Джордж Елиът
Мидълмарч (12)

Глава 11

Слова, постъпки, действащи лица

комедията хваща с лекота,

когато образ на епохата гради,

но не с пороци, а с хорски щуротии.

Бен Джонсън^[67]

Лидгейт всъщност съзнаваше, че е очарован от жена, коренно различна от мис Брук. Изобщо не допускаше мисълта, че е загубил ума си и се е влюбил, но все пак си бе казал следното за въпросната госпожица: „Тя е самото изящество. Изключително прекрасна и изискана е. Точно такава трябва да е една дама — да въздейства като възвишена музика“. За доктора невзрачните жени бяха като всички останали нелицеприятни неща в живота, които трябва да се възприемат философски и да се изследват научно. Ала Розамонд Винси сякаш наистина излъчваше мелодичен чар. А когато един мъж срещне жената, която би избрал, ако спонтанно реши да се жени, въпросът дали ще остане ерген, или не, зависи най-вече от нея. Поначало Лидгейт смяташе, че не трябва да се жени още няколко години — първо бе необходимо сам да си прокара добре отъпкана пътечка, встрани от широкия равен път. Мис Винси му се бе мярнала на хоризонта точно толкова мимолетно, колкото бе необходимо и на мистър Късобан, за да се сгоди и ожени. Ала високообразованият свещеник бе състоятелен, а грамадата от записки му беше създала репутация, твърде наложителна преди извършването на великото дело — всъщност славата обикновено се гради тъкмо върху нея. Взел си бе съпруга, както вече знаем, за да разкраси последната четвъртинка от жизнения си път — сиреч тя бе едно неголямо небесно тяло, което едва ли би предизвикало осезаемо отклонение от орбитата му. Лидгейт обаче бе млад, беден, амбициозен. Петдесетгодишнината му, тоест половината век, бе далече пред него, а не зад гърба му и докторът се бе установил в Мидълмарч с твърдото намерение да свърши доста много неща, които не биха му осигурили дори приличен доход, да не говорим за стабилно състояние. За човек в подобно положение сдобиването със съпруга съвсем не означава само да разкрасиш живота си, колкото и важно нещо да е това за него — всъщност Лидгейт бе твърде склонен да цени най-високо точно тази женска способност. Според него, както успя да установи след проведения кратък разговор, тъкмо тук нещо липсваше на мис Брук, въпреки безспорната й хубост. Въпросната госпожица нямаше подобаващо женско отношение към нещата. Вместо да те разведри, компанията на подобни жени те натоварва, подобно на допълнително даскалуване след тежък работен ден — съвсем друго е да се отпуснеш сред звънлив като птичи хор смях и небесносини очи.

Очевидно на този етап Лидгейт ни най-малко не би могъл да се вълнува от душевната нагласа на мис Брук, както и мис Брук изобщо не би се вълнувала от качествата на жената, впечатлила младия лекар. Но ако някой зорко следи едва доловимото преплитане на човешките съдби, би забелязал бавното въздействие на нечии постъпки върху живота на другите. Подобно усещане най-парадоксално се проявява в безразличието или безизразния поглед, който отправяме към новодошлия съсед. Самата Фортуна саркастично стои встрани, стиснала в ръка съдбините на главните действащи лица в живота ни.

Старите провинциални общности имаха собствен принос за подобен развой — те бяха сцена не само на смайващи провали, когато издокарани блестящи млади специалисти се сгромолясат до жалко съществувание в мизерен коптор заедно с някоя повлекана и шест дечица, но и на не толкова драматични превратности, които непрекъснато променят границите на социалните взаимоотношения и пораждат нови представи за човешката обусловеност един от друг. Един се подхлъзваше надолу, друг се изкачваше на по-горно стъпало, някои забогатяваха, високомерни господа се застъпваха за невзрачни паланки, едни се забъркваха в политически движения, други — в религиозни, в резултат на което претърпяваха странни прегрупирания. А отделни личности или фамилии, устоявали като непоклатими скали на всички течения, лека-полека разкриваха съвсем нови възгледи и въпреки цялата си стабилност се променяха, възприемайки двойната перспектива на субекта и обекта. Градове с общински съвети, както и селски енории постепенно установяваха нови поводи за контакти — постепенно, когато спестяванията под дюшека се насочиха към банките и някои златни монети излязоха от употреба, земевладелците, баронетите и дори лордовете, някога живели благочестиво, далече от градските нрави, придобиха лоши привички поради тясното общуване помежду си. От далечни графства заприиждаха нови заселници, като някои от тях разкриваха смайващи нови умения, а други — неприятно превъзходство в надхитрянето. Впрочем горе-долу същото откриваме и у стария Херодот^[68], който при описанието на миналото по сходен начин избира женската съдба като най-подходяща отправна точка. И все пак Йо, девойка, за която красивите стоки са очевидна съблазън, бе пълната противоположност на мис Брук и вероятно по-скоро приличаше на мис Винси, известна с изискания си вкус към облеклото — с крехката си фигура на нимфа и със светлорусата си коса Розамонд можеше да си позволи всякакви кройки и цветове. Ала тези подробности представляваха само малка част от очарованието й. Тя имаше славата на най-личната възпитаница в училището на мисис Лемън, елитното учебно заведение в графството, където обучението развиваше всички умения, задължителни за една изискана госпожица — дори и някои допълнителни тънкости като грациозно качване и слизане от карета. Самата мисис Лемън винаги бе посочвала мис Винси за пример — тя превъзхожда всички ученички, често повтаряше наставницата, с голямата си възприемчивост и правилния си говор, а музикалните й изпълнения са направо възхитителни. Не можем да влияем на хорските одумки, но ако на мисис Лемън случайно й хрумнеше да опише Жулиета или Имоген^[69], твърде вероятно бе въпросните героини изобщо да не изглеждат като поетични образи. Една среща с Розамонд обаче бе напълно достатъчна, за да разсее у повечето критикари предубеждението, предизвикано от прекалените хвалби на мисис Лемън.

Не бе нужно Лидгейт дълго да пребивава в Мидълмарч, за да се срещне с въпросната особа или дори да се запознае със семейство Винси. Защото, макар и мистър Пийкок — Лидгейт бе платил, за да му стане сътрудник — да не бе личен лекар на фамилията (мисис Винси не одобряваше възприетата от него употреба на вендузи), той имаше множество пациенти сред роднините и познатите им. Защото коя значима личност в Мидълмарч не е в роднински връзки или поне сред познатите на семейство Винси? Та те бяха потомствени фабриканти и живееха в солидна къща, дом на три поколения, а сред тях имаше и много сключени бракове със съседи, малко или много благородници. Сестрата на мистър Винси бе избрала материалноизгоден жених, като бе приела предложението на мистър Булстроуд, който, макар и пришълец в града и, общо взето, с доста неясен произход, се издигна в очите на съгражданите си, сродявайки се с фамилия, пуснала дълбоки корени в Мидълмарч. От друга страна обаче, мистър Винси падна малко под нивото си с женитбата за дъщеря на ханджия. Ала от тази посока също долитаха окуражителни финансови сигнали, защото сестрата на мисис Винси бе втората съпруга на богатия стар мистър Федърстоун и се бе споминала преди години, без да остави потомство, така че напълно вероятно бе племенниците и племенничките да съумеят да разчувстват сърцето на вдовеца. И така се случи, че поради най-различни обстоятелства мистър Булстроуд и мистър Федърстоун, двама от най-важните пациенти на Пийкок, бяха оказали много радушен прием на новия заместник, като младият доктор дори предизвика пристрастия и препирни. Мистър Ренч, медицинският консултант на семейство Винси, още от самото начало имаше основания да подценява въпроса за професионалната дискретност на Лидгейт, така че всяка клюка за младия доктор се раздрънкваше в дома на Винси, където непрекъснато бе пълно с гости. Мистър Винси бе по-скоро склонен да проявява обща доброжелателност, отколкото пристрастност, но все пак не виждаше причина да бърза с нови запознанства. Розамонд тайничко копнееше баща й да покани мистър Лидгейт вкъщи. На нея й беше дотегнало да гледа все едни и същи хора, омръзнали й бяха грубоватите лица, характерните тромави походка и реч на младежите от Мидълмарч, които познаваше от деца. В училище се бе движила сред момичета със знатен произход и затова смяташе, че по всяка вероятност братята им биха били далече по-интересни за нея, отколкото опротивелите й стари познайници от Мидълмарч. Ала тя се въздържаше да изрази желанието си пред баща си, а и той не бързаше да предприеме нещо. Един градски съветник с изгледи в най-скоро време да стане кмет трябва постепенно да разширява кръга на познатите си, но поне засега имаше достатъчно гости на богатата му трапеза.

Върху тази трапеза всеки божи ден част от рано сервираната семейна закуска се застояваше дълго след като мистър Винси и по-малкият му син отиваха до складовете, а в класната стая мис Морган преполовяваше уроците с по-малките щерки. Закуската очакваше семейния сънливец — никакво неудобство, причинено на околните, не можеше да го измъчва така силно, както ранното ставане след почукването на вратата му. Положението беше съвсем същото и в онази октомврийска утрин, когато видяхме мистър Късобан да посещава Типтън Грейндж. И макар камината да бе малко претоплила трапезарията и болонката да бе избягала в отдалечения ъгъл с изплезен език, кой знае защо, Розамонд се бе застояла по-дълго от всякога над бродерията си, като от време на време се разкършваше, слагаше ръкоделието в скута си и го съзерцаваше с отегчен и критичен поглед. След огледа на кухнята майка й се бе спокойно настанила насреща й до малката масичка, но когато часовникът даде знак, че се кани отново да бие, тя вдигна поглед от дантелата, която замрежваше с подпухнали пръсти, и дрънна звънеца.

— Почукай пак на вратата на мистър Фред, Причет, и му кажи, че вече удари десет и половина.

Мисис Винси изрече тези думи, без да смръщи лъчезарното си добродушно лице, върху което четирийсет и петте й години не бяха оставили никакви бръчки и вдлъбнатини. Като отметна назад връзките на розовата си шапка, тя остави ръкоделието в скута си и се взря с възхита в дъщеря си.

— Мамо — каза Розамонд, — когато Фред слезе, моля те да не му разрешаваш да яде херинги. В такъв ранен час не мога да понасям подобна миризма из цялата къща.

— О, скъпа, толкова си сурова към братята си! Това е единственият ти недостатък според мене. Та ти имаш най-кроткия нрав на земята, а си толкова усетлива с братята си.

— Не казвай „усетлива“, мамо. Аз винаги говоря като дама.

— Да, но ти искаш да ги лишиш от някои неща.

— Братята са винаги толкова груби.

— О, скъпа моя, проявявай по-голямо разбиране към младежите. Бъди благодарна, щом имат добро сърце. Една жена трябва да се научи да търпи дребните неща. Защото някой хубав ден ще се омъжиш.

— Не и за такъв като Фред.

— Недей да черниш брат си, скъпа моя. Малко са младите хора с толкова дребни кусури, макар че не успя да завърши. Но не разбирам защо стана така, след като е толкова умен. Та ти отлично знаеш, че го мереха с аршина на най-добрите в колежа. Колкото и да си взискателна, скъпа моя, чудя ти се защо не се радваш, че брат ти е такъв прекрасен млад джентълмен. Ти вечно кориш Боб, че не е като Фред.

— О, мамо, Боб си е Боб.

— Е, скъпа моя, та всеки младеж в Мидълмарч му има зъб.

— Само че… — в този миг лицето на Розамонд грейна и усмивката й разкри две трапчинки. Тя не харесваше тези трапчинки и затова се въздържаше да се усмихва пред хора. — Но аз няма да се омъжа за младеж от Мидълмарч.

— Натам вървят работите, мило чедо, защото вече отказа, кажи-речи, на най-големите юначаги. И ако се намери по-добър от тях, от всички моми ти най-много го заслужаваш.

— Извинявай, мамо… бих искала да не говориш за „юначаги“.

— Ами какви са тогава?

— Искам да кажа, мамо, че това е доста груб израз.

— Сигурно е така, скъпа моя. Никога не ме е бивало в говоренето. А какво трябва да кажа в случая?

— Най-добрите.

— Ами това ми се струва доста просто и обикновено. Ако бях помислила малко повечко, щях да кажа „най-качествените млади хора“. Но ти си образованата и знаеш кое как е.

— Какво знае Роузи, майко? — попита мистър Фред, който се бе шмугнал незабелязано през полуотворената врата, докато те седяха наведени над ръкоделията си, след което отиде до камината и застана с гръб към огъня, за да сгрее ходилата си.

— Дали е правилно да се каже „най-качествените млади хора“ — отговори мисис Винси и дрънна звънчето.

— О, днес вече има толкова много качествени видове чай и бонбони. Думата „качествен“ влиза в жаргона на бакалиите.

— Да не би да си започнал да не одобряваш жаргона, а? — попита Розамонд с малко важен тон.

— Само неприятния. Всякакъв подбор на думите вече е жаргон. Показва от коя класа си.

— Има и правилен английски език. Това вече не е жаргон.

— Извинявам се, но правилният английски език е жаргонът на педантите, които пишат исторически книги и есета. А най-силен е жаргонът на поетите.

— Какво ли няма да измислиш, Фред, само и само да излезеш прав.

— Добре тогава, кажи ми дали е жаргон, или поезия да наречеш вола „безсловесен труженик“.

— Ако ти харесва, можеш да го наречеш и поезия.

— О, Роузи, ти не схващаш разликата между Омир и жаргона. Ще измисля нова игра. Ще напиша жаргонни и поетични думи на отделни листчета и ще ти ги дам да ги разделиш.

— Боже мой, колко забавно е да слушаш разговора на млади хора! — бодро възкликна мисис Винси, преливаща от възхищение.

— Нищо друго ли няма да ми предложиш за закуска, Причет? — обърна се Фред към прислужницата, донесла кафе и препечени филийки с масло, и продължи да обикаля масата, да оглежда шунката, консервата говеждо и другите студени закуски с вид на безмълвно неодобрение, като от учтивост се стараеше да не показва открито отвращение.

— Желаете ли яйца, сър?

— Яйца ли? Не! Препечи ми кокал на скара.

— Слушай, Фред — занарежда Розамонд, когато прислужницата излезе от стаята, — щом предпочиташ топли неща за закуска, ще те помоля да слизаш по-рано. Когато отиваш на лов, можеш да ставаш в шест часа, нали? Не разбирам защо тогава ти е толкова трудно и през останалите дни да си по-ранобуден.

— Твоя работа си е, че не разбираш, Роузи. Много просто — мога да ставам и рано, защото обичам да ходя на лов.

— Какво би казал ти за мене, ако аз ставах два часа след всички останали и си поръчвах кокал на скара?

— Щях да си помисля, че си извънредно разпусната млада дама — отговори Фред с пълна невъзмутимост, без да спира да яде препечената си филийка.

— Не разбирам защо братята се държат толкова неприятно за разлика от сестрите.

— Аз не се държа неприятно, а просто ти така мислиш. „Неприятно“ е дума, която изразява твоите чувства, а не моите действия.

— А според мене тя изразява миризмата на препечен кокал.

— Съвсем не. Тя изразява усещането в нослето ти, което идва от претенциозните представи, натъпкани в главата ти от училището на мисис Лемън. Гледай майка ми — видяла ли си я някога да е недоволна от нещо освен от това, което самата тя е свършила? Това е моят идеал за приятна жена.

— Бог да ви благослови и двамата, скъпи мои, но не се карайте! — намеси се мисис Винси с майчинска топлота. — Хайде, Фред, разкажи ни всичко за новия доктор. Доволен ли е чичо ти от него?

— Доста според мене. Той обсипва Лидгейт с всякакви въпроси, а после се мръщи на отговорите, като че ли го стягат чепиците. Има такъв навик. А, ето и моя кокал на скара.

— Но защо се прибра толкова късно, скъпи? Каза, че ще ходиш само при чичо си.

— О, вечерях в „Плимдейл“. Играхме карти. И Лидгейт беше там.

— Какво мислиш за него? Предполагам, че е голям джентълмен. Разправят, че е от прекрасен род… роднините му били известни в графството.

— Да, така е — отговори Фред. — Появи се един Лидгейт в колежа в Кеймбридж, който харчеше като луд. Разбрах, че му бил втори братовчед. Но вторите братовчеди на богатите могат да бъдат и големи бедняци.

— И все пак от голямо значение е да произхождаш от знатен род — обади се Розамонд със самоуверен тон, сякаш бе размишлявала по този въпрос. Тя смяташе, че би била много по-щастлива, ако не беше дъщеря на фабрикант от Мидълмарч. Дразнеше я всичко, което й напомняше, че дядо й по майчина линия е бил ханджия. Без съмнение всеки, припомнил си тази подробност, би могъл да реши, че мисис Винси има вид на хубавичка, добродушна стопанка, привикнала и с най-странните прищевки на господата.

— Смятам, че името му Тършиъс е доста необикновено — отбеляза лъчезарната матрона, — но, разбира се, то е наследствено име във фамилията. Разкажи ни по-точно що за човек е.

— О, висок, умен… говори добре… малко педант пада според мене.

— Не ми е ясно какво точно разбираш под „педант“ — засече го Розамонд.

— Човек, който държи да покаже, че има собствено мнение.

— Скъпи мой, ами че докторите трябва да имат собствено мнение! — възкликна мисис Винси. — Нали това им е работата!

— Така е, майко, за мненията се плаща. Но педантът е човек, който държи да ти поднесе мнението си като подарък.

— Предполагам, че Мери Гарт се възхищава от мистър Лидгейт — хапливо подметна Розамонд.

— Не бих могъл да кажа — отговори навъсено Фред и като взе романа, който си бе донесъл, се настани в едно кресло. — Ако ревнуваш от нея, ходи по-често до Стоун Корт, за да я затъмниш.

— Не бъди такъв простак, Фред. Ако си приключил със закуската, моля те да позвъниш.

— Но съвсем вярно е… това, което казва брат ти, Розамонд — заговори мисис Винси, след като прислужницата раздигна масата. — Страшно жалко е, че нямаш търпението да посещаваш чичо си по-често, а той толкова се гордее с тебе и дори искаше да се преместиш при него. Кой знае какво можеше да направи за тебе и за Фред. Господ ми е свидетел колко ми е добре да сте около мене вкъщи, но съм готова да се откъсна от децата си в името на тяхното добруване. А сега е твърде вероятно чичо ти Федърстоун да се погрижи по някакъв начин за Мери Гарт.

— Мери Гарт понася престоя си в Стоун Корт, защото по̀ й харесва от работата на гувернантка — отговори Розамонд, като сгъна ръкоделието си. — Предпочитам да не получа никакъв дял, ако трябва да си го заслужа, като търпя непрестанното кашляне на чичо ми и присъствието на грозните му родственици.

— Няма да го бъде още дълго, скъпа. Не че искам по-скоро да си отиде от този свят, но при неговата астма и онази болка отвътре, да се надяваме, че го чака нещо по-добро в отвъдното. Нямам нищо против Мери Гарт, но да си кажем правичката, първата жена на мистър Федърстоун не му донесе никакви пари за разлика от сестра ми. Нейните племеннички и племенници не биха могли да имат повече права, отколкото тези на сестра ми. Освен това смятам, че Мери Гарт е ужасно обикновено момиче… по̀ става за гувернантка.

— По този въпрос не всеки би се съгласил с тебе, майко — възрази Фред, сякаш способен едновременно да чете и да чува всичко наоколо.

— Така е, скъпи — ловко се отметна мисис Винси, — особено ако получи наследство… но един мъж се жени и за роднините на съпругата си, а семейство Гарт са толкова бедни и живеят така скромно. Но аз те оставям да се занимаваш, скъпи мой, защото трябва да ида да купя едно-друго.

— Заниманието на Фред не е особено сериозно — обади се Розамонд, като се надигна от масата заедно с майка си. — Той просто чете роман.

— Добре де, добре! Лека-полека ще се захване с латинския и всичко останало — ласкаво добави мисис Винси, като погали сина си по главата. — В салона специално е запалена камината. Така нареди баща ти, нали разбираш… скъпи Фред… аз непрекъснато му повтарям, че ще се поправиш и ще се върнеш в колежа, за да си вземеш дипломата.

Фред допря ръката на майка си до устните си, но не каза нищо.

— Може би днес няма да яздиш, нали? — попита Розамонд, застояла се в стаята след излизането на майка им.

— Не. Защо?

— Папа ми каза, че мога да взема дорестия кон, за да пояздя.

— Можеш да дойдеш с мене утре, ако решиш. Но не забравяй, че ще ходя в Стоун Корт.

— Толкова много искам да пояздя, че ми е все едно къде ще идем.

Всъщност Розамонд желаеше да отиде не другаде, а в Стоун Корт.

— О, слушай, Роузи — подвикна Фред тъкмо когато тя излизаше, — ако ще сядаш на пианото, нека да дойда и аз, за да изсвирим заедно няколко мелодии.

— Моля те, не ме карай точно днес.

— А защо не?

— Слушай, Фред, бих искала да се откажеш да свириш на флейта. Много глупаво е един мъж да свири на флейта. При това свириш фалшиво.

— Когато се появи поредният ти ухажор, мис Розамонд, ще му разкажа колко си любезна.

— Значи, ти можеш да очакваш от мене прояви на любезност, като слушам свиренето ти на флейта, а аз да не мога да очаквам любезността ти да не свириш?

— А ти пък защо очакваш от мене да те взема със себе си на езда?

Този въпрос накара Розамонд да отстъпи, защото твърдо си бе наумила да предприеме ездата.

Така Фред бе възнаграден с почти едночасово упражнение на уелската народна песен „През цялата нощ“, на шотландската „Как може да си толкоз росна“ и на други любими мелодии от помагалото му „Инструктор по флейта“. Изпълнението бе доста неблагозвучно, но той вложи в него цялата си амбиция и непомръкваща вяра.