Джордж Елиът
Мидълмарч (37)

Глава 36

Тъй странни са великите мъже,

с възвишен ум, уж тежки мъдреци,

но някак си печелят любовта,

навсякъде оказват им честта.

Те, толкова издигнати над нас,

все пак живеят в простосмъртен свят

и си представят как ли се дивим

на всички техни думи и дела.

И таз възхита за да удвоят,

опитват се пред нас да изразят

най-дръзките и смели свои мечти.

Даниел, Трагедията на Филотас^[168]

Мистър Винси се прибра вкъщи след прочитането на завещанието с доста променени възгледи относно много неща. Той беше прям човек, но проявяваше склонност да изразява чувствата си не толкова пряко — когато бе раздразнен, че търговията с копринените му ширити не върви, си го изкарваше на коняря, когато го ядосаше зет му Булстроуд, започваше яростно да ругае методизма, а сега стана съвсем ясно, че е обзет от силен гняв към мързеливия Фред, поради което ядно изрита от пушалнята вън в коридора една безобидна бродирана шапчица.

— Е, господинчо — заговори той, когато младият джентълмен тръгна да си ляга, — надявам се най-после да ти е дошъл акълът в главата и през следващия семестър да отидеш и да си изкараш изпита. Аз вече съм взел решенията си и те съветвам и ти много бързо да вземеш своите.

Фред не отговори, обзет от пълно отчаяние. Само преди двайсет и четири часа бе смятал, че вместо да се налага да мисли какво ще прави, днес по това време вече ще е ясно, че не трябва да прави нищо — само ще ходи на лов, подобаващо облечен^[169], за да се добере до леговището на лисиците, ще има първокласен ловджийски кон, а и допълнителен добър кон за езда и ще се радва на всеобщо уважение. Освен това ще може веднага да се разплати с мистър Гарт, а Мери вече няма да има възражения да се омъжи за него. И всичко това щеше да стане без всякаква необходимост да учи или някакви други пречки, а единствено по силата на провидението, проявило се чрез прищявката на един стар човек. Ала сега, след изтичането на двайсетте и четири часа всички тези реални очаквания бяха напълно разбити. Беше направо непоносимо, че тъкмо когато самият той, съкрушен от разочарованието, страдаше толкова много, с него се държат така, сякаш по някакъв начин е могъл да предотврати случилото се. Затова сега той излезе, без да продума, и майка му трябваше да го защитава.

— Не бъди жесток към горкото момче, Винси. И все пак той ще успее в живота, въпреки че този проклет старец го измами. Напълно съм убедена — както съм сигурна какво виждам в момента, — че един ден Фред ще успее… защо иначе оцеля, след като беше с единия крак в гроба? За мене това е чист грабеж — да му се дават обещания, означава наистина да му се даде земята… и какво всъщност представляват обещанията, когато става ясно, че всъщност не са били никакви обещания. Както сам видя, старецът действително му е завещал сто хиляди лири, а после му ги е отнел.

— После му ги отнел, значи! — раздразнено повтори мистър Винси. — Чуй какво ти казвам, момчето няма късмет. А ти винаги прекалено го глезиш.

— Ех, Винси, та той ми е първородната рожба, а и ти много се перчеше, когато се появи. Пъчеше се гордо като паун — отбеляза мисис Винси, възвърнала с лекота веселата си усмивка.

— Та знае ли човек какво ще се пръкне от едно бебе! Бил съм голям глупак, признавам — добави съпругът с поомекнал тон все пак.

— Но кой друг има такива прекрасни, хубави деца като нашите? Фред далече превъзхожда всички хорски синове — личи по приказката му, че се е движил сред колежани. А Розамонд… къде ще намериш момиче като Розамонд? И най-голямата дама не би могла да се мери с нея. Нали виждаш… мистър Лидгейт е общувал със знатни хора, ходил е къде ли не, но се влюби в нея още щом я зърна. Не че не ми се ще Розамонд да не се бе сгодявала. Можеше при някое свое посещение да срещне богат благородник, който щеше да е далече по-добра партия за нея. Като например в имението на съученичката си мис Уилоуби. Сродниците на тази фамилия са също така знатни, както и роднините на мистър Лидгейт.

— По дяволите с тези роднини! — възкликна мистър Винси. — До гуша ми дойде от тях. Не искам зет, който няма с какво друго да се похвали освен с роднини.

— Ех, скъпи — възкликна мисис Винси, — та ти изглеждаше безкрайно доволен тогава. Аз не бях вкъщи, но Розамонд ми каза, че изобщо не си възразил срещу предложението за годеж. А тя вече започна да си купува тънък лен и батиста за бельо.

— Не и с мое съгласие — заяви мистър Винси. — С такъв син безделник тази година ще имам достатъчно големи разходи, за да харча и за сватбено облекло. Времената са много тежки, наоколо масово се разоряват, а според мене Лидгейт не е скътал настрана и грош. Няма да дам съгласието си за женитбата им. Нека почакат, както едно време са чакали хората.

— Розамонд много ще се разстрои, Винси, а ти добре знаеш, че не можеш да се противопоставиш на волята й.

— Напротив, мога. Колкото по-скоро се отмени годежът, толкова по-добре. Като гледам какво прави докторът, не ми се вярва, че някога ще си докара приличен доход. Създава си врагове. Само това чувам, че си докарва.

— Но мистър Булстроуд много го цени, скъпи мой. Той ще е извънредно доволен от такъв брак.

— Щял да е доволен, по дяволите! — изруга мистър Винси. — Та да не би Булстроуд да ги храни после! И ако Лидгейт си мисли, че аз ще му дам пари да създаде дом, много се лъже, това само мога да кажа. Както я карам, скоро ще трябва да се лиша и от конете. Добре ще е да кажеш на Роузи всичко това.

Подобно поведение съвсем не бе необичайно за мистър Винси — да даде прибързано съгласието си, а след като осъзнае, че е постъпил прибързано, да възложи на друг неприятното отменяне. Ала мисис Винс, на която винаги й е било трудно да се противопоставя на съпруга си, побърза още на другата сутрин да предаде на Розамонд думите му. Розамонд, сведена над муселиновото ръкоделие, мълчаливо изслуша всичко, а накрая само с леко движение на изящната си шия изрази твърдоглавото си намерение да не отстъпва, но единствено човек, който я познава отлично, би могъл да разбере този неин жест.

— Какво ще кажеш за това, скъпа моя? — попита майка й с любящо смирение.

— Баща ми сам не вярва на думите си — отговори Розамонд съвсем спокойно. — Винаги ми е казвал, че иска да се омъжа за човека, когото обичам. И аз ще се омъжа за мистър Лидгейт. Изминаха седем седмици, откакто баща ми даде съгласието си. И се надявам да закупим къщата на мисис Бретън.

— Е, скъпа моя, оставям те да се спогодиш с баща си. Ти с всекиго успяваш да се спогодиш. Но ако някога отидем да купим дамаска… това ще е само от магазина на Садлър… далече по-добър е от този на Хопкинс. Но къщата на мисис Бретън е много голяма. Ще се радвам да имаш такъв дом. Той обаче изисква много мебели… килими и всичко останало освен чинии и чаши. Смяташ ли, че мистър Лидгейт е склонен да я вземете?

— Сигурно не допускаш, че съм го питала, мамо. Той гледа своите работи, разбира се.

— Но може да очаква пари, скъпа моя, а ние се надявахме ти да получиш добро наследство като Фред… А сега всичко е толкова ужасно… нищо не ни носи радост, като гледаме какво разочарование изпитва момчето ни.

— Това няма нищо общо с женитбата ми, мамо. Фред трябва да се откаже от мързела си. Отивам горе да предам ръкоделието на мис Морган — много я бива във външното подшиване. Смятам, че сега Мери Гарт може да направи някои неща за мене. Тя шие превъзходно и това е най-доброто й качество. Бих искала батистените ми волани да са с двойно поръбване. А за това е нужно много време.

Мисис Винси имаше пълно основание да вярва, че Розамонд ще се спогоди с баща си. Въпреки организираните вечѐри, авджилъка и гръмките ругатни, мистър Винси точно толкова успяваше да наложи волята си, колкото и един министър-председател. Подобно на всички жизнерадостни, отдадени на удоволствията мъже, той лесно отстъпваше пред трудните обстоятелства. А обстоятелството, изпречило се сега пред него в лицето на Розамонд, бе особено трудно поради онази уж кротка настъпателност, която, както добре знаем, позволява на меката бистра подпочвена вода да избие дори изпод скалите. Ала мистър Винси съвсем не бе скала — цялата му непроменливост всъщност се свеждаше до вечно променливите му настроения, определяни като навик, но този навик изобщо не бе благоприятен, за да може таткото да възприеме единствената решителна линия на поведение спрямо годежа на дъщеря си, а именно: обстойно да проучи материалното положение на Лидгейт, да заяви своята неспособност за парична подкрепа, а също така да забрани едновременно както незабавната женитба, така и дълго проточил се годеж. Всичко това изглеждаше извънредно просто и лесно да се заяви. Ала решителният отказ, замислен в хладните часове на нощта, е изложен на бързи промени също както утринният мраз трудно устоява пред нарастващата дневна температура. В този случай най-различни съображения влияеха върху обичайното му мъгляво, но винаги темпераментно изразявано мнение: Лидгейт бе горд човек и не би понесъл никакви намеци, а да бъде изложен на открито унижение, бе направо немислимо. Мистър Винси изпитваше донякъде страхопочитание към доктора, донякъде бе горд, че такъв способен лекар е пожелал да се ожени за Розамонд, донякъде стреснат да повдига въпрос за пари, когато собственото му състояние не е цветущо, донякъде поуплашен да не бъде сразен в разговор с много по-образован и социално издигнат човек, донякъде боязлив да се противопостави на дъщеря си. Ролята, която мистър Винси предпочиташе, е на гостоприемния домакин, от когото всички са доволни. Многото работа сутринта му попречи да придаде официален словесен израз на възражението си, а вечерта последваха приятни неща като гощавка, вино, вист и всеобщо задоволство. А междувременно всеки изминал час добавяше по нещичко и по този начин постепенно се оформи окончателното решение за отказ от действие или по-точно доводът, че е твърде късно за всякакво действие.

И така, приетият от семейството възлюбен прекарваше повечето от вечерите си в Лоуик Гейт, тъй че ухажването, което не се обвързваше пряко с парично обезпечаване от страна на тъста или с добър доход от упражняваната професия, продължи да процъфтява под зоркия поглед на самия мистър Винси. Младежкото ухажване, онази изящна паяжина с най-леки потрепвания, е нещо почти недоловимо — то се свежда до мигновени докосвания на пръстите, сливане на сияйните лъчи от сини и черни ириси, недоизказани слова, слабо поруменяване на бузите и на устните, смътни трепети. Самата паяжина е изтъкана от чисти помисли и неуловими възторзи, от копнежи за съпричастност, блянове за цялостност, от неопределено усещане за доверие. И Лидгейт с удивителна лекота започна да тегли тази тънка паяжина от душевните си струни въпреки уж забравеното драматично преживяване с Лор, въпреки познанията си по биология и медицина. Защото трябва да се отбележи, че всъщност изследването на отслабнал мускул или на поставени в съд очни ябълки (като тези на света Лучия^[170]), както и други обекти на научно изследване далече не са така несъвместими с възвишената любов, както е несъвместима глупостта по рождение или пълното отдаване на низки страсти. Що се отнася до Розамонд, подобно на изящна водна лилия, тя се дивеше на собственото си извисяване и също така усърдно доплиташе общата паяжина. Всичко това се случваше в гостната, в ъгъла, където стоеше пианото, и макар да бе слабо, осветлението там бе като пъстроцветна дъга, улавяна от погледа на мистър Феърбръдър или другите посетители. Твърдото убеждение, че мис Винси и мистър Лидгейт са сгодени, се разпространи навсякъде из Мидълмарч, без обявяването на официален годеж.

Леля Булстроуд отново бе обхваната от безпокойство, ала този път се обърна към брат си и нарочно отиде в складовете му, за да избегне бъбривостта на мисис Винси. Отговорите му обаче далече не бяха удовлетворителни.

— Уолтър, не мога да повярвам, че си допуснал всичко това да става пред очите ти, без да провериш материалните възможности на Лидгейт — заяви мисис Булстроуд, като измери с много сериозен поглед брат си, който в склада бе обзет от обичайното си раздразнение. — Представи си само как едно такова момиче, израсло в разкош… с прекалено светско възпитание, както, за съжаление, трябва да отбележа… та какво ще прави то при такъв малък доход?

— О, по дяволите, Хариет! А какво да правя аз, като разни пришълци идват в града, без да ме питат? Ти да не би да залости вратата си за посетители като Лидгейт? Булстроуд му даде тласък в развитието повече от всеки друг. Аз не съм вдигал никаква шумотевица около този млад човек. Иди да разговаряш по въпроса с мъжа си, а не с мене.

— Слушай, Уолтър, че каква вина би могъл да има мистър Булстроуд? Сигурна съм, че той не е желал този годеж.

— О, ако Булстроуд не се бе захванал да го тика напред, аз никога не бих го поканил вкъщи.

— Но ти го повика да лекува Фред и съм сигурна, че това беше голямо поощрение — отговори мисис Булстроуд, започнала да губи здрава почва под краката си в този оплетен спор.

— Не знам дали наистина е било поощрение — раздразнено каза мистър Винси. — Знам само, че собственото ми семейство ми създава прекалени грижи. Бях твой предан брат, Хариет, преди да се омъжиш за Булстроуд, но трябва да призная, че той не всякога се държи приятелски с твоите роднини, както би могло да се очаква.

Мистър Винси съвсем не бе някой йезуит, но надали някой завършен йезуит би могъл така сръчно да извърти въпроса. По този начин на Хариет й се наложи да защитава съпруга си, вместо да вини брат си, така че разговорът приключи по съвсем различен начин от началото също като някоя от неотдавнашните препирни между зетя и шурея на енорийските събрания.

Мисис Булстроуд не спомена нищо за упреците на брат си пред съпруга си, но още същата вечер поде разговор за Лидгейт и Розамонд. Той обаче съвсем не се вълнуваше толкова много от съдбата им като нея и само сдържано спомена за съществуващите клопки в началото на всяка докторска кариера, както и за необходимостта от благоразумие.

— Виж какво, скъпа моя — заговори той помирително, — тези, които странят от светския живот, не могат да направят кой знае какво, за да предотвратят грешките на прекомерно светските личности. Трябва да се примирим с това положение относно семейството на брат ти. Бих предпочел мистър Лидгейт да не се бе обвързвал по този начин, но той ме интересува дотолкова, доколкото със своите способности може да служи на всевишния, както ни повелява божията воля при всяко изпитание на съдбата.

Мисис Булстроуд не каза нищо повече, като почувства известна неудовлетвореност, но я отдаде на не дотам развитата си духовност. Тя бе уверена, че мъжът й бе една от тези личности, за които се пишат спомени след смъртта им.

Колкото до самия Лидгейт, след като го приеха, той също бе готов да приеме всички последици, които смяташе, че е способен да предвиди съвсем ясно. Разбира се, трябва да се ожени след година, а вероятно дори и след половин година. Предишните му намерения съвсем не бяха такива, но другите му планове не бива да се провалят — просто се налага да ги пренареди. Естествено, за брака е нужно да се подготви, както му е редът. Трябваше да замени стаите, които сега обитаваше, със семеен дом. Лидгейт бе чул Розамонд да говори с възхищение за къщата на възрастната мисис Бретън на улица „Лоуик Гейт“ и когато сградата се освободи след смъртта на старата дама, влезе в преговори за закупуването й.

Направи всичко това някак между другото, също както поръчваше на шивача си различен вид изискано облекло, без да се смята за разточителен. Тъкмо обратното, би му била неприятна всякаква показна екстравагантност. В лекарската практика се бе натъквал на всевъзможни степени бедност и милееше за тези, които познават вкуса на нищетата. Би се чувствал чудесно на маса, където сосът се сервира в съд със счупена дръжка, а някой великолепен банкет не би могъл да го впечатли особено с нещо друго освен, да кажем, с интересен събеседник. Ала никога не му хрумваше да живее по друг начин освен по напълно обикновения според него — със специални чаши за бяло рейнско вино и безупречно сервиране. Палеше се по френските социални теории, но не прихвана миризма на готвено. Можем да възприемаме съвсем свободно дори най-крайните възгледи, ала мебелировката ни, устройваните вечери, както и вкусът ни към хералдически девизи в стъклена витрина ни свързват неразривно с йерархически определен ред. А Лидгейт не клонеше към крайните възгледи. Не му допадаха разни босоноги доктрини, защото много държеше на добрите обувки. В никоя друга област не бе радикално настроен освен по отношение на реформите в медицината и стремежа си към нови открития. Във всичко останало от практическия си живот той се движеше, като следваше наследствените си привички — донякъде тласкан от честолюбие и неосъзнат егоизъм, които вече определих като белези за известно тесногръдие, но донякъде и от наивност, която произтича от пълното отдаване на любими теории.

Мъчителните въпроси, които се мяркаха в съзнанието му след годежа, връхлетял го съвсем внезапно, се отнасяха по-скоро до недостига на време, отколкото на пари. Естествено, да си влюбен и непрестанно да те очаква някоя девица, далече по-красива на живо от образа в спомена ти, неминуемо оказва влияние върху свободното време, което добре би послужило например на някой усърден германец да направи неизбежното велико откритие. Това всъщност бе сериозен довод да не отлага сватбата прекалено много, както и загатна на мистър Феърбръдър един ден, когато приятелят му го навести в квартирата с няколко езерни находки — свещеникът искаше да ги разгледа под по-силен микроскоп от своя и когато забеляза претрупаната маса с безредно нахвърляните апарати и експонати, подхвърли хапливо:

— Очевидно Ерос е деградирал. В началото започна с въвеждането на ред и хармония, но сега отново се е завърнал безпорядъкът.

— Така става в дадени фази — съгласи се Лидгейт, като повдигна вежди и се усмихна, преди да нагласи микроскопа. — Ала по-добрият ред ще започне след това.

— Скоро ли? — запита свещеникът.

— Надявам се, че да. С подобно неустановено положение само се губи време, а когато човек има определени научни намерения, всеки миг е от значение. Смятам, че женитбата вероятно е най-хубавото нещо за един мъж, който иска да работи усърдно. Тогава всичко му е наред — няма да се терзае с лични проблеми. Може да намери спокойствие и свобода.

— Направо си за завиждане — отбеляза свещеникът, — че пред тебе се разкрива такава възможност… Розамонд, спокойствие и свобода, всичко това, предназначено единствено за тебе. А виж мене — разполагам само с лулата си и микроскопичните организми. Е, готов ли си вече?

Лидгейт не спомена пред свещеника другата причина за желанието му да скъси времето за ухажване. Дори сега, когато още бе опиянен от виното на любовта, той се дразнеше, че в дома на Винси го занимават със семейните работи и го въвличат в клюките из Мидълмарч, в непрекъснатите наздравици, в играта на вист и изобщо в пълното скудоумие. Налагаше се да се държи почтително, когато мистър Винси проявяваше потресаващо невежество по някои въпроси и препоръчваше например дадени алкохолни напитки като най-превъзходното лечебно средство. А на мисис Винси изобщо не й хрумваше, че с фамилиарното си и простовато поведение може да дразни вкуса на бъдещия си зет. Поначало Лидгейт трябваше да признае пред себе си, че слиза малко под нивото си, като се обвързва със семейството на Розамонд. Ала такова изящно същество като нея страдаше по същия начин — прекрасна бе поне мисълта, че с женитбата ще й предостави пълна смяна на средата.

— Скъпа — промълви той една вечер с най-нежен глас, когато приседна до нея и се взря в лицето й…

Но преди това би трябвало да обясня, че Лидгейт я завари сама в гостната, близо до отворения старинен прозорец, голям почти колкото цялата стена, през който сега нахлуваха летните ухания от градината в задния двор. Баща й и майка й бяха отишли на гости, а всички останали се разхождаха някъде навън.

— Скъпа! Очите ти са зачервени.

— Така ли? — учуди се Розамонд. — Чудя се защо.

Не беше в неин стил да изпада в излияния или да се оплаква.

Само ако някой много настоява, би споделила тревогите си, и то съвсем изискано.

— Нима би могла да скриеш нещо от мене! — възкликна Лидгейт, като нежно докосна с длан ръцете й. — Дали не виждам сълзички по клепачите? Нещо те мъчи, а ти не ми казваш. Та нали ме обичаш?

— Защо да ти казвам, като не би могъл да промениш нищо. Това са ежедневни неща… навярно тези дни малко се влошиха.

— Семейни дрязги. Не се притеснявай да ги споделиш. Сещам се какви са.

— Татко е много раздразнителен напоследък. Фред го ядосва, а тази сутрин имаше пореден скандал, защото Фред заплашва да изостави цялото си образование и да се захване с нещо направо унизително. А освен това…

Розамонд се поколеба, а бузите й леко поруменяха. Лидгейт не я бе виждал от сутринта на годежа толкова разтревожена и в този миг се изпълни с безпределна обич. Нежно целуна разтрепераните й устни, сякаш искаше да я насърчи да излее мъката си.

— Усещам, че татко не е много доволен от годежа ни — продължи Розамонд почти шепнешком, — а снощи дори заяви, че щял непременно да говори с тебе, за да се отмени.

— Ти би ли отменила годежа? — отривисто попита Лидгейт, почти ядосан.

— Никога не отменям нещо, което съм решила да направя — отговори Розамонд, възвърнала спокойствието си при докосването на тази струна в душата й.

— Бог да те благослови! — възкликна Лидгейт и отново я целуна. Подобна твърда решимост в подходящия момент бе направо възхитителна. Той продължи нататък:

— Твърде късно е баща ти да заявява, че годежът ни трябвало да се отмени. Ти си пълнолетна и вече принадлежиш на мене. Само да възникне нещо, което да те огорчи, и… това би било сериозно основание да ускорим сватбата.

Несъмнено задоволство проблесна в сините й очи, устремени към него, и тяхната сияйност сякаш озари цялото му бъдеще с меки слънчеви лъчи. Съвършеното щастие — онова приказно щастие, когато след всички усилия и терзания изведнъж се озовеш в самия рай и там нищо друго не се изисква от тебе, освен да се радваш на щедро предоставените ти удоволствия — сякаш бе напълно достижимо само след известно изчакване горе-долу от няколко седмици.

— Че защо да я отлагаме? — попита той с пламенна настойчивост. — Вече закупих къщата и сега всичко може да се подготви много бързо… не е ли така? Няма защо да се грижиш за нови дрехи. Те могат да се закупят и след това.

— Какви само интересни хрумвания имате вие, умните мъже! — възкликна Розамонд, чиито трапчинки се откроиха съвсем ясно поради необичайно непринудения й смях, предизвикан от нелепата смешка. — За пръв път чувам, че сватбените одежди могат да се закупят и след венчавката.

— Вероятно не искаш да кажеш, че възнамеряваш да ме караш да чакам месеци наред заради някакви си дрехи? — попита Лидгейт, доста озадачен дали всъщност Розамонд очарователно го дразни, или наистина се въздържа от бърза женитба. — Не забравяй, че ни предстои много по-пълно щастие от настоящото… да бъдем непрекъснато заедно, да не зависим от околните, както и да подредим живота си по собствен вкус. Хайде, скъпа, кажи ми кога най-после ще бъдеш изцяло моя.

В гласа на Лидгейт потрепна настойчива молба, сякаш докторът смяташе, че избраницата му би го наранила дълбоко с всякакви безсмислени отлагания. Розамонд също доби сериозен, дори леко замислен вид. Всъщност тя бързо запрехвърля наум множеството тънки работи като поръбването на дантели, бельо и фусти, за да може да отговори що-годе точно.

— Шест седмици ще са предостатъчни… нали така, Розамонд? — настойчиво каза Лидгейт и пусна ръцете й, за да я прегърне нежно.

Едната й изящна ръчичка веднага се вдигна да пооглади прическата й, след което последва познатото твърдоглаво движение на шията и накрая тя заяви със сериозен глас:

— Необходимо е да се подготвят мебелите и ленените покривки. Но мама може да се погрижи за всичко това, докато ни няма.

— Да, така е. Трябва да заминем за около седмица.

— О, много повече от това! — със сериозен глас заяви Розамонд. Тя мислеше за вечерните рокли, които ще облече за посещението при сър Годуин Лидгейт — отдавна тайно си мечтаеше прекрасният престой в имението му да запълни поне една четвърт от медения им месец, дори ако трябва да се отложи запознанството с другия чичо, доктор по теология (също с достоен ранг, макар и прекалено сериозен за кръвен родственик). След тези думи Розамонд отправи към възлюбения си удивен, но и донякъде укорителен поглед и той веднага разбра, че тя може би желае да удължи сладостния промеждутък от време, когато и двамата се чувстват някак самотни.

— Ти ще решиш, любима, кога да насрочим сватбата. Но нека да сме по-решителни и да сложим край на всяко безпокойство, което вероятно изпитваш. Шест седмици!… Сигурен съм, че те ще са предостатъчни.

— Аз действително мога да ускоря нещата — отбеляза Розамонд. — Тогава би ли уведомил татко, ако обичаш?… Мисля, че ще е по-добре да му пишеш.

Тя поруменя и обърна главица към него също както градинските цветя обръщат лица към нас, когато се разхождаме блажено сред тях в прелестния вечерен здрач — не се ли крие в тях безмълвната душа на нещо средно между дете и нимфа, там, сред нежните листенца, които проблясват и дишат около цветните тичинки?

Той леко докосна с устни ухото и шията й, а после двамата безмълвно поседяха в тази поза един до друг известно време, време, което течеше покрай тях като ромонливо поточе, а слънцето ги обсипваше с целувки. В този миг Розамонд си мислеше, че едва ли някой би могъл да е по-влюбен от нея. От своя страна Лидгейт си мислеше, че след всички безумни грешки и нелепа доверчивост е намерил съвършената жена — чувстваше се така, сякаш отвсякъде е облъхнат от топла съпружеска обич, с каквато би могла да го дари само една възвишена жена, която цени вдъхновените му разсъждения и значимите му занимания и никога не би се намесила в тях, която с магическа лекота би създала порядък в дома и семейните разходи, ала пръстите й винаги биха били готови да се докоснат до лютнята и във всеки отделен миг да превърнат ежедневния бит във вълшебство, която е добре запозната с естествените женски ограничения и никога не би ги престъпила ни на косъм — с други думи, да е смирена и готова да се вслуша в повелята да не се прекрачват границите. Сега бе по-ясно от всякога, че намерението му да остане по-дълго ерген е било погрешно — женитбата няма да е пречка, а ще му даде тласък. А когато на следващия ден му се наложи да придружи пациент до Брасинг, Лидгейт случайно зърна сервиз за ядене, който му се стори толкова подходящ за настоящия случай, че мигновено го купи. Всъщност пести се доста време, като вършиш подобни неща, когато ти се удаде благоприятна възможност, а Лидгейт мразеше грозните чинии. Въпросният сервиз бе скъп, но вероятно всички сервизи са скъпи. Цялостното обзавеждане поначало струва скъпо, ала поне се прави само веднъж в живота.

— Вероятно е прекрасен — отбеляза мисис Винси, когато Лидгейт й спомена за покупката с някои по-точни описания. — Тъкмо какъвто й трябва на Роузи. Дано не се счупи, да пази бог!

— Необходимо е да се наемат прислужници, които не чупят вещите — отговори Лидгейт. (Разбира се, подобно разсъждение не можеше категорично да се отнася до всякакви евентуални последици. Ала в този период на очаквания не съществуваше разсъждение, което да не се приема като що-годе валидно от един учен мъж.)

Разбира се, напълно излишно бе да се премълчава нещо пред майката, която винаги откликваше радушно на приятните неща, и тъй като самата тя бе щастлива съпруга, изпитваше единствено гордост от предстоящата женитба на дъщеря си. Ала Розамонд имаше съвсем сериозни основания, когато предложи на Лидгейт да се обърне към баща й с писмо. Тя съответно подготви баща си за получаването на такова писмо, като го придружи една сутрин до складовете и по пътя му спомена, че Лидгейт настоявал скоро да се оженят.

— Това са глупости, скъпа моя — отговори мистър Винси. — Че какви средства има той, та да се жени? По-добре се откажи от този годеж. Казах ти го съвсем ясно и преди. За какво ти е такова добро образование, щом ще се омъжваш за бедняк? Подобно нещо е тежък удар за един баща.

— Но мистър Лидгейт не е бедняк, татко. Той пое пациентите на мистър Пийкок и както разправят, това означавало осем-деветстотин годишен доход.

— Това са пълни глупости. Какво значи да поеме пациентите? Та със същия успех той може да поеме и лястовиците догодина. Всичко направо ще му се изплъзне измежду пръстите.

— Тъкмо обратното, татко, броят на пациентите му ще нараства. Не видя ли, че го повикаха от семейство Четам и Късобан?

— Надявам се той да е наясно, че от мене няма да получи и петак… при цялото това разочарование с Фред, предстоящото разпускане на Парламента, поголовното чупене на машини навсякъде и настъпващите избори…

— Скъпи татко! Какво общо има всичко това с женитбата ми?

— Твърде много общо има! Както гледам, може и напълно да се разорим… страната ни дотам е стигнала! Някои дори говорят за края на света и мътните да ме вземат, ако всичко наоколо не ми намирисва точно на това. Както и да е, положението в търговията ми съвсем не е цветущо, за да отделям пари настрана, така че искам Лидгейт да е съвсем наясно по въпроса.

— Сигурна съм, че той не очаква нищо от тебе, татко. А има и връзки със знатни хора — той непременно ще се издигне по един или друг начин. Погълнат е от това да прави научни изследвания.

Тук мистър Винси замълча.

— Не мога да се откажа от надеждата за щастие, татко. Мистър Лидгейт е джентълмен. Никога не бих могла да обикна човек, който не е съвършен джентълмен. Сигурно не искаш да се разболея от охтика като Арабела Холи. А ти много добре знаеш, че аз държа на своето.

Бащата продължаваше да мълчи.

— Обещай ми, татко, че ще приемеш желанието ни. Ние никога няма да се откажем един от друг. А ти много добре знаеш, че винаги си бил против дългите ухажвания и късните женитби.

Последваха още няколко настоятелни думи от този порядък и накрая мистър Винси заяви:

— Добре де, добре, дете мое. Той първо трябва да ми напише официално писмо, преди да му отговоря окончателно.

След тези думи Розамонд се изпълни с увереност, че е постигнала целта си.

В отговор мистър Винси настоя главно Лидгейт да си направи застраховка за живот — желание, което веднага бе изпълнено. Това беше извънредно утешителна постъпка в случай, че Лидгейт умре, но с нищо не променяше настоящото положение. И все пак вече не съществуваха пречки за женитбата на Розамонд и всички необходими покупки се извършваха с голямо въодушевление. Не и лишени обаче от някои благоразумни съображения. Една младоженка, на която й предстои да посети имението на баронет, непременно трябва да разполага с няколко разкошни носни кърпички. Розамонд си набави напълно необходимата половин дузина, но се примири с положението те да не са с най-високото качество бродерия. От своя страна Лидгейт, установил, че след пристигането му в Мидълмарч наличната му сума от осемстотин лири значително е намаляла, потисна желанието си да притежава старинно, изкусно украсено блюдо, предложено му в магазин на фирмата „Кибъл“, където се отби да купи вилици и лъжици. Бе прекалено горд, за да се държи по такъв начин, сякаш очаква мистър Винси да му даде пари за мебели. И макар да не бе необходимо веднага да плаща за всичко в брой и някои сметки можеха и да изчакат, все пак Лидгейт бързо започна да прави догадки какви средства би му дал тъстът под формата на зестра, за да облекчи заплащанията му. Не възнамеряваше да е разточителен, но необходимите вещи трябваше да се закупят и би било твърде неблагоразумно вложение, ако те са лошо качество. Всички тези грижи обаче бяха някак между другото. Лидгейт бе съвсем наясно, че занапред ще отдаде всичките си сили на науката и професионалните си занимания. Ала същевременно съзнаваше, че не би могъл действително да им се отдаде напълно в такъв дом, в какъвто живееше Ренч — с широко зейнали врати, с изтъркана покривка на масата, с деца в зацапани дрехи, с останали от обяда кокали, потъмнели ножове и евтини чинии. Но жената на Ренч бе мудна повлекана, която по цял ден стоеше вкъщи като вяла мумия, увита в голям шал. По всяка вероятност Ренч поначало бе започнал с неподходяща домашна апаратура.

От своя страна Розамонд също бе изцяло обзета от догадки, макар че свойствената й приспособенческа схватливост я предпазваше да ги изразява открито.

— Толкова много бих искала да се запозная със семейството ти — подхвърли тя един ден, когато обсъждаха сватбеното си пътешествие. — Можем да се отправим в такава посока, че на връщане да е удобно да ги видим. Кой от чичовците си най-много харесваш?

— Ами… мисля, че чичо Годуин. Той е много добродушен старец.

— В детството винаги си живял в къщата му в Куолингам, нали така? Бих искала да видя стария ти дом и всичко това, с което си свикнал. Той знае ли за сватбата ни?

— Не! — небрежно отговори Лидгейт, като се завъртя на стола и приглади коса.

— Какъв непослушен, непокорен племенник си само! Непременно му изпрати кратко съобщение. Би могъл да те покани заедно с мене в Куолингам и тогава ще ме разведеш из имението и аз ще мога да си представя какво момченце си бил там. Не забравяй, че ти ме виждаш в дома ми, който ни най-малко не се е променил от детството ми насам. Не е честно аз да нямам никаква представа за твоя дом. Но всъщност може и да се срамуваш мъничко от мене. Забравих за това.

В отговор Лидгейт й се усмихна нежно и дълбоко в себе си заключи, че удоволствието да представи с гордост такава прелестна младоженка си струва известно усилие. А като се позамисли, реши, че ще му е много приятно да види някогашните места заедно с Розамонд.

— Добре, ще му пиша тогава. Но братовчедите ми са големи досадници.

На Розамонд й се стори прекрасно, че някой може да говори така пренебрежително за семейството на баронет, и изпита голямо задоволство при мисълта, че един ден и тя самата би могла да погледне на тях презрително.

Но мамчето й едва не провали всички планове, когато след ден-два заяви:

— Надявам се, че сър Годуин няма да се отнесе снизходително към Роузи, мистър Лидгейт. Може и да направи някой красив жест. Та една-две хилядарки са нищо работа за един баронет.

— Мамо! — възпря я Розамонд с пламнало лице. А Лидгейт изпита такова дълбоко съжаление към любимата си, че замълча, отиде в другия край на стаята и се вгледа съсредоточено в една литография, сякаш нищо не е чул. После мамчето изслуша кратка нравоучителна реч от щерка си и отново стана кротка като преди. Ала Розамонд си помисли, че ако някой от тези изискани братовчеди, представени като досадници, един ден склони да посети Мидълмарч, непременно ще забележи доста неща в собственото й семейство, които биха го ужасили. Поради това за предпочитане бе лека-полека Лидгейт да заеме някой важен пост далече от Мидълмарч. Подобно нещо едва ли би било трудно за човек, който има чичо с благородническа титла, а освен това може да прави и открития. Лидгейт, както разбирате, бе говорил разпалено пред Розамонд за надеждите и възвишените цели в живота си и бе изпитал огромното удоволствие да го слуша едно прелестно създание, което би му дало тласък с всеотдайна обич… красота… уют… сиреч с онзи покой в съзнанието, който прониква в нас от лятната синева и изпъстрените с цветя ливади.

Лидгейт извънредно много залагаше на психологическото различие между двата вида, които — заради нагледността на контраста — бих нарекла кокошката и петела. Той най-вече залагаше на вроденото смирение на кокошката, което толкова красиво се допълва от силата на петела.