Джордж Елиът
Мидълмарч (19)

Глава 18

О, сър, и най-благородните мечти в света се борят с

подлички надежди. И най-възвишени души, вдъхнали

зловонен въздух, могат да се заразят от чума. Или

лишени от лимонов сок, когато гордо екватора

пресичат, да станат жертва на скорбута.

След този разговор изминаха няколко седмици, преди да се наложи Лидгейт да направи своя избор относно назначението на свещеник в новата болница, но междувременно по необясними причини докторът избягваше да мисли на чия страна да застане. Всъщност щеше да му е съвсем все едно кого ще изберат, поради което би взел по-изгодното за себе си решение да гласува за Тайк, ако не беше започнал да изпитва голяма симпатия към мистър Феърбръдър.

Поради нарасналото им сближаване докторът все повече харесваше свещеника от църквата „Сейнт Ботолф“. Като осъзна ясно положението на Лидгейт в ролята му на новопристигнал млад лекар с точно набелязани професионални цели, мистър Феърбръдър се постара да отклони, вместо да привлече вниманието му към себе си, и тази проява разкри необикновената му чувствителност и великодушие, които Лидгейт бе в състояние високо да оцени. Споменатите достойнства се съчетаваха с други страни в поведението на мистър Феърбръдър, също извънредно благородни, така че характерът му наподобяваше южен пейзаж, в който природното великолепие е в пълна хармония с човешката непринуденост. Малцина мъже биха могли да бъдат така предани и всеотдайни, какъвто бе той към майка си, леля си и сестра си, чиято пълна зависимост от него донякъде бе доста усложнила живота му. Малцина мъже, усетили натиска на ежедневните грижи, проявяват благородната решимост да не прикриват неизбежните си собствени интереси зад привидно възвишени подбуди. В това отношение той съзнаваше, че и след най-внимателния оглед животът му би изглеждал безупречен. Вероятно тъкмо това съзнание будеше у него известно снизхождение към критикарската придирчивост на люде, чието интимничене с Бога сякаш изобщо не влияеше благотворно върху поведението им вкъщи и чиито извисени цели бяха несъвместими с деянията им. Освен това проповедите му бяха остроумни и съдържателни, каквито някога се изнасяха от Англиканската църква в най-цветущия й период, а в литургиите си никога не се осланяше на книги. Хора извън неговата енория се тълпяха да го слушат и тъй като най-трудната задача за един свещеник е да напълни черквата с хора, това бе допълнително основание за известно чувство за превъзходство. Той бе и много приятен човек: благоразположен, находчив, прям и в разговорите с него нямаше и помен от онези лукави усмивчици на скрита неприязън или разни дребни хитрини, с които мнозина от нас огорчават ближните си. Лидгейт го харесваше от все сърце и желаеше да бъдат приятели.

Преизпълнен с подобни чувства, той все така отбягваше да мисли по въпроса за назначението на свещеник и се самоуспокояваше, че това не само не било негова работа, но и по всяка вероятност неприятното задължение да гласува щяло да му се размине. По молба на мистър Булстроуд Лидгейт изготвяше планове за вътрешната уредба на новата болница и двамата често се съвещаваха по разни въпроси. Безспорно самият банкер смяташе, че поначало може да разчита на Лидгейт като на съмишленик, но не споменаваше нищо относно предстоящия избор между Тайк и Феърбръдър. Ала когато по време на едно заседание на съвета на настоятелите към болницата Лидгейт бе уведомен, че въпросът за назначението на свещеник щял да се реши следващия петък от управителното тяло, включващо директорите и медиците, той се раздразни при мисълта, че се налага да вземе решение по един толкова досаден проблем в Мидълмарч. Неизбежно бе някакъв вътрешен глас да му заяви безпрекословно, че Булстроуд изцяло владее положението и че въпросът за Тайк всъщност се свежда до това, дали Лидгейт ще получи служба, или не. Неизбежно бе и да изпита не по-слаба неохота от своя страна да се прости с надеждата за нова служба. Защото собствените му наблюдения непрекъснато потвърждаваха уверенията на мистър Феърбръдър, че банкерът не би преглътнал подобно неподчинение. „По дяволите с тези жалки машинации!“ — три дни поред все така възкликваше Лидгейт по време на размишленията си, докато се бръснеше, и най-сетне почувства, че въпросът налага неотложно допитване до съвестта. Очевидно налице бяха безспорни доводи срещу избора на мистър Феърбръдър: той се бе захванал с твърде много неща, особено като се има предвид колко време посвещава на занимания извън пряката си служба. Освен това Лидгейт продължаваше да е все така неприятно изненадан, в ущърб на уважението си към Феърбръдър, че свещеникът очевидно играе на карти заради парите — вярно, той действително обичаше картите, но не по-малко и материалната изгода от тях. Всъщност мистър Феърбръдър подкрепяше теорията за голямата полза от игрите и дори твърдеше, че умът на англичанина залинявал поради това, че ги е загърбил. И все пак Лидгейт бе убеден, че свещеникът би играл далече по-рядко, ако не бяха парите. В „Зеленият дракон“ имаше билярдна зала и в очите на разни загрижени майки и съпруги това бе най-голямото изкушение в Мидълмарч. Свещеникът беше първокласен играч на билярд и макар да не се отбиваше често в „Зеленият дракон“, според мълвата понякога се мяркал там през деня и спечелвал пари. А що се отнасяше до службата на свещеник в новата болница, той не даваше вид, че държи толкова на нея, колкото на четирийсетте лири. Лидгейт съвсем не бе пуританин, но картите не го вълнуваха и винаги му се бе струвало твърде долнопробно да се печелят пари по този начин. Освен това според възвишените му представи за битието всяко дребно пристрастяване в името на жалки монети бе противно. Досега в живота му всички материални нужди бяха задоволявани без усилие от негова страна и без дори да се замисля, той с широка ръка пръскаше шилингите, които според него не представлявали нищо за един джентълмен. Никога не му бе и хрумвало да измисли средство как да ги изкарва. Винаги беше съзнавал, че в общи линии не е богат, но нивга не се е чувствал и беден и затова не можеше да си представи до каква степен липсата на пари би могла да определя действията на хората. За него парите не бяха цел в живота и поради това не бе способен да намери оправдание за съзнателния стремеж да се печелят дребни суми. Поначало проблемът с парите напълно го отвращаваше и изобщо не се бе опитал да изчисли съотношението между доходите на свещеника и донякъде задължителните му разходи. По всяка вероятност не би направил подобна сметка и за собственото си положение.

Сега, когато се стигна до въпроса за гласуването, неприятното обстоятелство с парите наклони везните повече от всякога в ущърб на мистър Феърбръдър. Ами че човек би бил съвсем наясно как да постъпи, ако хората са по-последователни в действията си и особено ако приятелите напълно отговарят на условията за каквато и да е служба, която желаят да заемат! Лидгейт бе твърдо убеден, че ако не съществуваше това сериозно основание да не подкрепи мистър Феърбръдър, би гласувал за него независимо от мнението на Булстроуд по въпроса, защото не възнамеряваше да става васал на банкера. От друга страна, нека да видим и самия Тайк — човек, изцяло отдаден на свещеническия си дълг, който обаче бе само помощник на пастора в църквата „Сейнт Питър“, една не особено многолюдна енория, и би имал достатъчно свободно време за допълнителни задължения. Никой не би могъл да каже лоша дума за мистър Тайк, макар че хората не го понасяха и го подозираха в лицемерие. Всъщност от своя гледна точка Булстроуд бе напълно прав.

Ала откъдето и да погледнеше на въпроса, все нещо стряскаше Лидгейт. А той бе горделив човек и малко се дразнеше, че обстоятелствата го принуждават да се стряска. Не му се искаше да проваля собствените си съкровени планове, като развали отношенията си с Булстроуд. Не му се искаше обаче и да гласува срещу Феърбръдър, като по този начин го лиши от поле за действие и заплата. Освен това възникваше въпросът дали пък допълнителните четирийсет лири няма да помогнат на свещеника да се освободи от мерзкото бреме да печели на карти. На всичко отгоре на Лидгейт никак не се нравеше мисълта, че като гласува за Тайк, той всъщност прави изгоден за себе си избор. Но дали наистина целта му е личната изгода? Точно така биха решили другите хора — ще отсъдят, че той раболепничи пред Булстроуд, за да може да се издигне и да преуспее в обществото. Какво да се прави? Дълбоко в себе си бе убеден, че ако ставаше дума само за личния му успех, нямаше изобщо да го е грижа дали банкерът го смята за приятел, или враг. Единственото нещо, на което държеше, бе да има среда за изследванията си, стимул за идеите си. В края на краищата не е ли негов дълг да постави на първо място възможността да разполага с добра болница, където би могъл да демонстрира специфичните черти на треската и да изпробва терапевтичните резултати, а после всичко останало, свързано с назначението на свещеника? За пръв път Лидгейт почувства как дребните социални предпоставки в цялата им угнетителна сложност невидимо го притискат и спъват. Той приключи с вътрешните си прения и се отправи към болницата с единствената надежда, че по някакъв начин обсъждането може да вземе друг обрат и везните така да се наклонят, че гласуването да стане излишно. Според мене обаче той донякъде се осланяше и на внезапния порив, който изведнъж ни обзема в дадени случаи — неясното чувство, връхлетяло ни изведнъж като топла вълна, ни позволява с лекота да вземем решение, докато хладнокръвно изтъкваните доводи само усложняват въпроса. Както и да стояха нещата обаче, той не реши твърдо за кого да гласува, като вътрешно се бунтуваше заради наложената му принуда. Преди време би приел подобно положение като напълно нелепо стечение на обстоятелствата, че именно той, със своята непоколебимост да бъде независим и с ясно определената си цел в живота, би могъл още в самото начало на пътя си да бъде заставен да избира между две жалки, еднакво неприятни възможности. На студентската скамейка бе програмирал действията си в обществото по съвсем различен начин.

Лидгейт потегли доста късно към заседанието, но доктор Спраг, другите двама лекари, както и няколко души от директорите бяха пристигнали рано. Мистър Булстроуд, председателят и ковчежникът, бе сред тези, които още не бяха дошли. От общия разговор сякаш се подразбираше колко сложен за разрешаване е въпросът, поради което всеобщите предположения, че Тайк ще получи мнозинство, не изглеждаха толкова сигурни. За най-голямо учудване се оказа, че двамата лекари са на едно и също мнение или по-скоро, макар и от различни гледни точки, щяха да са единни в действията. Доктор Спраг, тежкият ръбат господин, бе привърженик на Феърбръдър. Предположенията, че докторът е безбожник, изглеждаха все по-правдоподобни, но кой знае защо, жителите в Мидълмарч се примиряваха с този негов недостатък, сякаш Спраг бе едва ли не самият председател на Камарата на лордовете. Впрочем твърде вероятно е безусловната вяра в професионалните му качества да е нараснала тъкмо поради тази причина, защото древното като света схващане за тясната връзка между острия ум и злото начало у човека още битуваше в съзнанието на дамите, негови пациентки, които иначе бяха много вещи по отношение на чувствата и модата. Може би тъкмо безбожието му караше съседите да казват за него, че бил непреклонен и разсъдлив, особености, също приемани благосклонно, особено когато се събираха данни за разни илачи. Във всеки случай съвсем сигурно е, че ако в Мидълмарч се появеше лекар със славата на дълбоко религиозен човек, отдаден на молитви и трескаво богослужение, веднага щеше да възникне всеобщо недоверие към медицинските му умения.

В този смисъл за доктор Минчин бе твърде благоприятно обстоятелството (в професионално отношение), че религиозните му възгледи са съвсем общи, и то такива, които оказват сдържана медицинска подкрепа на всякакви сериозни убеждения — било то църковни или сектантски, — без обаче да се придържат към определени принципи. Ако например мистър Булстроуд изтъкнеше — нещо, напълно възможно — значението на Мартин-Лутеровата доктрина за спасението на душата, която църквата трябва да следва, за да избегне упадъка, доктор Минчин съответно се преизпълваше с увереност, че човекът не е просто автомат или „случаен набор от атоми“^[98]. А ако мисис Уимпъл изтъкнеше пръста на провидението в стомашните си болежки, доктор Минчин от своя страна отваряше простор за духа и отхвърляше всякакви догми. Ако пивоварят, заклет унитарианец, подхвърляше шеги относно веруюто на атанасийците, доктор Минчин го подкрепяше с цитат от „Есе за човека“ на Поуп^[99]. Той възразяваше срещу доста свободния анекдотичен стил, който доктор Спраг си позволяваше, и се придържаше към вече утвърдени цитати и всякакви форми на изисканост — всеизвестно бе, че е някакъв сродник на епископ и от време на време прекарва отпуска си в палата му.

На външен вид доктор Минчин, блед, с пухкави ръце и закръглен силует, твърде много приличаше на кротък божи служител. От своя страна доктор Спраг беше неимоверно висок. Панталоните му се нагъваха на коленете и разкриваха голяма част от ботите му — по онова време долната лента на панталоните, пъхната в ботите, сякаш извънредно много допринасяше за достолепната осанка. Той непрекъснато сновеше напред-назад, нагоре-надолу, сякаш не го свърташе на едно място. Накратко казано, доктор Спраг имаше тежест и от него можеше да се очаква да сграбчи болестта и направо да я изхвърли през прозореца. А колкото до доктор Минчин, той по-скоро би могъл да долови тайното й прокрадване и да я изпревари. Те се радваха горе-долу на еднаква лекарска репутация, сама по себе си странна привилегия, ала с твърде голяма доза етичност двамата прикриваха презрението си към съответните умения на другия. Като възприемаха себе си едва ли не като отделни институции в Мидълмарч, те бяха готови да се съюзят срещу всякакъв тип новатори или непрофесионалисти, изпречили се на пътя им. Поради тази причина дълбоко в душите си еднакво роптаеха срещу мистър Булстроуд, макар че доктор Минчин никога не проявяваше открита враждебност към банкера, нито пък възразяваше срещу намеренията му без предварителни обстойни обяснения пред мисис Булстроуд, която бе на мнение, че единствено доктор Минчин усеща процесите в организма й. Лаик, който се намесва в професионалната сфера на докторите и непрекъснато им натрапва реформите си — това всъщност не засягаше толкова двамата лекари, колкото аптекарите, задължени с договор да обслужват бедняците, — бе все пак твърде неприятна особа за тънкото обоняние на специалистите. Така че доктор Минчин напълно подкрепи настоящия отпор срещу Булстроуд, раздразнен от очевидното намерение на банкера да покровителства Лидгейт. Дългогодишните лекари по обща медицина, мистър Ренч и мистър Толър, застанали малко встрани, бяха потънали в дружески разговор и накрая единодушно заключиха, че Лидгейт бил нахалник, оръдие в ръцете на Булстроуд за постигане на целите му. Пред приятелите си извън медицинските среди и двамата бяха похвалили другия новодошъл млад лекар по обща медицина, пристигнал в града след пенсионирането на мистър Пийкок без всякакви други препоръки освен собствените си качества и основанието да се вярва в солидната му професионална подготовка поради обстоятелството, че очевидно не е губил времето си със занимания в други клонове на науката. Съвсем ясно било, че с отказа сам да раздава лекарства Лидгейт възнамерявал да хвърли сянка върху реномето на колегите си, а освен това се опитвал да размие границата между своето ниво на доктор по обща медицина и нивото на други лекари, които в името на професията смятали за нужно да се придържат към множеството разграничения. И най-вече да се разграничат от човек, непосещавал ни един английски университет и неизпитал удоволствието от липсата на анатомически изследвания там, ала появил се с критикарска нагласа и със самочувствието, че се изучил в Единбург и Париж, където може и да се правели разни ми ти научни наблюдения, но те едва ли били задълбочени.

Така се стекоха нещата, че в този случай Булстроуд започна да се отъждествява с Лидгейт, а Лидгейт с Тайк. И тъкмо поради разнообразието от взаимозаменяеми имена относно назначението на свещеник, различните умни глави бяха улеснени при вземането на едно и също решение по въпроса.

Още с влизането си доктор Спраг направо заяви пред събралата се група:

— Аз съм за Феърбръдър. На заплата, подкрепям това с цялата си душа. Че защо трябва да се отнема заплащането на пастора? Той не получава много… дава за застраховки, за поддържане на дома, за благотворителна дейност. Сложете му четирийсет лири в джоба и няма да сбъркате. Добър човек е този Феърбръдър, съвсем различен от обичайните пастори, така че ще върши работа.

— Хо-хо-хо! Докторе — обади се старият Паудърел, доста заможният пенсиониран железар. Възклицанието му беше нещо средно между смях и парламентарен възглас на неодобрение. — Трябва непременно да ти дадем думата. Но тук е нужно да вземем решение не за нечий си доход… а за спасението на душите на горкичките болни хорица. — При тези думи в гласа и в изражението на мистър Паудърел се долови истинско състрадание. — Извънредно прекрасно проповядва евангелието, пустият му мистър Тайк. Направо бих гласувал срещу съвестта си, ако не подкрепя мистър Тайк… Това е самата истина.

— Според мене противниците на мистър Тайк не са приканвали когото и да било да гласува срещу съвестта си — възрази мистър Хакбът, богат кожар, силен в красноречието, чиито проблясващи очила и щръкнала коса се насочиха доста заканително към безобидния мистър Паудърел. — Смятам, че е редно ние като директори да решим дали цялата ни работа се свежда единствено до това, да изпълняваме предложения, които идват от една и съща страна. Има ли тук член на комисията, който да твърди, че някога би му хрумнала идеята да измести господина, неотменно изпълнявал задълженията си на свещеник досега, ако тази идея не му бе внушена от хора, склонни да възприемат всяка институция в този град като механизъм за прокарване на собствените си възгледи? Не упреквам никого за подбудите му — оставям ги на собствената му съвест и божията воля, но заявявам открито, че тук се правят постоянни опити за оказване на натиск, което е в пълно противоречие с истинската независимост на духа, а също така твърдя, че коленопреклонното раболепие обикновено се предизвиква от най-различни обстоятелства, но господата, които се държат по този безподобен начин, не могат да си позволят да признаят това поради някои нравствени или парични съображения. Аз самият съм мирянин, но съм посветил не малко време на въпроса за деленията в църквата и…

— О, по дяволите с тези деления! — шумно се намеси мистър Франк Холи, адвокат в кантора, който рядко се появяваше на заседанията, но сега, с камшик в ръка, набързо се бе отбил. — Ние тук нямаме нищо общо с тях. Феърбръдър вършеше работа… всичката работа… и то без пари, и ако трябва да има заплащане, трябва да се даде тъкмо на него. Смятам, че е светотатство да се отнеме службата от Феърбръдър.

— Според мене би било добре господата да не придават на изказванията си личностен характер — отбеляза мистър Плимдейл. — Аз ще гласувам за назначението на мистър Тайк, но ако мистър Хакбът не бе отправил подобни намеци, нямаше да знам, че съм коленопреклонен раболепен угодник.

— Не съм отправял лични нападки. Аз ясно казах, че… ако ми позволите да повторя и да обобщя какво точно исках да кажа…

— О, ето го и Минчин! — възкликна мистър Франк Холи, при което всички извърнаха очи от красноречивия мистър Хакбът и по този начин го накараха да почувства колко малко се ценят необикновените дарби в Мидълмарч. — Хайде, докторе, ще те накарам да вземеш правилното решение, нали?

— Надявам се да е така — отговори доктор Минчин, като кимаше и се здрависваше с един или друг. — Независимо как ще се отрази това на чувствата ми.

— Според мене, ако изобщо може да става дума за чувства, трябва да ги проявим към човека, който ще бъде изхвърлен — обади се мистър Франк Холи.

— Признавам, че храня чувства и към другия кандидат. Изпитвам известно раздвоение — заговори доктор Минчин, като потри ръце. — Смятам, че мистър Тайк е прекрасен човек… трудно може да се мери с някого… и съм убеден, че е предложен поради безукорни съображения. От своя страна аз бих искал да мога да му окажа подкрепа. Но обстоятелствата ме карат да погледна на случая и от друга страна, при което да дам предимство на кандидатурата на мистър Феърбръдър. Той е дружелюбен човек, способен проповедник и е по-отдавна сред нас.

Старият мистър Паудърел гледаше напред, мълчалив и тъжен. Мистър Плимдейл нервно заоправя връзката си.

— Надявам се, че не посочвате Феърбръдър като образец на свещеник — обади се мистър Ларчър, известният разносвач, който тъкмо бе влязъл. — Не храня лоши чувства към него, но с това назначение сме отговорни и пред хората — да не казвам по-силни думи. Според мене Феърбръдър е твърде нехаен за свещеник. Не искам да изтъквам някои негови слабости, но той няма кой знае колко да се престарава и ще изнася малко на брой служби.

— По дяволите, това е далече по-добре, отколкото прекалено много — възкликна мистър Холи, известен с грубия си език в този край на графството. — Болните хора надали ще понесат непрекъснати проповеди и молитви. При това разни ми ти методистки религиозни уклони се отразяват зле на духа, а и на вътрешните органи, не е ли така? — добави той, като се обърна към четиримата присъстващи доктори.

Отговор обаче не последва поради влизането на неколцина господа, посрещнати донякъде сърдечно. Това бяха преподобният Едуард Тезигър, пастор на църквата „Сейнт Питър“, мистър Булстроуд и старият ни приятел мистър Брук, който наскоро бе приел да бъде включен в директорския съвет, но не бе присъствал на нито едно заседание — сега бе дошъл по настояване на мистър Булстроуд. Очакваше се единствено пристигането на Лидгейт.

Всички седнаха, а Булстроуд, както винаги блед и сдържан, влезе в ролята на председател. Мистър Тезигър, умерен евангелист, желаел назначението на приятеля си мистър Тайк, усърден, способен човек, пастор в не особено многолюдна енория, където нямало кой знае колко души за спасяване и поради това щял да има предостатъчно време за новата служба. Желателно било подобен свещенически дълг да се поеме с много плам и усърдие, защото предоставял благоприятна възможност за духовно въздействие. И макар да било добре, че се предвиждало заплащане, нужно било още по-зорко да се следи да не би службата да се сведе само до въпроса за парите. Държанието на мистър Тезигър бе толкова кротко и благочестиво, че всякакви ругатни можеха да се изричат само наум.

Мистър Брук смятал, че намеренията на всички били най-благородни. Самият той нямал пряк поглед към дейностите в болницата, макар че вземал присърце всяко нещо, свързано с благополучието на хората в Мидълмарч, и щял да бъде безкрайно щастлив да се срещне с присъстващите господа по всеки обществен въпрос — „какъвто и да е обществен въпрос, нали разбирате“, повтори мистър Брук, като кимна с глава в знак на пълно разбирателство.

— Аз съм твърде зает като магистрат, а също така изготвям и архив на документи, но смятам, че общността може напълно да разполага с времето ми… и, накратко казано, приятелите ми ме убедиха, че свещеник на заплата… на заплата, нали разбирате… е извънредно удачно нещо, така че съм много щастлив да дойда тук и да гласувам за назначението на мистър Тайк, който, както научих, бил безупречен човек, жертвоготовен като апостол, красноречив и така нататък… не бих си позволил да не гласувам за него… при тези обстоятелства, нали разбирате?

— Струва ми се, че сте обработен и запознат само с едната страна на въпроса, мистър Брук — заяви мистър Франк Холи, поддръжник на торите, изпълнен с подозрения за предизборни трикове, човек, който не се побояваше от никого. — Вие като че ли не сте наясно, че един от най-достойните ни съграждани години наред работеше без заплащане като свещеник в енорията и че сега предлагат мистър Тайк да го измести.

— Моите извинения, мистър Холи — възрази мистър Булстроуд, — но мистър Брук е напълно осведомен относно личността на мистър Феърбръдър и заеманата от него длъжност.

— Да, но от страна на враговете му — избухна мистър Холи.

— Надявам се, че тук не става дума за лична вражда — обади се мистър Тезигър.

— Обзалагам се, че има такава — тросна се мистър Холи.

— Господа — заговори мистър Булстроуд с равен глас, — същността на въпроса може да се изложи съвсем накратко и ако някой от присъстващите тук смята, че не всички, на които предстои да гласуват, са добре осведомени, аз мога да обобщя съображенията ни и за двата случая.

— Не мисля, че това е нужно — заяви мистър Холи. — Според мене всички тук много добре знаем за кого искаме да гласуваме. Ако човек желае да отсъди справедливо, не чака до последния момент да чуе и двете страни на въпроса. Нямам време за губене и предлагам веднага да пристъпим към гласуване.

И все пак последва кратка, но разпалена препирня, преди всеки да напише „Тайк“ или „Феърбръдър“ на лист хартия и да го пусне в стъкления съд. И в този миг Булстроуд видя, че в залата влиза Лидгейт.

— Смятам, че засега гласовете са поравно за двамата — заяви мистър Булстроуд с отчетлив остър тон. А после погледна към Лидгейт и добави:

— Има още един глас за пускане. Вие сте наред, мистър Лидгейт, заповядайте да напишете съответното име.

— Сега вече въпросът е решен — каза мистър Ренч и се надигна. — Всички знаем как ще гласува мистър Лидгейт.

— Вие като че ли намеквате нещо, сър — отговори Лидгейт доста предизвикателно, застанал с молив в ръка.

— Просто намеквам, че от вас се очаква да подкрепите мистър Булстроуд. Да не би да намирате този намек за обиден?

— На някого може и да изглежда обиден. Но няма да се откажа да подкрепя мистър Булстроуд с гласа си в този случай.

И Лидгейт веднага написа името „Тайк“.

И така преподобният Уолтър Тайк стана свещеник в лечебницата, а мистър Лидгейт продължи да работи с Булстроуд. Той не бе сигурен дали Тайк наистина не е по-подходящият кандидат, но все пак съвестта му подсказваше, че ако бе напълно свободен да избира, щеше да гласува за мистър Феърбръдър. Историята с назначението на свещеника остави неприятен спомен в съзнанието му като случай, при който усети много силно дребнавите боричкания в Мидълмарч. Че как би могъл да се чувства добре човек при избор между подобни възможности, и то направен при такива обстоятелства? Точно толкова може някой да е доволен и от шапката си, подбрана измежду различните видове, изложени за продан според модата в момента, и съответно да си я носи, приел я за по-прилична от останалите.

Но мистър Феърбръдър се държеше с него все така дружелюбно, както и преди. Образът на кръчмаря и грешника далече не е така несъвместим с лика на съвременния фарисей, тъй като повечето от нас често не осъзнават достатъчно ясно колко погрешни са постъпките ни, както не осъзнаваме и колко погрешни са доводите ни, или пък нелепи са шегите ни. Ала у пастора на черквата „Сейнт Ботолф“ нямаше и следа от фарисейщина и тъкмо поради непоколебимото му убеждение, че и той е като всички простосмъртни, се отличаваше значително от тях в едно отношение — можеше да оправдае хората, че го подценяват като личност, както и да съди безпристрастно поведението им дори и когато то е насочено срещу него.

— Трудно се справям с превратностите в живота, съзнавам това — заяви той един ден пред Лидгейт. — Но аз съвсем не се смятам за могъщ човек… и никога няма да се прославя с каквото и да било. Хубава е притчата за избора на Херкулес на Доброто пред Злото. Но Продик^[100] е представил нещата като съвсем лесни за героя, сякаш първото уместно решение е напълно достатъчно. А има и други легенди — как Херкулес поема опасната хурка на Омфала, а накрая облича отровната риза на кентавъра Несус и умира. Според мене едно правилно решение може да помогне на човека само ако и решенията на другите хора спрямо него са напълно благоприятни.

В разсъжденията на пастора невинаги се долавяше бодрост на духа. Той наистина не бе станал фарисей, но в преценката си на житейските поврати не се бе освободил от онова черногледство, при което ние, хората, сме твърде склонни веднага да отдадем несполуките на собствените си недъзи. Според Лидгейт бе твърде жалко, че на мистър Феърбръдър му липсва силна воля.