Джордж Елиът
Мидълмарч (68)

Глава 67

Разразила се е гражданска война в душата.

Решимостта се смъква от свещения си трон

от Нужда належаща, а Гордостта, великият везир,

спогодби жалки прави, играе хитра роля на

вестител сладкодумен, защитник на бунтари бедни.

За щастие Лидгейт завърши със загуба в билярдната зала и не получи насърчението да гони късмета. Тъкмо обратното, изпълни се с пълно отвращение към себе си на другия ден, когато трябваше да плати четири-пет лири над спечелената от размяната сума, а също така се отврати и от неприятната светлина, в която се бе проявил не само като се смеси с посетителите в „Зеленият дракон“, но и като им подражаваше в поведението. Философът, принизил се до положението да залага, почти не се различава от простака при същите обстоятелства — единствената разлика се свежда само до последвалите размисли, а на Лидгейт се наложи да глътне много горчив хап. Разумът му подсказа доколко нещата биха могли да се усложнят при лека промяна на терена — какво ли би станало, ако бе хлътнал в казино, където късметът се стиска здраво с две ръце, вместо да се хваща само с два пръста. И все пак, въпреки че разумът потисна желанието му за хазарт, у него се прокрадна чувството, че ако късметът му със сигурност проработи и си осигури необходимата сума, би предпочел да залага, вместо да приеме другата възможност, която бе започнала да се откроява като неизбежна.

Тази друга възможност беше да се обърне към мистър Булстроуд. Лидгейт толкова често бе изтъквал пред себе си и пред останалите пълната си независимост от Булстроуд, с чиито планове се бе обвързвал само защото му предоставят възможност да осъществи идеите си за професионална дейност и обществено благо, а в личните си отношения с банкера така упорито запазваше достойнството си в резултат на убеждението, че извършва голямо обществено дело посредством този самомнителен банкер, чието мнение презира и чиито мотиви му се струват противоречиви, че сам бе издигнал пред себе си сериозни препятствия, за да може сега да отправи към него съществена лична молба.

И все пак през първите дни на март делата му стигнаха до положението, когато човек започва да разбира безсмислените си заричания и да схваща, че доскоро недопустимото действие вече е станало напълно възможно. При мисълта, че заплахата на Доувър скоро ще влезе в сила, че получаваните средства от практиката му на лекуващ лекар мигновено изчезват за погасяване на дълговете, че ще последва отказ да се дават на кредит ежедневни доставки, ако се разчуе най-лошото, и най-вече, че ще бъде постоянно преследван от безнадеждно отчаяния лик на Розмонд, Лидгейт взе да разбира колко неизбежно е да се пречупи и да поиска помощ от един или друг. Отначало помисли дали да не напише писмо до мистър Винси. Ала като разпита Розамонд, установи, както бе предполагал, че тя вече два пъти се е обръщала към баща си (за последен път след разочароващото писмо от сър Годуин) и татко й бе отвърнал, че Лидгейт отговарял за себе си. „Татко каза, че след две лоши години подред все повече разчитал на заеми в търговията и че трябвало да се откажат от редица удоволствия. Не можел да отдели дори и стотачка от разходите за семейството си. Той каза, нека Лидгейт да помоли Булстроуд. Те винаги много са се имали.“

Самият Лидгейт бе стигнал до заключението, че ако трябва да поиска заем, отношенията му с Булстроуд, повече от с когото и да било друг, дават възможност искането му да не изглежда съвсем лично. Булстроуд косвено бе предизвикал спад в практиката му на лекуващ лекар, а освен това се беше облагодетелствал от участието на медицинско лице в плановете си — ала кой от нас, докарал се до зависимото положение, в което сега се намираше Лидгейт, не би уверявал сам себе си, че има права, които смекчават унижението от просията? Вярно бе, че напоследък Булстроуд проявява по-слаб интерес към болницата. Ала здравето му се бе влошило и се чувстваха признаци на дълбоко нервно разстройство. В друго отношение нямаше промени. Той неизменно бе извънредно учтив, ала Лидгейт още в началото беше усетил подчертаната хладина към брака му с Розамонд, както и към други лични въпроси, хладина, която бе отдал на липсващата близост помежду им. Дни наред той отлагаше намерението си, защото навикът му да действа след направените умозаключения се разклащаше от отвращението му към всякакви заключения, последвани от съответни действия. Често се срещаше с Булстроуд, но не се опита да се възползва от случая за лични цели. По едно време си каза: „Ще му напиша писмо. За предпочитане е пред всеки усложнен разговор“. После обаче си помисли: „Не! Ако разговарям с него, бих могъл да се измъкна, щом усетя признаци за нежелание да ми помогне“.

Ала дните се точеха и той нито написа писмо, нито потърси възможност за личен разговор. Угнетен от мисълта да се унижи и да изпадне в зависимост от Булстроуд, започна да обмисля друга стъпка, дори още по-непривична за предишната му нагласа. Съвсем внезапно започна да разсъждава дали не е възможно да се осъществи наивната представа на Розамонд, която често го бе разгневявала, а именно да напуснат Мидълмарч, без да се замислят какво ще става по-нататък. Възникна въпросът: „Дали някой би закупил практиката ми дори сега, когато тя струва толкова малко? В такъв случай продажбата трябва да е необходима подготовка за заминаването“.

Ала срещу предприемането на тази стъпка — за него тя все още представляваше отстъпление от настоящата му работа, гузно пренебрегване на реално съществуващото, дето може да се разшири и да предостави поле за достойна дейност, вместо да се започва наново на непознато място — възникваше пречката, че купувачът, ако изобщо има такъв, може да не се яви скоро. А после какво? В някоя бедна квартира, макар и в най-големия или в най-далечния град, Розамонд няма да се спаси от несретния живот, нито ще спести укорите си към него, че я е тласнал към немотия. Защото когато един мъж е в подножието на кариерата си, той може дълго да се задържи там, въпреки професионалните си умения. Под британското небе е нормално съчетанието между научна прозорливост и квартира под наем. Несъответствие главно се получава между научните стремежи и съпругата, която се противопоставя на подобна квартира.

Ала насред колебанията на Лидгейт възникна възможност, която го накара да вземе решение. В изпратено до него съобщение мистър Булстроуд го молеше да го посети в банката. Напоследък у банкера се бе появила склонност към хипохондрия спрямо здравословното му състояние. Безсънието, подсилено от хронично лошо храносмилане, се възприемаше от него като признак на настъпваща лудост. Той искаше колкото може по-рано тази сутрин да се консултира с Лидгейт, макар че нямаше да му съобщи нещо извън обичайното. Банкерът съсредоточено слушаше какво му казва докторът, за да разсее страховете му, въпреки че и това бе повторение на познати неща. Такъв миг на успокоение от изразеното медицинско мнение се стори на Лидгейт сякаш по-подходящ от всякога за отправяне на лична молба. Докторът наблегна, че би било добре, ако мистър Булстроуд намали грижите за бизнеса си.

— Очевидно е как психическото напрежение, колкото и да е слабо, може да увреди крехкото здраве — заяви Лидгейт на този етап в прегледа, когато наблюденията от лични стават обобщителни — със силното въздействие, което тревогата оказва за известно време дори върху младите и енергичните. Аз по природа съм много здрав, но напоследък съм напълно разклатен от натрупването на най-различни тревоги.

— Предполагам, че организъм в подобно уязвимо състояние, в каквото е моят, може много лесно да стане жертва на холерата, ако тя стигне до нашия град. И след появата й близо до Лондон, трябва да се молим само на Бога да бъдем защитени — каза Булстроуд, без намерението да пренебрегне намека на Лидгейт, но силно обзет от страхове за себе си.

— Във всеки случай вие изпълнихте дълга си да се вземат добри предпазни мерки за града и това е най-добрият начин да се надяваме на защита — отговори Лидгейт с известно неудоволствие заради внесеното уточнение и неуместната религиозна логика на банкера, както и от очевидно притъпеното съчувствие на Булстроуд. Но съзнанието на доктора се бе насочило към отдавна подготвяната молба за помощ и не можеше да се отклони от целта. Той добави: — Градът постигна много в чистенето и снабдяването със съоръжения и затова смятам, че дори и холерата да дойде, даже враговете ни биха признали, че приготовленията в болницата са обществено благо.

— Така е — потвърди мистър Булстроуд с известна хладина. — Относно това, което казвате, мистър Лидгейт, във връзка с намаляването на психическото ми напрежение, аз от известно време обмислям план в тази насока… много решителен план. Замислям поне временно оттегляне от управлението на голяма част от бизнеса ми, както благотворителния, така и търговския. Освен това възнамерявам да променя местожителството си. Вероятно ще затворя или ще дам под наем имението Шръбс и ще наема някое място близо до крайбрежието… след консултации, разбира се, относно здравословното ми състояние. Мислите ли, че можете да препоръчате подобна мярка?

— О, да — отговори Лидгейт, като се отпусна назад в стола, трудно прикрил раздразнението си от строгия поглед на банкера и пълната му обсебеност от себе си.

— От известно време възнамерявам да насоча вниманието ви към въпроса за болницата — продължи Булстроуд. — С оглед на обстоятелствата, които ви представих, разбира се, аз трябва да преустановя личното си участие в управлението, защото не отговаря на принципите ми за лична отговорност да продължавам да насочвам средства към една институция, която не съм в състояние да наблюдавам и до известна степен да направлявам. Следователно, ако реша категорично да напусна Мидълмарч, смятам да оттегля подкрепата си на новата болница, като остават налице обстоятелствата, че предоставих средства за изграждането й, а след това внесох големи суми за успешното й функциониране.

Лидгейт си помисли следното, когато Булстроуд замълча според привичките си: „Той вероятно е започнал да губи много пари“. Това бе най-вероятното обяснение за една реч, предизвикала стряскаща промяна в очакванията му. Той отговори:

— Опасявам се, че загубите за болницата трудно могат да се наваксат.

— Трудно наистина — отговори Булстроуд с все същия премерен ясен тон, — освен с някои промени в плановете. Единственият човек, на когото със сигурност може да се разчита да увеличи вноските, е мисис Късобан. Проведох с нея разговор по този въпрос. Изтъкнах й, както се каня да изтъкна и пред вас, че би било желателно да се достигне до по-масова подкрепа на новата болница чрез някои промени.

Последва ново мълчание, но Лидгейт не се обади:

— Промяната, която имам предвид, се свежда до сливане с лечебницата, така че новата болница ще се смята за добавка към предишната институция, като ще се ръководи от едно и също управително тяло. Необходимо е също и медицинските екипи на двете заведения да се обединят. По този начин всякакви затруднения относно необходимото обслужване на новата болница ще се отстранят. В града вече няма да има разделение по този въпрос.

Мистър Булстроуд отново замлъкна, като отмести поглед от лицето на Лидгейт и го насочи към копчетата на сакото си.

— Безспорно това е добро решение относно средствата и обслужването — заяви Лидгейт с иронични нотки в гласа, — но не бихте могли да очаквате от мене веднага да се зарадвам, тъй като още в самото начало другите медици ще променят или прекъснат методите ми на лечение, ако не за друго, само заради това, че са мои.

— Както знаете, мистър Лидгейт, аз самият много ценя възможността за нови и независими начини на лечение, каквито вие използвате най-прилежно. Първоначалният план, признавам, много ми лежеше на сърцето и се подчиняваше на божията воля. Но след като се явиха признаци, че провидението изисква отказ, аз се отказвам.

Булстроуд разкри направо дразнеща нагласа в този разговор. Неуместната логика в мотивацията му, която предизвика презрението на събеседника му, съответстваше и на изказа му, поради което Лидгейт бе затруднен да изрази възмущението и разочарованието си. След мигновено обмисляне, той само попита:

— Какво каза мисис Късобан?

— Това беше поредното изявление, което исках да отправя към вас — каза Булстроуд, който изцяло бе подготвил официалното си обяснение. — Както съзнавате, тя е жена с извънредно щедра нагласа и за щастие разполага със състояние… не кой знае колко голямо богатство, но има средства, от които да отдели. Тя ме уведоми, че макар и да е определила голяма част от тези средства за друга цел, склонна е да помисли дали не би могла изцяло да поеме моята роля относно болницата. Но желае да разполага с достатъчно време, за да се избистрят намеренията й по този въпрос, а аз от своя страна й казах, че не е необходимо да бърза… че всъщност моите собствени планове не са още категорични.

Лидгейт бе твърде склонен да отговори: „Ако мисис Късобан заеме мястото ви, това ще е печалба, а не загуба“. Ала съзнанието му бе все още обременено, така че той потисна бодрата си откровеност. Само каза:

— Предполагам, че в такъв случай мога да поговоря по въпроса с мисис Късобан.

— Точно така. Тя тъкмо това очаква час по-скоро. Решението й, както заяви самата мисис Късобан, ще зависи много от вашите сведения. Но не точно сега. Мисля, че сега тя предприема пътуване. Ето писмото й — каза мистър Булстроуд, като го извади и го зачете: „Сега съм заета с друго — заявява тя. — Заминавам за Йоркшир заедно със сър Четам и лейди Четам. Решението, което ще взема по отношение на парцел земя, дето ще видя там, ще определи способността ми да подпомагам болницата“. Така че, мистър Лидгейт, работата не е много спешна. Но желаех да ви известя предварително какво евентуално би могло да се случи.

Мистър Булстроуд пъхна писмото в страничния си джоб и промени позата си, сякаш загатна, че деловият разговор е приключил. Лидгейт, чиито обновени надежди за болницата засилиха още повече усещането му за обстоятелствата, попарили надеждите му, почувства, че опитът да си помогне сам, ако изобщо се прави такъв, трябва да се направи тъкмо сега, и то по много енергичен начин.

— Много съм ви благодарен, че ми дадохте пълни сведения — започна той с твърдо намерение в гласа, но последваха известни прекъсвания, които показаха, че говори с неохота. — Най-висшата цел за мене е професията ми и досега свързвах болницата с най-доброто, което бих могъл да постигна понастоящем в тази професия. Ала най-доброто невинаги се свързва с финансовия успех. Всичко, което създаде лоша слава на болницата, ми помогна в друго отношение… в неща, все свързани с професионалните ми цели… но това ме направи непопулярен като лекуващ лекар. Имам главно пациенти, които не могат да ми заплащат. Щях да ги харесвам извънредно много, дори и да нямаше кой да ми плаща.

Лидгейт позамълча малко, ала Булстроуд само се поклони, вгледан втренчено в него, и той продължи със същите прекъсвания — сякаш дъвчеше противен праз лук.

— Изпаднах в парични затруднения, от които не знам как да се измъкна, освен ако някой, който вярва в мене и в бъдещето ми, не ми предостави дадена сума без залог. Имах доста малко средства, когато пристигнах тук. Няма изгледи да получа пари от семейството ми. Разходите след женитбата ми бяха много по-големи от очакванията ми. Положението сега е такова, че са необходими хиляда лири, за да се оправя. Искам да кажа, да се освободя от опасността цялото ми имущество да се разпродаде, за да покрие най-големия ми дълг… а също и да покрие други дългове… като остане малко, за да преживяваме с ниския си доход. Смятам за немислимо тъстът ми да ни даде подобна сума. И затова излагам положението си пред… пред единствения човек, който има лично отношение към моя успех или разорение.

На Лидгейт му бе противно да слуша собствените си думи. Ала все пак той заприказва, при това с очевидна прямота. Мистър Булстроуд му отговори, без да бърза, но и без нотки на колебание.

— Опечален съм да чуя това, но, признавам, че не съм изненадан от тази вест, мистър Лидгейт. Що се отнася до мене, аз съжалявах, че се сродихте със семейството на шурея ми, което винаги е имало прахоснически привички и извънредно много дължи на мене, за да поддържа днешното си ниво. Моят съвет към вас, мистър Лидгейт, е следният — вместо да се забърквате с нова обвързаност и да продължавате съмнителната битка, просто да станете фалирал длъжник.

— Така няма да се подобри положението ми — отговори Лидгейт, като се изправи и добави горчиво, — даже и да е по-приемливото нещо.

— Това е винаги голямо изпитание — отговори мистър Булстроуд, — но изпитанието, скъпи ми господине, е нашата земна участ и необходимият коректив. Препоръчвам ви да обмислите съвета, който ви дадох.

— Благодаря — отговори Лидгейт, без да съзнава какво казва. — Задържах ви прекалено дълго. Приятен ден!