Джордж Елиът
Мидълмарч (66)

Глава 65

Един от нас ще бъде командир

и щом мъжът е по-разумен,

той трябва да отстъпи, драги мой.

Чосър^[264]

Човешката склонност да сме бавни в личната си кореспонденция се шири и сега, дори при днешния ускорен ритъм в живота. Защо да е чудно тогава, че през 1832 година старият сър Годуин се бавеше да изпрати писмо, което бе важно за други хора, но не и за него. Бяха изминали близо три седмици от новата година, а Розамонд, която очакваше отговор на пленителния си призив, всеки ден изпитваше разочарование. Лидгейт, в пълно неведение относно очакванията й, виждаше как сметките се трупат и чувстваше, че най-силният натиск от кредитора Доувър наближава. Той не бе споменал пред Розамонд за намерението си да отиде в Куолингам. До последния миг не искаше да признае нещо, което след яростния му отпор би изглеждало като отстъпление пред желанията й, но наистина се канеше скоро да потегли натам. Един отрязък от железопътната линия откриваше пред него възможността да отиде и да се върне в рамките на четири дни.

Ала една сутрин, когато Лидгейт беше вече излязъл, се получи адресирано до него писмо, което според Розамонд очевидно бе от сър Годуин. Тя се преизпълни с надежди. Вероятно вътре има и специална бележка до нея, но е съвсем естествено да се адресира до съпруга съобщение относно пари или друга помощ и самото обстоятелство, че е отправено до мъжа й, нещо повече, самото забавяне на отговора, сякаш подсказваше, че резултатът е напълно положителен. Тя бе прекалено възбудена от подобни мисли, за да се занимава с нещо друго освен с леко бродиране, свита в топлия ъгъл на трапезарията, като пликът на това важно писмо лежеше на масата пред нея. Около дванайсет часа Розамонд дочу стъпките на съпруга си в антрето и като изприпка да го посрещне на вратата, каза с най-благ глас:

— Тършиъс, влез… има писмо за тебе.

— Оо! — каза само той и без да сваля шапката си, я обгърна с ръка и двамата отидоха до мястото, където лежеше писмото. — От чичо Годуин! — възкликна Лидгейт, а Розамонд седна отново, наблюдавайки го как отваря писмото. Изненадата му бе очаквана за нея.

Докато той хвърляше бегъл поглед на краткото писмо, тя видя как лицето му, обикновено бледоматово, сега побеля като платно. С разтреперани ноздри и устни, той захвърли писмото в краката й и извика яростно:

— Животът ми с тебе ще стане непоносим, ако продължаваш да действаш все така мълчешката… срещу моите намерения, като криеш действията си.

Той замлъкна и й обърна гръб. После се завъртя и закрачи напред-назад, след това седна, пак неспокойно стана, като стискаше юмруци в джобовете си. Страхуваше се да не изрече нещо непоправимо жестоко.

Лицето на Розамонд също пребледня, когато тя прочете писмото. То гласеше следното:

Скъпи Тършиъс,

Не карай жена си да ми пише, когато се налага да искаш нещо от мене. Това е много заобиколен и калпав начин, който не ти приляга според мене. Никога не пиша на жени относно делови въпроси. Що се отнася до това, да ти услужа с хиляда лири или поне половината от тях, не мога да направя подобно нещо. С двамина млади синове и три дъщери малко вероятно е да имам излишни пари. Ти като че ли доста бързо си похарчил своите средства и си забъркал каши в градчето, където живееш. Колкото по-рано се махнеш оттам, толкова по-добре. Аз обаче нямам нищо общо с хора от твоята професия и не мога да ти помогна в това отношение. Направих всичко възможно за тебе като твой наставник и те оставих да направиш своя избор, като се заловиш с медицина. Можеше да постъпиш в армията или да станеш свещеник. Парите щяха да ти стигат за тази професия и щеше да имаш по-успешен път пред себе си. Чичо ти Чарлс ти се обиди, че не избра неговата професия, но не и аз. Винаги съм ти желал всичко най-хубаво, но сега ти трябва да разчиташ само на себе си. Твой любящ те чичо

Годуин Лидгейт

Когато Розамонд прочете писмото, тя замръзна неподвижно, със скръстени отпред ръце, потиснала всякакви признаци на дълбоко разочарование и покорно изложила се на съпружеския гняв. Лидгейт спря да се движи напред-назад, погледна я отново и заяви с остър суров тон:

— Достатъчно ли е случилото се, за да те убеди във вредата от тайните ти кроежи? Имаш ли достатъчно разум да разбереш своята неспособност да преценяваш нещата и да действаш от мое име… да се месиш невежествено в дела, които само аз имам право да решавам?

Това бяха силни думи, но тя не за пръв път докарваше Лидгейт до отчаяние. Розамонд изобщо не го погледна и не отговори.

— Почти бях взел решение да ида сам до Куолингам. Щеше да е много мъчително за мене, но можеше да се постигне нещо. Но е било напълно безсмислено да предприемам каквото и да е било. Ти винаги действаш тайно срещу мене. Заблуждаваш ме с привидно съгласие, а след това ставам жертва на кроежите ти. Ако имаш намерение да се противопоставяш на всяко мое желание, поне го кажи и оспори мнението ми. Тогава поне ще съм наясно какво да правя.

Ужасен миг в живота на младите е, когато съкровената любовна връзка стигне до подобни оскърбления. Въпреки самообладанието на Розамонд една сълза се пророни безмълвно и се стече по устните й. Тя все така не продумваше нищо. Ала под външната кротост бушуваше силно чувство — бе така дълбоко отвратена от съпруга си, че й се искаше никога да не го е срещала. Грубостта на сър Годуин към нея и пълното му бездушие го приравняваха с Доувър и всички останали кредитори — неприятни хора, които мислеха само за себе си и хич не се сещаха колко силно я дразнят. Дори собственият й баща беше безчувствен, защото можеше да направи много за тях. В представите си тя смяташе само едно същество за напълно безукорно: изящното създание с русите плитчици и фините ръчички, скръстени отпред, което никога не е изричало невъздържани думи и винаги е действало разумно — това бе съществото, което най-много обичаше.

Като спря да говори и я погледна отново, Лидгейт се изпълни с онова почти влудяващо чувство на безпомощност, което обзема гневните хора, когато на гнева им се отвръща с целомъдрено мълчание, а изразът на невинната жертва ги принуждава те да се чувстват виновни, като усещането им за вина ги кара да се усъмнят дали и най-справедливото възмущение наистина е оправдано. Той поиска да възвърне чувството, че е прав, като заговори по-сдържано:

— Нима не разбираш, Розамонд — започна той, като се опитваше да бъде просто строг, но не и гневен, — че нищо не би могло да е толкова гибелно, както липсата на откровеност и доверие помежду ни? Колко пъти вече се случва аз да изразя определено желание, с което ти привидно се съгласяваш, а след това тайно правиш точно обратното. По този начин никога не знам на какво да вярвам. Не би било безнадеждно за нас двамата, ако разбереш това. Нима аз съм неразумен, яростен и жесток човек? Защо не си пряма с мене?

Отново последва мълчание.

— Нима няма да признаеш, че си сбъркала и че занапред мога да разчитам на тебе да не действаш тайно от мене? — настойчиво попита Лидгейт донякъде с умолителни нотки в гласа, които Розамонд веднага долови. Тя заговори хладно:

— Не е възможно да правя отстъпки или да давам обещания в отговор на подобни думи, които ти отправи към мене. Не съм свикнала с такъв език. Ти говореше за „тайните ми кроежи“, „невежественото“ ми поведение и „привидното ми съгласие“. Никога не съм се изразявала по този начин спрямо тебе и мисля, че трябва да ми се извиниш. Ти каза, че съвместният ни живот ще стане непоносим. Безспорно напоследък ти изобщо не направи живота ми приятен. Смятам за естествено да се очаква, че ще се опитам да предотвратя някои от бедите, които бракът ми предизвика. — Розамонд пророни нова сълза, докато говореше, и я избърса безмълвно, както и първата.

Лидгейт се хвърли върху един стол, почувствал се напълно сразен. Дали има тя клетки в мозъка, с които да възприеме даден протест? Той остави шапката си, метна ръка върху облегалката на стола и се вгледа надолу за известно време, напълно безмълвен. Розамонд имаше надмощие поради пълната си безчувственост спрямо справедливия му укор, както и поради изострената си чувствителност към неоспоримите затруднения, настъпили в съпружеския им живот. Макар че нейната подмолност по отношение на къщата според него надминаваше всякакви граници и доведе до това, семейство Плимдейл изобщо да не научи за възможната размяна, тя нямаше никакво усещане, че действието й наистина може да се нарече подмолно. Ние не сме задължени да окачествяваме действията си според строго определена класификация, също както не можем категорично да определяме бакалските стоки или дрехите. Розамонд чувстваше, че тя е наранената и че Лидгейт трябва да признае това.

Що се отнася до него, необходимостта да се приспособи към нейния характер, който бе непреклонен също като категоричното й „не“, го стягаше като с клещи. Той бе започнал да се изпълва с тревожното предчувствие, че тя завинаги ще престане да го обича, при което животът би станал наистина непоносим. В чувствителната му природа това опасение се прокрадваше редом с първите му изблици на силен гняв. Очевидно би било излишно самохвалство да твърди, че той е господарят й.

„Напоследък ти не направи живота ми приятен“, „бедите, които бракът ми предизвика“ — тези думи кънтяха в главата му като в кошмарен сън. Нима се налага не само да се откаже от най-висшите си цели, но и да бъде притиснат от бремето на семейната омраза?

— Розамонд — заговори той, като я погледна печално, — не трябва толкова да се засягаш, когато един мъж е разочарован и раздразнен. Ние двамата с тебе не можем да имаме различни искания. Не мога да отделя моето щастие от твоето. Ако проявявам гняв, това е, защото ти сякаш не разбираш, че тайните действия ни разделят. Как бих могъл да искам да те засегна с думи или с поведение? Когато те наранявам, аз наранявам част от себе си. Никога няма да ти се разсърдя, ако си открита с мене.

— Аз само исках да ти попреча безсмислено да ни докараш до мизерия — отговори Розамонд, като сълзите й отново потекоха в израз на по-топли чувства сега, когато мъжът й бе омекнал. — Толкова е тежко да бъдеш опозорен сред хора, които познаваш, както и да живееш в беднотия. Иска ми се да бях умряла заедно с бебето.

Тя говореше и плачеше с онази кротост, която придава на думите и сълзите й огромно значение в очите на любящия мъж. Лидгейт придърпа стола си към нейния, като със силната си нежна ръка допря изящната й главица до бузата си. Той само я милваше, без да говори, защото какво би могъл да й каже? Не можеше да й обещае да я предпази от надвисналата нищета, защото не виждаше възможни начини да я предотврати. Когато я остави вкъщи и излезе отново, той си каза, че за нея е десет пъти по-трудно, отколкото за него — той има работа извън дома и постоянни стимули за действия в името на другите. Искаше му се да й прости за всичко, ако можеше. Ала бе неизбежно в склонността си за прошка да си помисли за нея по такъв начин, сякаш е създание от друга, по-слаба порода. И въпреки всичко тя го бе подчинила на себе си.