Джордж Елиът
Мидълмарч (71)

Глава 70

Постъпките ни неотклонно

вървят подир нас.

Каквото сме били преди,

прави днешното ни „аз“.

Първата задача на Булстроуд, след като Лидгейт си тръгна от Стоун Корт, бе да пребърка джобовете на Рафълс, защото бе сигурен, че там ще намери следи от посетените места под формата на разписки от хотели, където е отсядал, и те ще покажат дали наистина е казал истината, като е заявил, че пристигал направо от Ливърпул, защото бил болен и нямал пари. Там имаше най-различни разписки, натъпкани в тефтера му, но на никоя от тях нямаше данни за отсядане някъде с дата след Коледа, освен една от същата сутрин. Тя бе сгъната заедно с рекламна листовка за конски пазар в един от страничните му джобове и на нея бе написана сумата за тридневно отсядане в Билкли, където се е състоял пазарът — градче на поне четирийсет мили разстояние от Мидълмарч. Сумата бе висока и тъй като Рафълс не носеше никакъв багаж, вероятно е оставил куфара си, за да покрие разноските и да спести пари за път, защото кесията му бе празна и само в джобовете му имаше дребни монети.

Булстроуд изпита чувство за сигурност от тези доказателства, че Рафълс наистина е стоял далече от Мидълмарч след паметното му посещение по Коледа. Твърде отдалечен от града и озовал се сред хора, които не познават Булстроуд, какво ли удовлетворение би било за самомнителната му природа и склонността да тормози да разпространява стари разобличаващи истории за някакъв си банкер от Мидълмарч? И как това би навредило на Булстроуд, ако наистина се е раздрънкал? Главното сега бе да бди над него, докато има опасност от издайнически лудешки изблици, от онзи необясним подтик да говори, който сякаш се бе проявил пред Кейлъб Гарт. Ала Булстроуд изпитваше голямо безпокойство да не би при вида на Лидгейт у Рафълс да се пробуди вътрешно желание да говори. Банкерът пожела да будува цяла нощ сам до него, като единствено помоли икономката да легне облечена, за да дойде веднага, щом я повика, ала иначе изтъкна собственото си нежелание да спи, както и загрижеността да изпълни указанията на лекаря. Той наистина ги спази най-добросъвестно, макар че Рафълс непрекъснато молеше за бренди, като заявяваше, че потъвал, че земята се разтваряла пред него. Болният беше неспокоен и сънят бягаше от него, но продължаваше да е в съзнание и все така трепереше от страх. След като му се предложи храна според заръките на Лидгейт, която отблъсна, но му се отказаха други неща, за които настояваше, той сякаш насочи ужаса си към Булстроуд, като го умоляваше да не се гневи, да не му отмъщава с налагане на глад, и се кълнеше с най-силни клетви, че не е продумал за него ни дума пред жив човек. Булстроуд си помисли, че не би искал Лидгейт да дочуе дори и такива приказки. Ала по-обезпокоителната проява на резки промени в състоянието на делириум беше това, че призори Рафълс сякаш изведнъж си въобрази, че до него седи лекар, и се обърна към него да му каже, че Булстроуд се опитвал да го умори от глад, за да си отмъсти за разкриването на тайната, която всъщност той не бил казал на никого.

Вродената деспотичност и решимост на Булстроуд му помогнаха в случая. Крехкият на вид човек, самият той силно разстроен, почувства необходимия подтик в напрегнатото положение през тази трудна нощ и утрин — макар че имаше вид на раздвижил се оживял мъртвец, съвсем изстинал, който удържа нещата само със студената си невъзмутимост, — и мозъкът му заработи трескаво, като съобразяваше какво може да го предпази и да му осигури безопасност. Каквито и молитви да отправяше към небето, каквито и признания да правеше дълбоко в себе относно мъчителното душевно състояние на този човек, какъвто и дълг да изпитваше да приеме предопределеното божие наказание, вместо да желае да причини зло на друг с опита да прикрие дадени думи, като ги отдаде на психическото състояние, представите за събитията, които желаеше да се случат, напираха и се нижеха с неудържима яркост в съзнанието му. Непрекъснатият поток от тези представи породи и самооправданието. Неизбежно бе да види в смъртта на Рафълс своето избавление. Какво всъщност означава смъртта на това жалко същество? Той не се е покаял… ала нима някой обществен престъпник се разкайва?… И все пак законът решава съдбата му. Ако в случая провидението отреди смърт, не е грях от страна на банкера да желае тази смърт като очакван изход… щом не е посегнал с ръка да я ускори… щом най-добросъвестно изпълнява предписанията. Дори и тук обаче би могло да се допусне грешка. Предписаното от човешка ръка е нещо несигурно. Лидгейт спомена, че лечението ускорявало смъртта… а защо не и неговият метод на лечение? Разбира се, намерението е от решаващо значение, когато става дума за добро и зло.

Целта на Булстроуд беше да не смесва намеренията с желанията си. Вътрешно си казваше, че иска да спазва заръките. Защо му трябва да оспорва полезността им? Всичко идваше от скритото му желание — то го подтикваше към неуместен скептицизъм, засилваше се от недоверие в лечението, от всяка неяснота, която подсказва липса на законност. И все пак се придържаше към предписанията.

Безпокойството му непрекъснато се насочваше към Лидгейт и споменът му какво се беше случило помежду им предишната сутрин сега предизвикваше у него усещания, които изобщо не бе изпитал по време на срещата. Тогава изобщо не се притесни от силната тревога на Лидгейт, предизвикана от предложените промени в болницата, нито от собствената си неотзивчивост към молбите на доктора, която всъщност според него бе напълно оправдан отказ да се даде голяма сума. В съзнанието си той се върна към тази сцена с усещането, че вероятно е превърнал Лидгейт в свой враг, но сега бе обзет от желанието да го спечели на своя страна или поне да събуди у него силно чувство, че му е задължен. Банкерът съжали, че веднага не е прибягнал до един — макар и неразумен — благотворителен жест. Защото в случай на неприятни подозрения или дори осъзнаване на истината поради бълнуванията на Рафълс Булстроуд би разчитал на защита от страна на Лидгейт поради проявеното великодушие. Ала тези съжаления вероятно идваха твърде късно.

Странна, жалка бе тази вътрешна борба в душата на един дълбоко нещастен човек, години наред копнял да е по-извисен, отколкото е всъщност, човек, който бе укротил себичните си страсти, обличайки ги в строги мантии, и се бе движил с тях като сред благочестиви хористи, ала сега, когато те бяха обзети от ужас и песнопението им бе секнало, започнаха да наддават жалки писъци за спасение.

Денят се бе преполовил, когато Лидгейт пристигна. Възнамерявал да дойде по-рано, но го задържали, обясни той. Булстроуд забеляза сломения му вид. Ала докторът веднага се залови със състоянието на болния и разпита подробно какво се е случило междувременно. Рафълс бе още по-зле, почти не приемаше никаква храна, непрестанно се будеше или бълнуваше, но още не буйстваше. Въпреки тревожните очаквания на Булстроуд, той почти не обърна внимание на докторското присъствие и продължи да приказва или мърмори несвързано.

— Какво мислите за него? — попита Булстроуд, когато останаха насаме.

— Симптомите са се засилили.

— Значи, нямате големи надежди, така ли?

— Напротив, все още смятам, че ще се съвземе. Пак ли ще останете при него? — попита Лидгейт, като в упор погледна Булстроуд, от което той се притесни, макар че всъщност въпросът не бе предизвикан от догадки и съмнения.

— Да, така възнамерявам — отговори Булстроуд, който се владееше и говореше предпазливо. — Мисис Булстроуд е уведомена относно причините за отсъствието ми. Мисис Ейбъл и съпругът й нямат достатъчен опит, за да останат съвсем сами, а пък и подобни задължения не се включват в работата им. Имате нови предписания, предполагам.

Главното ново предписание от страна на Лидгейт беше да се дават на пациента извънредно умерени дози опиум, ако безсънието му продължи няколко часа. Докторът бе предвидил да донесе опиум в джоба си и даде най-точни указания на Булстроуд относно дозите и кога точно да се спрат. Той наблегна на опасността, ако не се спрат навреме. И отново повтори предписанието си за пълната забрана на алкохол.

— Както виждам в случая — заключи той, — състоянието на наркоза е това, от което най-много се страхувам. Той може да издържи дори без много храна. Организмът му е достатъчно силен.

— Самият вие изглеждате болен, мистър Лидгейт… нещо необичайно, напълно нетипично за вас, откакто ви познавам — отбеляза Булстроуд, като прояви загриженост за разлика от пълното безразличие предния ден, също както сегашното пренебрегване на голямата му умора бе несвойствена в сравнение с привичната му загриженост за собственото здраве. — Страхувам се, че сте сломен.

— Да, така е — съгласи се Лидгейт рязко, като взе шапката си и се приготви да си върви.

— Боя се, че има нещо ново — каза Булстроуд, заинтригуван. — Моля ви, седнете.

— Не, благодаря — отговори Лидгейт с нотки на hauteur^[268]. — Казах ви вчера какво е положението ми. Нямам какво друго да добавя освен това, че съдебното решение влезе в сила и се изпълнява в къщата ми. Човек може да изрази голяма тревога само с едно изречение. Сега ще ви кажа довиждане.

— Почакайте, мистър Лидгейт, почакайте! — възпря го Булстроуд. — Обмислих отново въпроса. Вчера бях изненадан и не се замислих достатъчно. Мисис Булстроуд се безпокои за племенницата си, а аз самият много ще съжалявам, ако настъпи бедствена промяна в положението ви. Към мене се отправят много искания, но като размислих, реших, че е редно да направя известно самопожертвование, вместо да ви оставя в беда. Доколкото си спомням, вие казахте, че хиляда лири ще ви стигнат да се освободите напълно от задълженията си и да стъпите на крака.

— Така е — потвърди Лидгейт, като сърцето му заби лудо от радост и той забрави за всичко останало. — Тази сума ще покрие всичките ми дългове и ще ми остане малко в запас. Ще се погрижа начинът ни на живот да стане по-пестелив. А лека-полека и практиката ми на лекар може да потръгне.

— Ако изчакате за миг, мистър Лидгейт, ще ви напиша чек за тази сума. Добре разбирам, че за да има полза от оказаната помощ, тя трябва да разреши всички затруднения.

Докато Булстроуд пишеше, Лидгейт се извърна към прозореца, замислен за дома, за живота си, чието добро начало ще се спаси от провал, чиито добри намерения ще продължат.

— Може да ми дадете уверение, написано на ръка, мистър Лидгейт — каза банкерът, като пристъпи към него с чека. — А лека-полека, надявам се, ще бъдете в състояние постепенно да ми се издължите. Междувременно изпитвам голямо удоволствие от мисълта, че ще бъдете освободен от всякакви грижи.

— Много съм ви признателен — отговори Лидгейт. — Вие ми възвърнахте надеждата да работя с радост и с изгледи за успех.

Стори му се напълно естествено от страна на Булстроуд да преосмисли отказа си. Сегашното му решение съответстваше на по-великодушната страна от характера му. Ала когато докторът подкара в тръс крантата си, за да се прибере по-скоро вкъщи, да съобщи добрата новина на Розамонд и да вземе пари от банката, за да плати на посредника на Доувър, изведнъж неприятно му се мярна — сякаш крилата на черна поличба затъмниха съзнанието му — мисълта за промяната у него, настъпила през последните месеци и докарала го дотам сега направо да прелива от радост, че е изпаднал в силна зависимост, да прелива от радост, че е взел пари от Булстроуд за лични нужди.

От своя страна банкерът почувства, че е направил нещо, за да отстрани една причина за тревога, но все пак съвсем не се усети по-спокоен. Не претегли на кантар нечестивата причина, поради която се бе загрижил за благополучието на Лидгейт, ала все пак бремето й се долавяше като впръскана отрова в кръвта му. Човек се заклева, но въпреки всичко не може да отстрани причините за нарушаване на клетвата. Нима той ясно възнамерява да я наруши? Съвсем не. Но желанията, които го подтикват да я наруши, напират неусетно у него, прокрадват се във въображението му и внасят успокоение точно в мига, когато си припомня причините за дадената клетва. Бързото възстановяване на Рафълс, който отново ще започне да прилага отвратителните си похвати — как би могъл Булстроуд да желае подобно нещо? Единствено представата за мъртвия Рафълс му носеше спокойствие и той скрито се молеше за този начин на избавление — само тогава, ако това е възможно, върху останалите дни от земния му живот няма да тегне заплахата от позор, който напълно би го сломил като оръдие на божията воля. Лекарската преценка на Лидгейт обаче не засилваше надеждата, че молитвите му ще бъдат чути. С напредването на деня Булстроуд започна да се гневи при мисълта за здраво вкопчения живот на този човек, който той би искал да потъне в мълчанието на смъртта. Неотстъпчивата воля обаче предизвикваше желанието да се сложи край на такъв скотски живот, над който самата воля нямаше власт. Булстроуд скрито признаваше, че се изтощава прекалено много, че не би могъл да бди над болния тази нощ, а ще го остави на мисис Ейбъл, която, ако е необходимо, може да извика съпруга си.

Към шест часа вечерта, след като Рафълс само от време на време бе изпадал в дрямка, от която се будеше с подновен ужас и непрекъснатите писъци, че потъвал, Булстроуд започна да му дава опиум според предписанията на Лидгейт. След като измина половин час или повече, той повика мисис Ейбъл и й каза, че се чувствал неспособен за по-продължително будуване. Налагало се да прехвърли болния на нейните грижи. А после повтори заръките на Лидгейт относно всяка отделна доза. Мисис Ейбъл не знаеше нищо за предписанията на Лидгейт. Тя просто бе носила и приготвяла исканото от Булстроуд и вършила всичко, което той й заръчваше. Сега започна да разпитва какво друго да прави, освен да дава опиум на болника.

— Нищо друго засега, освен да му се дава супа или минерална вода. Можеш да идваш при мене за нови указания. Тази нощ няма да идвам в стаята на болния, освен ако не настъпи внезапен обрат. Ще викаш мъжа си на помощ, ако се наложи. А аз трябва да си легна рано.

— Имате голяма нужда от това, сър, не се съмнявам — отбеляза мисис Ейбъл, — и вземете нещо по-укрепително от обичайното.

Сега Булстроуд си отиде, без да се тревожи какво може да каже Рафълс в бълнуванията си, превърнали се в несвързано мърморене, което вероятно не би могло да предизвика опасни съмнения. Все пак налагаше се да поеме този риск. Първо слезе в облицованата с дърво гостна и започна да размишлява дали да не оседлае коня си, да се прибере вкъщи по луна и да престане да мисли за всякакви земни грижи. Съжаляваше, че не бе помолил Лидгейт да намине пак тази вечер. Докторът можеше сега да изрази друго мнение и да сметне, че Рафълс е изпаднал в по-безнадеждно състояние. Дали пък да не изпрати някого да повика Лидгейт? Ако положението на Рафълс наистина се влошава и той бавно умира, Булстроуд би могъл да си легне и да заспи с благодарност към провидението. Ала дали наистина е по-зле? Лидгейт може да пристигне и просто да заяви, че състоянието на Рафълс се променя според очакванията му, и да предвиди, че лека-полека болният ще заспи дълбоко и ще се оправи. Каква би била ползата да го вика тогава? Булстроуд изпита ужас от подобно насърчение. Ничии мнения и представи не можеха да потиснат у него единственото възможно убеждение, че ако се съвземе, Рафълс ще е съвсем същият човек като преди, с подновената сила на душевадник, така че ще принуди банкера да отведе надалече жена си, която ще прекара остатъка от живота си откъсната от близките и родното си място, като същевременно таи в душата си отчуждаващо я от него подозрение.

По този начин, огрян единствено от светлината на камината, той прекара около час и половина в подобни противоречиви размишления, когато внезапно хрумнала му мисъл го накара да стане и да запали свещта до леглото, която бе донесъл. Всъщност бе се сетил, че не е казал на мисис Ейбъл кога трябва да се прекъснат дозите опиум.

Взе свещника в ръка, но за дълго време остана неподвижен. Тя вече може да му е дала повече, отколкото бе предписал Лидгейт. Ала Булстроуд би могъл да е оправдан за това, че в сегашното си състояние на свръхпреумора е забравил част от наставленията. Качи се горе със свещ в ръка, без да съзнава дали трябва веднага да влезе в спалнята и да си легне, или трябва да отиде в стаята на болния, за да поправи грешката си. Поспря се в коридора с лице към стаята на Рафълс и го чу как стене и мърмори. Значи, не е заспал. Знае ли човек дали не е по-добре да не се спазва предписанието на Лидгейт, тъй като болният още беше буден?

Влезе в своята стая. Преди още напълно да се е разсъблякъл, мисис Ейбъл почука на вратата. Той едва я открехна, за да чуе тихия й глас.

— Извинете, сър, дали да не давам бренди или каквото и да е друго на нещастния човек? Чувствал, че потъва, и не ще да глътне нищо друго… малко сили ще има, ако гълта… не само опиум. Непрекъснато разправя, че все повече потъвал в земята.

За нейна изненада мистър Булстроуд не отговори. У него се водеше вътрешна битка.

— Струва ми се, че ще умре поради липса на помощ, ако продължава така. Когато се грижех за бедния ми господар, мистър Робинсън, непрекъснато му давах вино и бренди, при това всеки път пълна чаша — добави мисис Ейбъл с нотки на укор в гласа.

Мистър Булстроуд отново не отговори веднага, така че тя продължи:

— Не върви да се пести точно сега, когато хората са на прага на смъртта, нито пък вие бихте допуснали това, сър. Иначе ще му дам нашата бутилка ром, която си държим. Но да стоиш край болник, както вие стояхте, и да не направиш всичко по силите си…

В този момент през процепа на вратата се провря ключ и мистър Булстроуд каза дрезгаво:

— Това е ключът за избата. Там ще намериш много бренди.

Рано сутринта, около шест, мистър Булстроуд стана и посвети известно време на молитви. Дали някой допуска, че съкровената молитва е в действителност искрена?… Че непременно стига до дъното на душата? Съкровената молитва се изрича наум, а думите изразяват същността на нещата. Кой би могъл да се обрисува точно какъвто е всъщност, дори в собствените си размишления? Булстроуд не бе още разплел в съзнанието си обърканите мисли през последните двайсет и четири часа.

Ослуша се в коридора и чу силен хъркащ звук. После излезе в градината и огледа утринния скреж по тревата и по младите пролетни листа. Когато отново влезе вътре, се стресна, като видя мисис Ейбъл.

— Как е болният… Спи, предполагам? — попита той с усилието да прозвучи бодро.

— Заспал е много дълбоко, сър — отговори мисис Ейбъл. — Заспа постепенно някъде между три и четири часа. Бихте ли отишли да го видите? Смятам, че няма опасност да го оставя. Мъжът ми е излязъл в полето, а момиченцето има грижата за чайника.

Булстроуд се качи горе. Само от един бегъл поглед разбра, че Рафълс не е потънал в укрепителен сън, а в сън, който все по-силно го тласка към бездната на смъртта.

Огледа стаята и видя бутилка с малко бренди на дъното, както и почти празното шишенце опиум. Скри шишенцето и свали долу бутилката с бренди, като я заключи отново в избата.

Докато закусваше, размишляваше дали да не се отправи с коня си веднага към Мидълмарч, или да изчака пристигането на Лидгейт. Реши да изчака и каза на мисис Ейбъл, че може да си върши работата — той щял да стои в стаята на болния.

Докато седеше и наблюдаваше как причинителят на безпокойството му потъва безвъзвратно в мълчание, се почувства по-спокоен от всякога през изминалите безкрайни месеци. Съвестта му оставаше спокойна, загърната под крилото на тайната, която му се струваше като ангел, изпратен за избавлението му. Извади тефтера си да прегледа различните си бележки относно задачите, набелязани или отчасти изпълнени във връзка с напускането на Мидълмарч, и се замисли кои да отмени или да изпълни сега, когато отсъствието му ще е кратко. Някои икономии, които бе смятал за желателни, сега могат да се осъществят чрез временното му оттегляне от управлението, а освен това продължаваше да се надява, че мисис Късобан ще поеме голям дял от разходите за болницата. В такива размисли течеше времето, когато настъпи съществена промяна в хъркащото дишане и вниманието му изцяло се насочи към болния — това го подтикна да се замисли за отлитащия живот, който някога бе под негово подчинение. Беше се радвал тогава, че този живот е толкова низък, поради което може да го манипулира, както си иска. Тъкмо тази тогавашна радост сега го правеше щастлив, че такъв живот си отива.

И кой би могъл да каже, че смъртта на Рафълс е била ускорена? И кой знаеше какво би могло да го спаси?

Лидгейт пристигна в десет и половина, точно навреме, за да присъства на последните издихания. Когато влезе в стаята, Булстроуд забеляза внезапната изненада върху лицето на доктора, която не бе толкова учудване, а по-скоро осъзнаване, че преценката му не е била вярна. Лидгейт постоя няколко минути безмълвен до леглото, вперил поглед в умиращия човек, но с някаква потисната напрегнатост в лицето, която издаваше вътрешните му размишления.

— Кога започна промяната? — попита той, насочил поглед към Булстроуд.

— Аз не стоях при него тази нощ — отговори банкерът. — Бях прекалено уморен и го оставих на грижите на мисис Ейбъл. Тя каза, че се унесъл дълбоко някъде между три и четири часа. Когато дойдох около осем, вече беше почти в това състояние.

Лидгейт не зададе повече въпроси, а само мълчаливо наблюдаваше болния, докато накрая каза:

— Всичко свърши.

Тази сутрин Лидгейт бе изпаднал в състояние на възвърнати надежди, обзет от чувство за свобода. Беше се заловил за работа с предишната си жар, като се чувстваше достатъчно силен да приеме всякакви несгоди в брачния си живот. Изпълнен бе със съзнанието, че Булстроуд се е проявил като благодетел към него. Ала случаят с болния го разтревожи. Не бе очаквал подобен край. И все пак не знаеше по какъв начин да отправи въпроси за случая към Булстроуд, без да го засегне. А ако разпита икономката… но има ли смисъл, та човекът е мъртъв. Сякаш не е нужно да загатва, че нечие невежество или непредпазливост са го убили. А в края на краищата и той може да е допуснал грешка.

Двамата с Булстроуд подкараха конете си към Мидълмарч, като разговаряха за различни неща — главно за холерата, за това, доколко е възможно Камарата на лордовете да приеме законопроекта, и за твърдата решимост на политическите съюзи. Почти не разговаряха за Рафълс и Булстроуд само спомена между другото за необходимостта да се намери гроб до църквата в Лоуик, като отбеляза също, че доколкото знаел, бедният човек нямал никакви близки освен Риг, за когото казвал, че се държи враждебно към него.

Когато се завърна вкъщи, Лидгейт бе посетен от мистър Феърбръдър. Предния ден пасторът бе извън града, ала мълвата, че в дома на Лидгейт се изпълнява съдебно решение, стигна до Лоуик вечерта, разпространена от мистър Спайсър, обущар и енорийски чиновник, който пък я бе чул от брат си, порядъчен акордьор на камбани от Лоуик Гейт. От онази вечер, когато Лидгейт бе излязъл заедно с Фред Винси от билярдната зала, мистър Феърбръдър бе започнал да си мисли доста печални неща за доктора. Да залагаш понякога или от време на време в „Зеленият дракон“, би могло да е дреболия за някои мъже, ала за Лидгейт бе поредният признак, че вече не е същият човек. Беше започнал да прави неща, към които по-рано изпитваше неимоверно презрение. Каквито и дребни разочарования в брака му, за които бе подочул разни глупашки клюкарски дрънкания, да бяха причината за промяната, мистър Феърбръдър усещаше, че тя се дължи главно на дълговете, все по-открито обсъждани, и пасторът започна да се безпокои, че всякакви представи за множеството приятели и оказваната подкрепа на Лидгейт са напълно измамни. След като опитът му да го предразположи към откровения бе отблъснат, Феърбръдър се отказа да пробва отново. Ала вестта, че съдебното решение вече се изпълнява в дома на Лидгейт, подтикна пастора да преодолее неохотата си.

Лидгейт тъкмо бе изпратил един беден пациент, чийто медицински случай много го интересуваше, и сега пристъпи напред с протегната ръка и бодро оживление, което изненада мистър Феърбръдър. Нима това поведение също е опит да се отблъсне съчувствието и помощта? Както и да е, той все пак ще му предложи съчувствието и помощта си.

— Как си, Лидгейт? Дойдох да те видя, защото дочух нещо за тебе, което ме разтревожи — каза пасторът съвсем по братски, но без всякакви нотки на укор.

Двамата бяха вече седнали и Лидгейт веднага му отговори:

— Знам какво имаш предвид. Чул си, че се изпълнява съдебно решение в дома ми, нали?

— Да. Вярно ли е това?

— Беше вярно — заяви Лидгейт непринудено, сякаш вече не се разстройваше да говори за случилото се. — Но опасността отмина — дългът е платен. Отървах се от затрудненията си. Ще се освободя от дълговете си и ще мога, надявам се, да започна наново с нови идеи.

— Много съм доволен да чуя това — зарадва се пасторът, като се отпусна назад в стола и заговори с тихия отривист глас на отдъхнал си от тревогата човек. — Дори добра новина в „Таймс“ не би могла така да ме зарадва. Признавам, че дойдох при тебе със свито сърце.

— Благодаря за гостуването — топло му отвърна Лидгейт. — Още повече се радвам на сърдечността ти, защото се чувствам щастлив. Безспорно бях доста съкрушен. Опасявам се, че последствията все още ще ми тежат — добави той с печална усмивка, — но сега само се радвам, че съм се отървал от примката.

Мистър Феърбръдър замълча за миг, а после заяви със сериозен глас:

— Приятелю, позволи ми да ти задам един въпрос. Извини ме, ако проявявам дързост.

— Не мисля, че ще ме питаш нещо, което ще ме нарани.

— В такъв случай… това е важно, за да ми е спокойна душата… Ти не си допуснал, надявам се… заради заплащането на сегашните си дългове да направиш друг дълг, който още повече ще те мъчи оттук нататък, нали?

— Не, не съм — отговори Лидгейт, като леко се изчерви. — Всъщност няма причина да не споделя… тъй като това вече е факт… че човекът, на когото съм задължен, е Булстроуд. Той ми отпусна доста голяма сума… хиляда лири… и е в състояние да изчака връщането им.

— Е, това е наистина великодушна постъпка — възкликна мистър Феърбръдър, който се помъчи да похвали човек, когото не харесваше. Неговата деликатност не му позволи да припомни предупрежденията си, които винаги бе отправял към Лидгейт, да избягва всякакви лични взаимоотношения с Булстроуд. И веднага добави: — Естествено е Булстроуд да се интересува от твоето благосъстояние, след като ти му съдействаше по такъв начин, че вероятно доходът ти намаля, вместо да нарасне. Радвам се да чуя, че е оценил това обстоятелство.

Лидгейт се почувства неловко от тези добронамерени предположения. Те събудиха у него смътното безпокойство, потрепнало мъгляво у него само преди няколко часа, че подбудите на Булстроуд за внезапното му благодеяние непосредствено след проявеното най-хладно безразличие са може би просто егоистични. И затова той отмина тези предположения с мълчание. Не му се искаше да разказва как се е стигнало до дълга, но въпреки че пасторът бе премълчал едно важно обстоятелство, Лидгейт си припомни по-ясно от всякога как някога беше твърдо възнамерявал никога да не допуска да е лично задължен на Булстроуд.

Вместо да отговори, докторът започна да разказва за предвижданите икономии и за това, че започнал да гледа на живота си по съвсем различен начин.

— Ще отворя лекарски кабинет — каза той. — Направих неуспешен опит в това отношение. И ако Розамонд няма нищо против, ще си наема помощник. Не обичам тези неща, но ако се вършат добросъвестно, в тях всъщност няма нищо недостойно. Преживях голямо унижение, така че малките пречки ще изглеждат лесни за преодоляване.

Горкият Лидгейт! Фразата „ако Розамонд няма нищо против“, която неволно му се изплъзна като важно съображение, бе твърде показателна за хомота, в който бе впрегнат. Ала мистър Феърбръдър, приел с голямо въодушевление надеждите на Лидгейт, без да знае нищо определено за приятеля си, което да буди мрачни предчувствия, си тръгна, след като го поздрави за избавлението с голяма топлота.