Джордж Елиът
Мидълмарч (54)

Глава 53

С нервна, но напразна суетня

пълната неискреност бърза да потули

прежна слабост — с много фрази,

започващи с „ако“ и „следователно“,

отправени към разни скрити паразити,

възгледи и поведение в едно се сливат.

Мистър Булстроуд, който се надяваше да придобие интерес към Лоуик, естествено имаше голямо желание напълно да одобри новоназначения пастор. И затова прие като наказание и предупреждение за собствените си недъзи, както и за тези на цялото общество, че точно когато се сдоби с нотариалния акт и стана собственик на Стоун Корт, мистър Феърбръдър се закле в 39-те догми на Англиканската църква в странната черквичка на Лоуик и прочете първата си проповед пред паството от селски стопани и занаятчии. Не че мистър Булстроуд възнамеряваше в близко време често да посещава черквата в Лоуик или да се настани в Стоун Корт. Той бе закупил прекрасната ферма и хубавата къща като един вид убежище, с намерението да разшири земите и да обнови жилището, докато те започнат напълно да отговарят на святото си предназначение на нещо като обител, където банкерът отчасти ще се оттегли от настоящото си напрежение в администрирането на бизнеса и ще прехвърли върху божията воля бремето на поземлената си собственост, която провидението може допълнително да разшири с непредвидени възможности за покупки. Голямата надежда в това отношение идваше от удивителната лекота при сдобиването със Стоун Корт, и то точно когато всички очакваха, че мистър Риг Федърстоун ще се вкопчи в имението като в райска градина. Самият стар Питър бе очаквал подобно нещо. Обграден от тъпаци, лишен от далновидност, той често си представяше как неговият наследник с жабешкото лице се наслаждава на хубавото старо имение напук на всички изумени и разочаровани живи родственици и близки.

Ала колко се заблуждаваме относно това, какво представлява раят за хората край нас! Ние изхождаме от собствените си желания, а хората наоколо не всякога са достатъчно открити, за да ни подскажат какво желаят. Хладният здравомислещ Джошуа Риг бе накарал баща си да вярва, че Стоун Корт е най-висшето благо за него и че той с положителност копнее да го нарече свой дом. Ала както Уорън Хейстингс^[235] е гледал златото, като е замислял да откупи Дейлсфорд, така и Джошуа Риг е гледал Стоун Корт и е замислял да закупи злато. Той имал много точна и ясна представа за най-висшето си благо, но по силата на обстоятелствата наследената му огромна алчност придобила особена форма и най-висшето благо за него било да стане сараф. Още от ранното си чиракуване като момче за поръчки в едно морско пристанище надничал през витрината на сарафите, както малчуганите надничат през витрината на сладкарите. Омаята постепенно прераснала в дълбока обсебваща страст. Той възнамерявал, когато се сдобие с имущество, да направи редица неща, като едно от тях било да се ожени за благопристойно младо момиче. Ала всички тези работи били подробности и радости, от които можел и да се откаже в представите си. Единствената радост, за която душата му копнеела, била да има сарафски магазин на оживен кей, да е заобиколен със сейфове, на които той притежава ключовете, и да изглежда величествено невъзмутим, когато борави с живителните монети на всички нации, а безпомощното Сребролюбие да го наблюдава завистливо от другата страна на желязната решетка. Силата на тази обсебваща страст го подтикнала да овладее всякакви умения, за да я удовлетвори. И когато всички бяха на мнение, че той ще обитава Стоун Корт цял живот, Джошуа с нетърпение очакваше часа, когато ще се настани на Северния кей с най-прекрасни възможности пред себе си, заобиколен от сейфове и ключалки.

Стига толкова. Сега ни интересува не Джошуа Риг, а продажбата на земите от гледна точка на мистър Булстроуд, а той може би я възприе като насърчителен подтик свише за изпълнението на едно намерение, което от известно време обмисляше без всякакво насърчение отвън. Господинът тълкуваше продажбата по този начин, но не прекалено самоуверено, и изразяваше благодарността си твърде сдържано. Съмненията му не идваха от евентуалните последствия на събитието върху съдбата на Джошуа Риг, която принадлежеше към неясни сфери. Те идваха от догадките, че въпросният подтик свише може да се окаже също някакъв вид наказание за него, каквото без съмнение бе назначаването на мистър Феърбръдър за свещеник.

Това не бяха думи, които мистър Булстроуд заявява пред някой друг, за да го заблуди, а които изговаряше пред самия себе си — такъв наистина бе неговият начин да си обяснява събитията, каквато би могла да е и вашата теория, ако не сте съгласни с него. Защото егоизмът, който прониква в теориите ни, не променя нашата искреност. По-скоро, колкото егоизмът ни е по-задоволен, по-твърда е и нашата вяра.

Както и да е, независимо дали е насърчение, или наказание, едва петнайсетина месеца след смъртта на Питър Федърстоун мистър Булстроуд бе вече собственик на Стоун Корт и както би се изразил Питър, „ако имаше честта да знае“, бе станал повод за безконечни, но и утешителни разговори между разочарованите му родственици. Сега отношението спрямо скъпия починал брат коренно се бе променило и да се наблюдава как неговото коварство не представлява нищо в сравнение с коварния ход на събитията, доставяше неописуема радост на Соломон. Мисис Уол изпита печално задоволство от доказателството колко погрешно е било да се облагодетелстват неистинските представители на фамилията Федърстоун, а да се ощетяват истинските. А когато сестра Марта чу новината във Варовитата равнина, възкликна: „Боже, боже, в такъв случай всевишният трябва да е доволен от сиропиталищата“.

Преданата мисис Булстроуд особено много се радваше, че закупуването на Стоун Корт вероятно ще окаже благотворно влияние върху здравето на съпруга й. Рядко минаваше ден, без той да отиде на кон дотам, за да огледа част от стопанството с управителя на имението, а вечерите бяха прекрасни на това тихо място, където от купите сено, наскоро струпани, се носеше ухание, което се примесваше с мириса от пищната стара градина. Една вечер, когато слънцето беше още над хоризонта и хвърляше златисти снопове светлина между клоните на големия орех, мистър Булстроуд се бе поспрял с коня си до предната порта в очакване на Кейлъб Гарт, с когото се бе срещнал по уговорка, за да изрази предприемачът мнение относно канализацията в конюшнята, ала точно сега Кейлъб наставляваше управителя в близост до сеното.

В този момент мистър Булстроуд се чувстваше в чудесно разположение на духа и много по-спокоен от друг път под въздействие на спокойните си занимания в близост до природата. Той бе теоретично убеден, че е лишен от всякакви достойнства, ала подобна теоретична нагласа се понася безболезнено, когато усещането за непълноценност не приема определена форма в паметта, нито пък предизвиква чувство на срам или угризения на съвестта. Нещо повече, тя се приема с голямо удовлетворение, когато дълбините на греха са само мярка за дълбините на опрощението, а също и ясно доказателство, че сме особено оръдие на божествената воля. Паметта има множество настройки, както и нравът, и мени изображенията си също като в калейдоскоп. В този миг мистър Булстроуд се чувстваше така, като че ли слънчевите лъчи се преплитат със светлината от онези далечни вечери, когато той бе много млад и често ходеше да се моли отвъд Хайбъри. И с голямо удоволствие би пожелал някогашните проповеди отново да му предстоят. Същите текстове бяха още налице, както и способността му да ги тълкува. Ала изведнъж краткотрайното му бленуване бе прекъснато от завръщането на Кейлъб Гарт, също възседнал кон, който дръпна юздите, преди да заговори, но изведнъж възкликна:

— За бога! Кой е този човек, целият в черно, който идва по алеята? Прилича на ония хора, дето се мяркат след надбягвания.

Мистър Булстроуд обърна коня си и погледна към алеята, но не отговори нищо. Появилият се внезапно мъж бе нашият бегъл познайник мистър Рафълс, чието присъствие предизвика онова усещане, което изпитваме при вида на траурно облекло и обвита с креп шапка. Той беше само на три ярда разстояние от двамата мъже, възседнали конете, и те го видяха как вдигна бастуна си и цялото му лице светна, когато разпозна единия от тях, а после, вторачен в мистър Булстроуд, възкликна:

— По дяволите, Ник, това си ти! Не мога да бъркам, макар че двайсетте и пет години са ни променили здравата и двамата! Как си, а? Не си очаквал да ме видиш тук, нали? Хайде, подай ми ръка!

Да се твърди, че мистър Рафълс бе много развълнуван, би било твърде пресилено. Кейлъб Гарт долови момент на вътрешна борба и колебание у Булстроуд, ала накрая банкерът протегна хладно ръка към Рафълс и каза:

— Наистина не очаквах да ви видя в това отдалечено място.

— Е, то е собственост на доведения ми син — отговори Рафълс с наперен вид. — Идвах тук преди време да го видя. Не съм много изненадан да те срещна, стари приятелю, защото случайно ми попадна едно писмо… може да се каже, че е пръст на провидението. И все пак страшен късмет е, че те срещам. Хич не искам да виждам доведения ми син. Той не е сърдечен човек, а бедната му майка си отиде. Да си кажа правичката, обичта ми към тебе ме подтикна да дойда, Ник. Дойдох да науча адреса ти, защото… гледай тук! — Рафълс извади смачкан лист от джоба си.

Вероятно всеки друг човек с изключение на Кейлъб Гарт би се почувствал изкушен да се позабави малко, за да научи повече за появилия се странник, чието познанство с Булстроуд като че ли загатваше за периоди в живота на банкера, толкова различни от всичко, което се знаеше за него в Мидълмарч, че сякаш криеха будеща любопитството тайна. Ала Кейлъб беше особен човек. Някои човешки склонности, обикновено доста силни, напълно му липсваха и една от тях бе любопитството към личния живот на хората. Особено когато имаше нещо непристойно в поведението на някого, Кейлъб предпочиташе да не го знае. А ако трябваше да заяви на такъв човек, че злонамерените му деяния са разкрити, той се чувстваше по-притеснен и от провинилия се. Така че сега той пришпори коня си, като каза: „Желая ви приятна вечер, мистър Булстроуд. Трябва да се прибирам вкъщи“, и потегли в тръс.

— Не си написал пълния си адрес в това писмо — продължи Рафълс. — Това не е в стила на първокласния бизнесмен, какъвто беше някога. „Шръбс“, такова място може да има къде ли не. Наблизо ли живееш, а?… Навярно напълно си приключил с лондонските си дела и си станал поземлен собственик… и имаш голям дом на село, където да ме поканиш. Боже, преди колко години беше всичко това? Старата дама трябва да е мъртва вече от доста време… преселила се е в райските селения, без да изпитва болка от хала на бедната си дъщеря, а? Но по дяволите? Ти си много блед и посърнал, Ник. Хайде, ако се прибираш вкъщи, ще те придружа.

Всъщност обичайната бледност на мистър Булстроуд бе станала почти мъртвешка. Само преди пет минути житейските му простори се къпеха в късните слънчеви лъчи, продължение на утринните. Грехът бе нещо абстрактно и въпрос на вътрешно покаяние, а смирение проявяваше единствено насаме със себе си, като преценяваше делата си сам с оглед на духовните си връзки и представите си за възвишени цели. А сега по силата на някаква магическа зла сила този креслив червендалест човек бе възкресил пред него с невероятна плътност цялото му минало, а това бе нещо, което не влизаше в представите му за наказание. Ала мисълта на мистър Булстроуд бе пъргава и той изобщо не бе човек, който действа или говори прибързано.

— Прибирах се вкъщи — каза той, — но мога малко да поотложа язденето си. А вие, ако желаете, можете да отседнете тук.

— Не, благодаря — отговори Рафълс, като направи гримаса. — Нямам желание да се виждам с доведения ми син. Предпочитам да дойда у вас.

— Доведения ви син, ако става дума за Риг Федърстоун, го няма. Аз съм собственикът тук.

Рафълс направо опули очи и продължително подсвирна от изненада, преди да може да каже:

— Е, добре тогава, не възразявам. Доста походих пеша от главния път до тук. Никога не съм си падал по ходенето или ездата. Това, което харесвам, е хубава карета с пъргаво конче. Винаги малко съм натежавал на седлото. Сигурно си много приятно изненадан да ме видиш, стари ми приятелю! — продължи да говори той, когато се отправиха към къщата. — Ама нищо не казваш! Но ти никога не си се радвал особено много на късмета си… винаги си искал да натаманиш нещата посвоему… направо имаш дарбата да натаманяваш всичко.

Мистър Рафълс сякаш извънредно много се забавляваше от проявеното си остроумие и размахваше нозе наперено, което бе прекалено за благоразумното търпение на събеседника му.

— Ако добре помня — отбеляза мистър Булстроуд със сдържан гняв, — никога не сме били толкова близки, както сега представяте нещата, мистър Рафълс. Каквито и услуги да искате от мене, по-лесно ще ги получите, ако избягвате този фамилиарен тон, който не се основава на предишните ни взаимоотношения, а още по-малко е оправдан поради обстоятелството, че двайсет години не сме се виждали.

— Не ти ли харесва да ти викам „Ник“? Винаги дълбоко в себе си съм те наричал „Ник“ и макар и да не сме общували, като такъв те помня. По дяволите! Чувствата ми към тебе отлежаваха като стар коняк. Надявам се да ти се намира коняк сега в къщата. Миналия път Джош ми напълни шишето догоре.

Мистър Булстроуд не беше още напълно осъзнал, че даже желанието да пийне коняк съвсем не е така силно у Рафълс, както желанието да го измъчва, а дори и най-малкият намек за раздразнение само подклаждаше това желание. Ала поне бе ясно, че всякакви възражения бяха напълно излишни, и след като даде заръки на икономката за настаняването на госта, мистър Булстроуд твърдо реши да мълчи.

Помисли си с облекчение, че икономката бе работила и за Риг и сега би могла да реши, че мистър Булстроуд приема Рафълс само като близък на предишния собственик. Когато в облицованата с дърво гостна пред посетителя се сервираха напитки и храна, а после двамата останаха насаме, мистър Булстроуд каза:

— Ние с вас имаме различни привички, мистър Рафълс, и едва ли ще ни е приятно да сме заедно. И затова най-доброто решение за нас е всеки да поеме пътя си час по-скоро. Щом казвате, че сте искали да се срещнете с мене, вероятно сте имали предвид някаква търговска договорка. Но при възникналите обстоятелства ви предлагам да пренощувате тук, а аз утре ще дойда тук на кон рано сутринта… всъщност преди закуска, за да чуя какво желаете да ми кажете.

— Приемам предложението от все сърце — съгласи се Рафълс. — Това уютно място е малко скучно за по-дълъг престой, но мога да преспя една нощ с това прекрасно питие на разположение и възможността да те видя утре сутрин. Ти си много по-любезен стопанин от доведения ми син. Но Джош ми имаше зъб, защото се ожених за майка му, а между тебе и мене не е съществувало нищо друго освен взаимно благоразположение.

Тъй като смяташе, че до голяма степен странната смесица от шеговитост и подигравателност в държанието на Рафълс се дължи на алкохола, мистър Булстроуд реши да изчака до сутринта, за да поговори с него, когато е напълно трезв. Ала той пришпори коня си към къщи със смразяващо ясната представа колко трудно може да се стигне до трайно споразумение с такъв човек. Естествено бе да иска да се отърве от Джон Рафълс, макар и да не би могъл да смята, че неочакваната му поява е извън божия промисъл. Странникът може да е изпратен от духа на злото, за да подкопае ролята му като оръдие на доброто. Тази заплаха е разрешена свише и бе наказание от нов вид за духа му. За банкера настъпи час на терзания, съвсем различни от времето, когато водеше битка насаме със себе си и тя обикновено завършваше с чувството, че е получил опрощение за тайните си прегрешения и богослужението му е прието. Нима дори извършените от него деяния не бяха донякъде оправдани от твърдата му непоколебимост да отдаде себе си и всичко, което му принадлежи, на божията воля? И трябва ли в края на краищата да се превръща просто в грешник и олицетворение на злото? Защото кой ли би разбрал неговото съзидание? И при възникналата възможност да бъде дамгосан, кой ли не би заклеймил целия му живот и добродетелите, които е прегърнал, с порой от хули?

Поради дълбоко вкоренен навик в духовната си нагласа дори и в най-съкровените си размишления мистър Булстроуд придаваше на егоистичните си терзания доктринерски знамения за свръхчовешки цели. Ала дори когато говорим и разсъждаваме за земната орбита и Слънчевата система, чувствата и мислите ни се насочват към земните ни дела и отминаващия ден. И сега насред машиналното изреждане на високопарни теоретични съждения у него изведнъж се надигна предчувствието за опозоряване пред съседите и собствената му жена — то бе съвсем ясно и осезаемо, каквито са тръпките и болежките от настъпващата треска по време на размишления за абстрактна болка. Защото страданието, както и усещането за отзвука на позора в обществото зависят от предишните убеждения. За хора, които се вардят единствено от углавно престъпление, само подсъдимата скамейка означава позор. Ала мистър Булстроуд се бе старал да бъде олицетворение на истинския християнин.

Още не минаваше седем и половина сутринта, когато господинът отново се озова в Стоун Корт. Красивото старинно имение никога не е приличало дотолкова на очарователен дом, както в този миг. Високите бели кремове бяха нацъфтели, а латинките с посребрени от росата листа се спускаха по ниската каменна ограда, като нежните звуци наоколо предизвикваха усещане за покой. Ала цялата тази гледка бе напълно помрачена за собственика, който премина по чакълестата пътека отпред и зачака появата на мистър Рафълс, с когото му бе съдено да закуси.

Не след дълго те седнаха заедно в облицованата с дърво гостна до масата с чай и препечени филийки с масло, тъй като Рафълс не желаеше нищо повече в такъв ранен час. Поведението му тази сутрин не се различаваше особено от държанието му предната вечер, както бе очаквал събеседникът му. Удоволствието му да дразни бе може би още по-силно, защото настроението му сега не бе така приповдигнато. С положителност обноските му изглеждаха много по-неприятни на утринната светлина.

— Тъй като не разполагам с много време, мистър Рафълс — заговори банкерът, който бе в състояние единствено да сръбне от чая и да начупи филийката си, без да я изяде, — ще съм ви много благодарен, ако веднага преминете към въпроса, за който искахте да разговаряте с мене. Предполагам, че имате дом някъде и ще се радвате да се приберете там час по-скоро.

— Е, ако човек е добросърдечен, нима не би искал да се види със стар приятел, Ник?… Трябва да ти викам „Ник“… ние винаги те наричахме „младия Ник“, когато разбрахме, че се каниш да се ожениш за старата вдовица. Някои казваха, че имаш силна семейна прилика със стария Ник, така че майка ти е сгрешила, като те е кръстила Никълъс. Не се ли радваш да ме срещнеш отново? Очаквах да ме поканиш да ти погостувам в някое красиво жилище. Моят дом се разби след смъртта на жена ми. Не съм привързан към никое място. Така че мога да се заселя тук, както и всякъде другаде.

— Мога ли да ви попитам защо се завърнахте от Америка? Смятам, че силното желание да заминете там, което изразихте, когато ви се предложи прилична сума, всъщност означаваше съгласие да останете там завинаги.

— Човек никога не знае дали желанието да отиде някъде е равносилно на желанието му да остане там. А аз наистина постоях десет години, но нямах желание да стоя повече в Америка. И няма да замина пак, Ник — в този миг мистър Рафълс намигна многозначително на мистър Булстроуд.

— Не желаете ли да се установите на някаква служба? Каква е професията ви сега?

— Не, благодаря. Професията ми е да се наслаждавам колкото мога повече на живота. Нямам желание да работя занапред. Ако изобщо се заловя за нещо, ще бъде пътуване, свързано с тютюневия бизнес… или някакво занимание от този род, което отваря възможност за приятно обкръжение. Но не и без да имам обезпеченост, на която да разчитам. Това ми е на сърцето. Не съм толкова силен, какъвто бях, Ник, макар да не съм жълт папуняк като тебе. Искам обезпеченост.

— Това може да ви се осигури, ако приемете задължението да стоите настрана — заяви мистър Булстроуд, може би с малко прекалена напрегнатост в гласа.

— Доколкото това отговаря на собствените ми желания — невъзмутимо отговори Рафълс. — Не виждам защо да не завържа някакви познанства и тук. Не се стеснявам да водя разговор с когото и да било. Изоставих дисагите си още на бариерата, когато слязох… смених облеклото си… всичко е истинско… първо качество!… не само нагръдник и маншети, а така, както съм облякъл този траурен костюм с тиранти и всичко останало, ще те представя добре тук пред франтовете — той се огледа, като специално спря поглед върху тирантите си. Основното му намерение бе да дразни Булстроуд, но той наистина смяташе, че ще направи силно впечатление с вида си и че бе не само хубав и остроумен, но и облечен в траурно облекло, което предполага изискани връзки.

— Ако възнамерявате да разчитате на мене по някакъв начин, мистър Рафълс — заяви Булстроуд след миг мълчание, — трябва да се съобразявате с моите желания.

— О, разбира се — възкликна Рафълс с насмешлива отзивчивост. — Не съм ли го правил винаги досега? Боже мой, ти добре се възползва от мене, а аз получих много малко. Оттогава все си мисля колко по-добре щеше да е, ако бях казал на старицата, че съм открил дъщеря й и внучето й. Това би отговаряло на чувствата ми, а аз имам добро сърце. Но ти вече си погребал възрастната дама, предполагам… сега на нея й е все едно. А ти забогатя от тази изгодна сделка, която много те ощастливи. Стана джентълмен, който закупува земя, голям поземлен господар. Все още ли си сектант? Или си се отдал на църквата като благородник?

Този път намигването и лекото изплезване от страна на мистър Рафълс бяха по-неприятни и от кошмар, защото бе ясно, че не става дума за лош сън, а за явна беда. Мистър Булстроуд потръпна и му се догади, но не отговори, като обмисляше съсредоточено дали да не остави Рафълс да прави каквото си ще и да го обори като клеветник. Много скоро той ще се прояви като негодник и хората няма да му повярват. „Но дотогава вече ще е разтръбил долнопробна историйка за тебе“, уточни разсъдливият вътрешен глас. А после му хрумна друго: няма нищо лошо в това, да държи Рафълс надалече, ала отричането на верни неща вече е явна измама. Едно е да мислиш за опростени грехове, дори да оправдаваш примирителното съобразяване с лоши нрави, но съвсем друго е напълно съзнателно да приемеш необходимостта от измама.

Ала тъй като Булстроуд мълчеше, Рафълс продължи да говори, доволен да каже колкото може повече:

— Не ми се отвори късметът като на тебе, по дяволите! Много зле ми потръгна в Ню Йорк. Пустите му янки са студени хора и един чувствителен джентълмен не може да вирее сред тях. Ожених се, когато се върнах тук… за добра жена в сферата на търговията с тютюн… много ме обичаше… но търговията не вървеше, както се казва. Тя бе години наред уредена на работа в тази сфера от някакъв приятел. Но за съжаление имаше син. Ние с Джош хич не се спогодихме. Аз обаче се възползвах добре от положението и винаги съм си пил питието в отбрано общество. Всичко ми беше наред, открито признавам. Няма да ми се обидиш, че не те потърсих по-рано. Страдам от нещо, което ме прави малко муден. Смятах, че още въртиш търговия и се молиш някъде в Лондон, но не те открих там. Но ето че Бог ме изпрати при тебе, Ник… което вероятно е благословия и за двамата.

Накрая мистър Рафълс подигравателно изсумтя — човек като него смяташе, че интелектът му е далече над нивото на някакво си религиозно бръщолевене. И ако хитростта, която залага на най-низшите човешки инстинкти, би могла да се сметне за интелект, в такъв случай той не бе лишен от такъв, защото в подигравателния брътвеж, отправен към Булстроуд, имаше очевидно някои добре подбрани думи, подобно на умели ходове в шахматна игра. Междувременно Булстроуд бе вече избрал своя ход, така че сега заяви с нараснала решителност:

— Добре е да разберете, мистър Рафълс, че е възможно човек да прекали в усилията да постигне незаслужени облаги. Макар че изобщо не съм обвързан с вас, готов съм да ви осигуря редовна годишна вноска… изплащана всяко тримесечие… при условие че обещаете да стоите далече от този град. Ако настоявате да останете тук, дори и за кратко време, няма да получите нищо от мене. Все едно изобщо не ви познавам.

— Ха, ха! — избухна в престорен смях Рафълс. — Това ми напомня историята за оня смешен жалък крадец, който се правел, че не познава полицая.

— Не разбирам намеците ви, сър — отговори Булстроуд със сдържан гняв, — законът няма власт над мене независимо от вашата или чиято и да е чужда воля.

— Не разбираш от майтап, приятелю. Искам да кажа, че аз няма да се правя, че не те познавам. Но дай да говорим сериозно. Тримесечната ти вноска хич не ме устройва. Обичам своята независимост.

След тези думи Рафълс стана и обходи веднъж-дваж стаята с наперена крачка, придобил вид на сериозно замислен човек. Най-накрая застана срещу Булстроуд и заяви:

— Слушай какво! Дай ни на нас няколко стотачки… хайде, това е скромно искане… и аз ще се пръждосам… честен кръст!… Ще си вдигна дисагите и ще офейкам. Но няма да се откажа от свободата заради някаква си мизерна годишна вноска. Ще ходя, където си искам. Може и да реша да живея далече оттук, като поддържам кореспонденция с приятеля ми, а може и да не реша това. Носиш ли парите в себе си?

— Не, имам само сто — отговори Булстроуд, неустоял на изкушението да се отърве мигновено от натрапника въпреки бъдещата несигурност. — Ще ви изпратя останалите, ако ми дадете адрес.

— Не, ще изчакам тук, докато ги донесеш — отговори Рафълс. — Ще се поразходя, ще похапна, а ти междувременно ще се върнеш.

Мистър Булстроуд, почувствал болнавото си тяло напълно разнебитено поради обзелите го тревоги от предната вечер, унизително се остави във властта на този шумен невъзмутим човек. В този миг банкерът искаше да получи временен отдих на всяка цена. Той стана, за да изпълни желанието на Рафълс, но изнудвачът вдигна пръст, сякаш внезапно се бе досетил нещо, и каза:

— Потърсих отново Сара, макар че не ти казах. Мъчеше ме съвестта за тази хубава млада жена. Не я открих, но научих името на мъжа й и го записах. Но, по дяволите, загубих тефтера си. Но ако чуя името, ще си го спомня. Запазил съм всичките си способности като на младини, но, по дяволите, имената ми се губят. Понякога съзнанието ми е също като непопълнена квитанция, с празни места. Както и да е, ако чуя за нея и за семейството й, ще разбереш, Ник. Сигурно ще искаш да направиш нещо за нея, защото ти е доведена дъщеря.

— Няма съмнение — отговори Булстроуд с обичайния си съсредоточен поглед на светлосивите си очи, — макар че това ще се отрази върху способността ми да помагам на вас.

Когато банкерът излезе от стаята, Рафълс намигна многозначително зад гърба му, а после застана на прозореца да наблюдава как господинът потегля на коня си буквално по негова заповед. Отначало устните му се накъдриха в усмивка, а после се разтвориха под напора на тържествуващия му смях.

— Но как му беше името, дявол да го вземе! — възкликна после той полугласно, като се почеса по главата и свъси вежди. Не се бе безпокоял или сещал за този навик да забравя, докато не му хрумна да измисля разни начини, за да дразни Булстроуд.

— Започваше с „л“, а имаше и друго „л“, така мисля — продължи той с усещането, че ще улови изплъзващото му се име. Ала не успя и много скоро се умори от умственото напрягане, защото малцина като господин Рафълс така бързо се отегчават от занимания насаме, но същевременно много се нуждаят непрекъснато да бъдат слушани от присъстващите. Той предпочете да прекара времето си в приятни разговори с управителя на имението, както и с икономката, от които научи всичко необходимо за положението на Булстроуд в Мидълмарч.

В края на краищата обаче последва досаден промеждутък от време, който трябваше да се уплътни със сирене, хляб и бира, и точно когато се бе настанил с това подкрепление в облицованата с дърво гостна, изведнъж се шляпна по коляното и възкликна: „Ладисло!“. Това проясняване на паметта, което се бе опитвал да постигне, ала отчаяно се бе отказал, изведнъж се прояви без всякакво напрягане — често срещано явление, приятно като завършена кихавица, дори и името да е без всякакво значение. Рафълс веднага извади тефтера си и записа името не защото смяташе, че ще му е нужно, а просто за да не се чуди, ако случайно отново му потрябва. Не възнамеряваше обаче да го каже на Булстроуд. Нямаше никакъв смисъл да му казва, а пък и за човек с нагласата на мистър Рафълс вероятно тайната винаги крие някаква облага.

Той бе доволен от постигнатото засега и още същия ден преди три часа прибра дисагите си от бариерата на пътя и се качи в пътническата карета, като по този начин грозното тъмно петно в Стоун Корт изчезна от погледа на мистър Булстроуд, но у господина остана страхът, че това черно петно отново ще се появи и ще се навърта дори около собствената му камина.