане за добитъка и верен поглед за нещата.

— Така ли казах? — малко лукаво попита Кейлъб.

— Да, аз го записах заедно с датата, anno Domini^[287], и всичко останало — отговори Мери. — Ти обичаш точно да се отбелязват нещата. А освен това отношението му към тебе, татко, е много добро. Той дълбоко те уважава. И трудно някой би могъл да има по-благ нрав от Фред.

— Да, виждам, ти искаш да ме прилъжеш да реша, че е добра партия.

— Всъщност не е така, татко. Аз не го обичам за това, че е добра партия.

— А защо тогава?

— О, боже мой, защото винаги съм го обичала. Никога няма да ми е така драго да хокам някого другиго. А това е важно съображение за един съпруг.

— Значи, вече твърдо си решила, а, Мери? — попита Кейлъб, като възвърна предишния си тон. — Не ти е хрумнало друго желание, откакто нещата се развиха в друга посока напоследък — (Кейлъб вложи дълбок смисъл в тези неясни думи), — защото по-добре късно, отколкото никога. Една жена не трябва да насилва сърцето си… не би могла по този начин да направи добро за мъжа.

— Чувствата ми не са се променили, татко — спокойно отговори Мери. — Ще бъда вярна на Фред, докато и той ми е верен. Не мисля, че някой от нас би могъл да се откаже от другия или да хареса нов човек, колкото и да му се възхищава. Това положение много би променило нещата за нас — все едно да видиш всичко познато напълно променено и придобило ново название. Може дълго да чакаме за женитбата си. Но Фред е наясно с това.

Вместо веднага да отговори, Кейлъб се поспря и заби пръчката си в тревистата пътека. А след това заяви с развълнуван глас:

— Е, имам една малка новина. Какво ще кажеш, ако Фред отиде да живее в Стоун Корт и стане управител на земите там?

— Как би могло да стане това, татко? — зачудено попита Мери.

— Леля му Булстроуд ще го наеме да управлява всичко там. Горката жена дойде при мене да ме моли и да настоява. Тя искала да направи нещо добро за момчето, а това може да е добре дошло за него. Ако спестява, би могъл постепенно да закупи добитъка, а той проявява интерес към земеделската работа.

— О, Фред ще е щастлив. Направо не е за вярване!

— Да, но не забравяй — добави Кейлъб, като завъртя предупредително глава, — аз поемам цялата отговорност върху собствените си плещи, като следя за всичко. Това малко ще натъжи майка ти, макар и да си замълчи. Фред трябва много да внимава.

— Вероятно ще е прекалено много за тебе, татко — възкликна Мери, сепната в радостта си. — Няма да изпитаме истинска радост, ако те натоварим с нова отговорност.

— Не, не! Работата ми носи радост, дете мое, когато майка ти не се тревожи. А после, ако вие с Фред се ожените — при тези думи гласът на Кейлъб съвсем леко потрепна, — той ще улегне и ще започне да пести, а ти си наследила ума на майка си, а също и моя по женски начин, така че ще му стягаш юздите. Той скоро ще дойде, но аз исках да ти кажа първо на тебе, защото смятам, че ти трябва да му съобщиш. После и аз мога да обсъдя всичко с него, за да навлезем в работата и естеството на нещата.

— О, добрият ми, скъп баща! — възкликна Мери, като обви ръце около шията на баща си, а той кротко сведе глава, доволен от прегръдката. — Надали има друго момиче, което да смята баща си за най-добрия човек на света!

— Глупости, детето ми! Ти ще смяташ съпруга си за по-добър!

— Това е невъзможно! — възкликна Мери, като възвърна обичайния си тон. — Съпрузите са втора категория мъже, на които трябва да се стягат юздите.

Когато се наканиха да влязат в къщата заедно с Лети, присъединила се тичешком към тях, Мери зърна Фред пред градинската порта и отиде да го посрещне.

— С какви хубави дрехи си се докарал, конте такова! — възкликна Мери, когато Фред се поспря и я поздрави с шеговита тържественост, като вдигна шапка. — Не можеш да станеш пестелив.

— Не говори така, Мери! — отговори Фред. — Погледни само маншетите на сакото. Благодарение на доброто изчеткване изглеждам толкова издокаран. Скътал съм си три костюма… единият е за сватбата.

— Колко смешен ще изглеждаш тогава!… Като господин от някой стар моден журнал!

— О, не! Те няма да остареят толкова за две години.

— Две години ли! Бъди благоразумен, Фред! — възкликна Мери и тръгна напред. — Недей да храниш прекалени надежди!

— А защо пък не? Човек живее по-добре с прекалени надежди, отколкото с никакви. Ако не се оженим след две години, ще е твърде неприятно, когато това се случи.

— Чувала съм една история за млад джентълмен, който някога хранел прекалени надежди и те му навредили.

— Мери, ако имаш да ми казваш нещо неприятно, ще изчезна набързо. Ще вляза в къщата при мистър Гарт. И без това нямам настроение. Баща ми е толкова смазан… домът ни вече не е същият. Не бих могъл сега да понеса и други лоши новини.

— Ще сметнеш ли това за лоша новина, ако ти кажат, че ще живееш в Стоун Корт и ще управляваш стопанството, ще пестиш пари всяка година, докато добитъкът и всичките мебели станат твои, а ти се превърнеш в знатен земеделски стопанин, както казва мистър Бортроп Тръмбъл… Страхувам се, че ще бъдеш доста наедрял и с плачевно позабравени гръцки и латински.

— Говориш ми само на майтап, нали, Мери? — попита Фред, който все пак леко се изчерви.

— Току-що баща ми каза какво би могло да стане, а той никога не говори на майтап — заяви Мери, като погледна Фред, а младежът й стисна здраво ръката, докато вървяха към къщата, ала тя не се оплака.

— О, тогава бих могъл да стана страхотно добър човек, Мери, и ние ще можем да се оженим веднага.

— Не бързай толкова, господинчо! Откъде знаеш, че аз няма да отложа сватбата за няколко години? Това ще ти даде време да полудуваш и тогава, ако харесам някого повече, ще имам основателен повод да те оставя.

— Моля те, не се шегувай, Мери — възрази Фред, изпълнен със силни чувства. — Кажи ми съвсем сериозно, че всичко това е истина и че си щастлива от тази перспектива… защото обичаш само мене.

— Всичко това е истина, Фред, и аз съм щастлива от тази перспектива, защото обичам само тебе — заяви Мери така, сякаш най-послушно повтаряше всичко.

Те се поспряха на прага под верандата с наклонения покрив, а Фред почти шепнешком й каза:

— Когато за пръв път се сгодихме, Мери, с пръстенчето от чадър, ти тогава…

Пламъкът на радостта лумна по-силно в засмените очи на Мери, но в този миг Бен фатално се появи на вратата със скимтящия Брауни подире му и като връхлетя връз тях, момчето попита:

— Фред и Мери, идвате ли най-после, или да изям пая ви?