Джордж Елиът
Мидълмарч (38)

Глава 37

Трижди е щастлива тази дева,

с твърда вяра и вярно сърце,

неизкушена от блясък вълшебен,

неизплашена от бурно море.

Тя пори вълните кат кораб

и се движи по правия път.

Не се плаши от вятър злокобен,

не я мами със слънце денят.

Такава вяра не отстъпва

пред хорска злоба, измамна хвалба.

Със свойта вяра непристъпна

не свежда тя нивга глава.

И с тази вяра праща нежен зов,

честит е мъжът с такава любов.

Спенсър^[171]

Сега, когато Джордж IV беше мъртъв, Парламентът — разпуснат, Уелингтън и Пийл — публично порицани^[172], а новият крал постоянно се извиняваше, мимоходом изразеното от мистър Винси колебание дали наближавали само общите избори, или всъщност краят на света загатваше за пълната несигурност в обществените нагласи, която се ширеше в провинцията по онова време. Че как би могло в мъждукащата светлина из затънтените краища на страната хорицата да знаят какво точно да подкрепят в хаотичните действия на министрите, представители на торите, които предлагат заимствани от либералите мерки, или пък да се ориентират в обърканите представи на аристократичните избиратели сред торите, склонни да подкрепят по-скоро либерали, отколкото приятели на нелоялните министри; как биха могли те да вникнат и в повика за незабавни промени с доста съмнително и неясно въздействие върху личните права на населението, като подкрепата на тези мерки от страна на твърде неприятни съседи ги правеше още по-подозрителни. Онези жители в Мидълмарч, които най-редовно си купуваха вестници, се озоваха в много странно положение. По време на вълненията около католическия въпрос доста хора се отказаха да купуват „Пайъниър“ (макар че мотото му с цитат от Чарлс Джеймс Фокс^[173] го определяше като извънредно прогресивен вестник), защото подкрепяше Пийл относно папистите, като по този начин загърбваше либерализма си с толерантно отношение към католицизма. Ала любителите на вестници бяха недоволни и от „Тръмпет“, който уж тръбеше срещу Рим, ала във всеобщия обществен хаос (никой не бе наясно кой кого ще подкрепи) това тръбене бе твърде слабо.

Според една забележителна статия в „Пайъниър“ бе настъпило времето, когато крещящите нужди на страната налагали да се преодолее онази безучастност към обществения живот от страна на издигнатите люде, чиито умове (в резултат на дългия опит) съчетавали широта на мисленето с пълна съсредоточеност, решителност в действията с голяма толерантност, трезва разсъдливост с кипяща енергия — с други думи, все качества, които, както ни учи печалната история на човечеството, поначало трудно съжителстват под един покрив.

Мистър Хакбът, чиято плавна реч по онова време стигаше по-надалече от всякога, като предизвикваше голямо недоумение относно крайната цел, бе чут да казва в кантората на мистър Холи, че въпросната статия „произтичала“ от Брук в Типтън и че същият този Брук бил тайно закупил „Пайъниър“ преди няколко месеца.

— Тази работа нещо намирисва, а? — отсече мистър Холи. — Сѐти се да се прави на голяма клечка, след като толкова дълго се спотайва в черупката като костенурка. Още по-зле за него. От доста време го държа под око. Сега хубавичко ще му смачкат фасона. Той е ужасно некадърен земевладелец. Къде си пъха носа един стар благородник, като се подмазва на разни ми ти долни тъмносини^[174] нехранимайковци? А що се отнася до вестника, надявам се, че сам ще почне да го списва. Тогава ще си струва да си даваме парите.

— Както дочувам, намерил си е някакъв блестящ младеж за редактор, който можел да пише уводни статии на много висок стил, почти като в лондонски вестник. Изобщо възнамерявали много да хвалят предлаганите реформи.

— Нека Брук първо да си реформира получаваната рента. Той е проклет стар скъперник и сградите под аренда в имението му са съвсем разнебитени. Предполагам, че този младеж е някой безделник от Лондон.

— Казвал се Ладисло. Разправят, че имал чужд произход.

— Знам ги тия — отсече мистър Холи. — Сигурно е наемник. Първо ще започне да тръби за правата на човека, а накрая ще утрепе някоя мома. От тоз дол дренки ще да е.

— Навярно разбираш, Холи, че се носят неверни слухове — заяви мистър Хакбът, предусетил политически разногласия със семейния си адвокат. — Аз никога не бих възприел крайните възгледи… всъщност аз подкрепям Хъскинсън^[175]… ала не мога да си затворя очите пред очевидното обстоятелство, че оскъдното представяне в Парламента на големите градове…

— По дяволите големите градове! — възкликна мистър Холи, който не обичаше дългите речи. — Знам предостатъчно как протичат изборите в Мидълмарч. Ако щат още утре да отпишат всяка малка паланка и да отворят пътя пред никнещите като гъби градове в кралството… само ще увеличат сумите за влизане в Парламента. Имам точни данни за тези неща.

Отвращението на мистър Холи при мисълта, че редакторът на „Пайъниър“ е наемник, а Брук развива политическа дейност — сякаш някоя ленива костенурка е подала главичка с твърдото намерение да се развихри, — изобщо не можеше да се мери с яростта, обзела някои родственици на мистър Брук. Новината се разнесе постепенно също като евентуалното разкритие, че съседът ти се е захванал с някакво неприятно производство, което непрестанно ще кипи под носа ти без всякакво съдебно ограничение. Всъщност вестникът „Пайъниър“ бе тайно закупен още преди пристигането на Уил Ладисло — тази дългоочаквана благоприятна възможност се бе открила поради готовността на собственика да се отърве от скъпа, но не и доходоносна собственост. В промеждутъка от време след изпращането на поканата си за гостуване някогашните намерения на мистър Брук да формира общественото мнение с възгледите си — те се бяха породили в съзнанието му още през младежките му години, но поради най-различни препятствия бяха останали само в зародиш — сега тайно покълнаха.

Събитията се ускориха и поради възхитата на господина от госта, който надмина и най-големите му очаквания. Защото се оказа, че Уил е не само съвсем наясно с всички онези артистични и литературни тънкости, с които мистър Брук се бе занимавал някога, но прояви и възхитителна готовност да долови най-важните страни в политическата обстановка, както и да ги разглежда с невероятна духовна широта, която, подпомогната от добрата памет, намира точна словесна форма чрез съответните цитати и въздействащото изложение.

— Струва ми се, че той е нещо като Шели, нали разбираш? — заяви мистър Брук, като се възползва от случая, за да достави удоволствие на мистър Късобан. — Нямам предвид някои неприятни страни… като разпуснатост, атеизъм или неща от този род, нали разбираш… убеден съм, че сърцето на Ладисло е съвсем на място… всъщност ние двамата разговаряхме снощи надълго и нашироко. Но е изпълнен със същия възторжен копнеж за свобода, за простор, за разбиване на всякакви окови… нещо наистина прекрасно, когато е под надзор… под надзор, нали разбираш? Смятам, че ще успея да го вкарам в правия път. И това, че е твой роднина, Късобан, ме прави още по-щастлив.

Макар останалата част на речта да не разкри какво точно има предвид мистър Брук под „прав път“, дълбоко в душата си мистър Късобан се надяваше това да е някакво занимание далече от Лоуик. Бе изпитвал антипатия към Уил, когато му помагаше материално, а сега тази антипатия се засили още повече поради отказа на Уил да зависи от издръжката на родственика си. Така става с нас, хората, когато се измъчваме от смътна ревност: ако способностите ни се свеждат най-вече до трудолюбие, подозираме, че всеки братовчед, вкусил от нектара на живота (срещу чийто начин на живот имаме сериозни възражения), вероятно изпитва тайно презрение към нас, и ако някой искрено му се възхити, всъщност отправя косвени укори към самите нас. И тъй като дълбоко в душата си сме все пак почтени хора, не слизаме до низостта да му навредим — тъкмо обратното, великодушно удовлетворяваме всичките му искания, предявени към нас. Така че като теглим чекове за неговата издръжка, в действителност проявяваме надмощието си, което той би трябвало да признае, а на нас то носи само известно удовлетворение в огорчението ни. Ала сега по един твърде рязък, своенравен начин мистър Късобан бе лишен от това усещане за надмощие, останало единствено като спомен. Очевидното му неблагоразположение към Уил не произтичаше от обичайната ревност на застарелия съпруг, а бе нещо много по-дълбоко, подхранвано от стремежите и разочарованията му през целия живот. Но сега Доротия, вече влязла трайно в живота му… същата тази Доротия, младата съпруга с неприятната склонност да отправя укори, съвсем естествено засили тази горчивина, която досега бе твърде смътна.

От своя страна Уил Ладисло чувстваше как собствената му антипатия нараства за сметка на благодарността и посвети доста време на размисли в опитите си да оправдае тази антипатия. Късобан го мразеше — младежът отлично съзнаваше това. Още с влизането си в гостната последния път забеляза явната суровост в устните и отровната неприязън в погледа му, които бяха достатъчен повод да му обяви война въпреки цялата предишна издръжка. Наистина, бе извънредно задължен на Късобан в миналото, но бракът му с тази жена вече отменяше всякакви задължения. Въпросът се свеждаше до дилемата дали благодарността, произтекла от направеното за самия тебе, не трябва сега да отстъпи пред надигналото се възмущение от това, как се отнасят с друг човек. А Късобан очевидно бе ощетил Доротия с женитбата си за нея. Един мъж е длъжен отлично да познава себе си и ако сам е решил да се рови в някоя пещера, пълна с изсъхнали кости, не би трябвало да примамва и някоя девойка в душната си бърлога. „Това е най-страховитата саможертва на една девица“, каза си Уил, като съвсем ясно си представи вътрешните терзания на Доротия, сякаш чу хор от жаловити ридания. Ала занапред той никога не ще я изпуска от очи. Ще бди непрекъснато над нея — дори да се откаже от всичко останало в живота, няма да престане да бди над нея, а тя трябва да знае, че може да разчита на един верен роб в този свят. Уил притежаваше — да си послужим с фразата на сър Томас Браун^[176] — „страстна непоклатимост“ в решенията си спрямо другите и себе си. Всъщност простичката истина бе, че нищо друго не го въодушевяваше така силно, както присъствието на Доротия.

Към него обаче не се отправяха каквито и да е официалности и всъщност Уил нито веднъж не бе поканен да посети Лоуик. Ала мистър Брук, убеден, че върши всичко необходимо, за което Късобан, горкият човек, няма време дори и да помисли, вече няколко пъти бе уредил посещението на Ладисло в Лоуик (като междувременно никога не пропускаше възможността да представя навсякъде младежа като „млад родственик на Късобан“). И макар Уил никога да не бе оставал насаме с Доротия, разменените думи помежду им бяха достатъчни, за да се възобнови първоначалното й усещане за непринудено разбирателство с човек, по-умен от нея, но сякаш склонен да се поддаде на въздействието й. Преди женитбата горкичката Доротия никога не бе долавяла у други хора интерес към това, което най-силно я вълнуваше. И както вече знаем, не бе изпитала и онова голямо удовлетворение от извисените напътствия на съпруга си, което бе очаквала. Ако някой път заговореше на мистър Късобан с голямо въодушевление, той я изслушваше извънредно търпеливо, сякаш съпругата му повтаряше латински цитати, познати му от най-ранна възраст. А понякога сухо отбелязваше кои други секти или личности са изразявали подобни идеи, като че ли искаше да подчертае, че изложените съждения са широко известни. В други случаи направо й заявяваше, че греши, и с най-различни доводи утвърждаваше това, което тя току-що бе подложила на съмнение с въпроса си.

Ала сякаш Уил Ладисло винаги долавяше по-голяма дълбочина в думите й, отколкото самата тя. Доротия съвсем не бе суетна, но изпитваше пламенната женска потребност да оказва благотворно въздействие, като радва околните. И затова всяка случайна среща с Уил бе за нея като слънчев лъч, проникнал през тесен процеп в стените на затвора и създал й усещане за лазурен простор. И тази нейна радост започна да изтласква назад първоначалното й безпокойство как съпругът й ще възприеме появата на Уил като гост на чичо й. Но по този въпрос мистър Късобан не отрони и дума.

Уил обаче искаше да разговаря с Доротия насаме и се дразнеше, че не му се удава случай. Колкото и бегло да е било земното съприкосновение между Данте и Беатриче или между Петрарка и Лаура, времето променя съотношението между съставките и в по-късните епохи се предпочита да има по-малко сонети и повече разговори. Дълбоката потребност е донякъде оправдание за прилагането на хитрости, но страхът да не би Доротия да се засегне, налагаше ограничения и върху хитростите. Най-накрая Уил реши, че иска да направи скица на Лоуик от точно определено място. И една сутрин, когато мистър Брук потегляше с каретата към Лоуик на път за главния град в графството, Уил помоли да го оставят в Лоуик със скицника и със сгъваемото му столче и без изобщо да се обажда в имението, се настани да рисува на такова място, където би могъл случайно да срещне Доротия по време на разходка — добре знаеше, че тя обикновено се разхожда по един час всяка сутрин.

За жалост, хитрината се провали поради времето. Изведнъж облаците се сгъстиха с вероломна бързина и рукна дъжд, така че Уил бе принуден да потърси подслон в имението. По силата на роднинската си връзка той възнамеряваше да влезе в гостната и да постои там, без да обявява пристигането си. А когато срещна в антрето стария си познайник иконома, му каза:

— Не споменавай за присъствието ми, Прат, ще постоя тук до обяд. Знам, че мистър Късобан не обича да го безпокоят, когато е в библиотеката.

— Господарят не е тук, сър, в библиотеката е само мисис Късобан. По-добре да я уведомя за посещението ви — отговори Прат, червендалест мъж, склонен да разговаря оживено с Тантрип, като често споделяше опасението й, че на господарката им вероятно й е много скучно.

— О, добре! Този проклет дъжд ми попречи да направя скицата си — отговори Уил, почувствал се толкова щастлив, че никак не се затрудни да си придаде вид на равнодушен.

Само след миг той вече бе в библиотеката, а Доротия се изправи да го посрещне с непринудената си сърдечна усмивка.

— Мистър Късобан отиде при архиепископа — веднага обясни тя. — Не знам дали ще се върне преди вечеря. Не беше сигурен колко ще се забави там. Нещо важно ли имате да му съобщите?

— О, не. Дойдох да направя скица, но дъждът ме принуди да вляза вътре. Иначе не бих ви обезпокоил. Предполагах, че мистър Късобан е тук, а добре знам, че той не обича да прекъсват заниманията му по това време.

— Значи, трябва да съм благодарна на дъжда. Радвам се да ви видя — Доротия изрече тези най-прости думи с непосредствената чистосърдечност на нещастно дете, внезапно посетено в пансион.

— Всъщност дойдох с надеждата да ви срещна случайно — отговори Уил, подтикнат от необясним порив да бъде непринуден като нея. Дори не се поспря да се запита, а защо пък не? — Исках да разговаряме за различни неща като в Рим. Винаги е по-различно в присъствието на други хора.

— Така е — бодро изрази съгласието си Доротия. — Заповядайте.

Тя се настани на тъмно диванче с подвързани в кафяво книги зад гърба си — в скромната си рокля от тънък бял вълнен плат, без каквито и да е бижута освен венчалната халка, тя като че ли бе поела обет да бъде напълно различна от всички жени. Уил седна насреща й на близо два метра разстояние, а светлината от прозореца озари лъскавите му къдрици, изящния му леко навъсен профил, както и волевата извивка на устните и брадичката му. Двамата се погледнаха така, сякаш бяха цветя, току-що разтворили чашки. За миг Доротия забрави за странната неприязън на съпруга си към Уил. Да говори открито пред единствения човек, готов да я изслуша, бе като глътка кладенчова вода за пресъхналите й устни. В обзелото я униние чувството й за топла утеха, усетено някога в Рим, сега придоби особено очарование.

— Често съм си мислела, че бих искала отново да си поговорим — мигновено заяви тя. — Струва ми се странно колко много неща ви казах тогава.

— Помня всяка ваша дума — отговори Уил, изпълнен с неизразимото усещане в душата си, че пред очите му седи създание, достойно за най-възвишена любов. Смятам, че и в този миг чувствата му бяха възвишени, защото всички ние, простосмъртните хора, изживяваме божествени мигове, когато поради съвършенството на любимия човек усетим пълно удовлетворение от любовта.

— Постарах се да науча доста неща след престоя ни в Рим — сподели Доротия. — Сега вече мога да чета малко латински и започвам съвсем мъничко да разбирам и гръцки. А и по-добре помагам на мистър Късобан. Намирам му необходимите текстове и се старая по всякакъв начин да щадя зрението му. Но е много трудно да си образован. Струва ми се, че хората извънредно се изтощават в усилията си да достигнат до велики идеи и накрая не могат да им се порадват заради натрупаната умора.

— Ако един мъж наистина е способен на велики идеи, твърде вероятно е да стигне до тях, преди да се е превърнал в грохнал старец — отговори Уил със светкавична бързина. Ала с изострените си сетива Доротия схващаше не по-бавно от него, така че като видя как лицето й внезапно помръкна, той веднага добави: — Но съвсем вярно е, че и най-извисените умове понякога се изтощават, докато стигнат до идеите си.

— Разбирам уточнението — каза Доротия. — Лошо се изразих. Исках да кажа, че тези, които имат велики идеи, много се уморяват, докато ги реализират на практика. Мислех по този въпрос още когато бях съвсем малко момиченце. И винаги съм смятала, че ще мога да придам смисъл на живота си, като помогна на някого, посветен на велики дела, за да облекча бремето му.

Доротия сподели тази подробност от автобиографията си, без изобщо да съзнава какво признание прави в този миг. Досега не бе споменавала нищичко пред Уил, което би могло да хвърли светлина върху същността на брака й. Той овладя трепването си и поради потиснатото мускулно движение си представи със засилена неприязън гледката как красиви устни целуват черепи на светци или други изсъхнали свети мощи. Но трябваше много да внимава да не издаде с думи споходилата го представа.

— Но вие много лесно може да се забравите в оказването на подобна помощ — заговори той — и да се докарате до пълно изтощение. Не се ли затваряте прекалено много? Вече изглеждате доста по-бледа. Би било добре за мистър Късобан да си наеме секретар. Не е трудно да намери човек, който да върши половината му работа. Това извънредно ще го облекчи, а вие ще му помагате в по-леките задачи.

— Как може да допуснете подобно нещо? — възкликна Доротия със силен укор в гласа. — Че какво щастие бих могла да изпитвам аз тогава, ако не му помагам в работата? Какво друго бих могла да правя? Лоуик не се нуждае от благотворителни дейности. Единственото нещо, което искам, е да му помагам повече. А той е против всякакви секретари. Моля ви повече да не споменавате за подобни неща.

— Разбира се, че няма да го правя, след като знам какво точно чувствате. Но дочух мистър Брук и сър Джеймс Четам също да изразяват такова мнение.

— Така е — съгласи се Доротия, — но те нищичко не разбират… очакват от мене само да яздя по-често, да подреждам градината, като добавя нови оранжерии, за да запълвам времето си. Надявах се вие да разберете, че човек може да изпитва други потребности — добави тя с известно огорчение, — а освен това мистър Късобан не иска и да чуе за секретар.

— Имам оправдание за грешката си — заяви Уил. — Преди време често чувах мистър Късобан да говори така, сякаш иска да има секретар. Дори е предлагал и на мене да се заема с тази работа. Но аз се оказах… неподходящ за подобна дейност.

В случая Доротия се помъчи да изтъкне основателна причина за очевидната неприязън на съпруга си и с шеговита усмивка подхвърли:

— Но вие не сте особено усърден в работата.

— Така е — призна Уил и тръсна глава назад като необуздан кон. А после, подтикнат от някогашния си демоничен гняв да пооскубе за пореден път проядената от молци слава на нещастния мистър Късобан, добави: — А след това забелязах, че на мистър Късобан никак не му е приятно друг да има поглед върху работата му и да е наясно точно какво прави. Той е извънредно колеблив… твърде несигурен в себе си. Аз може и да не струвам кой знае колко, но той всъщност изпитва неприязън към мене за това, че не споделям възгледите му.

Уил не бе лишен от желанието да е неизменно великодушен, ала собственият ни език е малък издайник, който често изпреварва изпълнението и на най-благородните ни намерения. В случая бе направо непоносимо за младежа Доротия да не знае каква е истинската причина за дълбоката неприязън на Късобан към него. Ала след като я изрече на глас, се обезпокои за въздействието на думите му върху нея.

А Доротия потъна в странно мълчание — за разлика от подобен случай в Рим, този път не изрази мигновено обзелото я дълбоко възмущение. И имаше сериозни основания за това поведение. Вече не се бореше да отхвърля фактите, а да се примири с ясното им осъзнаване. И сега, когато трезво виждаше провала на съпруга си, а вероятно и собственото му усещане за провал, тя сякаш се насочи към единственото спасение, когато дългът прераства в нежност. Би могла много по-строго да се отнесе към невъздържаната постъпка на Уил, ако ненавистта на мъжа й към него не бе вече пробудила у нея съчувствие към младежа. По-рано не можеше да си обясни тази неприязън, но сега ясно виждаше причината.

Доротия не продума нищичко известно време, свела замислен поглед надолу, а после заяви с някаква настойчивост в гласа:

— И все пак, що се отнася до самите действия на мистър Късобан, той е успявал да потисне своята неприязън към вас. А това е достойно за уважение.

— Така е, той прояви чувство на справедливост в семейните дела. Ужасно е, че баба ми е била лишена от наследство само поради това, че си е позволила mésalliance^[177], както му викат, макар че нищо друго не би могло да се каже за мъжа й освен това, че е бил полски изгнаник, който давал уроци, за да се изхранват.

— Бих искала да знам всичко за нея! — възкликна Доротия. — Чудя се как ли е понесла нищетата след охолния си живот. Чудя се дали е била щастлива със съпруга си. Знаете ли нещо повече за тях?

— Не. Само това, че дядо ми е бил голям патриот… умен човек… владеел е няколко чужди езика… бил е музикален… печелел прехраната си, като преподавал най-различни неща. И двамата са починали много рано. Не знам много повече и за баща си освен това, което майка ми е разказвала. Ала той е наследил музикалната дарба. Помня бавния му вървеж и дългите му слаби ръце. И особено ясно се е запечатал в съзнанието ми един ден, когато той лежеше болен, а аз бях много гладен, но имах само коматче хляб.

— Ах, колко различен живот от моя! — възкликна Доротия с нараснал интерес, стиснала ръце в скута си. — А аз винаги съм имала всичко в изобилие. Но разкажете ми за това… мистър Късобан не е могъл да знае за вас по онова време.

— Така е, но баща ми лично се е представил на мистър Късобан и споменатият ден бе всъщност последният ми гладен ден. Баща ми почина скоро след това, а ние двамата с майка ми после бяхме много добре осигурени. Мистър Късобан винаги е приемал като свой неизменен дълг да се грижи за нас поради огромната несправедливост спрямо сестрата на майка му. Но това, което ви разказвам, не е нещо ново за вас.

Дълбоко в душата си Уил усещаше, че изпитва желание да каже на Доротия нещо, което самият той бе осъзнал съвсем наскоро — а именно, че всъщност мистър Късобан не е направил нищо повече, освен да му изплати полагаем се дълг. Уил бе прекалено великодушен, за да приеме с лекота собствената си неблагодарност. Ала когато човек почне да разсъждава върху същината на благодарността, очертават се много начини да се освободиш от бремето й.

— Не е точно така — отговори Доротия. — Мистър Късобан винаги е отбягвал да говори за благородните си дела. — Тя не допусна, че великодушието на съпруга й би могло да се омаловажи, а мисълта за проявената от него справедливост в отношенията му с Уил Ладисло изцяло я обсеби. След като помълча за миг, добави: — Никога не ми е казвал, че е издържал и майка ви. Още ли е жива тя?

— Не, почина при злополука… при падане… преди четири години. Най-любопитното е, че майка ми също е избягала от къщи, но не за да се омъжи. Нищо не ми е разказвала за семейството си освен това, че е избягала, за да изкарва сама прехраната си… всъщност на сцената. Тя беше черноока жена, с дълги къдрици и сякаш изобщо не се променяше с възрастта. Както виждате, и от двете страни произхождам от бунтарски род — добави накрая Уил, като се усмихна лъчезарно на Доротия, а тя продължаваше да седи неподвижна, втренчила се пред себе си, сякаш бе някое невръстно дете, сблъскало се за пръв път в живота с житейска драма.

Ала лицето й изведнъж разцъфна в усмивка, когато каза:

— Предполагам това е оправданието ви, че самият вие сте доста бунтарски настроен. Имам предвид, що се отнася до желанията на мистър Късобан. Не забравяйте, че не сте изпълнили това, което той е смятал най-подходящо за вас. И ако изпитва някаква неприязън… преди малко споменахте за неговата неприязън… но аз бих казала, че ако е проявявал към вас някакво раздразнение, трябва да си припомните колко раним е станал поради прекомерните си изтощителни занимания. Вероятно — продължи тя със силно умолителен тон — чичо ми ви е разказал колко сериозно бе заболяването на мистър Късобан. Би било дребнаво от всички нас, които сме здрави и се справяме с нещата, да правим голям въпрос от дребните обиди от страна на тези, които са подложени на подобни тежки изпитания.

— Вие сега ми отворихте очите — каза Уил. — Вече никога няма да се оплаквам на тази тема.

В тона му се долови нежност, предизвикана от неизразимото чувство на възхищение, когато разбра — нещо, което Доротия изобщо не съзнаваше, — че тя се е издигнала до висотата на дълбоко съчувствие и преданост към съпруга си. Готов бе напълно да се преклони пред подобно съчувствие и преданост, стига тя да реши да ги пренасочи към самия него. — Вярно е, че понякога съм бил опърничав — продължи той, — но вече никога, доколкото съм способен на това, няма да извършвам или да казвам неприятни за вас неща.

— Много мило от ваша страна — отвърна Доротия с обичайната си открита усмивка. — В такъв случай ставам властелин в малко кралство, където аз ще кова законите. Ала вие много скоро ще напуснете сферата на моята воля, както предполагам. Много скоро ще ви омръзне да стоите в Грейндж.

— Исках да говоря с вас по този въпрос… една от причините, поради които желаех да ви срещна насаме. Мистър Брук ми предложи да се установя в този край. Той е закупил един от вестниците в Мидълмарч и настоява аз да го поема, а също и да му помагам в някои други неща.

— Това няма ли да ви принуди да се откажете от някои по-висши цели? — попита Доротия.

— Може би. Но винаги досега съм бил укоряван, че мисля за по-висшите цели и не се захващам с конкретна работа. А ето че в случая ми се предлага нещо съвсем определено. Ако вие не желаете да го приема, ще откажа. А иначе предпочитам да остана в този край, отколкото да замина надалече. Никъде другаде нямам близки.

— Много бих искала да останете — веднага заяви Доротия с познатите още от Рим непринуденост и откритост. В този миг не й хрумна никаква причина, поради която да не се съгласи.

— В такъв случай ще остана — заяви Ладисло, като тръсна глава назад, изправи се и се приближи до прозореца, сякаш да види дали дъждът е спрял.

В следващия миг обаче по силата на навик, който все повече се утвърждаваше у нея, Доротия се сети, че съпругът й мисли точно обратното, и сега тя силно се изчерви, притеснена от две неща едновременно — от една страна, бе дала съгласието си за нещо, срещу което съпругът й възразява, а от друга, в този миг неизбежно се налагаше да спомене за възражението му. Сега Уил бе извърнал лице и това доста я улесни, за да може да изрече следното:

— Ала моето мнение по този въпрос е без всякакво значение. Смятам, че трябва да се ръководите от препоръките на мистър Късобан. Не помислих за друго освен за това, какво чувствам аз, което всъщност няма нищо общо с повдигнатия въпрос. Но сега допускам, че мистър Късобан може и да намери това свое решение за неблагоразумно. Не бихте ли могли да изчакате малко и да поговорите с него?

— Днес не мога да го изчакам — каза Уил, вътрешно стреснат от мисълта да не би мистър Късобан да влезе внезапно. — Дъждът почти спря. Казах на мистър Брук да не ме търси тук. Бих изминал петте мили пеша. Ще прекося пасището Халзел и ще се порадвам на блесналата от дъжда трева. Харесвам такива неща.

Той се приближи до нея, за да се ръкуват набързо, изпълнен едновременно със силното желание, както и с колебанието да заяви: „Не казвайте нищо по този въпрос на мистър Късобан“. Не, не посмя, просто не можа да изрече тези думи. Да я помолиш да не бъде толкова чистосърдечна и пряма, е все едно да замъглиш с дъха си кристал, в който искаш да зърнеш светлината. А той изпитваше и друго опасение — да не би по някакъв начин и самият той да се „замъгли“ и завинаги да загуби сиянието си в нейните очи.

— Бих искала още да постоите — с печални нотки в гласа каза Доротия, като се изправи и протегна ръце. Тя също таеше нещо свое, което не искаше да изрази — очевидно Уил трябваше незабавно да поговори с мистър Късобан и да разбере желанията му, ала всеки подтик от нейна страна към подобно действие би могъл да се възприеме като властно нареждане.

И така, те си казаха само „довиждане“, след което Уил излезе навън и пое направо през полята, за да избегне опасността да срещне каретата на мистър Късобан, която обаче спря пред портата на имението чак в четири часа. Това бе неблагоприятен час за завръщане вкъщи — от една страна, прекалено рано е, за да може господинът да се стегне духом пред приближаващата се досада да се преоблече и приготви за вечеря, а от друга, е твърде късно да разтовари съзнанието си от всичките дневни лековати ритуали и задължения, като се потопи дълбоко в сериозните си занимания. В такива случаи мистър Късобан обикновено се отпускаше в някое кресло в библиотеката и притворил очи, позволяваше на Доротия да му почете от лондонските вестници. Днес обаче се отказа от подобно разтоварване, като отбеляза, че съзнанието му много се е претоварило през деня с най-различни подробности относно обществените събития. Ала когато Доротия го попита дали е уморен, той й отговори много по-бодро от друг път, като добави с обичайната си високопарност, на която никога не изневеряваше, дори и да не е с официални дрехи и вратовръзка:

— Имах днес голямото удоволствие да срещна някогашния си познат, доктор Спанинг, и да чуя похвали от човек, който също е извънредно достоен да бъде обсипван с похвали. Той се изказа много ласкаво за неотдавнашния ми трактат относно египетските загадки… като всъщност си послужи с хвалебствени епитети, които не ми подобава да повтарям.

След като изрази горното съждение, мистър Късобан се подпря на облегалката на креслото и заклати глава нагоре-надолу, като очевидно това мускулно движение заместваше обобщението на похвалите, които не му подобаваше да изрече.

— Много се радвам, че си имал подобно приятно преживяване — възкликна Доротия, доволна да види съпруга си не така уморен като друг път в този час на деня. — А аз преди малко съжалявах, че точно днес отсъстваш от къщи.

— Защо, скъпа моя? — запита мистър Късобан, като отново се облегна назад.

— Защото дойде мистър Ладисло. И спомена за предложение от страна на чичо ми, относно което искам да чуя мнението ти.

Тя много добре разбираше, че въпросът пряко засяга съпруга й. Дори и в неведението си относно обществените порядки Доротия смътно усещаше, че предложената на Уил служба не съответства на социалното му положение, така че безспорно мистър Късобан имаше пълното основание да очаква да се допитат до него. Той не отговори, а само се поклони.

— Както знаеш, чичо има най-различни идеи. Изглежда, че той е закупил един от вестниците в Мидълмарч и е помолил мистър Ладисло да остане да живее тук и да издава вестника от негово име, а също и да му помага в някои други неща.

Доротия наблюдаваше мъжа си, докато говореше, но той отначало премига, а после затвори очи, сякаш да ги предпази от светлината, а устните му бяха напрегнато свити.

— Какво е твоето мнение? — доста плахо попита тя след известно мълчание.

— Да не би мистър Ладисло специално да е дошъл да чуе моето мнение? — попита мистър Късобан, като отвори очи и хвърли пронизващ поглед към Доротия. Тя наистина се притесни от този въпрос, но придоби още по-сериозен вид, а погледът й стана решителен.

— Не — мигновено отговори тя. — Не каза, че е дошъл да чуе мнението ти. Но когато ми спомена за предложението, естествено, е очаквал да те уведомя по този въпрос.

Мистър Късобан продължаваше да мълчи.

— Аз се опасявах, че вероятно ще имаш подобно възражение. Но безспорно един млад и толкова талантлив човек може да е много полезен на чичо ми… може да му помага да върши благородни дела по далече по-въздействащ начин. А и мистър Ладисло иска да има постоянна работа. Както сам признава, винаги е бил обвиняван, че не се стреми към такова нещо. А той желае и да остане тук, защото никъде другаде нямал близки.

Доротия смяташе, че подобен довод би умилостивил съпруга й. Той обаче не продума ни дума повече по въпроса и отново заговори за доктор Спанинг и приема на архиепископа. Ала тя вече не съзираше светлина в тези му думи.

Без знанието на Доротия на следващата сутрин мистър Късобан изпрати следното писмо, което започваше с обръщението „Драги мистър Ладисло“ (винаги преди това го бе наричал просто „Уил“):

 

Мисис Късобан ме уведоми, че към вас е отправено предложение и че (според лаконично изразената догадка) то донякъде е прието от ваша страна, като това обстоятелство съответно води до трайното ви установяване в този град на определен пост, така че относно подобен въпрос с пълно право бих могъл да заявя, че ме засяга лично по такъв начин, за да е напълно естествено и законно да реагирам при сериозното накърняване на изконни чувства, ала възражението се превръща в истински дълг, когато се вземат предвид служебните ми задължения, и поради това съм принуден направо да заявя, че вашето приемане на гореспоменатото предложение би било крайно неприятно за мене. Вярвам, че основанието ми да упражня подобно вето в случая не би могло да се отрече от който и да е разумен човек, запознат с взаимоотношенията помежду ни, сиреч взаимоотношения, които, макар да са зачеркнати и забравени по силата на настоящата ви постъпка, не се анулират по същество от предхождащите ги събития. Тук обаче няма да се спирам подробно на нечии чужди преценки. Достатъчно е само да ви напомня, че са налице някои обществени порядки на благоприличие, които са сериозно препятствие за един сравнително близък мой родственик да се изложи по някакъв начин на хорските одумки, като заеме пост не само много по-нисък от моя обществен статус, но и в най-добрия случай пряко свързван с дилетантщината на абсолютните литературни и политически авантюристи. Във всеки случай несъобразяването с горното обстоятелство ще ви лиши от достъп до този дом. Ваш предан,

Едуард Късобан

 

А междувременно по най-невинен начин Доротия бе потънала в мисли за нещо съвсем друго и това й състояние още повече би огорчило съпруга й — бе се изпълнила със съчувствие, прераснало едва ли не в дълбоко вълнение, от разказа на Уил за родителите му, както и за баба му и дядо му. Сега тя обикновено прекарваше цялото си свободно време през деня в синия си, загадъчно блед будоар и удоволствието да стои там все повече нарастваше. Уж външно нищо не се бе променило в него, ала когато лятото постепенно превзе западните ливади отвъд алеята с брястовете, празната стая изведнъж се изпълни с всички онези спомени за духовен живот, които плуват из въздуха, подобно на облак от добри и лоши ангели, онези невидими, но все пак осезаеми превъплъщения на нашето душевно извисяване или падение. Доротия дотолкова бе свикнала трескаво да търси и да намира разрешение за трудностите, като се взира нагоре по алеята към арката от късни слънчеви лъчи, че самата гледка я изпълваше с въодушевление. Дори едва мержелеещият се елен сякаш я подканяше с поглед или безмълвно потвърждаваше: „Да, знаем това“. А окачените по стените изящни миниатюри се бяха превърнали в съпричастни същества, които вече не се тревожеха за земната си съдба, но още проявяваха интерес към хората. И особено загадъчната „леля Джулия“, за която винаги бе много трудно на Доротия да разпита съпруга си.

А сега, след разговора си с Уил, изникнаха множество съвсем нови представи за тази леля Джулия, която се падаше баба на Уил, така че самото присъствие на изящната миниатюра й помагаше да се съсредоточи също като присъствието на познат жив човек. Каква несправедливост — да лишиш една крехка девойка от семейна закрила и наследство само защото е избрала беден мъж за съпруг! Доротия, която от дете тормозеше възрастните с трудни въпроси за социалните порядки наоколо, си бе изработила ясна представа за историческите и политическите причини, поради които първородните синове имат повече права, а земите трябва да се завещават по строго установен ред. Тези причини, предизвиквали у нея известна доза благоговение, са може би по-основателни, отколкото тя си представяше, но в края на краищата въпросът се свеждаше до ненарушими роднински връзки. Ето например една дъщеря, чието дете — дори и при най-обикновеното подражателство на аристократичните институции от страна на хора с не по-големи претенции за аристократично потекло от някой пенсиониран продавач, сиреч хора, които имат само някоя морава и малка нива като „земя хранилница“ — би могло да се радва на повече права. Нима наследството е въпрос единствено на лична симпатия или е въпрос на лични дела? С цялата си душевна пламенност Доротия заставаше на страната на личните дела, така да се каже, на удовлетворяването на искания въз основа на собствени действия като женитба и създаване на деца.

Наистина е съвсем вярно, каза си тя, че мистър Късобан е длъжник на семейство Ладисло и че трябва да върне това, което им е било отнето. И сега си спомни за завещанието на съпруга си, направено по време на женитбата им, по силата на което по-голямата част от състоянието му се полагаше на нея, при условие че роди деца. Това трябва да се промени, и то час по-скоро. Точно сега, когато бе възникнал въпросът за бъдещата работа на Уил Ладисло, се удава подходящ случай за ново, правилно разрешаване на наследствените дела. Съпругът й — тя не се съмняваше в това с оглед на цялостното му досегашно поведение — ще прояви готовност за справедливо решение, ако го предложи тя: та нали точно в нейна полза бе станало незаслуженото бързо прехвърляне на по-голямата част от състоянието. С чувството си за справедливост мъжът й бе превъзмогвал и ще продължи и занапред да превъзмогва всякакво усещане, което би могло да се нарече неприязън. Тя подозираше, че мистър Късобан не одобрява плана на чичо й, и това обстоятелство правеше случая още по-подходящ за преразглеждане на наследствените дела, така че вместо да започне с празен джоб и да приеме първото изникнало предложение за работа, Уил ще се сдобие с полагаемия си доход, изплащан от съпруга й приживе, както и ще бъде осигурен след смъртта на мистър Късобан чрез незабавна промяна в завещанието. Тази представа за справедливи действия разтърси Доротия — сякаш внезапно я обля силна слънчева светлина и я събуди от предишната й заблуда и безучастното й неведение относно отношенията на съпруга й с околните. Причината, поради която Уил Ладисло бе отказал да получава издръжка от мистър Късобан, вече не й изглеждаше основателна. А самият мистър Късобан никога не е съвсем ясно осъзнавал какво точно се очаква от него. „Сега ще разбере! — зарече се Доротия. — В това се крие силата на характера му. А какво правим ние с парите си? Не харчим дори и половината от дохода си. Собствените ми пари не ми носят нищо друго освен гузна съвест.“

Доротия винаги бе изпитвала странно очарование от приписването на дялове от имуществото на нейно име, които неизменно й се струваха много големи. Както разбираме, тя е била сляпа за много неща, съвсем очевидни за другите — способна бе да блуждае не там, където трябва, както я бе предупредила Силия. И все пак слепотата й относно безинтересни за нея неща й позволяваше съвсем безопасно да прескача пропасти, където зрението, заострено от страха, би било напълно опасно.

Тези мисли, сякаш оживели сред уединяването в будоара, я бяха изцяло обсебили в деня, когато мистър Късобан изпрати писмото на Уил. Докато намери възможност да разкрие душата си пред съпруга си, струваше й се, че всяко дребно нещо й пречи. При неговия претоварен ум бе необходимо всички теми да се въвеждат много внимателно, а след болестта му не я напускаше страхът да не го разстрои. Ала когато младежката жар породи мисълта за някое незабавно дело, това дело сякаш придобива свой собствен живот и преодолява всякакви спънки. Денят протече доста мрачно, което съвсем не бе нещо необикновено, макар че мистър Късобан вероятно бе необикновено мълчалив. Ала все още предстояха среднощните часове, които можеха да предоставят възможност за разговор. Защото Доротия, още щом разбра за безсънието на съпруга си, усвои привичката да става, да запалва свещ и да му чете на глас, докато той отново заспи. А точно тази нощ самата тя изобщо не мигна, развълнувана от решението си. Както обикновено, той поспа няколко часа, а тя се привдигна безшумно и поседя в мрака около час, преди той да й каже:

— Доротия, щом си станала, не би ли запалила свещ?

— Не се ли чувстваш добре, скъпи? — попита първо тя и изпълни молбата му.

— Не, напротив. Но ще съм ти много благодарен, ако ми прочетеш няколко страници от Лоут^[178], щом си станала.

— Може ли вместо това да споделя нещо с тебе? — попита Доротия.

— Разбира се.

— Цял ден мисля за пари… за това, че винаги съм имала толкова много или поне съм имала изгледите да получа много.

— Така е по волята на провидението, скъпа моя Доротия.

— Но ако някой има извънредно много поради това, че други са били ощетени, смятам, че трябва да се вслушаме в божествения глас, който ни повелява да поправим злото.

— Какво по-точно, любов моя, имаш предвид с тези думи?

— Че ти си бил прекалено щедър с приписаното на мене… искам да кажа, с приписаното ми благосъстояние. А това ме натъжава.

— Защо? Аз нямам друг близък освен някои сравнително далечни родственици.

— Изведнъж се замислих за леля ти Джулия и как тя е живяла в нищета само защото се е омъжила за бедняк, в което е нямало нищо позорно, тъй като той не е бил недостоен човек. Знам, че поради тази причина ти си плащал за образованието на мистър Ладисло и си издържал майка му.

Доротия изчака малко да получи някакъв отговор, който да я насърчи да продължи по-нататък. Не получи никакъв и следващите й думи прозвучаха много отчетливо, защото бяха изречени сред пълно мълчание в мрака.

— Но, разбира се, трябва да разберем, че правото му на наследство е далече по-голямо и стига някъде до половината от благосъстоянието, което, както знам, си приписал на мене. И аз смятам, че при тези обстоятелства младежът трябва веднага да бъде осигурен финансово. Не е справедливо той да е притиснат от безпаричие, а ние да тънем в охолство. И ако храни някакви съмнения относно направеното предложение за работа, всякакви странични основания да я приеме ще отпаднат, когато получи полагаемия си дял и полагаемото си обществено положение.

— Вероятно мистър Ладисло ти е говорил по този въпрос, нали? — запита мистър Късобан с хаплива припряност, несвойствена за него.

— Съвсем не! — най-искрено отговори Доротия. — Как можеш да допуснеш подобно нещо, след като напоследък той отказа да получи и грош от тебе? Смятам, че не си справедлив към него, скъпи. Той само ми разказа накратко за родителите си, както и за баба си и дядо си. Ти си толкова великодушен, така справедлив… направил си всичко, което си смятал за редно. А аз не мога да мълча по този въпрос, защото аз съм човекът, който ще се облагодетелства, така да се каже, поради това, че не му е дадено достатъчно.

Последва голяма пауза, преди мистър Късобан да отговори, не така припряно като преди, но със същото хапливо натъртване.

— Доротия, любов моя, това не е първият случай, но ще е добре да е последният, когато изразяваш мнения за неща извън твоята компетентност. Няма да засягам въпроса доколко поведението, особено при роднински връзки, може да е предпоставка за отнемане правото за наследство. Ясно е, че не си достатъчно осведомена, за да схванеш тънкостите. Това, което искам да запомниш, е, че не приемам никакво преразглеждане на решенията си, а още по-малко диктат относно дела, които смятам за изконно и неотменимо свои собствени. Не е твоя работа да се намесваш в отношенията ми с мистър Ладисло, а още по-малко да го насърчаваш да прави изявления пред тебе, в които се отправя укор за делата ми.

Бедничката Доротия, обгърната с мрак, усети в себе си вихрушка от противоречиви чувства. Ужасът при мисълта, че силният гняв, обзел съпруга й, може да предизвика у него нов пристъп, би могъл да потисне всякакъв изблик на негодувание от нейна страна, дори у нея да нямаше никакви съмнения или угризения относно въпроса, дали няма нещо вярно в последното му обвинение. Заслушана в учестеното му дишане след избухването, тя седеше уплашена, нещастна, стаила в себе си ням зов за помощ, за да може да понесе този кошмарен живот, в който страхът потиска всяко желание за действие. Ала нищо друго не последва освен това, че и двамата дълго не заспаха, но не си казаха ни дума повече.

На другия ден мистър Късобан получи следния отговор от Уил Ладисло:

Скъпи мистър Късобан,

Проявих необходимото внимание към вчерашното ви писмо, но не бих могъл напълно да споделя вашия възглед за взаимоотношенията ни. Като признавам най-искрено великодушното ви поведение спрямо мене в миналото, аз все пак продължавам да смятам, че не е справедливо да бъда обвързван със задължения от такъв порядък, какъвто си представяте вие. Ако приемем, че е напълно естествено един благодетел да предявява искания, в своята същност тези искания трябва да се простират само донякъде, защото е възможно да влязат в противоречие с извънредно наложителни потребности. По този начин ветото на благодетеля може да наложи такива ограничения върху съществуванието, че съответното жестоко смазване да надмине по размери щедрото дарителство. Чисто и просто привеждам тук някои крайни примери. В настоящия случай не бих могъл да споделя вашия възглед за въздействието, което приемането ми на службата — безспорно недоходоносна, но не и непочтена — би оказало върху обществения ви статус, който според мене е твърде стабилен, за да се повлияе от подобно незначително обстоятелство. И макар да не допускам, че ще възникне промяна в отношенията ни (очевидно досега не е възниквала), която да отмени наложените ми от миналото задължения, трябва да ми простите, но не бих могъл да допусна тези задължения да ми пречат да използвам естественото си право да живея, където пожелая, и да се издържам с всяка законна служба, която сам си избера. С най-искрено съжаление, че се появяват разногласия във взаимоотношения, в които благодеянието е било единствено от ваша страна, аз оставам ваш предан длъжник,

Уил Ладисло

Сега бедничкият мистър Късобан почувства (а не трябва ли и ние, щом сме безпристрастни, да проявим малко съчувствие?), че няма друг човек на света с по-основателна причина от него да се изпълни с омерзение и подозрение. Младият Ладисло, сигурен бе в това, нарочно иска да го предизвиква и дразни, иска да спечели доверието на Доротия и да посее в съзнанието й непочтителност, дори отвращение към собствения й съпруг. Нужно бе да се намерят някакви скрити подбуди, за да се обясни внезапната промяна в поведението на Уил, довела до отхвърляне на издръжката от страна на мистър Късобан, както и до отказ от пътешествията. А предизвикателното му решение да се установи в това графство, като избере нещо напълно различно от предишните му предпочитания, каквито бяха кроежите на мистър Брук относно Мидълмарч, съвсем ясно показваха, че необявените подбуди на младежа имат някаква връзка с Доротия. Ала дори и за миг мистър Късобан не заподозря Доротия в двуличие — не хранеше подозрения към нея, но изпитваше твърдата увереност (чувство, почти толкова неприятно), че привичката й да си съставя мнение относно поведението на съпруга си върви ръка за ръка с проявяваната склонност да гледа благосклонно на Уил Ладисло и да се влияе от преценките му. Гордата сдържаност на мистър Късобан бе причината той никога да не узнае с абсолютна положителност доколко е прав в предположението, че първоначално самата Доротия е помолила чичо си да покани Уил вкъщи.

А сега, след като получи писмото на Уил, мистър Късобан трябваше да помисли за своя дълг. Никога не е било лесно да нарича всяко свое действие нещо друго освен дълг, но в случая противоречивите подбуди го тласнаха отново към колебанията.

Дали да не се обърне направо към мистър Брук и да не помоли този пакостлив господин да оттегли предложението си? Или пък да не се допита до сър Джеймс Четам и да поиска от него съдействие за отпор срещу една стъпка, която засяга цялото семейство? Мистър Късобан съзнаваше, че и в двата случая успехът и неуспехът са еднакво вероятни. Невъзможно бе да замесва името на Доротия в тази работа, а без някакъв стряскащ аргумент твърде вероятно е, след като изслуша всичко напълно одобрително, мистър Брук накрая да заяви: „Не се безпокой, Късобан! Бъди сигурен, младият Ладисло няма да те посрами. Бъди сигурен, избрал съм подходящия човек!“. Колкото до сър Джеймс Четам, мистър Късобан направо нервно потръпна при мисълта да разговаря с него по този въпрос, защото в отношенията помежду им никога не е имало искреност, а и джентълменът веднага би направил връзка с Доротия, дори без съпругът й да е споменал името й.

Бедничкият мистър Късобан дълбоко се съмняваше дали някой изобщо храни добри чувства към него, особено в ролята му на съпруг. Да издаде пред хората своята ревност, би означавало да потвърди (предполагаемите им) догадки за неговата непълноценност. Да им покаже с поведението си, че не намира брака особено блажено състояние на духа, би значело да оправдае (вероятното им) първоначално неодобрение. Това би било голяма грешка — все едно да разкрие пред Карп и пред всички от колежа Брейзноуз колко е изостанал в обобщенията върху труда си „Ключът към всички митологии“. През целия си живот мистър Късобан се бе старал дори пред себе си да не признава глождещата болка на съмнението и ревността. А колкото до най-съкровените му чувства и подозрения, там с пълна сила действаше наложената му привичка да проявява горда сдържаност.

И така, мистър Късобан потъна в гордо, горчиво мълчание. Ала той забрани на Уил да стъпва в Лоуик Манор, като дълбоко в себе си замисляше и други начини, за да ограничи действията му.