Джордж Елиът
Мидълмарч (64)

Глава 63

Малките неща са тъй големи за малкия човек.

Голдсмит^[260]

— Срещаш ли се често напоследък със своя научен феникс Лидгейт? — попита мистър Толър на едно от своите коледни празненства, като се обърна към мистър Феърбръдър отдясно.

— Съжалявам да призная, че не често — отговори пасторът, свикнал да отбива задевките на мистър Толър за доверието му в новите медицински теории. — Сега съм далече, а той е много зает.

— Наистина ли? Радвам се да чуя това — заяви д-р Минчин с любезно изненадан тон.

— Той посвещава много време на новата болница — добави мистър Феърбръдър, който имаше основание да продължи разговора. — Научавам това от съседката ми, мисис Късобан, която често ходи там. Тя казва, че Лидгейт е неуморим и постига извънредно много в здравното заведение на Булстроуд. Подготвя ново отделение, в случай че холерата стигне до нас.

— А също така подготвя и нови теории за лечение, които да изпробва върху пациентите, предполагам — добави мистър Толър.

— Хайде-хайде, Толър, бъди откровен — каза мистър Феърбръдър. — Прекалено си умен, за да не разбираш ползата от всяко смело начинание в медицината, както и във всичко останало. Що се отнася до холерата, никой от вас не е сигурен какво трябва да се направи. Ако един човек стигне твърде далече по един нов път, по-скоро вреди на себе си, отколкото на някой друг.

— Сигурен съм, че вие двамата с Ренч много сте му задължени — отбеляза д-р Минчин, като погледна към Толър, — защото той ви изпрати каймака от пациентите на Пийкок.

— Лидгейт живее доста охолно за един млад начинаещ лекар — заяви мистър Хари Толър, пивоварят. — Предполагам, че роднините на север му помагат.

— Надявам се да е така — рече мистър Чичли, — иначе нямаше да се ожени за онова приятно момиче, което всички ние харесвахме. По дяволите, човек има зъб на мъж, грабнал най-красивото момиче в града.

— Да, за бога! А също и най-доброто — добави мистър Стандиш.

— Приятелят ми Винси хич не одобри сватбата, знам това — отбеляза мистър Чичли. — Той няма доникъде да стигне. Не знам каква е заслугата на семейството по другата роднинска линия. — Мистър Чичли бе подчертано сдържан в изявленията си.

— О, не мисля, че Лидгейт някога е очаквал да се издържа с практиката на лекуващ лекар — каза мистър Толър с известен сарказъм и с това разговорът приключи.

Не за пръв път мистър Феърбръдър чуваше намеци, че разходите на Лидгейт са очевидно твърде високи, за да се покрият единствено от практиката му на лекуващ лекар, ала той смяташе за напълно вероятно Лидгейт с основание да има някакви очаквания, които да оправдаят големите харчове по време на сватбата и могат да предотвратят лошите последствия при евентуално разочарование от практиката на лекуващ лекар. Една вечер, когато свещеникът си направи труда да отиде специално в Мидълмарч, за да си побъбри с Лидгейт като преди, той забеляза у доктора известна превъзбуденост, нещо съвсем различно от обичайната му спокойна мълчаливост, от време на време нарушавана от енергично изразено становище. Сега Лидгейт не спираше да говори, докато двамата бяха в кабинета му, като излагаше аргументи „за“ и „против“ уместността на някои възгледи в биологията. Ала той не изразяваше или показваше конкретни достижения, белег за упорит всеотдаен труд, на които по-рано толкова държеше. Преди заявяваше, че в едно изследване трябва да има непрекъсната пулсация, че умът на учения трябва постоянно да се движи между човешкия хоризонт и хоризонта на обектива. Тази вечер сякаш говореше безспирно, за да потисне някакво вътрешно напрежение. Не след дълго те отидоха в гостната и там Лидгейт помоли Розамонд да им посвири, след което се отпусна мълчаливо на стола със странен блясък в очите. „Навярно взема някакви опиати — помисли си мистър Феърбръдър — заради лицева невралгия… или някакви други оплаквания.“

Ала на него не му и хрумна, че бракът на Лидгейт далече не е прекрасен. Като всички останали, той смяташе Розамонд за приятно, кротко създание, макар и винаги да я е намирал малко безинтересна, донякъде като визитна картичка на образцово девическо училище. А майка му не можеше да прости на Розамонд, че тя сякаш никога не забелязва присъствието на Хенриета Нобъл в стаята. „И все пак Лидгейт се влюби в нея — каза си свещеникът, — и тя вероятно отговаря на вкуса му.“

Мистър Феърбръдър съзнаваше, че Лидгейт е горд човек, но след като самият пастор не бе такъв и вероятно много малко се безпокоеше за личното си достойнство — освен да не го смятат за стиснат или глупав, — той не можеше да проумее защо Лидгейт се пази като от огън да не сподели и дума за личния си живот. Скоро след разговора в дома на мистър Толър пасторът научи нещо, което го накара по-настойчиво да търси възможност косвено да подскаже на Лидгейт, че ако изпитва нуждата да сподели някаква своя тревога, има приятел насреща си.

Такава възможност се удаде в дома на мистър Винси, където бе устроено новогодишно тържество и съответно мистър Феърбръдър бе настойчиво поканен с молбата да не изоставя старите си приятели още през първата година на издигането си, когато едновременно стана енорийски свещеник и пастор. А празненството бе много сърдечно — присъстваха и трите дами от семейство Феърбръдър, всички деца на мистър Винси бяха насядали около масата, а Фред бе убедил майка си, че ако не покани Мери Гарт, цялото семейство Феърбръдър ще се почувства обидено, защото Мери им беше добра приятелка. Мери пристигна и Фред бе много щастлив, макар че радостта му беше половинчата — задоволството, че майка му ще види колко високо е ценена Мери от главните гости на тържеството, помръкна от бодналата го ревност, когато мистър Феърбръдър се настани до нея. Преди Фред бе много по-уверен в собствените си достойнства, когато още не беше започнал да се тревожи, че Феърбръдър може да го измести, а този ужас сега не го напускаше. В пълния си блясък на разцъфнала матрона мисис Винси огледа с почуда дребната снага на Мери, твърдата й вълниста коса и лишеното й от руменина лице, като без какъвто и да е успех се опита да си представи, че харесва Мери в булчинска рокля или че приема внуци с чертите на Гартови. Както и да е, празненството бе извънредно весело, а Мери беше много щастлива, защото се радваше заради Фред, че близките му са по-мили с нея. Тя бе също доволна да им покаже колко високо я ценят онези, които в техните очи могат правилно да преценяват.

Мистър Феърбръдър забеляза, че Лидгейт изглежда отегчен, а мистър Винси съвсем рядко се обръща към зетя си. Розамонд бе съвършено изискана и спокойна и само много наблюдателният поглед, какъвто свещеникът не възнамеряваше да отправи към нея, би забелязал пълна липса на всякакъв интерес към присъствието на съпруга й, какъвто любящата жена с положителност проявява, дори и според етикета да стои далече от него. Когато Лидгейт се включваше в разговора, тя точно толкова поглеждаше към него, колкото някоя скулптура на Психея^[261], обърната в обратна посока, би могла да погледне. А когато той се завърна, след като бе повикан за час-два на посещение, тя сякаш не забеляза появата му, докато само преди осемнайсет месеца завръщането му би означавало всичко за нея — все едно да сложиш цифра пред много нули. Ала всъщност тя много внимателно се вслушваше в гласа на Лидгейт и се вглеждаше в движенията му. А изисканият й, добронамерен вид на пренебрежение бе обмислен ход, за да изрази съпротивата си срещу него, без да наруши благоприличието. Когато дамите отидоха в гостната, след като Лидгейт бе повикан на посещение по време на десерта, мисис Феърбръдър, случайно озовала се до Розамонд, заяви:

— Доста често се лишавате от присъствието на съпруга ви, мисис Лидгейт.

— Да, животът на един лекар е много напрегнат. Особено когато той е така отдаден на професията си като мистър Лидгейт — заяви Розамонд, без да седне, а после плавно се отдалечи след този изискан кратък отговор.

— Ужасно й е досадно, когато няма компания — отбеляза седналата до старата дама мисис Винси. — Това си мислех, когато Розамонд бе болна и аз стоях при нея. Нали виждате, мисис Феърбръдър, у нас е винаги много весело. Самата аз съм с весел нрав, а мистър Винси винаги иска да кипи живот край него. На това е свикнала и Розамонд. На нещо съвсем различно от съпруг, който излиза по никое време, без да знае кога ще се прибере, при това с много затворен и горделив характер според мене — нетактичната мисис Винси леко понижи глас в края на последното изречение. — А Розамонд винаги е била с благ нрав като ангел. Братята й често са я дразнили, но тя не е от тези, дето ще се разгневят. От пеленаче е все така кротка и блага. А с тази свежа кожа няма равна на себе си. Но всичките ми деца са с благ характер, слава богу!

Всеки лесно би повярвал на думите й само като видеше как мисис Винси бодро отмята панделките на бонето си и усмихнато поглежда към трите си малки дъщери, на възраст между седем и единайсет. Ала този усмихнат поглед не можеше да не включи и Мери Гарт, защото трите момиченца бяха притиснали девойката в един ъгъл, за да им разказва приказки. Мери точно приключваше чудесната приказка за Румпелщилтскин^[262], която знаеше наизуст, защото Лети неуморно я препрочиташе от една любима червена книга пред невежите възрастни хора. Луиза, любимката на мисис Винси, изприпка при майка си с ококорени от дълбоко вълнение очи и извика:

— О, мамо, мамо, малкото човече така силно ударило пода, че не могло да измъкне крака си!

— Да си ми живо и здраво, ангелче мое! — възкликна майката. — Утре ще ми разкажеш всичко. Сега иди и слушай.

Като проследи с поглед завръщането на Луиза в забавния кът, мисис Винси си помисли, че ако Фред отново пожелае да покани Мери, тя няма да възрази, защото децата очевидно са много доволни от нея.

А сега кътът още повече се оживи, понеже мистър Феърбръдър приседна там и взе Луиза в скута си. Момиченцата веднага настояха той да чуе приказката за Румпелщилтскин и Мери трябваше да я разкаже отново. Свещеникът също пожела да я чуе, така че Мери без възражения започна гладко да нарежда съвсем същите думи като преди. Фред, също седнал наблизо, щеше безкрайно да се радва на въздействието, което Мери оказва върху децата, ако мистър Феърбръдър не гледаше девойката с такова очевидно възхищение, тъй като си даваше вид на силно заинтригуван, за да зарадва децата.

— Вече няма да ви е интересен моят едноок великан Лу — каза в края на приказката Фред.

— Не е вярно. Разкажи ни за него — помоли го Луиза.

— О, седнал съм далече от вас. Накарайте мистър Феърбръдър.

— Така е — добави Мери. — Накарайте мистър Феърбръдър да ви разкаже за мравките и хубавата им къщичка, разрушена от великан, на име Тод, който така и не разбрал, че те скърбят, защото не можел да ги чуе как плачат или да ги види как се бършат с носните си кърпички.

— Хайде, моля — подкани пастора Луиза, отправила поглед към него.

— Не, не, аз съм сериозен стар пастор. Ако се опитам да извадя приказка от торбата, оттам излиза проповед. Да ви изнеса ли проповед? — попита той, като сложи очилата си за късогледство и сви устни.

— Да — колебливо каза Луиза.

— Да видим тогава. Проповед вместо сладкишите. Те са вредно нещо, особено ако са много сладки и са вътре със сливи.

Луиза прие много сериозно тези думи, така че слезе от коляното на свещеника и отиде при Фред.

— О, виждам, че не върви да изнасям проповеди на Нова година — отбеляза мистър Феърбръдър, като се изправи и отдалечи. Напоследък бе забелязал, че предизвиква ревност у Фред, а също, че все така продължава да предпочита Мери пред всички останали жени.

— Мис Гарт е чудесен млад човек — заяви мисис Феърбръдър, която бе наблюдавала придвижването на сина си.

— Да — рече мисис Винси, принудена да отговори, тъй като възрастната дама се обърна към нея очаквателно. — Жалко, че не е по-хубава.

— Не бих казала това — решително възрази мисис Феърбръдър. — Харесвам вида й. Не можем винаги да търсим хубост, когато Господ е сметнал за достатъчно да сътвори една прекрасна млада жена без тази съставка. На първо място слагам доброто поведение, а мис Гарт умее да се държи подобаващо във всяко положение.

Тонът на възрастната дама бе малко остър, тъй като тя хранеше надеждата Мери да й стане снаха. Тъй като имаше известно неудобство с общественото положение на Мери спрямо Фред, което не се обсъждаше, трите дами от пасторския дом в Лоуик все още се надяваха Камдън да избере Мери.

Тогава пристигнаха нови посетители и гостната се изпълни с музика и игри, а в тихото помещение встрани от хола подредиха масите за вист. Мистър Феърбръдър изигра един робер, за да достави удоволствие на майка си — тя гледаше на своята игра на вист от време на време като на предизвикателство срещу скандала и нестандартните възгледи и в тази светлина дори отказът да играеш със същия цвят карти, даже и да имаш възможност за това, е проява на достойнство. Накрая мистър Феърбръдър отстъпи мястото си на мистър Чичли и излезе от стаята. Когато пресичаше вестибюла, видя току-що завърналия се Лидгейт да съблича балтона си.

— Тъкмо ти си човекът, когото се канех да потърся — каза пасторът и вместо да влязат отново в гостната, тръгнаха по коридора, докато стигнаха до камината. — Както виждаш, лесно мога да напусна масата за вист — заяви той, като се усмихна на Лидгейт. — Вече не играя за пари. Дължа го на тебе, както твърди мисис Късобан.

— Как така? — хладно попита Лидгейт.

— О, не си искал да науча. Според мене това не е великодушно мълчание. Трябва да доставиш на един човек удоволствието да знае, че си му направил услуга. Аз не съм от тези, които престават да харесват хората само защото са им длъжници. Честна дума, предпочитам да съм длъжник на всеки за това, че се отнася добре с мене.

— Не разбирам какво имаш предвид — заяви Лидгейт, — освен това, че веднъж разговарях с мисис Късобан. Но не допусках, че тя няма да удържи на обещанието си и ще ти съобщи за застъпничеството ми — каза Лидгейт, като се облегна в края на полицата над камината, без каквото и да е просветване в лицето.

— Всъщност Брук се изпусна едва онзи ден. Той ми направи комплимент, като заяви колко много бил щастлив, че съм заел службата на пастор. Ти си се противопоставял на неговите планове и дотолкова си ме превъзнасял като някой Кен или Тилотсън^[263] и така нататък, че мисис Късобан не искала да чуе повече за друг.

— О, Брук е такъв глупав дърдорко — презрително отбеляза Лидгейт.

— Е, аз бях доволен от това негово дърдорене. Не разбирам защо не ти е приятно да знам, че си искал да ми направиш услуга, скъпи приятелю. А ти безспорно си ми направил услуга. Доста сериозно се подкопава самочувствието на човека, когато установи доколко неговата добродетелност се определя от това, че не се нуждае от пари. Един човек няма да се изкуши да каже божията молитва наопаки, за да угоди на дявола, ако не се нуждае от услугите на дявола. Сега не ми е нужно да чакам късметът да ми се усмихне.

— Според мене всяко получаване на пари зависи от късмета — заяви Лидгейт. — Ако човек си изкарва парите с професионални умения, съвсем сигурно е, че пак трябва късмет.

Мистър Феърбръдър си помисли, че разбира смисъла на тези думи, които бяха напълно различни от предишните разсъждения на Лидгейт — подобни противоречиви твърдения често произтичат от лошото настроение на човек, изпаднал в беда. Той добродушно изрази известно съгласие, като каза:

— Така е, необходимо е огромно търпение спрямо обратите на съдбата. Но по-лесно е човек да е търпелив, когато има край себе си приятели, които го обичат и не искат нищо друго освен да му помогнат да се справи, доколкото това им е възможно.

— О, да — небрежно отговори Лидгейт, като промени позата си и погледна часовника си. — Хората са склонни да пресилват затрудненията си повече, отколкото се налага.

Той съвсем ясно разбра, че мистър Феърбръдър му предлага помощ, и това му се стори непоносимо. Така сме създадени ние, простосмъртните, че след като доста дълго Лидгейт бе вътрешно удовлетворен, че тайно е помогнал на свещеника, предложението на Феърбръдър на свой ред да му услужи го накара да се отдръпне и непреодолимо да се затвори в себе си. Освен това при подобни предложения какво друго може да последва?… Че трябва да разкаже „случая си“, да загатне, че се нуждае от определени неща. В този миг самоубийството изглеждаше много по-лесно.

Мистър Феърбръдър бе твърде проницателен човек, за да не разбере смисъла на подобен отговор. В поведението и тона на Лидгейт имаше една непоколебимост в съответствие с външния му вид и ако той отблъснеше жеста ви още в началото, всякакви други средства за увещания бяха излишни.

— Колко показва твоят часовник? — попита пасторът, като преглътна наранените си чувства.

— Минава единайсет — отговори Лидгейт. И тогава двамата влязоха в гостната.