Джордж Елиът
Мидълмарч (60)

Глава 59

Разправяше се някога,

че душата е с човешки облик,

но по-крехка от едрото ни тяло.

И тъй се носи тя. Но виж!

Покрай херувимското лице потрепва

и с бледи устни тя нашепва

тайни съкровени в изящното ушенце.

Вестта обикновено се разпространява така безметежно, но резултатно както и цветният прашец, разнасян от пчеличките (те не съзнават колко са напрашени), които жужат наоколо, загрижени за своя нектар. Тази съпоставка се отнася до Фред Винси, който вечерта на гостуването си в пасторския дом в Лоуик чу оживения разговор между дамите във връзка с новината, предадена на старата им прислужница от Тантрип, относно странното упоменаване на мистър Ладисло в допълнението към завещанието, което мистър Късобан бил изготвил преди смъртта си. Мис Уинифред бе удивена, като разбра, че брат й е знаел за това отпреди, и отбеляза какъв невероятен човек е Камдън — да знае нещо и да не им го съобщи. След тези думи Мери Гарт каза, че вестта за допълнението вероятно вече е влязла в устата на клюкарите, на които мис Уинифред не би обърнала внимание. Мисис Феърбръдър сметна, че новината има нещо общо с единствената поява на мистър Ладисло в Лоуик, а мис Нобъл издаде множество съчувствени мъркания.

Фред познаваше съвсем слабо Ладисло и семейство Късобан и не се интересуваше кой знае колко от тях, така че напълно забрави за този разговор, докато един ден не посети Розамонд по заръка на майка си, за да й предаде нещо пътем, и не зърна Ладисло да си тръгва. Фред и Розамонд нямаше какво да си кажат един на друг сега, когато женитбата й я бе отдалечила от всякакъв сблъсък с неприятното поведение на братята й, и особено след като Фред бе предприел глупавата и осъдителна стъпка да се откаже от свещеническия пост и да се захване на работа при мистър Гарт. И затова Фред говореше за най-общи неща и à propos какво е чул за този Ладисло в пасторския дом.

Също като мистър Феърбръдър, Лидгейт знаеше много повече, отколкото казваше, и след като веднъж започна да размишлява за взаимоотношенията между Уил и Доротия, предположенията му го отведоха далече. Той допускаше, че съществуват страстни чувства от страна на двамата, и сметна това за твърде сериозно, за да го обсъжда с някого. Спомняше си какво раздразнение бе проявил Уил при споменаването на мисис Късобан и след случая Лидгейт бе станал много предпазлив. Поначало догадките му, както и известните факти, подсилваха приятелските му чувства и симпатията към Ладисло и го караха да разбира колебанията му и защо продължава да стои в Мидълмарч, след като е казал, че ще замине. Твърде показателно за различието в нагласите на Лидгейт и Розамонд бе обстоятелството, че той нямаше никакво желание да говори с нея по този въпрос. И бе напълно прав. Само не успя да предвиди как ще реагира жена му, като я обземе любопитството.

Когато тя му предаде думите на Фред, Лидгейт каза: „Внимавай да не изпуснеш и дума пред Ладисло, Роузи. Вероятно би избухнал, сякаш си го обидила. Разбира се, че е много неприятна история“.

Розамонд извърна шия и поглади косата си с вид на пълно безразличие. Ала още следващия път щом Уил пристигна, когато Лидгейт го нямаше, тя дяволито му напомни, че се бавел и не заминавал за Лондон, както се бил зарекъл.

— Знам всичко за случая. Имам си едно доверено птиченце — забъбри тя с красиви движения на главата, склонена над ръкоделието между чевръстите й пръсти. — Тук те държи силен магнит.

— Така е. Ти най-добре знаеш това — отговори Уил с известна галантност, но вътрешно готов да избухне.

— Наистина извънредно очарователна романтична история. Ревнивият мистър Късобан предусеща, че няма за кого друг толкова да желае да се омъжи мисис Късобан, нито пък друг би искал толкова да се ожени за нея, както един определен господин, и тогава съпругът изготвя план да осуети всичко, като я принуди да загуби имуществото си, ако наистина се омъжи за този господин… и тогава… и тогава… и тогава… о, не се съмнявам, че краят ще е напълно романтичен.

— Боже господи! Какво искаш да кажеш? — попита Уил, с пламнало лице и уши, а чертите му се промениха, сякаш бе разтърсен от глава до пети. — Не се шегувай! Кажи какво искаш да кажеш!

— Наистина ли не знаеш? — попита Розамонд, като изостави закачливия си тон, но изпитваше единствено желанието да му каже, за да види въздействието.

— Наистина! — нетърпеливо възкликна той.

— Нима не знаеш за добавката на мистър Късобан, че ако мисис Късобан се омъжи за тебе, щяла да загуби цялото си състояние?

— Откъде знаеш това? — трескаво попита Уил.

— Брат ми Фред го е чул от семейство Феърбръдър.

Уил скочи от стола и посегна към шапката си.

— Смея да кажа, че тя те слага над състоянието си — заяви Розамонд, сякаш го гледаше отстрани.

— Моля те да не казваш нищо повече — каза Уил с гърлен глас, съвсем различен от обичайния му лек тон. — Това е гнусна обида за нея и за мене. — След тези думи седна объркан, загледан напред, без да вижда нищо.

— Сега ми се сърдиш — отбеляза Розамонд. — Лошо е да таиш злоба към мене. Трябва да си ми благодарен, че ти казах.

— Благодарен съм — рязко отговори Уил с усещане за раздвоение, сякаш спящ човек отговаря на въпроси.

— Очаквам да чуя за сватбата — игриво отбеляза Розамонд.

— Никога! Никога няма да чуеш за сватба.

След като пламенно изрече тези думи, Уил се изправи и подаде ръка на Розамонд, все още с вид на сомнамбул, и излезе.

Когато той си отиде, Розамонд стана от стола и отиде в другия край на стаята, като там се облегна на един chiffonnière^[245] и отегчено погледна през прозореца. Измъчваха я досада и онази неудовлетвореност, която в женското съзнание често прераства в неоснователна банална ревност, произтичаща не от дълбока страст, а от импулсите на егоизма, но все пак в състояние да предизвика действия, както и необмислени думи. „Няма нищо, което да ме вълнува“, каза си вътрешно горката Розамонд, като се сети за семейството в Куолингам, неизпратило никаква вест досега, и че вероятно Тършиъс ще я измъчва със сметки, когато се прибере вкъщи. Тя вече тайно не го бе послушала и беше помолила баща си да им помогне, ала той решително приключи въпроса с думите: „По-скоро аз имам нужда от помощ“.