Джордж Елиът
Мидълмарч (13)

Глава 12

На Абсолон не му било тогаз

до глупави шеги. (Къде-къде

по-лоша грижа него го яде.)

Чосър^[70]

На другата сутрин Фред и Розамонд възседнаха конете и в пътешествието си до Стоун Корт преминаха през доста красива равнинна местност с множество пасища и ливади, където все още се срещаха красиво избуяли живи плетове, обсипани с коралов плод за птиците. Някои малки подробности придаваха на всяка лъка собствен облик, твърде свиден за човека, скътал в себе си детски спомен за пейзажа — като вира, ограден с тучна трева и плачещи върби, вековния дъб, засенил гола пръст насред пасбището, високия бряг, обточен с ясенови дървета, внезапната червеникава глинена падина, ярък фон за репея, скупчените керемидени покриви и купи сено във фермата с напълно тревясали пътеки, потъмнялата порта и огражденията покрай околната сенчеста горичка, запуснатата къщурка със стар-престар сламен покрив, върху който хълмчетата и долинките от мъх преливат в прелестни отблясъци и сенки, — всичко това съставлява една цялостна картина, по която въздишаме цял живот и уж я виждаме по-пространна, но не и по-красива. Такива са гледките, породили пълното опиянение на местния жител от околния пейзаж — тук са кътчетата, където е проходил, които е зърнал от скута на баща си, подкарал бавно двуколката по пътя.

Но насам пътищата, дори и страничните, бяха прекрасни, защото, както вече знаем, Лоуик съвсем не бе с кални улички и бедни обитатели, а точно в тази енория навлязоха Фред и Розамонд само след няколко мили яздене. След още една миля щяха да стигнат и до Стоун Корт, но по средата на пътя вече зърнаха къщата отдалеч — тя сякаш бе пропуснала възможността да се превърне в представителен аристократичен каменен дом поради бързо изникналите отляво стопански пристройки, които й бяха попречили да се издигне на по-високо ниво от обикновено солидно жилище на благородник със земеделско стопанство. Ала отдалече покритите купи сено не загрозяваха гледката и добре се съчетаваха със стройната редица орехови дървета вдясно.

Сега вече можеше да се съзре нещо като двуколка, спряла на кръгообразната алея пред главния вход.

— Боже мой! — възкликна Розамонд. — Дано не заварим някого от отвратителните родственици на чичо.

— Уви, те са тук. Това е двуколката на мисис Уол — няма друг с такава жълта двуколка. Само като я видя, започвам да си мисля, че и жълтото става за траур. Според мене двуколката й има по-гробарски вид и от катафалка. А и мисис Уол вечно носи черен креп. Защо ли ходи така, Роузи? Не е възможно приятелите й да измират един след друг.

— Нямам представа защо. При това не прилича на евангелистка^[71] — отговори Розамонд дълбокомислено, сякаш подобна религиозна нагласа би могла да е причина за неизменния черен креп. — Нито пък на бедна — добави тя след кратка пауза.

— Съвсем не, ей богу! Богати са като евреи пустите му фамилии Уол и Федърстоун. Поне за такива стиснати като тях. И въпреки това се навъртат около чичо ми като хиени и се боят да не изгубят и петак от семейното наследство. Но според мене той не може да ги търпи.

Точно същата сутрин въпросната мисис Уол, която не изглеждаше ни най-малко прекрасна в очите на далечните си роднини, се случи да каже (съвсем не предизвикателно, а с безизразен, тих, сподавен глас, сякаш устата й е запушена с тапа), че изобщо не държала те да имат „добро мнение“ за нея. Както отбеляза госпожата, тя се греела на камината в дома на собствения си брат и цели двайсет и пет години се казвала Джейн Федърстоун, преди да се преименува в Джейн Уол, така че имала пълното право да се намесва, когато някакви си самозванци злоупотребявали с името на собствения й брат.

— За какво намекваш? — попита мистър Федърстоун, който, притиснал бастуна между коленете си, понамести перуката си и хвърли на сестра си студен пронизващ поглед, от който сякаш го втресе, и той се закашля.

Мисис Уол поизчака с отговора, докато брат й не се успокои, докато Мери не му даде поредната лъжичка сироп и той отново не започна да потрива златната дръжка на бастуна си, вгледан мрачно в пламъците. Огънят беше много силен, но сякаш не можеше да сгрее вкочаненото до мораво лице на мисис Уол, съща така безизразно като гласа й. Колкото до очите й, те приличаха на цепки, а устните й почти не се движеха дори когато дамата говореше.

— Докторите не могат да се справят с тази кашлица, братко. Същата имам и аз, защото съм ти сестра и си приличаме физически, а и във всичко останало. Но както току-що казах, жалко е, че семейството на мисис Винси не може да се държи благоприлично.

— Ццццъъ! Нищо подобно не си рекла. Каза, че някой си злоупотребявал с името ми.

— Това лесно може да се докаже, ако хорските приказки излязат верни. Брат ми Соломон разправя, че всички в Мидълмарч говорели наляво и надясно колко разхайтен бил младият Винси и какъв голям комарджия станал в билярда, откакто се прибрал вкъщи след колежа.

— Глупости! Че какво му е на билярда? Прекрасна игра за всеки джентълмен, а и младият Винси не е тъпанар. Ако твоят син Джон се захване с билярд, ще стане за смях.

— Твоят племенник Джон никога не се е захващал с билярд или с каквато и да е друга игра, братко, и никога няма да стигне дотам да загуби стотици лири, които, ако са верни хорските приказки, трябва да дойдат не от джоба на мистър Винси, бащата, а от някъде другаде. Защото се говори, че бащата от години все по̀ затъвал финансово, макар че никой не може да допусне такова нещо, като го гледа как живее и колко гости посрещат. Чула съм още да се говори, че мистър Булстроуд осъждал мисис Винси най-вече за това, че е лекомислена и разглезва децата си.

— Какво ме интересува мистър Булстроуд? Аз не ползвам банката му.

— Да, ама мисис Булстроуд е сестра на мистър Винси и се говори, че той въртял търговия най-вече с пари на банката. А и ти сам можеш да прецениш, братко, че когато една жена, прехвърлила четирийсетте, вечно развява розовите си панделки и се хили като хлапачка на всяко нещо, такова поведение хич не й подхожда. Но да глезиш децата си, е едно, а да намериш пари, за да им платиш дълговете, е съвсем друго. А също се говори съвсем открито, че младият Винси пилеел пари, защото се надявал на нещо. Не казвам на какво се надява. Мис Гарт ме чу добре и ако иска, нека да го раздрънка. Знам, че младите хора се спогаждат.

— Не, благодаря, мисис Уол — отговори й Мери Гарт. — Твърде неприятно ми е да слушам клюки, за да искам да ги раздрънквам.

Мистър Федърстоун потърка дръжката на бастуна си и за миг захълца от смях, което силно напомни за кискането на опитен картоиграч при вида на лоша карта. Все така вгледан в огъня, той каза:

— Та кой би могъл да твърди, че Фред Винси няма на какво да се надява? Съвсем естествено е такъв хубав, енергичен младеж да храни надежди.

Последва кратко мълчание, преди мисис Уол да отговори, но когато отвори уста, гласът й бе доста плачлив, макар че лицето й бе сухо.

— Това си е негова работа, братко, но на нас двамата с брат ти Соломон ни е болно, естествено, да гледаме как се злоупотребява с името ти, а заболяването ти е такова, че може внезапно да те отнесе, и тогава хора, които са толкова от рода Федърстоун, колкото някой си филанкишия на пазара, открито могат да предявят искане те да наследят състоянието ти. А къде тогава оставам аз, родната ти сестра, и Соломон, родният ти брат? И ако наистина се получи така, за какъв дявол всевишният е създал семейството?

При тези думи в очите на мисис Уол избиха сълзи, но доста оскъдни.

— Изплюй камъчето, Джейн! — подкани я мистър Федърстоун, вторачен в нея. — Да не би да искаш да кажеш, че Фред Винси кара някого да го финансира, като му разправя какво знае за моето завещание, а?

— Аз никога не съм казвала подобно нещо, братко! (Гласът на мисис Уол отново бе станал сух и непоколебим.) Снощи ми го съобщи брат ми Соломон, когато се отби у нас на връщане от пазара, за да ме посъветва какво да правя с останалото жито, защото съм вдовица, а синът ми Джон е само на двайсет и три, макар че е извънредно отговорен. А той го е чул от най-сигурен източник, при това не от един, а от много.

— Това са врели-некипели. Ни най-малко не вярвам на тези приказки. Напълно измислена история! Погледни през прозореца, госпожичке! Стори ми се, че чух конски тропот. Виж дали не идва докторът.

— Но не е измислена от мене, братко, нито пък от Соломон, който, какъвто и да е — не отричам, че е доста особен, — си е изготвил завещанието и е разделил имуществото си поравно между роднините, с които е близък, макар че според мене има случаи, когато някои заслужават повече от други. Но поне Соломон съвсем открито е заявил намеренията си.

— Защото е пълен глупак! — възкликна мистър Федърстоун с известно затруднение, а после го обзе такъв остър пристъп на кашлица, че Мери Гарт трябваше да застане близо до него и не можа да разбере чии са конете, чийто тропот бързо заглъхна върху чакъла пред вратата им.

Преди още мистър Федърстоун да е престанал да кашля, в гостната влезе Розамонд, извънредно грациозна в костюма си за езда. Тя според етикета се поклони на мисис Уол, която й отговори сдържано с едно „Добър ден, мис“, кимна мълчаливо на Мери и зачака права чичо си да спре да кашля и да я забележи.

— Здравей, госпожичке — най-после й каза той, — много си свежа. Къде е Фред?

— Връзва конете. Сега ще дойде.

— Седни де, седни. Мисис Уол, ти по-добре си върви.

Дори и онези съседи, които наричаха Питър Федърстоун хитра лисица, никога досега не го бяха обвинявали в неискрена любезност, а сестра му добре познаваше характерната безцеремонност на брат си по отношение на кръвното родство. Всъщност тя бе свикнала да мисли, че самият замисъл на всевишния за семейството отхвърля задължението да се държиш добре с близките си. Госпожата бавно се привдигна, без каквито и да е признаци на сърдитост, и заговори с обичайния си равен, приглушен тон:

— Братко, надявам се, че новият доктор ще успее да направи нещо за тебе. Соломон казва, че всички говорели колко умен бил той. Искреното ми желание е да се оправиш. И никой друг не е изпълнен с такава готовност да се грижи за тебе както родната ти сестра и родните ти племенници, стига само да кажеш. Насреща са и Ребека, и Джоана, и Елизабет, както добре знаеш.

— Да, да, помня… нали разбираш, че ги помня всичките като много мургави и грозни. Ще им са нужни парички, нали? Никога не е имало красавици сред жените от нашия род, но фамилията Федърстоун, както и тази на Уол винаги са имали пари. Уол беше топъл човек. Да, да, парите са като златно яйце и ако имаш пари, които да оставиш след себе, по-добре да сложиш яйцето в топло гнездо. Сбогом, мисис Уол.

След тези думи той дръпна перуката върху ушите си, сякаш за да не чува нищо повече, така че сестра му си тръгна, потънала в размисъл върху загадъчните му слова. Въпреки чувствата си на ревност към семейство Винси и към Мери Гарт, на дъното в плитчините на душата й се бе утаила вярата, че брат й Питър Федърстоун никога не би лишил кръвните си роднини от съществената част на състоянието си. Че защо иначе всевишният би отнесъл и двете му съпруги, останали бездетни, след като брат й бе натрупал толкова много от мангана и от други неща за най-голяма изненада на всички? И защо има енорийска църква в Лоуик, където цели поколения от фамилиите Уол и Паудъръл са седели редом един до друг на една и съща пейка, а семейство Федърстоун — на съседната, щом може да се получи така, че в неделята след смъртта на брат й Питър се разчуе навсякъде, че имотът му е отишъл в чужди ръце вместо при родствениците му? Човешкият разум винаги е отказвал да приеме нравственото безредие. Ала такъв нелеп изход е малко вероятен. Но ние всички се плашим от твърде много неща, които изглеждат малко вероятни.

Когато влезе Фред, старият човек го изгледа с особено блеснали очи и както много пъти досега бе имал причина за подобни тълкувания, младежът отново прочете в този поглед гордостта на чичо си от приятния външен вид на племенника му.

— Вие, двете госпожички, излезте оттук — разпореди се мистър Федърстоун. — Искам да говоря с Фред.

— Ела в стаята ми, Розамонд, вярвам, че ще можеш да изтърпиш студа за кратко време — каза Мери.

Двете момичета се познаваха не само от деца, но бяха ходили и в едно и също местно училище (Мери като приходяща ученичка), така че имаха множество общи спомени и обичаха да си говорят насаме. Всъщност тъкмо възможността за подобен tête-à-tête бе една от причините за идването на Розамонд в Стоун Корт.

Старият Федърстоун изчака да се затвори вратата, преди да започне разговора. Той продължаваше все така да гледа Фред с блеснали очи, като ту свиваше, ту разтягаше устни — една от любимите му гримаси. Най-после заговори с толкова тих глас, че по-скоро приличаше на доносник в очакване на подкуп, отколкото на оскърбен възрастен чичо. Не беше човек, способен да изпитва силно нравствено възмущение, дори и ако стореното прегрешение е срещу самия него. Естествено бе някои хора да се подвеждат и да се опитват да го измамят, но бързо разбираха, че са подценили хитростта му.

— Така, значи, господинчо, ти плащаш по 10 процента за високи суми и обещаваш да ги изплатиш с ипотекирането на земите ми, след като аз умра и бъда забравен, а? Даваш ми около година живот. Но аз все още мога да променя завещанието си.

Фред се изчерви. Той не бе вземал пари назаем по този начин поради някои важни обстоятелства. Но все пак помнеше, че бе говорил с известна самоувереност (макар и с по-голяма, отколкото предполагаше) за възможността в бъдеще да изплати всички свои дългове, след като наследи земите на Федърстоун.

— Не знам за какво говорите, сър. Разбира се, че никога не съм вземал пари назаем при подобни несигурни обстоятелства. Моля да ми обясните.

— Не, господинчо, ти трябва да ми обясниш. Все още мога да променя завещанието си, казвам ти. Акълът ми е съвсем на място — мога да изчислявам лихвите си наум и помня имената на всички глупаци също както преди двайсетина години. Какво си мислиш ти, по дяволите? Още не съм закръглил осемдесетте. Слушай, трябва да опровергаеш тази история.

— Аз вече я опровергах, сър — каза Фред малко раздразнено, не усетил, че всъщност чичо му не уточни разликата между думи като „опровергавам“ и „доказвам противното“, макар че подобно смесване на такива понятия ни най-малко не би могло да се очаква от стария Федърстоун, който често се чудеше как някои глупаци могат да приемат уверенията му за доказателство. — И пак я опровергавам. Тази история е чиста лъжа.

— Глупости! Трябва да представиш документи. От отговорно лице.

— Назовете това отговорно лице и го накарайте да назове човека, от когото съм взел пари назаем, и така ще докажа противното.

— Според мене има доста отговорно лице… човек, който знае почти всичко, което става в Мидълмарч. И това е твоят прекрасен, религиозен чичо, отдаден на благотворителност. Ха сега да те видим! — при тези думи мистър Федърстоун усети вътрешна тръпка, признак на пълно ликуване.

— Мистър Булстроуд!

— Че кой друг би могъл да е?

— Значи, историята вероятно е започнала от някои негови проповеднически думи, изречени за мене, но после те са прераснали в лъжа. Разбира ли се от казаното дали е назовал човека, дал ми пари назаем?

— Ако има такъв човек, можеш да си напълно сигурен, че Булстроуд го знае. Но дори и да предположим, че ти само си се опитвал да вземеш пари назаем, но не си ги получил… Булстроуд пак ще знае. Донеси ми писмен документ, в който Булстроуд да потвърди, че ти никога не си обещавал да изплатиш дълговете си с моите земи. Ха сега да те видим!

Цялото разнообразие от характерни гримаси върху лицето трудно можеха да изразят скритото ликуване на мистър Федърстоун, че акълът му е съвсем наред.

Фред се почувства неприятно притиснат натясно.

— Вероятно се шегувате, сър. Като всички хора, и Булстроуд вярва в куп неща, които не отговарят на истината, а освен това има лошо мнение за мене. Лесно бих могъл да го накарам да напише, че не са му известни никакви доказателства за споменатото от вас деяние, макар че ще е доста неприятно. Но не мога да го помоля да напише какво допуска или не допуска за мене. — Фред замълча за миг, а после прибягна до тактически ход, залагайки на тщеславието на чичо си, като добави: — Истинският джентълмен не постъпва така.

Ала последвалият отговор изобщо не го обнадежди.

— Да бе, знам какво имаш предвид. Че по-скоро би засегнал мене, отколкото Булстроуд. А какво представлява той? Не съм чувал да има някакви земи тъдява. Той е един търгаш! Може веднага да се сгромоляса, щом дяволът оттегли подкрепата си. Такава е религията му: Господ да е в краката му. Пълна глупост! Едно-единствено нещо схванах добре, докато ходех на черква, и то е следното: Господ си пада по земите. Той обещава земи, Той раздава земи, Той прави хората богати, като ги дарява с жито и с добитък. Но ти си от противниковата страна. Ти харесваш Булстроуд и търгашеството повече, отколкото Федърстоун и земите.

— Извинете, сър — възрази Фред, като се изправи, застанал с гръб към камината, и удари с камшик по ботуша си, — но не харесвам нито Булстроуд, нито търгашеството — добави той доста намръщено, почувствал се в задънена улица.

— Добре де, добре, можеш и без мене, това е съвсем ясно — заяви старият Федърстоун, но дълбоко в себе си не желаеше да види проява на независимост от страна на Фред. — Ти не искаш нито малко земя, за да станеш земевладелец вместо полугладен пастор, нито пък малка помощ от стотина лири. Но на мене ми е все едно. Мога да добавя пет допълнения към завещанието си, ако реша, и ще си спестя банкнотите, за да снеса златното яйце в друго гнездо. На мене ми е все едно.

Фред отново се изчерви. Федърстоун рядко му бе правил парични подаръци и в този миг на младежа като че ли бе по-трудно да се откаже от възникналата възможност мигновено да се сдобие с банкноти, отколкото от по-далечната вероятност да получи земя.

— Не съм неблагодарник, сър. Тъкмо обратното. Винаги съм изразявал дълбока признателност към всичките ви прояви на великодушие към мене.

— Добре тогава. Докажи го. Донеси ми писмо от Булстроуд, в което той да заяви, че не си се изхвърлял с обещания да заплатиш дълговете си с наследените от мене земи, и тогава, ако си се забъркал в някоя каша, ще видим дали не мога с нещо да ти помогна. Ха сега да те видим! Такава е сделката ни. Хайде, дай да се облегна на ръката ти. Ще се опитам да се разходя из стаята.

Въпреки цялото си раздразнение, Фред бе достатъчно добросърдечен, за да изпитва състрадание към стария човек, неспособен да предизвиква обич и уважение у другите, който с болните си крака и неуверената си походка сега изглеждаше по-жалък от всякога. Докато подкрепяше чичо си, Фред си мислеше, че никак не му се нрави идеята един ден и той да стане старец с разклатено здраве. И изпълнен с благосклонност, търпеливо постоя първо до прозореца, където изслуша обичайните приказки за кокошките токачки и ветропоказателя, а после пред рафтовете с оскъден брой книги, сред които с тъмните си кожени подвързии се открояваха книги на Джосифъс^[72], „Месията“ на Клопщок^[73], както и няколко броя на „Списание за джентълмени“.

— Прочети ми заглавията на книгите. Ха сега да те видим! Нали си колежанин.

Фред му изреди заглавията.

— Какво очаква госпожичката от толкова книги? И защо ти е притрябвало да й носиш нови?

— Развлича се с тях. Много обича да чете.

— Малко повечко й идва това четене — заядливо добави Федърстоун. — Тя дойде при мене главно заради четенето. Но аз сложих точка по въпроса. Чете ми на глас само вестника. Това стига за един ден. Признавам, че се дразня да я гледам как си чете сама. Запомни добре, недей повече да й носиш книги, чуваш ли?

— Да, сър. Чувам. — Фред бе получавал тази заповед и преди, но тайничко не я бе изпълнявал. Възнамеряваше и занапред да продължи в този дух.

— Дрънни звънеца — нареди мистър Федърстоун. — Искам госпожичката да слезе.

Розамонд и Мери бяха далече по-бързореки от мъжете на долния етаж. Не им беше хрумнало да седнат и сега стояха изправени край тоалетната масичка до прозореца, при което Розамонд свали шапката си, пооправи воала си и с върха на пръстите си леко докосна косата си, по детски светла, но не русолява или жълта. Мери Гарт изглеждаше съвсем невзрачна в съпоставка с двете нимфи — едната в огледалото, а другата отпред, които взаимно се съзерцаваха с божествено сини очи, доста дълбоки, за да може очарованият обожател да долови най-възвишени послания в тях, но същевременно и достатъчно дълбоки, за да прикрият и други послания, които притежателката на сияйните очи смята за не толкова възвишени. Малко на брой деца в Мидълмарч изглеждаха така светлокоси като Розамонд, а стройната й фигура, добре очертана в костюма за езда, имаше изящно заоблени форми. Всъщност повечето мъже в Мидълмарч — с изключение на братята й — я намираха за най-прелестното създание на земята, а някои дори я наричаха „ангел“. За разлика от Розамонд, Мери Гарт имаше вид на обикновена простосмъртна: тя бе кестенява, с къдрава, остра и буйна коса, ниска на ръст. Ала в търсенето на пълния контраст между двете момичета не трябва да се стига до крайности с разни твърдения, че Мери съчетавала в себе си всички добродетели. И най-невзрачната на вид жена познава изкушенията и пороците в не по-малка степен от красавицата. И тя може да се преструва на дружелюбна или пък да отхвърли преструвката и яростно да излее гнева си. Във всеки случай да те определят като грозна в сравнение с прелестната ти дружка, предизвиква у тебе чувство, за което трудно може да се намери подходящата изразителна дума. До двайсет и две годишната си възраст Мери безспорно не беше още постигнала онзи здрав разум и праволинейност, обикновено препоръчвани на по-малко ощастливените от природата девойки, сякаш тези качества могат да се придобият в точно определена степен, с необходимата доза примирение за вкус. В нейната проницателност се криеше и хаплива ирония, понякога приглушена, но почти неизменно проявявана, но не и към хора, на които Мери бе дълбоко благодарна, че не само й препоръчват да е доволна от съдбата си, но и правят нещо в тази насока. Съзряващата женственост у нея бе смекчила общата й невзрачност, съвсем по човешки топла и естествена, каквато нашите прабаби по всички краища на света кротко са излъчвали изпод скромните си или красиви забрадки. Рембранд с удоволствие би нарисувал портрет на Мери и четката му би придала на едрите й черти прямота и одухотвореност, които да греят от портрета. Защото прямотата и искреността бяха най-важните качества на Мери — тя не предизвикваше у никого заблуди, нито пък самата тя се поддаваше на тях, а когато бе в приповдигнато настроение, чувството й за хумор бе достатъчно силно, за да се присмее дори на себе си. Когато сега зърна в огледалото своя образ редом до този на Розамонд, Мери каза през смях:

— Виж ме само какво размазано кафяво петно съм до тебе, Розамонд! Ти си пълната ми противоположност!

— О, не! Никой не мисли за външността ти, Мери, ти си толкова разумна и услужлива. Всъщност красотата е нещо маловажно — отговори Розамонд, като обърна лице към Мери, но внимателно проследи с поглед промяната в позата на шията си в огледалото.

— Имаш предвид моята красота — доста иронично подхвърли Мери.

Розамонд си помисли: „Горката Мери, дори и похвалата я обижда“. А на глас каза:

— С какво се занимаваш напоследък?

— Аз ли? Ами грижа се за къщата… давам сироп… придавам си вид на дружелюбна и на доволна от съдбата… уча се да имам лошо мнение за всекиго.

— За тебе такъв живот е направо ужасен.

— Съвсем не — отсече Мери, като леко тръсна глава. — Намирам, че животът ми е по-приятен от този на мис Морган.

— Да, но мис Морган е толкова безинтересна, а не е и млада.

— Сигурно е интересна поне за себе си. Пък и не съм съвсем сигурна дали с напредването на възрастта животът става по-лесен.

— Така е — съгласи се Розамонд дълбокомислено. — Чудя се какво ли правят тези хора, които на нищо хубаво не могат да се надяват. — Всъщност религията може да им е опора. Но, разбира се — добави тя усмихнато, с трапчинки на бузите, — за тебе нещата стоят съвсем иначе. Можеш да получиш предложение за женитба.

— Някой да не ти е рекъл, че се кани да ми направи предложение?

— О, не. Искам да кажа, че даден джентълмен, който те вижда всеки ден, може да се влюби в тебе.

Бързата сянка по лицето на Мери бе предизвикана най-вече от желанието да не дава външен израз на вътрешния смут.

— Нима ежедневните срещи могат да са причина за влюбване? — възкликна тя нехайно. — Според мене те по-често водят до ненавист.

— Не и когато хората са интересни и приятни. Чувам, че мистър Лидгейт е точно такъв.

— О, мистър Лидгейт ли! — възкликна Мери с явно облекчение. — Значи искаш да научиш нещо за него — добави тя, с което рязко сложи край на всички заобикалки от страна на Розамонд.

— В общи линии, да. Харесваш ли го?

— Засега не може да става дума за харесване. Нужна ми е малко топлинка, за да се посгрее отношението ми към някого. Не съм толкова великодушна, че да харесвам хора, които разговарят с мене така, сякаш не ме виждат.

— Да не би да е надменен? — попита Розамонд с повишен интерес. — Знаеш, че произхожда от знатен род.

— Не, не знам. Не е изтъквал това като причина за пренебрежението си.

— Мери! Що за чудачка си ти! Но как изглежда на външен вид? Опиши ми го!

— Как ли може да се опише един мъж? Бих могла да ти изредя подробен списък: плътни вежди, тъмни очи, правилен нос, гъста тъмна коса, едри силни бели ръце… и… какво друго… о, да, изискана батистена носна кърпа. Но ти самата ще го видиш. Горе-долу по това време прави визитата си.

Розамонд се поизчерви леко, но добави замечтано:

— Много харесвам надменното държание. Не понасям младите дърдорковци.

— Не съм ти казала, че мистър Лидгейт е надменен, но il y en a pour tous les goûts^[74], както обичаше да казва миличката мамзел, и ако някое момиче може да се впечатли от подобен вид надутост, според мене това си именно ти, Роузи.

— Надменността не е надутост. Според мене надут е Фред.

— Не искам да чувам лоша дума за него. Той трябва да е по-внимателен. Мисис Уол каза на чичо, че Фред бил много разхайтен — сподели Мери с моминска чистосърдечност, която надделя над благоразумието й. Думата „разхайтен“ предизвикваше неясен смут и тя се надяваше Розамонд да каже нещо, за да го разсее. Ала съвсем съзнателно се въздържа да спомене по-сериозното обвинение на мисис Уол.

— О, Фред е отвратителен! — възкликна Розамонд. Тя не би си позволила подобна груба дума пред друг освен пред Мери.

— Какво имаш предвид, като го наричаш така?

— Той е безделник, ядосва татко и само разправя, че нямало да стане свещеник.

— Смятам, че Фред е напълно прав.

— Как можеш да казваш, Мери, че бил напълно прав? Мислех, че повече държиш на религията.

— От него не става пастор.

— Но той трябва да стане.

— Добре тогава, той не отговаря на това, което трябва да стане. Знам и други подобни случаи.

— Но никой не уважава такива хора. Аз самата не бих искала да се омъжа за свещеник, но трябва да има и свещеници.

— От това не следва, че Фред трябва да стане такъв.

— Но помисли какви средства е пръснал баща ми, за да го изучи за пастор! И ако допуснем, че може да остане и без наследство, какво ще стане тогава!

— Напълно мога да допусна подобно нещо — суховато добави Мери.

— Затова се учудвам, че защитаваш Фред — каза Розамонд, склонна да продължи разговора.

— Не го защитавам — отговори Мери през смях. — По-скоро бих се застъпила за всяка енория, в която Фред би станал пастор.

— Но, разбира се, ако стане пастор, ще бъде съвсем друг човек.

— Да, но ще стане голям лицемер, а сега още не е такъв.

— Безсмислено е да говоря с тебе, Мери. Ти винаги вземаш страната на Фред.

— Че защо да не вземам страната му? — възкликна Мери засмяно. — И той би взел моята. Та той е единственият човек, който ми прави услуги.

— Караш ме да се чувствам много неловко, Мери — заяви Розамонд с най-кроткия и сериозен тон, на който бе способна. — Не бих казала това на мама за нищо на света.

— Какво точно не би казала? — гневно попита Мери.

— Моля те да не изпадаш в ярост, Мери — каза Розамонд все така кротко.

— Ако майка ти се страхува, че Фред може да поиска ръката ми, кажи й, че аз никога няма да се омъжа за него, ако ми предложи такова нещо. Но той не би го направил, наясно съм по въпроса. Бъди напълно сигурна обаче, че досега никога не ми е предлагал.

— Мери, ти винаги си толкова избухлива.

— А ти винаги влудяваш човека.

— Аз ли? В какво ме упрекваш?

— О, безупречното поведение най-много влудява. Ето и звънеца… това значи, че трябва да сляза долу.

— Не исках да се караме — отбеляза Розамонд и сложи шапката си.

— Да се караме ли? Че ние не сме се карали. Ако някой от време на време не изпусне нервите си, каква полза има от приятелството?

— Имам ли правото да повторя думите ти?

— Както желаеш. Никога не казвам неща, за които се страхувам, че могат да бъдат повторени. Хайде да слезем долу.

Мистър Лидгейт доста позакъсня тази сутрин, но гостите се застояха в очакване на визитата му. Мистър Федърстоун бе помолил Розамонд да му попее и тя прояви голяма любезност, като предложи да изпълни още една от любимите му песни, „Проблясващата река“, след като вече бе изпяла омразната й „Дом, любим дом“. Старият упорит мърморко одобряваше сантименталните песни — те бяха не само подходящо украшение за едно момиче, но поначало бяха хубави, защото чувството е най-важно в една песен.

Мистър Федърстоун още ръкопляскаше на второто изпълнение и уверяваше госпожичката, че имала звънкия глас на чучулига, когато конят на мистър Лидгейт мина покрай прозорците.

Досадата, обзела доктора при мисълта за поредния неприятен преглед на възрастен пациент — старият болник бе твърдо убеден, че лекарството непременно ще го оправи, щом е препоръчано от добър лекар, — подхранваше разочарованието му от скучното градче Мидълмарч, но тъкмо това тягостно чувство подсили изненадата му при вида на Розамонд, която старият Федърстоун побърза самодоволно да представи като своя племенница, макар и никога да не бе смятал за нужно да говори за Мери Гарт като за родственица. Нищо в изисканото поведение на Розамонд не убягна от погледа на Лидгейт — той забеляза как тя с изящен жест омаловажи безвкусните похвали, с които старият човек непохватно я обсипа, при това, без да показва неуместно трапчинките си, откроили се чак по-късно в разговора й с Мери, към която Розамонд прояви такава дълбока доброжелателност и интерес, че Лидгейт, за пръв път вгледал се по-внимателно в Мери, съзря прелестно добросърдечие в очите на Розамонд. Ала кой знае защо, Мери изглеждаше ядосана.

— Мис Роузи ми изпълняваше една песен… нали не възразяваш, докторе? — попита мистър Федърстоун. — Пеенето по̀ ми харесва от лекарствата ти.

— Така не усетих как лети времето — отбеляза Розамонд и се надигна да си вземе шапката, оставена настрана по време на изпълнението, като при изправянето ясно се открои над костюма за езда главицата й, изящна като цветенце на тънка бяла дръжка. — Фред, трябва вече да тръгваме.

— Добре — съгласи се Фред, който имаше свои лични причини за не съвсем доброто си настроение и искаше час по-скоро да се махне оттук.

— Музикантка ли е мис Винси? — попита Лидгейт, като проследи госпожицата с поглед. (Съзнанието, че я оглеждат, диктуваше движението на всеки нерв и мускул в тялото й. Поначало Розамонд съвсем естествено играеше роли, които отговарят на физиката й. С играта си дори разкриваше собствената си природа, при това толкова умело, че дори сама не се разпознаваше.)

— Най-добрата в Мидълмарч, без всякакво съмнение — уточни мистър Федърстоун, — никоя не може да се мери с нея. Нали, Фред? Кажи нещо за сестра си.

— Аз нямам думата, сър. Моето мнение е без значение.

— Нивото в Мидълмарч не е много високо, чичо — отбеляза Розамонд с очарователна непринуденост и се отправи да вземе камшика си.

Лидгейт мигновено предугади намерението й. Той бързо грабна камшика и се обърна да й го подаде. Тя се поклони и вдигна очи към него. Естествено, той също се бе взрял в нея и погледите им се срещнаха и сляха по онзи магически начин, постигнат сякаш без всякакво усилие, при който изведнъж мъглата като че ли най-божествено се разпръсква. Според мене Лидгейт малко пребледня, ала Розамонд силно се изчерви, обзета от смътно удивление. След този миг тя наистина имаше желанието веднага да си тръгне и пропусна покрай ушите си глупостите, които дрънкаше чичо й, когато отиде да се ръкува с него за сбогом.

И все пак върховният миг, който тя възприе като проява на взаимен интерес, наричан още влюбване, бе точно това, което предварително си бе намислила. Още със знаменателната поява на непознатия доктор в Мидълмарч Розамонд си бе изградила някаква представа за бъдещето, в която задължителното начало бе нещо подобно на гореописаната сцена. Странниците, независимо дали са вкопчени в сал корабокрушенци, или чинно придружавани и обслужвани люде, винаги предизвикват огромно възхищение в съзнанието на девиците, към които местните първенци напразно са се домогвали. На Розамонд бе нужен именно странник за романтичната й авантюра в обществото, изградена изцяло върху представата за възлюбен или жених, пристигнал в Мидълмарч от другаде, с родственици, съвсем различни от нейните — всъщност напоследък кроежите й изискваха той да бъде с аристократично потекло. Сега, след срещата й с пришълеца, събитията се завъртяха на по-бързи обороти от кроежите й и Розамонд бе напълно уверена, че настъпва блестящ период в живота й. Тя възприемаше преживяванията си като симптоми на зараждаща се любов, а колкото до Лидгейт, намираше, че е напълно в реда на нещата той да се е влюбил в нея от пръв поглед. Подобни неща й се случваха толкова често на балове, а защо не и сутрин, когато свежата кожа се вижда много по-добре на дневната светлина? Розамонд, макар и да не бе по-голяма от Мери, бе свикнала непрекъснато да се влюбват в нея. Ала тя от своя страна винаги беше оставала напълно безучастна или придирчиво критична както към младоците, така и към попрезрелите ергени. И тогава внезапно на хоризонта се бе появил мистър Лидгейт, въплътил всичките й копнежи, напълно чужд на средата в Мидълмарч, излъчващ неуловима изисканост в пълно съответствие със знатния си произход, при това с множество връзки, осигуряващи достъп до обществения рай, високия социален ранг. Той бе и човек с талант, което би засилило насладата й да го подчини. С други думи, бе мъж, развълнувал душата й по съвсем нов начин и внесъл в живота й голямо оживление — нещо много повече от безплътните миражи, които тя по навик противопоставяше на действителността.

И така, в язденето си обратно към къщи братът и сестрата, потънали в собствените си мисли, не разговаряха помежду си. Кроежите на Розамонд, обикновено доста мъгляви, сега бяха станали извънредно конкретни и реалистични, защото бе положена солидна основа. Не бяха изминали и миля, но тя вече съвсем точно си представяше тоалетите и запознанствата в брачния си живот, а също и къщата си в Мидълмарч, както и гостуванията си в отдалечените имения на знатните родственици на съпруга й, чиито изискани маниери ще усвои толкова добре, колкото бе усвоила и училищните умения, като по този начин се подготви за още по-голямо издигане в обществото, което неизбежно трябва да дойде. В тези представи нямаше никакви помисли за материална обезпеченост, изобщо нищо долнопробно: Розамонд се стремеше единствено към изтънчения начин на живот, а не към парите, които ще го осигурят.

От друга страна, съзнанието на Фред бе обременено с грижа, която дори обичайната му ведрост не можеше да разсее. Не виждаше начин как може да отклони нелепото искане на Федърстоун, без да предизвиква някои лоши последици, по-неприятни от изпълнението на самата задача. Баща му вече бе много раздразнен от поведението му и би се раздразнил още повече, ако синът му допринесе с нещо за допълнителното охлаждане в отношенията им със семейство Булстроуд. Но на Фред му бе крайно неприятно да отиде да разговаря с чичо си Булстроуд, а имаше и голяма вероятност, след като е попрекалил с виното, да е изтърсил разни глупости за имота на Федърстоун, по-късно преувеличени от клюката. Фред сам съзнаваше до какво жалко състояние се е докарал с хвалбите и очакванията си за наследство от един чепат стар скъперник като Федърстоун, който го заставя да ходи и да моли за уверения. И все пак очаквания имаше. Фред наистина хранеше такива и отказът от тях би го довел до задънена улица. Освен това неотдавна бе взел заем, който много го притесняваше, а старият Федърстоун, кажи-речи, бе предложил сделка за изплащането му. Всъщност цялата работа беше съвсем нищожна: дълговете му бяха нищожни, а дори и очакванията му далече не бяха кой знае колко големи. Фред имаше познати, пред които би се срамувал да признае колко нищожни са затрудненията му. Съвсем естествено е подобни разсъждения да предизвикат у един млад човек известно мизантропско раздразнение. Да си син на някакъв си фабрикант в Мидълмарч и уж наследник на нещо съвсем неясно, докато младежи като Мейнуоринг и Вайън… Животът наистина е доста жалко нещо, щом един дръзновен млад човек с голям мерак да вкуси от каймака на всичко трябва да се примири със съвсем жалки изгледи.

На Фред изобщо не му хрумна, че намесването на Булстроуд в цялата история е просто приумица от страна на стария Федърстоун, но това обстоятелство не променяше затрудненото му положение. Той все пак ясно съзнаваше, че старецът иска да докаже властта си над него, като го поизмъчи, а вероятно и за да изпита задоволство от сблъсъка му с Булстроуд. Фред си въобразяваше, че е прозрял до дъно душата на чичо си Федърстоун, но всъщност бе видял там само отражението на голяма част от собствените си склонности. Трудната задача да опознаеш нечия душа далече не е по силите на младите хора, които са обсебени най-вече от собствените си желания.

Основният въпрос в размислите на Фред бе дали да уведоми баща си за случилото се, или да се опита да се справи със задачата без неговото знание. Твърде вероятно бе мисис Уол да е издрънкала нещо за него. А ако Мери Гарт бе споделила с Розамонд казаното от госпожата, напълно бе сигурно, че то ще стигне до ушите на баща му, който естествено ще го разпита по въпроса. Когато минаха в тръс, Фред попита Розамонд:

— Роузи, Мери не ти ли спомена дали мисис Уол не е казала нещо за мене?

— Да, спомена ми.

— Какво точно?

— Че си бил разхайтен.

— Само това ли?

— Според мене това е достатъчно, Фред.

— Сигурна ли си, че нищо друго не е казала?

— Мери не спомена нищо повече. И все пак, Фред, мисля, че трябва да се засрамиш.

— О, глупости! Стига си ме поучавала. И какво мисли Мери по въпроса за моята разхайтеност?

— Не съм длъжна да ти предавам думите й. Ти много се интересуваш какво казва Мери, а с мене си толкова груб и постоянно ме прекъсваш.

— Разбира се, че се интересувам какво казва Мери. Тя е най-доброто момиче, което познавам.

— Никога не съм си представяла, че някой мъж може да се влюби в нея.

— Откъде знаеш ти в кого може да се влюби един мъж? Та момичетата не разбират от тези работи.

— Фред, нека поне да те посъветвам да не се влюбваш в нея, защото тя призна, че никога нямало да се омъжи за тебе, ако й предложиш.

— Можеше поне да изчака, докато наистина й предложа.

— Знаех, че ще се раздразниш, Фред.

— Напротив. Тя никога не би казала подобно нещо, ако ти не си я предизвикала.

Преди да стигнат до къщи, Фред реши да разкаже колкото може по-простичко цялата история на баща си, който вероятно би се заел с неприятната задача да поговори с Булстроуд.