Джордж Елиът
Мидълмарч (59)

Глава 58

В очите ти не ме следи враждата,

но аз се чудя обичаш ли ме ти.

Аз знам лица, белязани с лъжата,

с бездушни и безизразни черти…

Но не и ти! По воля на небето,

когато лъжат твоите уста,

дори тогава с ласка на лицето

ти дишаш непорочна чистота.

Шекспир, сонет 93^[244]

По времето, когато мистър Винси изрази предположението си относно Розамонд, самата тя нямаше представа, че един ден ще бъде принудена да се обърне към баща си с молба, която той вече бе предусетил. Досега Розамонд не се бе чувствала притеснена относно начина си на живот и средствата, макар че живееха нашироко, с много развлечения. Бебето й се роди преждевременно, така че всички бродирани дрешки и шапчици трябваше да се скрият на тъмно. Тази беда се приписваше на обстоятелството, че Розамонд бе настояла да се разходи на кон, макар че мъжът й беше пожелал да не прави това. Ала не трябва по никакъв начин да се предполага, че в случая тя се е наложила гневно или грубо е заявила, че ще прави каквото си иска.

Подтикът за желанието да язди дойде от посещението на капитан Лидгейт, третият син на баронета, който, много ми е неприятно да го кажа, бе направо непоносим за съпруга й — нашият Тършиъс, със същото фамилно име, го смяташе за празноглаво конте, с отвратителна модна прическа с път в средата (от челото до врата), което проявяваше невежественото самочувствие, че знае най-същественото за всеки въпрос. Лидгейт вътрешно проклинаше глупостта си, че сам е предизвикал това посещение, като се е съгласил да отиде на гости у чичо си по време на сватбеното им пътешествие, и сега много раздразни Розамонд, когато сподели с нея за допуснатата грешка. Защото за Розамонд гостуването на братовчеда бе повод за непознато досега, но елегантно прикривано ликуване. Тя бе толкова горда от честта в дома им да гостува братовчед, син на баронет, че се надяваше всички познати да проумеят важността на събитието. А когато представяше капитан Лидгейт на гостите си, изпитваше приятното усещане, че рангът му се просмуква в тях, подобно на тънък аромат. Задоволството й по това време бе достатъчно силно, за да притъпи разочарованието от брака й с лекар, пък макар и със знатно потекло. Сега обаче й се струваше — както във външните обстоятелства, така и във въображението, — че бракът й я издига високо над нивото на Мидълмарч. Бъдещето й изглеждаше бляскаво заради разменяните писма и пътуванията до имението Куолингам, а също и заради евентуалното повишение на Тършиъс. Особено доволна бе Розамонд, когато омъжената сестра на капитана, мисис Менган — вероятно по негово предложение, — пристигна с прислужницата си и пренощува две нощи у тях на връщане от Лондон. Всичко това показваше, че очевидно си струва Розамонд да полага големи усилия по отношение на музиката и подбора на дантелите.

Що се отнася до самия капитан Лидгейт, ниското му чело, орловият нос, изкривен на една страна, и доста неясният му говор биха се сметнали за недостатъци у всеки млад джентълмен, на когото обаче липсват военната стойка и мустаците, възприемани с обожание като „израз на стил“ от някои русокоси, нежни като цвят главици. Освен това господинът притежаваше онзи вид аристократично поведение, което бе освободено от дребнавите задръжки и буржоазното благоприличие на средната класа, така че той беше голям ценител на женските прелести. Сега Розамонд беше дори много по-очарована от неговото възхищение, отколкото по време на престоя им в Куолингам, защото за него не бе трудно да прекарва по няколко часа на ден във флирт с нея. Посещението му беше едно от най-приятните приключения в живота му, до голяма степен вероятно и поради подозрението, че чудатият му братовчед Тършиъс само го чака час по-скоро да си тръгне. Всъщност Лидгейт, който по-скоро би умрял, хиперболично казано, отколкото да прояви непочтителност или негостоприемство, потискаше своята неприязън и само си даваше вид, че слуша какво казва галантният офицер, като предоставяше на Розамонд задължението да отговаря. Защото той изобщо не бе ревнив съпруг и предпочиташе да остави някой празноглав млад мъж насаме с жена си, отколкото да понася присъствието му.

— Бих искала да се обръщаш по-често към капитана по време на вечеря, Тършиъс — отбеляза една вечер Розамонд, когато важният гост бе отишъл в Ломфорд да се срещне с приятели офицери, настанени там. — Понякога сякаш изобщо не присъстваш… просто гледаш през главата му към нещо отзад, без изобщо да го виждаш.

— Скъпа моя Роузи, вярвам, че не би могла да очакваш да се обръщам често към такъв надут пуяк — грубо заяви Лидгейт. — Виж, ако му се пукне главата, мога да я погледна с по-голям интерес, отколкото сега.

— Не мога да разбера защо говориш за братовчеда си с такова презрение — отбеляза Розамонд, като движеше пръсти над ръкоделието, докато говореше уж меко и сериозно, но с леки нотки на раздразнение.

— Попитай Ладисло дали не смята твоя капитан за най-големия досадник, когото някога е срещал. Ладисло престана да идва вкъщи, откакто той пристигна.

Розамонд смяташе, че много добре разбира защо мистър Ладисло не харесва капитана — той просто ревнуваше и на нея това й се нравеше.

— Трудно може да се предвиди какво харесва един ексцентричен господин — отговори тя, — но според мене капитан Лидгейт е истински джентълмен и мисля, че от уважение към сър Годуин не трябва да се отнасяш към него пренебрежително.

— В никакъв случай, скъпа, та нали устройваме вечери в негова чест. Но той си влиза и излиза от дома ни, когато му хрумне. Изобщо няма нужда от моето присъствие.

— И все пак, когато сте заедно, трябва да му оказваш по-голямо внимание. Може да не е олицетворение на мъдростта според представите ти. Има друга професия. Но ще е любезно от твоя страна да поговориш с него по въпросите, които го интересуват. Според мене той е много приятен събеседник. И е всичко друго, но не и безпринципен човек.

— Всъщност ти искаш аз да приличам малко повече на него, Роузи — отбеляза Лидгейт донякъде с примиренчески тон, ала усмивката му не бе особено нежна, нито пък весела. Розамонд замълча и не се усмихна повече, но прекрасният овал на лицето й придаваше достатъчна благост, дори и да не се усмихва.

Тези думи на Лидгейт бяха като тъжен крайпътен знак, който показваше какъв дълъг път е извървял докторът от прекрасните си сънища — в тях Розамонд Винси му изглеждаше съвършената жена, изпълнена с благоговение пред ума на съпруга си също като дарена с разум русалка, която реши дългата си коса пред огледалото и пее омайни песни, единствено за да успокои обожавания от нея мъдрец. Лидгейт бе започнал да вижда разликата между две противоречиви неща — пълното преклонение пред дарбата според първоначалните му представи и облагата от таланта, който осигурява слава и е също като медал на ревера или почетна титла пред името.

Може да се предполага, че Розамонд също е изминала дълъг път от времето, когато брътвежът на мистър Нед Плимдейл й се струваше безкрайно досаден. Ала за повечето простосмъртни съществува непоносима глупост, но и приемлива глупост — в противен случай какво би станало със социалните контакти? Глупостта на капитан Лидгейт бе чудесно парфюмирана, имаше „стил“, правилен говор и бе пряко свързана със сър Годуин. Розамонд я намираше за доста приятна и усвои множество нейни фрази.

И така, тъй като Розамонд обичаше ездата, както вече знаем, тя имаше сериозни основания за изкушението да поднови язденето си заедно с капитан Лидгейт — той бе наредил на слугата си да го последва с два коня и да се настани в „Зеленият дракон“. Капитанът я покани да възседне сивия жребец, стопроцентово кротък кон и обучен за езда на дами (всъщност той го бе закупил за сестра си и възнамеряваше да го закара в Куолингам). Първия път Розамонд го придружи без знанието на съпруга си и се прибра вкъщи преди завръщането му. Разходката беше толкова приятна и след нея младата дама се почувства така освежена, че накрая съобщи на Лидгейт за приключението, като бе напълно уверена, че той ще й позволи да язди отново.

Тъкмо обратното, Лидгейт бе безкрайно обиден. Беше направо изумен, че е рискувала да се качи на непознат кон, без да се съобразява с неговите желания. След първите почти гръмливи възклицания и огромното удивление, които подсказаха на Розамонд какво може да последва, за известно време той потъна в мълчание.

— Както и да е, прибрала си се жива и здрава — възкликна той най-после с решителен тон. — Повече няма да ходиш, Роузи. Нека да се разберем. Даже и да е най-кроткият питомен жребец на света, винаги има опасност от злополука. Добре знаеш, че точно заради това исках да се откажеш от дорестия.

— Ами че то и вкъщи има опасност от злополука, Тършиъс.

— Скъпа, не говори глупости — с умолителен глас й каза Лидгейт. — Аз съм човекът, който може да преценява. Според мене е достатъчно, че ти забранявам да се качиш отново на кон.

Розамонд оправяше прическата си за вечерята и отражението й в огледалото бе все така прелестно, като само дългата й шия леко трепна. Лидгейт крачеше напред-назад с ръце в джобовете и сега спря до нея, сякаш очакваше някакъв израз на съгласие.

— Искам да пристегнеш плитчиците ми, скъпи — каза Розамонд, като отпусна ръце с лека въздишка, сякаш възнамеряваше да накара съпруга си да се засрами, че стои до нея като дръвник. Лидгейт често й бе пристягал плитчиците, тъй като бе извънредно сръчен човек, с дълги тънки пръсти. Той повдигна копринения сноп от плитчици и ги пристегна високо с шнолата (и такива неща вършат понякога мъжете!). И какво друго можеше да направи след това, освен да целуне открилия се нежен врат с изящни очертания? Ала дори когато извършваме съвсем обичайно действие, винаги го правим по по-различен начин от друг път. Лидгейт продължаваше да е ядосан и не бе забравил защо.

— Ще заявя на капитана, че е трябвало малко да помисли, преди да ти предложи коня си — каза той, като се дръпна встрани.

— Моля те да не му казваш подобно нещо, Тършиъс — отговори Розамонд с леко по-натъртен тон от обичайния си. — Това би значело, че се отнасяш с мене като с малко дете. Обещай ми, че ще оставиш на мене да му кажа каквото трябва.

Наистина имаше доза истина във възражението й. Лидгейт каза „Добре“ с намусено съгласие и по този начин разпрата приключи с обещание от негова страна, но не и от нейна.

Всъщност тя бе твърдо решена да не дава никакви обещания. Розамонд успяваше да наложи ината си, без изобщо да хаби нерви с яростна съпротива. За нея най-правилното решение бе да направи това, което желае, и цялата й съобразителност се насочваше към средствата за постигане на целта. Възнамеряваше отново да поязди сивия жребец и го направи още при първото възможно отсъствие на мъжа й, който евентуално щеше да научи твърде късно. Безспорно за нея изкушението бе огромно — Розамонд много обичаше ездата, а освен това удовлетворението да язди хубав кон заедно с капитан Лидгейт, син на сър Годуин, също на хубав кон редом до нея, и така да ги виждат всички други хора освен съпруга й, я въздигаше до небесата, също както се бе чувствала точно преди сватбата. А освен това по този начин укрепваше връзките си със знатната фамилия в Куолингам, което несъмнено е много желателно.

Ала кроткият сив жребец, изненадан от сгромолясването на отсечено дърво в края на гората Халзел, се подплаши и предизвика още по-голяма уплаха у Розамонд, в резултат на което тя загуби бебето си. Лидгейт се въздържа да излее гнева си пред нея, но бе доста свиреп с капитана, така че посещението му, естествено, съвсем скоро приключи.

Във всички последвали разговори по въпроса Розамонд кротко уверяваше, че ездата не била предизвикала нищо, и ако си останела вкъщи, щели да се появят същите признаци и всичко щяло да свърши по същия начин, защото тя усещала подобни симптоми и преди това.

Лидгейт можеше само да възкликва „Горката ми скъпа жена!“, но вътрешно се изумяваше от безкрайния инат на това кротко създание. У него нарастваше смайващо усещане за пълно безсилие пред нея. По-големите му познания, както и духовната му сила, вместо да са свещен неизчерпаем извор на мъдрост, напълно се пренебрегваха от Розамонд при решаването на всеки практически въпрос. Досега той бе смятал, че нейният ум се свежда главно до схватливост, както подобава на една жена. Ала сега бе започнал да проумява какво точно представлява този ум и с каква твърдост и неподатливост се отличава той. Никой не можеше по-бързо от нея да предвиди резултатите от своите предпочитания и действия — тя ясно бе съзряла превъзходството на Лидгейт в обществото на Мидълмарч и си беше представила извънредно благоприятните социални облаги, когато талантът му се разгърне. Ала за нея професионалните и научните му стремежи бяха точно толкова важни за очакваните социални облаги, колкото би могло да е важно откриването на някой вонящ нефтен кладенец. Но да оставим настрана нефта, с който тя нямаше нищо общо, истината бе, че Розамонд залагаше много повече на своите възгледи за живота, отколкото на неговите. Лидгейт бе смаян да види как в безброй дребни случаи, както и в сериозния случай с ездата, нейната привързаност не я прави по-отстъпчива. Той не се съмняваше, че тя наистина е привързана към него, а и вярваше, че не й е дал повод да я отблъсне. Що се отнася до него, той вътрешно уверяваше сам себе си, че все така нежно я обича и може да се примири със съпротивата й. Но… както и да е! Лидгейт бе доста разстроен, защото усещаше някои нови веяния в живота си, толкова неприятни, колкото би могъл да е калният поток за човек, привикнал да плува, да се движи, да следва ярко осветената си цел в най-бистри води.

Много скоро Розамонд, сведена над ръкоделието си, стана по-прелестна от всякога, като често се разхождаше в каретата на баща си и се надяваше, че вероятно скоро може да я поканят в Куолингам. Бе уверена, че би била много по-изящно украшение за гостната в имението от която и да е дъщеря в семейството и като сметна, че господата там отлично съзнават това, вероятно не се особено замисли дали дамите ще позволят да бъдат затъмнени от нейното присъствие.

Лидгейт, успокоен за здравето й, изпадна в състояние, което Розамонд наричаше унесеност — според нея то означаваше, че съпругът й напрегнато мисли за неща извън нея, а също така, че има навъсен вид и пренебрегва и най-обикновени неща, сякаш те му нагарчат. Видът му в такива мигове бе барометър на раздразнението и черните му мисли. Всъщност той великодушно, но погрешно бе премълчал една от главните причини за тези негови състояния, за да не навреди на здравето и бодрия й дух. Между тях двамата имаше пълно разминаване в размишленията, което очевидно е възможно дори между хора, които непрекъснато мислят един за друг. На Лидгейт му се струваше, че месеци наред той жертва най-възвишените си стремежи и духовна сила в желанието си да бъде нежен с Розамонд. Приемаше без всякакво раздразнение дребните й прищевки и честите й прекъсвания на работата му. Ала най-вече разбираше ясно без всякаква горчивина за изчезналите илюзии, че съзнанието й — гладка, полирана повърхност — изобщо не долавя пламенния му стремеж към по-възвишени цели в професията и научните му изследвания, стремеж, който, според предишните му представи, съвършената съпруга трябва да боготвори като божествен пламък, без точно да съзнава защо. Усещането му за търпимост обаче се примесваше и с чувство на недоволство от самия себе си, на което, ако трябва да бъдем откровени, се дължат повече от половината ни огорчения, независимо от жалбите ни срещу съпруга или съпругата. Защото всепризната истина е, че ако сме по-силни, няма да допуснем обстоятелствата да ни сломят. Лидгейт съзнаваше, че отстъпките му пред Розамонд почти толкова му вредяха, колкото и мудните му решения, прокрадващата се парализа, която може да потисне всяко обзело ни въодушевление, което не толкова често ни спохожда в живота. А въодушевлението на Лидгейт често гаснеше не просто от печал, а от глождещото бреме на унизителна прозаична грижа, която хвърля жалка сянка върху възвишените ни стремежи.

Това бе грижата, за която досега не бе споменавал пред Розамонд. И с известно учудване смяташе, че тази грижа никога не й е идвала наум, макар че подобна слепота бе доста непонятна. Всъщност тази тревога бе оставила издайническа следа, която безучастните наблюдатели лесно надушваха, а именно, че Лидгейт е потънал в дългове. И той не успяваше задълго да прогони от съзнанието си мисълта, че с всеки изминал ден потъва все по-надълбоко в тресавището, което тегли хората към себе си с красива, тревиста пътечка, осеяна с цветя. Странно е колко бързо човек затъва до шията — стига до състояние, в което си принуден, въпреки всичко, да мислиш за спасение, макар дълбоко в душата вече да си представяш отвъдното.

Само преди година и половина Лидгейт бе беден, ала не познаваше трескавата нужда от дребни суми и по-скоро усещаше парливо презрение към всеки, който ги получаваше с цената на унижението. Сега чувстваше нещо по-лошо от обикновен недоимък. Бе обзет от жалките отвратителни терзания на човек, който е закупил и пуснал в употреба безброй много неща, не толкова необходими, ала не може да плати за тях, макар че нуждата да ги заплати е неотложна.

Как се стигна до всичко това, може лесно да се разбере и без много аритметика и познаване на цените. Когато един мъж, готов да се ожени и да създаде дом, изведнъж осъзнае, че мебелите и другите първоначални разходи възлизат около четиристотин-петстотин лири над наличните му средства, когато в края на годината установи, че ежедневните му разходи за поддръжка на дома и конете и други подобни суми наближават хиляда лири, докато според старите сметки спечелените от лекарската практика осемстотин лири годишно са се смалили като гьол през лятото чак до петстотин лири, и то главно в неизплатени поръчки, тогава най-логичното умозаключение е, че той е затънал в дългове, независимо дали това му харесва, или не. По онова време скъпотията не беше толкова голяма като днешната, а животът в провинцията течеше сравнително скромно. Ала когато един лекар неотдавна с лекота е заплатил за професионалните си права, когато се чувства задължен да поддържа два коня и богата трапеза, като същевременно изплаща застраховка за живот и висок наем за къщата и градината, той може внезапно да установи, че разходите нахвърлят два пъти приходите и всеки, склонен да не омаловажава подобни въпроси, би разбрал за каква равносметка става дума. Розамонд, свикнала от детинство на разточителство, смяташе, че доброто домакинство се свежда до това, винаги да се поръчва най-скъпото — нищо друго не си заслужавало. А според Лидгейт, „ако изобщо се прави нещо, то задължително се прави както трябва“, така че той не си представяше как биха могли да живеят другояче. Ако му се споменеше предварително за някакъв разход, той вероятно би казал „едва ли е много висок“, а ако някой му кажеше да намали разноските за даден продукт — като например да се купува евтина риба вместо скъпа, — би приел идеята като скъперническа и жалка. Розамонд, дори като изключим случая с посещението на капитан Лидгейт, обичаше да отправя покани, а съпругът й, макар че често намираше гостите за досадни, не й се месеше. Общуването бе необходима част от професионалната тактика, а посрещането винаги трябва да е на ниво. Вярно бе, че Лидгейт непрекъснато посещаваше бедни хора по домовете им и нагаждаше предписаната диета според ниските им доходи. Но, боже мой! Нима това не е естествено? Нима не е нещо свойствено за хората да имат най-различни преживявания и никога да не ги съпоставят? Разходите — също като грозотата и греховността — се превръщат в нещо съвсем друго, когато се отнасят до собствената ни личност и когато започнем да ги измерваме с аршина, който е съвсем различен (според собствените ни представи) за нас и за другите. Лидгейт смяташе, че е нехаен към облеклото си, и презираше всеки човек, който мисли за въздействието на одеждите си. Струваше му се напълно естествено да има в изобилие чисти дрехи — такива неща обикновено се поръчват накуп. Не трябва да се забравя, че досега той никога не бе изпитвал бремето на надвиснал над главата дълг и се движеше съвсем спокойно, без укори към себе си. Сега бе почувствал това бреме.

То бе така неприятно, защото беше нещо съвсем ново. Лидгейт бе удивен и отвратен, че проблеми, толкова чужди на намеренията му, толкова досадно далече от всичко, с което копнееше да се занимава, са се изпречили на пътя му в засада и го притискат, когато най-малко очаква. В случая не ставаше дума само за въпросния дълг, а за страха, че в сегашното му състояние дългът непременно ще нарасне. Двама мебелисти от Брасинг, към които имаше дълг още преди сватбата и на които не бе изплатил непредвидените текущи сметки, непрекъснато му изпращаха неприятни писма, загнездили се мъчително в съзнанието му. Подобно положение едва ли би могло да е по-влудяващо за друг човек, както бе за Лидгейт и неизмеримата му гордост — той мразеше да иска услуги или да зависи от някого. Бе сметнал за недостойно да мисли за финансова подкрепа от страна на мистър Винси и само крайната нужда би го тласнала да се обърне към тъста си, дори и да не беше разбрал след сватбата от най-различни недомлъвки, че търговията на мистър Винси не процъфтява и че той не би откликнал на молба за парична помощ. Някои хора лесно залагат на готовността за помощ от близките си. На Лидгейт никога преди не му бе идвала наум вероятността да стигне дотам. Никога не си бе представял какво би означавало да иска заем. Но сега, когато тази мисъл му хрумна, той реши, че по-скоро би претърпял поредното финансово затруднение. А междувременно не разполагаше с никакви пари или възможности да получи отнякъде. А професията му на лекар не бе станала по-доходоносна.

Няма нищо чудно в това, че Лидгейт не бе успял да потисне всички признаци на вътрешно притеснение през последните няколко месеца, но сега, когато Розамонд отново бе в цветущо здраве, той реши да я посвети напълно в затрудненията си. Поредното напомняне за неизплатена сметка бе насочило мислите му към нови умозаключения — от сегашната гледна точка бе започнал да преценява кое е нужно или ненужно при поръчването на стоки, а също така, че трябва да се променят порядките в домакинството им. А как би могла да стане подобна промяна без съгласието на Розамонд? На съзнанието на Лидгейт направо се натрапи съвсем непосредствен повод да разкрие пред нея неприятните обстоятелства.

Тъй като нямаше никакви пари и се бе посъветвал тайно какъв залог може да се очаква от човек в неговото положение, Лидгейт предложи единствения възможен добър залог на по-отстъпчивия кредитор, златар и бижутер, който се съгласи да поеме кредита на тапицерите срещу лихва за определен срок. Даденият залог бе документ за прехвърляне на собствеността върху мебелите в дома им, нещо, което можеше да успокои един кредитор за приличен период от време по отношение на дълг в размер на не повече от четиристотин лири. А златарят, мистър Доувър, бе склонен да го намали, ако вземе част от сребърните прибори или някакви други предмети, запазени на външен вид. „Нещо друго?“ бе въпросът, който тънко загатваше за бижута, и по-специално за едни морави аметисти на стойност трийсет лири, закупени от Лидгейт като сватбен подарък.

Може да съществуват различни мнения по въпроса доколко е било разумно да прави такъв подарък. Някои биха казали, че това било изискана проява на внимание, каквато би могла да се очаква от мъж като Лидгейт, и че причината за неприятните последици се криела най-вече в оскъдната ограниченост на провинциалния живот по онова време, който не предлагал никакви подобаващи блага на добрите специалисти, чиито средства не отговаряли на вкусовете им. Още повече, като се има предвид нелепото въздържане от страна на Лидгейт да иска пари назаем от близки.

За Лидгейт обаче този въпрос съвсем не бе важен в тази хубава утрин, когато отиде да предаде окончателния документ за сребърните прибори. Като видя други безкрайно скъпи бижута и неоценими скъпоценности, трийсетте лири за украшения, които така добре стояха на шията и ръцете на Розамонд, не бяха кой знае колко много. Ала в този труден за него момент в представите си Лидгейт не устоя пред възможността аметистите отново да заемат мястото си сред стоката на мистър Доувър, макар че се стресна от мисълта как ще предложи на Розамонд подобно нещо. Но след като бе принуден да мисли за последствията, които никога досега не бе предвиждал, той се настрои да действа донякъде с онази прецизност (в никакъв случай не с цялата), каквато би вложил в един научен опит. Докато се връщаше на кон от Брасинг, събираше сили и размишляваше как да представи всичко пред Розамонд.

Пристигна вкъщи чак вечерта. Този силен, двайсет и девет годишен мъж, с толкова много дарби, се чувстваше безкрайно угнетен. Не заявяваше гневно в себе си, че е направил огромна грешка, ала грешката го гризеше отвътре, подобно на диагностицирана хронична болест, която обгръща с неприятната си натрапчивост всеки бъдещ проект, отравя всяка мисъл. Когато прекоси коридора към гостната, той дочу звука на пианото, както и пеене. Разбира се, Ладисло е тук. Бяха изминали няколко месеца, откакто Уил се сбогува с Доротия, ала той продължаваше да заема същата служба в Мидълмарч. Поначало Лидгейт не възразяваше срещу гостуванията на Ладисло, но сега бе раздразнен от чуждото присъствие вкъщи. Когато отвори вратата, двамата певци приближаваха кулминацията, като действително вдигнаха очи и го погледнаха, ала не приеха появата му като повод да спрат заниманието си. За човек, изтерзан от беди като горкия Лидгейт, не бе никак утешително да види как двама души си чуруликат, когато той се прибира с усещането, че тревожният ден крие още тревоги. Лицето му, по-бледо от друг път, се намръщи, когато той пресече стаята и се строполи в едно кресло.

Певците, сметнали, че поведението им е оправдано, защото бяха към края на песента, сега се обърнаха към него.

— Как си, Лидгейт? — попита Уил, като се приближи да се ръкуват.

Лидгейт пое ръката му, но не сметна за нужно да отговори.

— Вечерял ли си, Тършиъс? Очаквах те много по-рано — каза Розамонд, която вече бе забелязала, че съпругът й е в „гадно настроение“. Тя седеше на обичайното си място, докато говореше.

— Вечерял съм. Искам чай, ако обичаш — рязко заяви Лидгейт, все така намръщен, забил втренчен поглед в изпънатите си нозе.

За човек като Уил това бе достатъчно.

— Тръгвам си — каза той и се пресегна за шапката си.

— Чаят е готов — обади се Розамонд. — Моля те, не си отивай.

— О, тръгвам. Лидгейт е отегчен — отбеляза Уил, който по-добре разбираше Лидгейт от Розамонд и изобщо не се обиди от държанието му, защото лесно си представи всякакви външни причини за раздразнението.

— Затова е още по-важно да останеш — игриво заяви Розамонд с най-мекия си тон. — Той няма да ми проговори цяла вечер.

— Напротив, Розамонд, ще поговорим — заяви Лидгейт със силния си баритонов глас. — Има делови въпроси, за които трябва да поговорим.

Лидгейт съвсем не бе възнамерявал по този начин да въведе деловите въпроси, но прекалено безразличният й тон го предизвика.

— Ето, виждаш ли! — обади се Уил. — Отивам на събранието относно института по механика. Довиждане! — каза той, след което бързо излезе от стаята.

Розамонд не погледна съпруга си, но се изправи и зае мястото си пред подноса за чай. В този миг си мислеше, че мъжът й никога не е бил по-неприятен досега. Лидгейт вторачи тъмните си очи в нея, наблюдавайки я как изискано подрежда сервиза за чай с издължените си пръсти, съсредоточила поглед върху вещите пред себе си, без лицето й изобщо да потрепва, и все пак с невъзмутимия си вид показваше безмълвно негодувание срещу всякакви груби обноски. За миг той забрави за тревогите и внезапно се замисли за тази нова проява на женска невъзмутимост, въплътена в такива грациозни форми, които някога бе възприемал като израз на сърдечна разумна отзивчивост. Докато наблюдаваше Розамонд, се сети за Лор и дълбоко в себе си се запита: „Дали няма и тя да ме убие, защото я отегчавам?“, а после добави: „Такива са всички жени“. Ала тази склонност към обобщения, поради която мъжете допускат повече грешки дори и от безсловесните животни, внезапно изчезна при спомена за невероятното впечатление от поведението на друга жена — представи си разстроеното лице и гласа на Доротия, дълбоко обезпокоена за съпруга си, когато Лидгейт започна да го лекува, спомни си страстните й молби да я научат как да облекчи страданията на този мъж, заради когото тя сякаш би потиснала всичко друго у себе си освен копнежа за преданост и съчувствие. Тези обзели го спомени бързо се нижеха пред очите на замечтания Лидгейт, докато чаят завираше. Той притвори очи в края на бленуването си, когато чу Доротия да моли: „Посъветвайте ме… научете ме какво да правя… той цял живот се е трудил усърдно и е гледал напред. Нищо друго не го интересува… и мене единствено той ме интересува“.

Той бе запомнил завинаги този глас на затрогваща женска душевност, както носеше у себе си и ярката представа за гения със скиптър в ръка (а нима не съществува и гений в благородството, който също владее човешкия дух и направлява съжденията?). Тези мисли бяха като музика, която заглъхваше. Лидгейт наистина бе задрямал за миг, когато Розамонд го сепна със звънливия си, безучастен глас: „Ето ти чая, Тършиъс“, каза тя, като постави чашата на масичката до него, а после отново зае мястото си, без изобщо да го погледне. Всъщност Лидгейт бе малко прибързал да й припише безчувственост. По свой собствен начин тя също бе чувствителна и изпитваше трайни чувства. Чувството й в момента бе на обида и неприязън. Ала всъщност тя никога не се мръщеше и не повишаваше глас — бе напълно убедена, че никой няма основания да я упрекне в нещо.

Вероятно в този миг Лидгейт и Розамонд никога не са се чувствали толкова отчуждени един от друг. Но сега той имаше сериозни основания да не отлага разговора, макар че не трябваше така остро да поставя въпроса в началото. Всъщност гневното му желание да я разтърси и да я накара да проумее някои неща за него го бяха подтикнали да заговори остро, но сега гневът му започна да отстъпва пред болката да не я нарани. Ала той изчака, докато подносът бе вдигнат, свещите бяха запалени и вечерното спокойствие създаде благоприятна обстановка. В настъпилото мълчание отхвърлената прежна нежност отново го обзе. Лидгейт заговори с благ тон:

— Скъпа Роузи, остави ръкоделието си и ела да седнеш до мене — каза той кротко, като отмести масичката и протегна ръка да придърпа един стол по-близо до себе си.

Розамонд се подчини. Когато се приближи в надиплената си дреха от прозрачен, бледо оцветен муселин, стройното й, но заоблено тяло изглеждаше по-грациозно от всякога. Когато седна до него и постави ръка върху облегалката на неговото кресло, като най-после го погледна право в очите, изящната й шия, бузи и ясно открояващи се устни никога не са излъчвали толкова много от онази неувяхваща прелест, която дълбоко ни трогва през пролетта, в детството или в свежо ухаещата ни младост. Сега тя трогна и Лидгейт, като в съзнанието му се примесиха ранните мигове на любовта му към нея с други по-късни спомени, предизвикани от настоящия кризисен момент на тревога. Той нежно постави едрата си длан върху ръката й, като възкликна: „Скъпа!“, с онази дълбока прочувственост, каквато обичта придава на думите. Розамонд също бе под влияние на спомените за миналото, а съпругът й донякъде отново бе онзи Лидгейт, чието пълно одобрение носеше радост. Тя леко отмести кичура коса от челото му, после постави другата си ръка върху неговата с чувството, че му е простила.

— Длъжен съм да ти кажа нещо, което ще те нарани, Роузи. Но има неща, които съпрузите трябва да обмислят заедно. Вярвам, вече си се досетила, че нямам пари.

Лидгейт замълча, а Розамонд извърна шия и погледна вазата върху полицата над камината.

— Не успях да заплатя за всичко, което трябваше да вземем преди сватбата, а след това последваха разходи, които трябваше да покрия. В резултат на това имаме голям дълг към мебелистите в Брасинг… от триста и осемдесет лири… който много ми тежи. Всъщност затъваме по-дълбоко с всеки изминал ден, защото хората не ми плащат заради дълговете. Постарах се да не те тревожа, когато не беше добре, но сега заедно трябва да обмислим нещата, като ти трябва да ми помогнеш.

— Какво мога да направя аз, Тършиъс? — попита Розамонд, като отново го погледна. Този съвсем кратък въпрос, като много други кратки въпроси на всички езици, може да изразява най-различни състояния в зависимост от интонацията — от объркана безпомощност до окончателна категоричност, от пълно всеотдайно съчувствие до безучастна студенина. В краткия въпрос: „Какво мога да направя аз?“, Розамонд вложи толкова безучастност, колкото думите могат да поберат. Сякаш хлад облъхна събудената нежност у Лидгейт. Той не избухна възмутен — сърцето му твърде болезнено се сви, за да проявява гняв. А когато отново продума, заговори по-скоро с деловития глас на човек, който си налага да изпълни задача:

— Необходимо е да знаеш, защото аз трябва да дам някакъв залог за известно време, така че трябва да пристигне някой, за да направи инвентарен опис на мебелите.

Розамонд силно се изчерви.

— Не си ли искал пари от татко? — попита тя, когато дойде на себе си.

— Не!

— Тогава аз ще поискам — заяви тя, като отдръпна ръце от Лидгейт, изправи се и застана на два ярда разстояние от него.

— Недей, Роузи! — каза той решително. — Прекалено късно е за подобно нещо. Описът на мебелите ще започне утре. Не забравяй, че това е само залог. Той не променя нещата. Всичко е съвсем временно. Държа баща ти да не знае нищо, докато реша лично да го уведомя — добави Лидгейт с по-наставнически тон.

Тонът му безспорно бе груб, но Розамонд отново го бе поставила в напрегнато очакване какво би могла пак да направи с кроткото си, но неотстъпчиво упорство. На нея тази грубост й се стори непростима. Тя не бе склонна да плаче, защото плачът не й харесваше, но сега брадичката и устните й затрепериха и сълзите почнаха да напират. Вероятно притиснат от двойното бреме, материално затруднение и гордият отпор срещу унизителни обстоятелства, на Лидгейт бе трудно да си представи ясно какво ужасно изпитание е създалото се положение за едно младо създание, свикнало с разкош, което мечтае за още по-голям разкош, в съответствие с изискания си вкус. Ала той наистина искаше да я пощади, колкото бе по силите му, и сега сълзите й дълбоко го разстроиха. Известно време не можа да каже нищо. Но Розамонд не продължи да ридае. Тя се опита да се овладее и избърса сълзите си, все така взряна в полицата над камината.

— Опитай се да не скърбиш, скъпа — каза той, като я погледна. Обстоятелството, че в този труден за нея миг тя е решила да застане далече от него, го затрудни да каже нещо повече, но се налагаше. — Трябва да се стегнем, за да направим всичко необходимо. Аз съм виновният. Нужно бе да разбера по-рано, че нямам средства да живея по този начин. Но много неща се обърнаха срещу мене в работата ми и точно сега стигнах до най-ниската си точка. Мога да се съвзема, но междувременно трябва да се поспрем… да променим начина си на живот. Ще се справим. След като дам залога, ще имам време да се огледам наоколо. А ти си толкова умна, че ако се съсредоточиш върху домакинството, можеш да ме приучиш на пестеливост. Бях безразсъден негодник в сметките… хайде, скъпа, седни и ми прости.

В този миг Лидгейт си слагаше главата в оглавника като добитък, ала той бе надарен и с разум, който често ни принуждава да бъдем хрисими. Когато изрече последните думи с умолителен тон, Розамонд отново седна на стола до него. Самокритичният му тон й даде известна надежда, че той ще се вслуша в мнението й, и затова заяви:

— Защо не отмениш описа на мебелите? Можеш утре да ги отпратиш, когато дойдат.

— Няма да ги отпратя — заяви Лидгейт, отново с наставнически тон. — Необходимо ли е да обяснявам?

— Ако напуснем Мидълмарч, естествено е да има разпродажба и това ще е добре дошло.

— Но ние няма да напуснем Мидълмарч.

— Убедена съм, Тършиъс, че е много по-добре да постъпим така. Защо да не идем в Лондон? Или близо до Дърам, където всички познават семейството ти.

— Никъде не можем да отидем без пари, Розамонд.

— Близките ти няма да позволят да останеш без пари. А безспорно тези противни търговци трябва да проумеят това и да изчакат, ако ти правилно им представиш нещата.

— Това са безсмислени приказки, Розамонд — гневно възрази Лидгейт. — Трябва да се научиш да се съобразяваш с мнението ми за неща, които не разбираш. Направил съм необходимите стъпки и те трябва да се доведат докрай. Що се отнася до моите близки, не очаквам нищо от тях, нито пък ще ги моля за нещо.

Розамонд седеше напълно неподвижно. В този миг си мислеше, че ако е предполагала как може да се държи Лидгейт, никога не би се омъжила за него.

— Нямаме време за губене с излишни приказки, скъпа — каза Лидгейт, опитвайки се да бъде отново нежен. — Има някои подробности, които искам да обсъдя с тебе. Доувър казва, че отново би приел голяма част от сребърните прибори, както и всички бижута, които му предложим. Той наистина е много добронамерен.

— И тогава ще останем без вилици и лъжици, така ли? — сухо попита Розамонд и като че ли самите й устни пресъхнаха от сухотата на въпроса. Реши повече да не се съпротивлява и да не прави предложения.

— О, не, скъпа! — възкликна Лидгейт. — Гледай тук — продължи той, като извади един лист от джоба си и го разгърна. — Това е сметката на Доувър. Гледай, отбелязал съм някои предмети и ако ги върнем, сумата ще намалее с трийсетина лири и дори повече. Не съм отбелязал нищо от бижутата. — Всъщност въпросът за бижутата бе много мъчителен за Лидгейт. Ала той потисна неприятното усещане със строги разумни доводи. Не можеше да предложи на Розамонд да върне някой подарък от него, но бе решил, че е длъжен да покаже списъка на Доувър, а вътрешната й интуиция би могла да улесни нещата.

— Безсмислено е да гледам, Тършиъс — спокойно заяви Розамонд. — Ще върнеш, каквото решиш ти. — Тя не пожела дори да види листа и Лидгейт, целият пламнал, дръпна ръка и списъкът падна на коляното му. И тогава Розамонд безшумно излезе от стаята, като остави безпомощния си съпруг в пълно недоумение. Нима изобщо няма да се върне? Всичко изглеждаше така, сякаш те нямат нищо общо помежду си, подобно на същества от различна порода, с противоположни интереси. Той отметна гневно глава и пъхна ръце в джобовете си. Оставаше му науката, имаше още за какво да се залови. Ала трябва да се напъне, и то здравата, защото всички други наслади му се изплъзваха.

Вратата обаче се отвори и отново се появи Розамонд. Носеше кожената кутийка с аметистите, както и декорирана кошничка с други кутийки вътре и като постави всичко върху стола, върху който бе седяла, заяви с извънредно благопристоен вид:

— Това са всички бижута, които си ми подарил. Можеш да върнеш каквото пожелаеш от тях, а също и част от сребърните прибори. Естествено, не очакваш аз да стоя вкъщи утре. Ще ида при татко.

Много жени биха съзрели в погледа, който Лидгейт й хвърли, нещо много по-ужасно от гняв. В него се четеше отчаяно примирение с обстоятелството, че тя издига стена помежду им.

— А кога ще се върнеш пак? — попита той горчиво.

— О, вечерта. Разбира се, че няма да кажа нищо на мама. — Розамонд бе уверена, че никоя друга жена не би могла да се държи така безупречно като нея, и тя отиде да седне до масичката с ръкоделието. Лидгейт изпадна в размисъл за минута-две, след което каза с оттенък на прежното чувство в гласа:

— Сега, когато обединихме усилия, Роузи, ти не трябва да ме оставяш сам в първата сполетяла ни беда.

— Разбира се, че няма — отговори Розамонд. — Ще направя всичко, както подобава.

— Не е редно нещата да се оставят на прислужниците или пък да им съобщавам за това. А аз съм длъжен да изляза рано… не знам точно кога. Разбирам колко са ти неприятни тези парични затруднения. Но, скъпа моя Розамонд, тъй като става дума за достойнство, каквото и аз като тебе притежавам, по-добре е сами да свършим тази работа и да не допускаме слугите да научат твърде много. И понеже си моя съпруга, няма как да не участваш в позора ми… ако изобщо става дума за позор.

Розамонд не отговори веднага, но най-накрая каза:

— Добре, ще остана вкъщи.

— Аз няма да пипна тези бижута, Роузи. Прибери ги отново. Но ще изготвя списък на сребърните съдове, които трябва да върнем, и е нужно те веднага да се опаковат и да се изпратят.

— Прислужниците няма как да не научат за това — заяви Розамонд с известна ирония.

— Е, трябва да приемем някои неприятности като неизбежни. Чудя се къде е мастилницата — рече Лидгейт, като се изправи и хвърли сметката върху голямата маса, където възнамеряваше да пише.

Розамонд отиде да намери мастилницата и след като я постави на масата, се канеше да се отдръпне, когато застаналият наблизо Лидгейт я прегърна и я притегли към себе си с думите:

— Хайде, скъпа, нека да се постараем да се справим. Надявам се да е само за кратко време, когато ще сме пестеливи и дори скъперници. Целуни ме.

Вродената му сърдечност доста се бе поохладила, но е въпрос на мъжка чест един съпруг болезнено да приеме обстоятелството, че една неопитна девойка е изпаднала в беда с женитбата си за него. Тя прие целувката му и отвърна сдържано, така че засега се стигна до изгледи за разбирателство. Ала, естествено, Лидгейт очакваше със свито сърце неизбежните бъдещи търкания относно разходите и необходимостта от пълна промяна в начина на живот.