Джордж Елиът
Мидълмарч (18)

Глава 17

Усмихнат, попът заяви:

Надежда бе добра мома,

но бедна и умря сама.

Преподобният Камдън Феърбръдър, когото Лидгейт посети следващата вечер, живееше в старинна каменна къща, която бе в пълна хармония с древната църква насреща й. Мебелите в пасторския дом също бяха старинни, но не дотолкова — те съответстваха на възрастта на дядото и бащата на Феърбръдър. Там имаше боядисани в бяло столове с позлатени венци на облегалките и свободно падаща червена дамаска, на места цепната. По стените бяха окачени гравюри на бивши министри на правосъдието и други известни прависти от миналия век, както и тесни дълги огледала, които отразяваха ликовете им. На фона на тъмната ламперия се открояваха лъскави дървени масички и малки канапета, наредени като фотьойли. Така изглеждаше гостната, където бе въведен Лидгейт. Посрещнаха го три дами, старомодни като мебелировката, които обаче излъчваха малко демодирано, но истинско благородство. Мисис Феърбръдър, белокосата майка на свещеника, изправена жена с жив поглед, малко под седемдесетте, светеше от чистота с безупречното си шалче и волани. Мис Нобъл, сестра й, дребна възрастна дама, бе по-плаха на вид, а шалчето и воланите й видимо бяха поизносени и позакърпени. Мис Уинифред, по-голямата сестра на свещеника, бе като него с приятна външност, но някак възсуха и смирена, както обикновено изглеждат неомъжените жени, привикнали да живеят в постоянна зависимост от по-възрастните. Лидгейт не бе очаквал да срещне толкова чудата компания — смятал бе, че щом Феърбръдър е ерген, сигурно ще го въведе в някоя уютна стая, вероятно изпълнена главно с книги, хербарии и други подобни колекции. Самият свещеник изглеждаше по-различен, както често се случва, когато човек, с когото си се срещал все навън, за пръв те види в домашна обстановка. Мнозина са съвсем други — все едно актьор, винаги изпълнявал роли на дружелюбни хора, изведнъж се преобрази в темерут от нова пиеса. С мистър Феърбръдър случаят не беше такъв. Той изглеждаше малко по-сдържан и мълчалив — всъщност най-много говореше майка му, а той само от време на време вмъкваше някоя закачлива, уталожваща реплика. Възрастната дама очевидно бе свикнала да налага своето мнение на присъстващите и да мисли, че без нейния непрекъснат контрол и най-безобидният разговор би могъл да вземе опасна насока. Разполагаше с време за подобна роля, защото и най-малките й потребности се задоволяваха от мис Уинифред. А по време на разговора дребничката мис Нобъл държеше кошничка в ръка и току пускаше там някоя бучка захар, която уж погрешка бе сложила в чинийката си. После се оглеждаше крадешком и отново се съсредоточаваше върху чашата чай пред себе си, като издаваше тихи мъркащи звуци, подобно на някое боязливо четириного животинче. Моля ви, не си мислете нищо лошо за мис Нобъл! В кошничката си тя чисто и просто заделяше дреболии от по-лесно преносимата храна, предназначени за дечицата на бедните й приятели, които навестяваше в слънчева утрин. Старицата изпитваше такава неописуема, чиста наслада от това, да храни и подпомага всички нуждаещи се създания, че възприемаше силното си влечение като приятен порок, към който се е пристрастила. Твърде вероятно тя усещаше у себе си изкушението да краде от тези, които имат извънредно много, за да дава на онези, които си нямат нищичко, така че в съзнанието й се бе загнездило чувство на вина заради потисканото желание. Човек трябва да е беден, за да се наслади истински на лукса да раздава!

Мисис Феърбръдър посрещна госта официално и строго, но все пак сърдечно. Тя побърза да го уведоми, че в техния дом рядко прибягвали до медицинска помощ. От малки била приучила децата си да носят топли дрехи и да не преяждат, като според нея тъкмо преяждането била най-честата причина, поради която хората се обръщали към доктор. В отговор Лидгейт се застъпи за тези, на които всъщност майките и бащите бяха преяждали, ала мисис Феърбръдър намери подобен възглед за твърде опасен — Природата била далече по-справедлива. Според нея много угодно било за всеки престъпник да твърди, че праотците му трябвало да се обесят, а не той. И че съгрешилите нещастници били обесвани именно заради греховете на бащите и майките си. Не било нужно да се взираш в отминали неща.

— Майка ми е също като стария Джордж ІІІ^[93] — обади се свещеникът. — Против всяка метафизика.

— Аз съм против всичко нередно, Камдън. Ръководя се от следното правило — придържай се към няколко съвсем прости истини и съгласувай всичко с тях. В моята младост, мистър Лидгейт, нямаше никакви съмнения кое е добро и кое лошо. Знаехме наизуст катехизиса и това ни стигаше. Напълно наясно бяхме със своето верую и дълг. Всички почтени християни бяха на едно и също мнение. А днес дори от самия молитвеник да цитираш мисъл, пак ще ти възразят.

— Това прави времената много интересни за тези, които държат на принципите си — отговори Лидгейт.

— Но майка ми непрекъснато отстъпва — лукаво вметна свещеникът.

— Не и не, Камдън! Не трябва да създаваш невярна представа за мене у мистър Лидгейт. Никога не бих проявила подобно неуважение към родителите си, като се откажа от всичко, на което са ме научили. Всеки знае какво следва от подобно отмятане. Отметнеш ли се веднъж, ще го сториш и двайсет пъти след това.

— Човек може да намери сериозни доводи, за да се отметне веднъж, но не и двайсет пъти — заяви мистър Лидгейт, развеселен от решителната възрастна дама.

— Извинете, но не е така. Ако залагаш на разни ми ти доводи, те изобщо не свършват, щом човек е непостоянен. Баща ми никога не изневеряваше на себе си и изнасяше ясни нравоучителни проповеди без всякакви доводи, и тъкмо затова бе прекрасен човек. Малко са такива като него. Ако ми посочите праведен добър човек, натъпкан с доводи, аз на свой ред ще ви предложа добра вечеря, като ви прочета някоя рецепта от готварската книга. Това е моето мнение и всеки би го потвърдил със собствения си стомах.

— Що се отнася до вечерята, няма съмнение, майко — съгласи се мистър Феърбръдър.

— Дали става дума за вечерята, или човека, все тая! Скоро ще навърша седемдесет, мистър Лидгейт, и разчитам на житейския си опит. Малко вероятно е да търся нови светилници, макар че доста ги има и в религията, както навсякъде другаде. По моему те се появяват също като изкуствените платове, които нито се перат добре, нито държат на носене. В моята младост всичко бе различно — християнинът си бе християнин, а свещеникът, бъдете сигурен в това, беше извисен човек, ако не друго. А сега може да е просто един сектант и да иска да изтласка сина ми по силата на някаква измислена доктрина. Ала който и да иска да го изтласка, мистър Лидгейт, горда съм да заявя, че синът ми би могъл да се мери с всеки проповедник в кралството, а да не говорим за това градче, което е на ниско ниво. Поне аз мисля така, защото съм родена и израсла в Ексетър^[94].

— Няма що, една майка винаги е безпристрастна — усмихнато отбеляза мистър Феърбръдър. — Какво ли казва майката на Тайк за сина си, как мислите?

— О, бедната жена! Какво ли наистина може да казва? — възкликна мисис Феърбръдър, поомекнала за миг, защото твърдо вярваше в майчината преценка. — Но пред самата себе си тя признава истината, повярвайте ми.

— А каква е тази истина? — попита Лидгейт. — Любопитен съм да чуя.

— О, нищо толкова лошо — отговори мистър Феърбръдър. — Той е усърден човек — не много образован, не и мъдър според мене… защото често не съм съгласен с него.

— Защо говориш така, Камдън! — възкликна мис Уинифред. — Само преди малко Грифин и жена му се оплакаха, че мистър Тайк ги заплашил да им спре доставката на въглища, ако идват на твоите проповеди.

Мисис Феърбръдър остави плетивото си, с което се бе заловила след скромната гощавка с чай и препечен хляб, и отправи към сина си такъв поглед, сякаш му казваше: „Е, чу ли сега?“. На свой ред мис Нобъл възкликна: „О, бедничките! Бедничките!“, като вероятно имаше предвид двойната загуба — на проповеди и на въглища. Ала свещеникът отговори кротко:

— Това е така, защото те не са от моята енория. А пък и не смятам, че за тях моите проповеди струват повече от една доставка на въглища.

— Мистър Лидгейт — обади се пак мисис Феърбръдър, която не можеше да подмине подобна реплика. — Вие не познавате сина ми. Той винаги се подценява. Все му повтарям, че по този начин подценява и Бог, който го е създал такъв превъзходен проповедник.

— Това може би е знак за мене да отведа мистър Лидгейт в своя кабинет, майко — засмяно й отвърна свещеникът. — Обещах да му покажа колекцията си — добави той, като се обърна към Лидгейт: — Ще вървим ли?

И трите дами възразиха срещу тази покана. Не трябвало да се пришпорва мистър Лидгейт, преди да е изпил още една чаша чай. Мис Уинифред приготвила голямо количество превъзходен чай в чайника. Защо Камдън толкова бързал да закара госта в бърлогата си? Че там нямало нищо друго освен спиртосани паразити и чекмеджета, пълни с разни мухи и нощни пеперуди, а на пода нямало дори килим. Мистър Лидгейт да ги извинял заради обстановката. Игра на карти била за предпочитане. Накратко казано, съвсем ясно беше, че жените в непосредствена близост до мистър Феърбръдър може и да го превъзнасяха като великан сред хората и проповедниците, но той им бе позволил да го държат в тясна зависимост от волята си. С обичайната наивност на младия ерген Лидгейт се зачуди защо мистър Феърбръдър не ги е сложил на място.

— Майка ми не може да свикне с мисълта, че идват посетители, които проявяват интерес към любимите ми странични занимания — заяви свещеникът и отвори вратата на кабинета, където действително не се виждаха каквито и да е удобства за тялото, както бяха загатнали дамите, с изключение на глинена лула и табакера.

— Обикновено хората от вашето съсловие не пушат — отбеляза той. Лидгейт се поусмихна и кимна с глава. — Нито пък от моето, по-точно казано. Ще чуете нападки от Булстроуд и кръга около него по повод на лулата ми. Но тези хора съвсем не са наясно колко би се зарадвал дяволът, ако взема да откажа тютюна.

— Разбирам. Вие сте лесно възбудим по характер и имате нужда от успокоително. А аз съм по-невъзмутим и от тютюна ще ми се доспи. Ще се отдам на леност и ще потъна изцяло в летаргия.

— А вие всъщност възнамерявате да отдадете всичките си сили на работата си. Аз съм десетина-дванайсет години по-възрастен от вас и съм стигнал до някакъв компромис. Подхранвам си една-две слабости, за да не ме безпокоят. Вижте! — продължи да говори свещеникът, като отвори няколко малки чекмеджета. — Мисля си, че съм направил подробно изследване на ентомологията в този край на страната. Впрочем занимавах се успоредно с фауната и флората, но много точно изучих поне насекомите. Нашият край е извънредно богат на всякакъв вид скакалци и щурци. Чудя се дали… Ааа! Посегнахте към стъклената ваза… нея гледате, а не съдържанието на чекмеджетата. Не се ли интересувате от тези неща?

— Не толкова, когато насреща ми има такава прекрасна безмозъчна грозотия. Всъщност никога не ми е оставало достатъчно свободно време, за да се посветя на естествознанието. Много отрано бях запленен от въпроса за структурите, а това е пряко свързано с професията ми. Освен това нямам странични любими занимания. Пред мене се е ширнало безбрежно море, в което да плувам на воля.

— О! Вие сте щастливец! — възкликна мистър Феърбръдър, извърна се и започна да пълни лулата си. — Не можете да си представите какво значи да се нуждаеш от духовен тютюн — добавки към древни текстове или дреболии относно разнообразието на Aphis brassicae^[95] с познатия подпис на Филомикрон за списание „Туадлър“. Или пък ерудиран трактат относно ентомологията в библейското Петокнижие с включване на неизследвани насекоми, които обаче израилтяните са срещали в пътуването си през пустинята. Или монография за мравките с поглед върху тях още от времето на Соломон, в която няма разминаване между сборника с поговорки и резултатите от съвременните изследвания. Не ви ли пречи димът от лулата ми?

Лидгейт се изненада повече от откровеността в разговора, отколкото от неизреченото послание — че свещеникът донякъде се е разминал с истинското си призвание. Грижливата подредба на всичко в чекмеджетата и рафтовете, както и върху лавиците на библиотеката, отрупани със скъпи илюстровани книги по естествознание, го накара отново да си помисли за печалбите на свещеника от играта на карти, а също и за предназначението им. Прямотата на свещеника сякаш не бе от онзи неприятен вид откровеност в резултат на гузна съвест, прямота с цел да се предотврати порицанието на околните, а чисто и просто израз на желанието да се избегнат всякакви преструвки. Мистър Феърбръдър все пак усети, че откровенията му могат да изглеждат малко преждевременни, така че сега добави:

— Не съм ви казал още, мистър Лидгейт, че имам предимство пред вас, защото ви познавам по-добре, отколкото вие мене. Помните ли Троли, с когото известно време бяхте съквартиранти в Париж? Аз поддържах кореспонденция с него тогава и той ми разказваше доста неща за вас. Когато пристигнахте тук, не бях съвсем сигурен дали сте същият човек. Много се зарадвах, като разбрах, че сте именно вие. Но не съм забравил, че за разлика от мене, вие предварително не знаете нищо за моята личност.

В тези думи Лидгейт долови проява на известна деликатност и чувствителност, но не ги проумя напълно.

— Впрочем — заговори той — какво стана с Троли? Изцяло го загубих от погледа си. Беше много запален по френските социални системи и говореше за намеренията си да се оттегли в някоя гориста местност и да основе нещо като питагорейска общност^[96] там. Е, направи ли го?

— Съвсем не. Работи на някакви минерални бани в Германия и се ожени за богата пациентка.

— Значи, аз съм най-последователният, поне засега — засмя се Лидгейт с леко високомерие. — Не се учудвам, медицинската професия неизбежно води и до шарлатании. Бедата идва от самите хора, от тези, които се поддават на лъжи и нелепости. Но вместо да се изнасят проповеди срещу шарлатаните от външни хора, би било по-добре да се вкара дезинфектиращ апарат вътре. С други думи, пак повтарям, както виждате, аз съм проявил най-здрав разум.

— И все пак вашите планове са далече по-трудни за изпълнение, отколкото създаването на питагорейска общност. Срещу вас ще се изправи не само старият Адам, вселил се вътре в самия вас, но и всички потомци на изначалния Адам, които съставляват обществото наоколо ви. Нали разбирате, жертвал съм дванайсет-тринайсет години повече от вас, за да осъзная всички трудности. Но — тук мистър Феърбръдър замлъкна за миг, а после добави, — ама вие отново сте се вторачили в стъклената ваза. Искате ли да направим размяна? Няма да я получите обаче без добра сделка.

— Имам спиртосани морски мишки — добра мостра. Бих предложил и новата книга на Робърт Браун Наблюдения с микроскоп на цветния прашец в растенията… ако случайно все още я нямате.

— Като ви гледам как копнеете да имате тази грозотия, мога да поискам и по-висока цена. Бих могъл например да ви помоля да видите колекцията в чекмеджетата ми и да приемете съжденията ми за новооткритите видове. — Докато говореше, свещеникът ту се движеше напред-назад с лула в уста, ту се надвесваше доста любвеобилно над чекмеджетата си. — Това би било добра тренировка за един млад доктор, който трябва да удовлетворява пациентите си в Мидълмарч. Необходимо е да се научите да се справяте с досадата си, не забравяйте това. И все пак ще приема вашите условия за размяна на грозната вещ.

— Не смятате ли, че хората прекаляват в желанието си да угаждат на нечии глупави прищевки, а за награда глупците, на които са угаждали, им отвръщат единствено с презрение? — запита Лидгейт, като се приближи до мистър Феърбръдър и се загледа разсеяно в насекомите, прилежно подредени и описани в прикачените красиво изписани табелки. — Много по-добре е първо да накараш хората да те ценят, за да те приемат какъвто си, независимо дали ги ласкаеш, или не.

— Напълно приемам подобен подход. Но на първо място човек трябва да е убеден, че наистина е ценен, а и независим. Малцина могат да постигнат това. Защото всъщност или изцяло се отказваш да действаш и вече за нищо не те бива, или пък надяваш хомота и го теглиш редом с братята си по съдба, като се движиш заедно с тях. Моля ви, погледнете тези изящни насекоми.

В края на краищата се наложи Лидгейт бегло да разгледа съдържанието на всяко чекмедже, а междувременно свещеникът изпадна в изблик на самоирония, но не се отказа от желанието да покаже колекцията си.

— Що се отнася до думите ви за надяването на хомота — заговори Лидгейт, след като седнаха, — преди известно време твърдо реших да се вардя от подобно нещо, доколкото мога. Затуй и реших да не се захващам с нищо в Лондон или поне за доста време напред. Не ми хареса това, което видях там по време на следването си — толкова много безсмислено перчене и неприятно мошеничество. В провинцията хората не се гордеят особено много с познанията си, нито пък са добри събеседници, но поради това и не се пъчат кой знае колко. Също така човек живее здравословно и може необезпокояван да следва пътя си.

— Да… така е… Започнахте добре — обичате си професията, смятате, че е най-подходящата за вас. Много хора се разминават с правилния избор и после съжаляват за това, но е твърде късно. Но не бива да сте толкова уверен, че непременно ще запазите независимостта си.

— Имате предвид семейната обвързаност ли? — запита Лидгейт, като си помисли, че мистър Феърбръдър вероятно е доста притиснат в това отношение.

— Не съвсем. Разбира се, тя доста затруднява нещата. Но една добра съпруга… добра, разумна съпруга… може много да помогне на един мъж и да го направи по-независим. Познавам един в енорията си… прекрасен човек, който обаче без жена си едва ли би могъл да се справи успешно със затрудненията си, както успя да направи. Познавате ли семейство Гарт? Според мене те не са били пациенти на Пийкок.

— Не ги познавам, но има една госпожица, на име Гарт, в Лоуик.

— Дъщеря им. Прекрасно момиче.

— Тя е много мълчалива… почти не съм се вглеждал в нея.

— Тя обаче добре се е вгледала във вас, не се съмнявайте в това.

— Чудя се защо — отговори Лидгейт, защото не можеше да каже „Напълно естествено“.

— О, тя претегля всички поред. Подготвих я за първо причастие — тя ми е любимката.

Лидгейт не прояви интерес да научи нещо повече за семейство Гарт и мистър Феърбръдър продължи да пуши, обгърнат в мълчание. Най-сетне свещеникът остави лулата си, протегна нозе, погледна Лидгейт с блеснали очи и усмихнато каза:

— И все пак ние, жителите на Мидълмарч, далече не сме толкова безобидни, за каквито ни смятате. Имаме си своите дрязги и сме разделени на лагери. Аз например съм от единия, а Булстроуд — от другия. Ако гласувате за мене, ще засегнете Булстроуд.

— Защо сте срещу Булстроуд? — с повишен интерес попита Лидгейт.

— Не съм срещу него. Казах ви само, че ако гласувате за мене, ще го превърнете в свой враг.

— Не смятам, че трябва да се притеснявам от това — твърде самоуверено заяви Лидгейт, — но той като че ли има доста добри идеи относно болниците, а пък и влага големи суми в полезни обществени начинания. Може много да ми помогне да осъществя плановете си. Що се отнася до религиозните му възгледи… ами по думите на Волтер^[97] заклинанията могат да натръшкат стадото овце само ако към тях се добави и доза арсен. Озъртам се за човека, който крие арсена, и не ме е грижа за заклинанията.

— Чудесно. В такъв случай може да обидите тъкмо човека с арсена. Мене не бихте ме обидили, бъдете сигурен в това — най-чистосърдечно заяви мистър Феърбръдър. — Не смятам, че личната ми изгода трябва да се превръща в дълг за другите. В много отношения се противопоставям на Булстроуд. Не одобрявам кръга, към който се числи: това са невежи, тесногръди личности и по-скоро притесняват хората, отколкото им помагат. Със своите полусветски, полудуховни възгледи те се оформят като опасна шайка. За тях хората са мърша, която ще им постеле пътя за рая. И все пак — добави той усмихнато — съвсем не мисля, че новата болница на Булстроуд е нещо лошо. А колкото до това, че иска да ме прогони от старата… е, ако ме смята за злонамерен, и аз имам подобно мнение за него. Съвсем не съм образцов свещеник… само едно прилично подобие на такъв.

Лидгейт изобщо не бе убеден, че в случая наистина става дума за подценяване. Образцовият свещеник, както и образцовият лекар непременно трябва да смята професията си за най-хубавата на света и да приема всички познания като духовна храна за нравствената си патология и терапевтика. Той сдържано попита:

— Какви причини изтъкна Булстроуд за заместването ви с друг?

— Че не съм проповядвал неговите възгледи… които той определя като духовна религия. И че съм нямал свободно време. И двете твърдения са верни. Но аз можех да намеря достатъчно време, пък и щях да съм доволен от четирийсетте лири. Така стоят нещата. Но да сложим точка на въпроса. Исках само да ви кажа, че ако гласувате за човека с арсена, няма да развалим отношенията си с вас в резултат на това. Не мога да си позволя да ви загубя. Вие много сте пътешествали, но сега сте се установили сред нас. Потвърждавате представата ми за крайните противоположности. Разкажете ми за Париж.