Джордж Елиът
Мидълмарч (4)

Глава 3

Кажи, богиньо, какво последва,

когато Рафаил, любезният архангел…?

Ева изслуша разказа в захлас,

изпълни се с възхита

и потъна в размисъл, когато чу

за толкова велики и странни неща.

Изгубеният рай^[21]

Дори и да не е хрумвало на мистър Късобан да погледне на мис Брук като на подходяща съпруга, причините, които биха я подтикнали да приеме евентуалното му предложение, бяха вече покълнали в съзнанието й и до следващата вечер напъпиха и цъфнаха. За това допринесе и дългият им сутрешен разговор насаме — Силия, ни най-малко въодушевена от компанията на жълтия като болник мистър Късобан с брадавиците, се измъкна и отиде в дома на викария, за да си поиграе с босоногите му, но весели дечица.

През това време Доротия надзърна дълбоко в бездънния кладенец на свещеническия ум и съзря там като в безкраен лабиринт отражението на всички качества, които ценеше. Разкри му донякъде и собствената си душа и научи от него за мащабния му сериозен труд, също такъв примамлив лабиринт. Той говореше като „любезния архангел“ на Милтън и с почти архангелски тон й разказа, че се е наел да докаже (всъщност това било изпробвано и преди, но не с подобна задълбоченост, логическа последователност и убедителни съпоставки, към които се стремял самият мистър Късобан), че всички митологически системи или отделни хаотични митологически теории били само изопачения на една основополагаща традиция. След като веднъж си намерил отправната точка и си стъпил на твърда почва, огромното поле от митологически разклонения ставало понятно, нещо повече, то засиявало от отразената светлина на всички взаимовръзки. Ала да прибереш цялата богата реколта на истината, съвсем не било лека или бърза работа. Само записките му били вече внушителен брой томове, но той би достигнал върха на делото си, ако съумее да обобщи всички тези пространни, все още трупащи се данни и да ги побере — също като превъзходните трудове на Хипократ в миналото — върху една-единствена малка лавица. Когато обясняваше всичко това на Доротия, мистър Късобан се изразяваше почти като пред себеподобен, защото не умееше да говори просто. Вярно е, че когато употребяваше гръцка или латинска фраза, винаги най-педантично я казваше и на английски, но вероятно би постъпил така във всички случаи. Един образован провинциален свещеник обикновено съзнава, че познатите му — лордове, баронети и други благородни и достойни люде — знаят латински, но съвсем малко.

Доротия бе наистина очарована от широтата на възгледите му. Насреща й бе личност, твърде далече от повърхностното образование в девическото училище. Насреща й бе един нов Босюе^[22], чието творчество съчетава дълбоките познания с пламенната религиозност, един съвременен Августин^[23], който въплъщава в себе си блясъка на учения и на светеца.

Светостта му сякаш бе не по-малко очевидна от подчертаната му начетеност, защото, когато Доротия се осмели да изрази мнение по дадени теми, за които досега никога не бе споменавала пред когото и да било в Типтън — по-точно за второстепенното значение на някои църковни обреди и ритуали в сравнение с духовната вяра в Бога, за онова заличаване на аза в до̀сега с божественото съвършенство, изразено според нея в най-добрите книги върху християнството от различни епохи, — тя съзря в мистър Късобан слушател, който напълно я разбира, който може да изрази съгласие с мнението й, като същевременно мъдро го смекчи с по-голяма трезвост и го подкрепи с исторически примери, неизвестни за нея.

„Той мисли като мене — каза си Доротия, — или по-скоро духът му е отражение на възвишен свят, в сравнение с който моята мисъл е като евтино огледалце. А колкото до чувствата му, до целия му жизнен опит… какъв дълбок вир редом до моята плитка локва!“

Мис Брук даваше оценка на думи и прояви с не по-малка непоколебимост от обичайната за младите дами през епохата й. Знаците са дребни, измерими неща, но тълкуванията са неограничени на брой, а у благите, пламенни девойки всеки външен знак може да предизвика удивление, вяра, надежди, необятни като небето, но те са оцветени с твърде рядко багрило под формата на знания. И все пак измамата не всякога е пълна. Самият Синдбад^[24] може и да е стигал до верни попадения просто по силата на случайността. Погрешните разсъждения понякога водят бедните простосмъртни до верния извод — като тръгваме далече от правилната изходна точка и се движим с много отклонения и заобикалки, понякога се озоваваме там, където трябва. Само защото мис Брук стигна до такава бърза оценка, съвсем не означаваше, че мистър Късобан не я заслужава.

Той остана в имението малко повече, отколкото бе възнамерявал, поради донякъде настоятелната покана на мистър Брук, който можеше да му предложи като примамка единствено записките си относно стихийното чупене на машини^[25] и паленето на купи сено. Мистър Късобан бе поканен да разгледа купищата писания в библиотеката, където домакинът започна да показва ту един, ту друг документ, четейки с неуверен глас отделни пасажи, като скачаше от един на друг откъслечен параграф с думите: „Да, вижте и това тук“, а накрая сложи всичко настрана и разтвори дневник за младежките си пътувания из Европа.

— Погледнете тук… тук е всичко за Гърция, за Рамнус^[26], за развалините на Рамнус… вие сте голям елинист, нали. Не знам дали сте се занимавали достатъчно с топографията. Аз отделих извънредно много време да разуча тези неща… Хеликон^[27], ето. Ето сега тук… „На другата сутрин потеглихме към Парнас^[28], двугърбия Парнас“. Целият този дневник е за Гърция, нали разбирате? — обобщи мистър Брук, като прокара пръст по ръба на страниците и подаде книгата.

Мистър Късобан бе достолепен, но малко мрачен слушател — той се кланяше, където трябва, но доколкото бе възможно, избягваше да се вглежда в книжата, без обаче да показва пренебрежение или досада. Съзнаваше, че подобна хаотичност е характерна за институциите в страната и че човекът, впуснал се пред него в духовен галоп, бе не само любезен домакин, но и земевладелец, както и costus rotulorum^[29]. Дали пък търпимостта на госта не бе подсилена и от съзнанието, че мистър Брук е чичо на Доротия?

Както забеляза Силия, мистър Късобан очевидно бе все по-склонен да предразполага Доротия към разговори с него, в които тя да разкрива своята същност. А когато я гледаше, лицето му се озаряваше от усмивка, бледа като зимен слънчев лъч. По време на приятната разходка с мис Брук по чакълестата алея преди заминаването си на следващия ден той й спомена за мъките на самотата, за нуждата от живителното присъствие на младостта, което би могло да озари или разнообрази задълбочените усърдни занимания на зрялата възраст. Направи това изявление толкова ясно и точно, сякаш бе дипломатически пратеник, чиито слова неминуемо ще окажат въздействие. Всъщност мистър Късобан нямаше обичая да смята, че едно лично или чисто практическо послание трябва да се повтаря или доуточнява. За него бе достатъчно да обозначи потребностите си, напълно самоцелно изразени на 2 октомври, единствено като упомене въпросната дата. Паметта му бе невероятна — един огромен том с обозначения vide supra^[30] вместо повторения, който нямаше нищо общо с обичайния ни оръфан дневник, пълен с преповтаряне на вече описани неща. В случая бе малко вероятно привичната самоувереност на мистър Късобан да е напразна, защото Доротия добре чу думите му и веднага ги запамети с бързата реакция на младо, впечатлително създание, за което всяко ново събитие е епохално.

Беше три часът в един прекрасен прохладен есенен ден, когато Късобан потегли към дома си в своята енория, само на пет мили от Типтън. А Доротия, вече приготвила се с боне и шал, се втурна по оградената с храсти алея и бързо прекоси парка, за да поскита из околната горичка единствено в компанията на Мънк, голямото санбернарско куче, което неотлъчно охраняваше младите дами по време на разходките им. В съзнанието на девойката бе изникнала красива представа за бъдещето й, към което се бе устремила с трепетна надежда, и не желаеше никой да нарушава бляновете й за това мечтано бъдеще. Крачеше бодро в свежия следобед със зачервени бузи, а сламеното й боне (то вероятно би предизвикало любопитство у съвременниците с вида си на старовремска кошница) се бе килнало леко назад. Вероятно представата за Доротия не би била пълна, ако не се отбележи, че кестенявата й коса бе сплетена и здраво стегната отзад, така че формата на главата й дръзко се очертаваше в пълно несъответствие с модата на времето, която, за да прикрие природната оскъдност, бе наложила пищни високи прически с буйни къдри и едри вълни — една мода, ненадмината от никоя велика раса освен от жителите на Фиджи^[31]. Прическата на Доротия бе проява на нейния аскетизъм. И все пак нямаше и следа от аскетичност в блесналите прями очи на младата дама — отправила зареян поглед напред, дори в състоянието си на пълна вглъбеност, тя поглъщаше жадно цялото тържествено великолепие на есенния следобед с дългите просеки светлина между липите, чиито редици с докосващи се сенки се мержелееха пред нея.

Доротия би заинтригувала всички люде, млади и стари (по-точно, всички хора от времето преди реформата^[32]), стига само грейналите й очи и лице да събудят у тях възобновената някогашна представа за младенческата любов. Романтичната заблуда на героини като Хлой спрямо Стрефон^[33] бе станала почти неотменна част от поезията, каквато би трябвало да е и затрогващата прелест на искреното доверие. Историята за благоговението на мис Пипин към младия Пъмпкин^[34] и мечтите й за дълъг щастлив съвместен живот с него беше извънредно прочувствена и винаги умиляваше бащите и майките ни, които я търсеха навсякъде около себе си. Стига само въпросният Пъмпкин да има представителна снага дори и в загрозяващ фигурата тесен фрак, всички очакваха от една благонравна девица — като нещо не само естествено, но и задължително за образа на съвършената жена — веднага да съзре неговото благородство, изключителните му способности и най-вече безукорната му искреност. Ала вероятно никой от живите обитатели — съвсем сигурно нито един от околностите на Типтън — не биха проявили съчувствие и разбиране към една девойка, чиито мечти и представи за брака са обагрени само от възторжените й идеали за смисъла на живота, една възторженост, подклаждана единствено от вътрешен огън, а не от подробности относно изящното разнообразие на чеиза, шарката на сервизите или дори доброто име и прелестните наслади на разцъфналата матрона.

Вече бе хрумнало на Доротия, че мистър Късобан може и да поиска ръката й, и подобна мисъл за намеренията му предизвикваше у нея благоговейна признателност. Какво великодушие от негова страна! — нещо повече, това бе едва ли не знак от крилат вестител, явил се ненадейно на пътя й и протегнал ръка към нея. Твърде дълго се бе измъчвала от неяснотата в съзнанието си, сякаш гъста лятна мъгла забулваше мечтата й да изпълни живота си с благородни дела. Какво би могла да направи? Какво трябва да направи? — тя, още съзряваща жена, но с будна съвест и огромни духовни потребности, която не може да намери удовлетворение в наръчника за девици, пълен със съждения и хранителни отпадъци, достойни за една сива мишка. Ако се бе родила глуповата и самодоволна, би могла да реши, че е достатъчно една състоятелна млада дама християнка да осъществи идеалите си чрез благотворителна дейност в околността, чрез патронаж над по-бедното духовенство или прелистване на „Женските библейски образи“^[35], където се разкрива житейската участ на Сара в Стария завет и на Доркас в Новия, както и с грижи за собствената си душа, докато е надвесена над ръкоделието в будоара си — и всичко това на фона на евентуалната женитба с мъж, непосветен като нея в невнятните религиозни тънкости, за когото трябва да се моли, както и своевременно да убеждава. Подобни неща не биха удовлетворили бедничката Доротия. Силата на религиозния й устрем, натискът, който той оказваше върху живота й, бе само една страна на една природа, твърде пламенна, с теоретична нагласа и интелектуална последователност. При такава природа, която се мята в оковите на тясното образование, задушава се от социалния живот наоколо — един мизерен лабиринт с жалки изходи, — чувства се зазидана сред водещи за никъде разклонения, бе неизбежно поведението й да се възприема от околните като странно, а също и непоследователно. Тя искаше да обоснове със солидни познания онова, което й се струваше най-ценно, а не само да си дава вид, че приема правила, които никога не се прилагат. Духовната й жажда се подклаждаше от цялата й младежка страст. Брачният съюз, който най-силно я привличаше, бе този, който би я освободил от оковите на собственото й невежество и би й дал свободата да се подчини по собствена воля на водач, който да я поведе по най-възвишени пътеки.

„Тогава ще изуча всичко — си каза тя, като продължаваше да върви бързо по пътя за ездачи през гората. — Мой дълг ще е да се образовам, за да мога по-добре да му помагам във великите дела. В живота ни няма да има нищо делнично. Ежедневието ни ще е изпълнено с величави задачи. Все едно да се омъжа за Паскал. Ще се науча да гледам истината в светлината, в която са я виждали великите умове. И когато съзрея, ще знам какво да правя — ще се науча по какъв начин е възможно да се живее благородно… тук… в Англия. Сега се чувствам неуверена как да извършвам добри дела — все едно съм мисионер сред народ, чийто език не разбирам… но не и относно строежа на новите къщи… за това нямам никакви съмнения. О, надявам се, че ще успея да осигуря добри жилища и за хората в Лоуик! Ще направя много чертежи в свободното си време.“

Доротия внезапно се възпря и се укори за самонадеяния начин, по който планира още неясни събития, но не й се наложи да променя рязко насоката на размишленията си, защото внезапно на завоя пред нея се появи препускащ ездач. Добре гледаният дорест кон и двата красиви сетера не оставиха и следа от съмнение, че ездачът е сър Джеймс Четам. Щом съзря Доротия, той веднага скочи от коня и след като предаде юздите на коняря си отзад, се отправи към нея с нещо бяло в ръце, което предизвикваше бурния лай на двата сетера.

— Прекрасно е, че ви срещнах, мис Брук — заговори той и повдигна шапка, под която се показа лъскавата му руса коса на вълни. — Така си спестих нетърпението час по-скоро да ви доставя удоволствие.

Мис Брук се подразни от натрапеното му присъствие. Този любезен баронет, безспорно подходящ съпруг за Силия, прекаляваше в усилията си да предразположи по-голямата сестра. Дори един бъдещ зет може да ви се стори твърде досаден, щом непрестанно си въобразява, че помежду ви има чудесно разбирателство, и непрекъснато се съгласява с вас дори и когато му противоречите. Предположението, че той е допуснал грешката да ухажва именно нея, още не й бе хрумнало. Цялата й духовна енергия бе насочена към мисли от съвсем друг порядък. Но в настоящия миг той очевидно бе натрапник и видът на пухкавите му ръце не й се понрави. Беше се силно изчервила от раздразнение и с известна високомерност отвърна на поздрава му.

Сър Джеймс изтълкува изчервяването й по най-благоприятния за себе си начин и си помисли, че мис Брук никога не е изглеждала толкова прекрасна.

— Нося един малък просител — заговори той, — или по-точно казано, донесъл съм го да проверя дали ще бъде посрещнат с одобрение, преди да изложа молбата си.

И той показа какво държи в ръце — малко бяло кученце малтийска порода, най-своенравната прищявка на природата.

— Става ми мъчно, като видя как тези нещастни създания се отглеждат единствено за домашни любимци — сряза го Доротия, като изложи мнение, възникнало в момента (както често се случва) под въздействие на раздразнението й.

— О, нима! — удиви се сър Джеймс, пристъпвайки до нея.

— Смятам, че ласките, които получават, изобщо не ги правят щастливи. Те са толкова безпомощни и беззащитни. Една невестулка или полска мишка е много по-интересна, защото сама си осигурява прехраната. Иска ми се да вярвам, че животните край нас имат души, подобни на нашите, и или водят свой собствен живот, или са наши спътници като Мънк например. А създания като това тук са направо паразити.

— Приятно ми е да чуя, че не ги харесвате — отговори прелюбезният сър Джеймс. — Аз самият никога няма да ги отглеждам, но дамите обикновено обичат подобни кученца. Хайде, Джон, вземи го, моля те!

Неприятното кутре със също такива неприятни очички и черно носле бе своевременно отстранено, след като мис Брук реши, че то изобщо не е трябвало да се ражда. Ала все пак тя намери за нужно да поясни:

— Не бива да смятате обаче, че и Силия мисли така. Според мене тя харесва тези малки любимци. Преди време имаше едно кученце порода „Териер“, което много обичаше. А аз все се притеснявах, защото ме беше страх да не го настъпя. Доста късогледа съм.

— Вие имате определено мнение за всяко нещо, мис Брук, и то е винаги точно.

Как би могло да се отговори на подобен глупав комплимент!

— Знаете ли, много ви завиждам за това — добави сър Джеймс, като пристъпваше с бързото темпо, наложено от Доротия.

— Не разбирам какво точно имате предвид.

— Способността ви да си съставяте мнение! Аз съумявам да си съставя мнение за хората. Усещам кога харесвам хората. Но относно други неща, нали разбирате, се затруднявам да реша. Защото в даден спор чувам убедителни доводи и от двете страни.

— Или само изглеждат убедителни. Вероятно невинаги правите разлика между разумното и неразумното.

Доротия усети, че прекалява с грубостта си.

— Точно така! — възкликна сър Джеймс. — Вие обаче сякаш имате способността да правите тази разлика.

— Напротив, често не успявам. Поради невежеството си. И все пак съществуват верни отговори, но аз не съм способна да ги намеря.

— По моя преценка малцина ги намират толкова точно. Знаете ли, Лъвгуд ми разказа вчера, че вие сте предложили най-хубавия план за къщи на света… невероятно добър за такава млада дама, рече той. Проявили сте направо гениалност, така се изрази. Каза ми още, че сте искали мистър Брук да застрои квартал с нови къщи, но според Лъвгуд малко вероятно било чичо ви да се съгласи. Знаете ли, това е едно от нещата, които бих искал да направя… имам предвид в моите земи. За мене ще е удоволствие да осъществя плана ви, ако ми го покажете. Разбира се, той ще глътне много пари, затова хората го отхвърлят. Арендаторите не биха могли да изплатят вложените суми с наема си. Но в края на краищата си струва да се направи.

— Струва си да се направи ли? Така е наистина! — възкликна възторжено Доротия, напълно забравила предишното си леко раздразнение. — Според мене заслужаваме да бъдем изгонени с камшик от красивите си богати домове… всички ние, които позволяваме арендаторите ни да живеят в подобни кочини, каквито виждаме наоколо. Животът им би могъл да е по-добър и от нашия, ако имаха свестни къщи, подобаващи за човешки същества, от които очакваме работа и признателност.

— Ще ми покажете ли плана си?

— Да, разбира се. Смея да кажа, че е доста нескопосан. Разучих обаче всички чертежи на къщи в книгата на Лудън и избрах най-подходящите. О, какво щастие би било да дадем пример в нашето графство! Вместо да слагаме просяка Лазар^[36] пред портата, ще изхвърлим всички кочини извън портата.

Сега Доротия изпадна в най-добро разположение на духа си. Какво чудо наистина! Сър Джеймс в ролята си на зет да построи мострени къщи в земите си, а след него да се построят и други в Лоуик, след което все повече хора на други места да последват примера им — о, сякаш духът на самия Оберлин^[37] се бе извисил над енориите, за да направи живота на бедните красив!

Сър Джеймс разгледа всички планове и си тръгна с един, за да го обсъди с Лъвгуд. Тръгна си и с чувство на задоволство, че се е издигнал в очите на мис Брук. Кученцето не бе предложено на Силия, един пропуск, който по-късно Доротия отбеляза с учудване, но укори себе си за това. Тя просто бе наложила своето на сър Джеймс. Но в края на краищата беше истинско облекчение, че в краката й няма да се мотае кученце, което да настъпва.

Силия бе там, когато се обсъждаха плановете, и забеляза заблудата на сър Джеймс. „Той си мисли, че Додо се интересува от него, а тя се интересува само от плановете си. И все пак не съм сигурна дали би го отхвърлила, ако прецени, че той ще й даде пълната свобода да осъществява идеите си. Колко зле би се чувствал сър Джеймс тогава! Не понасям идеите.“

Тази непоносимост доставяше тайно задоволство на Силия. Не се осмеляваше да я изрази недвусмислено пред сестра си, защото това би означавало открито да покаже, че по един или друг начин е скарана с благородството. Но при благоприятни случаи косвено подсказваше на Доротия неодобрителната си нагласа и отрезвяваше възторжените й излияния, като й заявяваше, че хората само я гледат слисано, вместо да я слушат. Силия не беше импулсивна — тя умееше да изчаква удобния момент и винаги изразяваше мнението си с тих, равен, ясен тон. Когато някой заговореше прекалено разпалено и натъртено, тя само се вглеждаше в лицето и чертите му. Трудно й беше да разбере как един добре възпитан човек може така смешно да зяпа с уста и да подпява при говоренето.

Бяха изминали само няколко дни, когато мистър Късобан отново ги посети една сутрин, и съответно бе поканен да вечеря и да преспи в имението им следващата седмица. Това даде възможност на Доротия да проведе три разговора с него и да се увери, че първите й впечатления са били верни. Той бе точно такъв, какъвто си го бе представяла — почти всичко казано от него беше истински бисер, едва ли не надпис в музей, който разкрива съкровищата на древността. Очевидно бе, че посещенията му са заради нея, и това усещане още повече разпалваше въображението и вярата й в духовната му извисеност. Този учен мъж благоволяваше да прояви интерес към една незряла девойка, да отдели време да поговори с нея, без да й прави глупави комплименти, а просто за да обмени мисли или понякога да й даде разумни наставления. Какво прекрасно общуване! Сякаш мистър Късобан изобщо не съзнаваше грижите на ежедневието и никога не разговаряше за делнични неща като простосмъртните мъже — подобен разговор би бил неприятен като сух хляб с миризма на мухъл. Говореше само за това, което го вълнува, или пък мълчеше и се кланяше с печална вежливост. Доротия долавяше в поведението му очарователна естественост и религиозно въздържане от всякаква изкуствена приповдигнатост, при която зад привидно духовното прозира стремеж за самоизтъкване. Оценяваше както благоговейно религиозната му извисеност, така и интелекта и поразителната му начетеност. Той приемаше благосклонно проявите й на набожност, като често ги подкрепяше с подходящи цитати. Позволи си да признае, че на младини е изживял някои духовни трусове. Накратко казано, Доротия усети, че в негово лице може да разчита на разбиране, съчувствие и напътствие. Само в едно нещо — едно-единствено нещо, което най-много я вълнуваше — изпита разочарование. Мистър Късобан очевидно не прояви интерес към строежа на къщите и изведнъж смени темата, като заговори за извънредно тясното пространство в жилищата на древните египтяни, сякаш да я накара да снижи изискванията си. След като си отиде, Доротия изпадна в мъчителен размисъл относно безразличието му. Ала съзнанието й заработи усилено, като привеждаше разни доводи — влиянието на различните климатични условия върху човешките потребности, всепризнатото бездушие на езическите деспоти и неща от този род. Дали пък да не изложи тези доводи пред мистър Късобан при следващото му посещение? Но като размисли, реши, че е самонадеяно да очаква от него да прояви интерес по този въпрос. Той не би се възпротивил на заниманията й с подобни неща в свободното й време, също както и другите жени се занимават с облеклото или ръкоделието си… не би й забранил, когато… Доротия много се засрами, щом усети в какви разсъждения се е впуснала. И все пак чичо й бе поканен да погостува няколко дни в Лоуик: дали пък поканата не дава основание да се смята, че мистър Късобан предпочита именно компанията на чичо й, независимо дали той му показва писания, или не?

Междувременно лекото й разочарование подсили радостта й от готовността на сър Джеймс Четам да се заеме със замислените подобрения. Той им бе много по-чест гост от мистър Късобан и Доротия престана да го намира за досаден, след като той прояви такава огромна отзивчивост — показа практически усет относно предварителните изчисления на Лъвгуд и беше очарователно сговорчив. Тя предложи първо да се построят нови къщи, където да се настанят две семейства, а старите им колиби да се съборят, за да се освободи място за нови строежи. Сър Джеймс възкликна: „Точно така!“, но тя вече много спокойно възприе възклицанието му.

Безспорно онези мъже, които рядко се озаряват от нови идеи, биха могли под мъдро женско ръководство да бъдат много полезни членове на обществото, стига да имат късмета да си изберат подходяща балдъза! Трудно е да се каже дали Доротия донякъде съзнателно не продължаваше да се прави на сляпа относно личния избор на сър Джеймс. Ала животът й сега бе изпълнен с надежди и дела: тя не само обмисляше бъдещи планове, но вземаше сериозни книги от библиотеката и изчиташе много неща (за да не проявява голямо невежество в разговорите си с Късобан), като от време на време си задаваше самокритичния въпрос дали твърде много не надценява скромните си занимания и дали те не предизвикват у нея самодоволство, което би било върховна проява на невежество и глупост.