Джордж Елиът
Мидълмарч (81)

Глава 80

Строг съднико! Все пак раздаваш ти

таз дивна, чудотворна благодат

и нищо тъй свежо не цъфти

като лика ти, от усмивка сгрят.

Цветя се сипят по пътя ти безчет,

ухания струят отвред.

Заради теб звездите не грешат,

небето следва праведния път.

Уърдзуърт^[276], Ода на дълга

Когато Доротия срещна мистър Феърбръдър тази сутрин, обеща да отиде на вечеря в пасторския дом, след като се върне от Фрешит. Младата жена си разменяше чести посещения със семейство Феърбръдър, поради което бе в състояние да каже, че не се чувства самотна в имението си, както и засега да отхвърля строгото предписание да има компаньонка. Когато се прибра вкъщи и си спомни за обещанието, се зарадва. Ала като разбра, че разполага с цял час, преди да стане време да се преоблече за вечеря, отиде в училищната сграда и завърза разговор с учителя и учителката относно новата камбана, като запомняше дребните им препоръки и съвети и се преизпълваше с драматичното усещане, че животът й е много деен. На връщане се спря да поговори със стария господин Бъни, който засяваше някакви градински семена, и тя проведе дълбокомислен разговор с този мъдрец по отношение на реколтите, в състояние да постигне чудеса от парче земя благодарение на шейсетгодишния си опит със земята — като този например, че ако почвата ти е нагизнала от влага, нагизнала, подгизнала и станала на кал, в такъв случай…

Когато обаче усети, че се е увлякла в добросъседските си отношения и закъснява, Доротия се облече набързо и пристигна в пасторския дом по-рано от необходимото. В къщата никога не беше скучно, защото мистър Феърбръдър — също като някой Уайт от Селборн^[277] — винаги имаше какво да разказва за своите безсловесни приятели и питомци, като учеше децата да не ги измъчват. Той тъкмо бе пуснал една двойка красиви кози да радват цялото село и да се разхождат свободно като свещени животни. Вечерта мина весело до изпиването на чая накрая, като Доротия бе необичайно приказлива и се впусна в подробен разговор с мистър Феърбръдър за възможността някои животни да обменят сигнали чрез мустачките си, а пък знае ли човек, може да си имат и свои сборища, когато изведнъж се дочуха неясни тихи звуци, които приковаха вниманието на всички.

— Хенриета Нобъл! — възкликна мисис Феърбръдър, когато видя дребничката си сестра да пълзи разстроена по пода сред краката на мебелите. — Какво има?

— Загубила съм си ромбоидната кутийка от черупка на костенурка. Страхувам се, че котето я е изритало някъде — каза дребничката възрастна дама, като неволно продължи да скимти.

— Да не би да е някое голямо съкровище, лельо? — попита мистър Феърбръдър, като сложи очилата си и огледа килима.

— Мистър Ладисло ми я даде — поясни мис Нобъл. — Много красива немска кутийка. Но падне ли долу, винаги се изтърколва надалече.

— О, щом е подарък от Ладисло! — възкликна мистър Феърбръдър с дълбоко разбиращ глас, като стана и започна да се оглежда наоколо.

Най-накрая кутийката бе намерена под един бюфет и мис Нобъл я сграбчи зарадвана, като каза:

— Последния път я намерих под решетката пред камината.

— Това за леля ми е сърдечна история — усмихнато поясни мистър Феърбръдър на Доротия, като приседна отново.

— Ако Хенриета Нобъл се привърже към някого, мисис Късобан — добави натъртено майка му, — тя може като кученце да се свие в нозете му и да заспи.

— Бих се свила в нозете на мистър Ладисло — потвърди Хенриета Нобъл.

Доротия се опита да се усмихне в отговор на тези думи. Тя се изненада и раздразни, че сърцето й лудо заблъска и че е напълно безсмислено да се опитва да възвърне предишното си оживление. Стресната от самата себе си, уплашена да не би отново явно да се издаде, тя се изправи и заяви тихо с несъмнено безпокойство:

— Трябва да си вървя. Много се изморих.

Извънредно наблюдателният мистър Феърбръдър стана и каза:

— Вярно е, че може би доста се изтощихте да говорите за Лидгейт. След като възбудата мине, умората се усеща.

Той я заведе под ръка до къщата й, но Доротия не се опита да каже нещо дори когато се сбогуваха.

Достигнат бе пределът на издръжливост и тя се отпусна безпомощно в хватките на неумолимата мъка. Освободи Тантрип с няколко шепнешком изречени думи, заключи вратата и застанала с гръб към нея, с поглед към празната стая, притисна с ръце темето си и изохка:

— О, аз наистина го обичах!

А след това последва доста време, когато пристъпите на страданието така силно я разтърсваха, че загуби способността да разсъждава. Насред риданията си от време на време изстенваше по-високо, изстенваше за загубените си надежди, които бе засадила и отглеждала от съвсем малки семенца още от прекараните в Рим дни… изстенваше за изгубената си радост да подкрепя с безмълвна любов и вяра човек, който, обвиняван от другите, оставаше достоен в представите й… изстенваше за изгубената си женска гордост, че властва в спомените му… за сладостната си мъглява надежда, че на някой кръстопът ще се срещнат с непроменени усещания, а изминалите години ще станат тяхното „вчера“.

През този час на мъчително мятане тя направи това, което от незапомнени времена Мъката с милостиви очи бе наблюдавала в душевните терзания на човека — потърси облекчение за неведомата си сърдечна болка в студената твърд и безпаметната умора. Легна на голия под и се остави в прегръдките на хладната нощ, като снажното й тяло се разтърсваше от ридания, сякаш бе отчаяно дете.

Пред нея се мержелееха два образа, две живи форми разкъсваха сърцето й на две, сякаш то бе сърцето на майка, която като че ли вижда детето си разсечено на две и притиска едната окървавена половина към гръдта си, а изтерзаният й поглед се вторачва в другата, отнесена от лъжливата жена, никога не почувствала майчина мъка.

Ето тук — толкова наблизо, че може да се зърне ответната усмивка, да се усети трепетът от ответната дума — се извисяваше сияйното създание, в което бе повярвала, споходило я бе подобно на внезапен утринен полъх в мрачната тъмница, където чезнеше като невеста на един вече изтлял живот. А сега с пълно съзнание, непознато досега, тя протегна ръце към него и зарида безутешно, че близостта им е измамна. Усети силата на страстта си сред горчивите стонове на отчаянието.

А през цялото това време отстрани и все пак недалече от нея, следващ я като сянка, бе другият Уил Ладисло, който будеше разочарование, изтласкало надеждата, прогонило копнежа. Не, това беше мъж от плът и кръв, до когото не можеха да стигнат риданията, стоновете, предизвикани от презрението, възмутената ревност и засегнатото честолюбие. Огънят на нейния гняв не можеше лесно да изтлее и току припламваше наново, подклаждан от поредни упреци и отритвания. Защо се бе явил и забъркал в живота й, който би могъл да е цялостен и без неговото съществувание? Защо бе поднесъл евтиното си почитание и измамните си думи именно на нея, която не можеше да му даде в замяна нищо низко? Той добре съзнаваше заблудата, като искаше в мига на раздялата да я накара да повярва, че й дава всичката си любов, която сърцето й заслужава, ала бе съвсем наясно как тя е наполовина пропиляна. Защо не си бе останал там долу сред тълпата, от която не очакваше нищо, а само се молеше да не е дотолкова презряна?

Най-накрая се изтощи дори от високо нашепваните стонове и ридания. Премина в безпомощно хълцане, с което заспа върху студения под.

В студените часове на утринната зора, когато всичко наоколо все още тънеше в сенки, тя се събуди — не с дълбоко недоумение къде се намира и какво се е случило, а с ясното съзнание, че е изправена пред лицето на мъката. Стана, облече топли дрехи и седна в голямото кресло, където често се бе отдавала на съзерцания. Беше с достатъчно крепко здраве, за да прекара тежка нощ, без да се разболее, без да усеща болки и умора. Ала сега се бе събудила с променено съзнание. Почувства, че душата й се е освободила от ужасните терзания. Тя вече не се бореше със скръбта и сякаш беше в състояние да я приеме като обичаен събеседник, с когото да обмени мисли. Защото сега напираха отвътре порои от мисли. Съвсем не бе в природата на Доротия — освен в мигове на яростен изблик — да се свива в тясната клетка на бедствието, в дълбокото страдание на стесненото съзнание, което възприема чуждата съдба като несъществено обстоятелство от своята собствена.

Сега тя съвсем съзнателно започна да изживява случилото се предишната сутрин, като се стараеше да прецени възможното значение на всяка подробност. Нима бе сама в разигралата се сцена? Нима случката засягаше само нея? Наложи си да си я представи като събитие, свързано с живота и на друга жена — жена, към която се бе отправила с намерението да внесе яснота и спокойствие в смрачената й младост. В първия си изблик на яростна ревност и отвращение, когато изхвърча от омразната стая, тя забрави за цялото милосърдие, с което бе предприела това посещение. Палещото й презрение обгърна Уил и Розамонд едновременно, като си помисли в гнева, че никога повече не би искала Розамонд да се мярка пред очите й. Ала този низък изблик, който кара една жена да проявява по-голяма жестокост към съперницата, отколкото към неверния възлюбен, не можеше да изпълва Доротия точно сега, когато силното й чувство за справедливост бе отново надделяло над огорчението и отново й бе разкрило истинската същност на нещата. Цялото трескаво съчувствие, с което преди си бе представяла повратите в съдбата на Лидгейт, както и в младия му брачен съюз, където, също като в нейния брак, имаше скрити и явни беди, цялото това силно състрадание я обзе отново като непреодолима сила. Изпълни я цялата, както придобитото ново знание изпълва душата и променя възприятията ни от периода на невежеството. Доротия се закле пред себе си, че неумолимата й скръб ще засили нейната съпричастност, вместо да я откаже от всякакви по-нататъшни действия.

И защо това да не е някаква криза в живота и на тримата, като допирните точки помежду им й налагат задължения, сякаш те са просители със свещено клонче? Не е нужно с въображението си да измисля хора, на които да помага, защото действителността просто й ги налагаше. Тя копнееше да достигне пълна справедливост и да й издигне олтар в душата си, който да направлява свободната й воля. „Какво трябва да направя… как трябва да действам точно днес, ако мога да потисна болката си, да я заглуша, като помисля и за тримата?“

Доста време мина, докато стигне до този въпрос, а в стаята й започна да прониква светлина. Разтвори завесите и погледна в далечината към отрязъка от пътя сред полята, който се виждаше от прозореца отвъд портата на имението. По този път вървеше човек с чувал на гърба, а до него крачеше жена с бебе на ръце. В полето се мержелееха фигури — навярно овчарят с кучето си. Далече в схлупеното небе се процеждаше перлена светлина. Изведнъж тя почувства необятността на света, в който всеки се събужда, за да се труди и да устоява своето. Тя бе частица от този неизбежно пулсиращ живот и нямаше правото нито да го наблюдава само отстрани от богатото си убежище, нито да закрива очи, обзета от себична болка.

Какво точно ще реши да предприеме този ден, не бе съвсем ясно, ала у нея като проблясък просветна мъглявата мисъл, че ще успее да направи нещо, и това усещане непременно скоро ще се проясни. Свали дрехите, които сякаш тегнеха от натежалите й мисли, и започна да се преоблича. Позвъни на Тантрип, която се появи в ежедневното си облекло.

— О, мадам, изобщо не сте си лягали през тази проклета нощ! — възкликна Тантрип, като първо погледна леглото, а после лицето на Доротия, което, макар и наплискано с вода, бе с бледи бузи и зачервени клепачи като на някоя mater dolorosa^[278]. — Ще се съсипете, наистина ще се съсипете. Никой не би отрекъл, че най-сетне имате право да се отдадете на малко спокойствие.

— Не се тревожи, Тантрип — усмихнато отвърна Доротия. — Поспах малко. Не съм болна. Ще се радвам, ако веднага получа чаша кафе. А също така искам да ми донесеш новата рокля. По всяка вероятност днес ще пожелая да си сложа и новото боне.

— Те така си стоят и ви чакат вече повече от месец, мадам, и аз ще съм много благодарна да ви видя с не толкова тежък креп — заяви Тантрип, като се наведе да запали камината. — Има основания в носенето на траур, както винаги съм признавала, но стигат три дипли в долната част на полата и едно перо в бонето… и ако някой е досущ като ангел, това сте вие с мрежеста шапка… та те са напълно достатъчни за втората година на траур. Поне аз така мисля — добави Тантрип, угрижено загледана в камината. — А ако някой се ожени за мене, като се ласкае от мисълта, че ще нося за него такова отвратително траурно облекло в продължение на две години, много го лъже суетата, така да знае.

— Камината вече е наред, скъпа моя Тан — каза Доротия с такъв глас, с какъвто някога говореше в Лозана, но доста по-тих. — Донеси ми вече кафето.

Тя се сви в голямото си кресло и уморено облегна назад глава, като застина в покой, а Тантрип излезе, зачудена от противоречивото поведение на младата си господарка — точно тази сутрин, когато повече от всякога имаше вид на вдовица, бе пожелала да облече по-лек траур, винаги отхвърлян досега. Тантрип никога не би могла да открие причината за загадката. Доротия просто искаше да покаже, че й предстои доста деен живот, въпреки че е погребала една своя скрита радост. А обичаят да се слагат нови дрехи при всяко ново начало, заседнал в съзнанието й, я накара да се възползва дори от този слаб подтик за вземане на разумно решение. Защото това съвсем не бе лесен въпрос.

И все пак към единайсет часа тя се отправи пешком към Мидълмарч, тъй като бе решила колкото е възможно по-тихо и ненатрапчиво да направи втори опит да се срещне с Розамонд и да й помогне.