Джордж Елиът
Мидълмарч (7)

Глава 6

Кат остър стрък с език боде,

когато галиш мека трева.

Срязва и просено зърно на две,

за да спести нещо от това.

Когато каретата на мистър Късобан минаваше изпод портата, пред нея се изпречи файтон с впрегнато пони, каран от дама, зад която седеше прислужник. Съвсем не е сигурно дали и двамата разминаващи се се разпознаха, защото мистър Късобан гледаше разсеяно пред себе си, но въпросната дама имаше набито око и успя своевременно да кимне и да подхвърли едно „здравейте“. Въпреки вехтото й боне и доста изтъркания й индийски шал, очевидно вратарят гледаше на нея като на важна персона, защото удостои с нисък поклон влизането на скромния й файтон.

— Е, мисис Фичет, снасят ли добре кокошките ви? — запита зачервената тъмноока дама с възможно най-отчетлив тон.

— Със снасянето са добре, но взеха сами да си ядат яйцата. Не ми дават миг покой тия пусти кокошки.

— Гледай ти какви канибали! По-добре ги разкарайте на по-ниска цена. Колко ще вземеш за една-две? Не може току-така да ядеш проклети кокошки на висока цена.

— Ами, мадам, да речем, половин крона. Не ги давам за по-малко.

— Да бе, половин крона в днешно време! Хайде-хайде… дай нещо за неделната пилешка супа на пастора. Той изяде всичко, което имахме в излишък. Не забравяй, мисис Фичет, че плащаш половин цена за проповедите. Дай да ги разменим за двойка гълъби… големи хубавци са. Ела да ги видиш. Нямаш порода като тяхната.

— Хубаво, мадам, господин Фичет ще дойде да ги види след работа. Той си пада по новите породи. Само и само да ти направи услуга.

— Услуга ли! Че това ще му е най-добрата сделка. Двойка гълъби нова порода срещу две проклети испански кокошки, които сами си ядат яйцата. И престанете да се фукате толкова вие двамата с Фичет, разбра ли!

След последните думи файтонът отмина, а мисис Фичет продължи да се смее и бавно да клати глава, като си повтаряше: „Разбира се, разбира се!“, от което можеше да се заключи, че според нея животът в провинцията би бил далече по-скучен, ако съпругата на пастора не бе толкова пряма и такава голяма скъперница. Всъщност както стопаните, така и арендаторите в двете енории Фрешит и Типтън нямаше кой знае за какво да си бъбрят, ако не си разказваха постоянно истории какво е рекла или направила мисис Кадуоладър — една дама с неизмеримо високо потекло, вероятно потомка на неизвестни графове, потънали в обичайната героична мъглявина, ала тази дама непрекъснато повтаряше, че са бедни, режеше цените и току пускаше извънредно приятни шеги, но с такъв тон, че да си съвсем наясно коя точно е тя. Такава дама придаваше добросъседски дух на представите за сан и религия и смекчаваше горчивината от неизплатения десятък. Дори една далече по-издигната особа с горделиво достолепие не би могла така да помогне на местните жители да вникнат в Трийсет и деветте правила^[45], нито пък да допринесе за спойката между класите.

Мистър Брук, който имаше съвсем друга гледна точка за достойнствата на мисис Кадуоладър, леко потрепна, когато му обявиха името й в библиотеката, където се бе уединил.

— Разбирам, че ти е гостувал нашият Цицерон от Лоуик — заприказва тя, като се настани удобно и свали шала си, при което се открои слабата й, но добре сложена снага. — Подозирам, че вие двамата кроите тъмни политически планове, иначе не би се срещал толкова често с такъв жизнерадостен човек. Ще докладвам за тебе — да не забравяме, че и двамата станахте подозрителни, откакто подкрепихте Пийл по католическия въпрос. На всички ще разкажа, че щом се оттегли старият Пинкертън, ти ще се кандидатираш за Мидълмарч от страната на вигите^[46], а Късобан подмолно ще ти съдейства — ще подкупва гласоподавателите с памфлети и ще отвори вратите на странноприемниците, за да ги раздава. Хайде, признай си!

— Нищо подобно! — възкликна мистър Брук, като се усмихна и потърка очилата си, но всъщност леко се изчерви от обвиненията. — Ние двамата с Късобан не говорим често за политика. Той не се интересува много-много от филантропичната страна на нещата, от наказанията и неща от този род. Вълнува се само от църковните въпроси. Това не е моето поле за изяви, нали разбираш?

— Мнооого добре, приятелю. Чувам за твоите изяви. Че кой друг ще продаде част от земите си на католиците в Мидълмарч? Мисля, че специално за това си ги купил. Ти си един истински Гай Фокс. Внимавай да не изгорят чучелото ти на следващия 5 ноември^[47]. Хъмфри няма да вземе да дойде и да ти се накара по този въпрос, та затова дойдох аз.

— Хубаво де. Бях готов да се изложа на преследване заради отказа ми да преследвам… отказа ми да преследвам, нали разбираш?

— Какви ги дрънкаш! Това са врели-некипели, които си измислил за предизборната трибуна. Слушай, не се оставяй да те подмамят с изборната трибуна, скъпи мой мистър Брук. Човек винаги става за смях с речите си — единственото оправдание е да направиш правилния избор, за да има полза от хъкането и мъкането ти. Ще се затриеш, казвам ти. Ще забъркаш каша от гледищата на всички партии и накрая всеки ще те изрита.

— Точно това очаквам, нали разбираш — потвърди мистър Брук, за да не се издаде колко се стресна от подобно пророчество, — това очаквам като независим човек. Що се отнася до вигите, ако един мъж се ръководи от големите мислители, малко вероятно е да се закачи за някоя партия. Може да ги следва само донякъде… само донякъде, нали разбираш? Но подобно нещо жените никога не могат да проумеят.

— Какво точно е мнението ти ли? Не, не мога. Искам някой да ми обясни как един мъж може да има определено мнение, когато не принадлежи към никоя партия… и само се щура нагоре-надолу, а приятелите му никога не знаят къде се намира. „Никой не знае къде ще се озове Брук… не можем да разчитаме на Брук“ — ето какво казват хората за тебе, да ти кажа правичката. Хайде, стани почтен човек. Как ще ходиш по партийни сбирки, когато всички се притесняват от тебе, а ти си с гузна съвест и празен джоб?

— Нямам намерение да споря с жена за политиката — усмихна се мистър Брук уж спокойно, но с неприятното усещане, че нападките на мисис Кадуоладър слагат начало на акцията му за самозащита, предизвикана от някои негови неразумни действия. — Жените не са способни да разсъждават, нали разбираш — varium et mutabile simper^[48], — и неща от този род. Ти не познаваш Вергилий. Аз знаех — мистър Брук навреме се сети, че не се е запознавал лично с древноримския поет, и добави: — Исках да кажа Стодарт, нали разбираш? Точно това казва той. Вие, жените, винаги сте против независимото гледище… против отстояването на истината от страна на мъжа и неща от този род. И няма друго място в графството, където да се шири такова тесногръдие като тукашното… Не искам да хвърлям камъни по никого, нали разбираш, но е нужно някой да се прояви като независим. И ако не го сторя аз, кой друг би могъл?

— Кой друг ли? Ами че всеки селяндур без потекло и обществено положение. Хората на висота подхранват независимите си възгледи само вкъщи, а не ги току размахват насам-натам. А как така ще го правиш тъкмо ти, който ще жени племенницата си, кажи-речи, дъщеря си, за един от най-благородните ни съседи! Сър Джеймс много ще се подразни и ще му е доста тежко, ако вземеш сега да се изметнеш и да се превърнеш в плакат на вигите.

Мистър Брук отново се сепна вътрешно, защото след решението за годежа на Доротия той веднага си представи какви нападки го очакват от страна на мисис Кадуоладър. Страничният наблюдател, непосветен във взаимоотношенията им, лесно би казал: „Какво пък, като се скараш с мисис Кадуоладър?“, но закъде е един джентълмен, собственик на имение, който се кара с най-отдавнашните си съседи? Кой би усетил тънкия аромат във фамилното име Брук, ако то се поднесе нехайно като бутилка вино без етикет? Естествено, човек би могъл да е свободомислещ само донякъде.

— Надявам се с Четам да останем приятели завинаги, но за съжаление трябва да призная, че няма никакви изгледи той да се ожени за племенницата ми — заяви мистър Брук и изпита облекчение, като зърна през прозореца да влиза Силия.

— Че как така! — възкликна мисис Кадуоладър, силно изненадана. — Няма и две седмици, откакто обсъждах с тебе този въпрос.

— Племенницата ми си избра друг обожател… сама си го избра, нали разбираш? Аз нямам пръст в това. Лично аз бих предпочел Четам и бих казал, че Четам е мъжът, когото всяка девойка би избрала. Но няма обяснение за тези неща. Вие, жените, сте капризни същества, нали разбираш?

— Чакай, за кого намекваш, че би й разрешил да се омъжи? — Мисис Кадуоладър бързо запрехвърля наум възможните избраници за Доротия.

В този миг влезе Силия, грейнала след разходка в градината, и разменените поздрави помежду им спестиха на мистър Брук необходимостта от незабавен отговор. Той бързо се изправи и като рече: „Всъщност трябва да кажа нещо на Райт за конете“, веднага се измъкна от стаята.

— Скъпо дете, какво става тук?… Какъв е този годеж на сестра ти? — запита мисис Кадуоладър.

— Тя се сгоди и ще се омъжи за мистър Късобан — съобщи Силия, която, както винаги, направо съвсем ясно изложи нещата, но много се зарадва на възможността да поговори насаме със съпругата на пастора.

— Това е направо ужасно! Откога е започнала тази работа?

— Аз научих едва вчера. Ще се оженят в рамките на следващите шест седмици.

— Е, скъпа моя, честит да ти е зетят!

— Много ми е мъчно за Доротия.

— Мъчно ли! Та нали сама си го е избрала, както разбирам.

— Така е. Тя твърди, че той имал извисена душа.

— Боже мой!

— О, мисис Кадуоладър, не мисля, че е хубаво да се омъжиш за някого с извисена душа.

— Е, скъпа моя, вземи си поука. Сега вече знаеш как изглежда такъв мъж. Появи ли се втори като него и ти предложи женитба, не трябва да приемаш.

— Никога не бих приела.

— Права си, един такъв стига в семейството. Значи сестра ти никога не е харесвала сър Джеймс Четам? Какво би казала за него като зет?

— Бих го много харесала. Сигурна съм, че щеше да е прекрасен съпруг. Само че — добави Силия, като се изчерви леко (понякога изчервяването й бе естествено като самото дишане) — не мисля, че той би бил подходящ за Доротия.

— Не е достатъчно възвишен ли?

— Додо е извънредно взискателна. Тя мисли за всичко и много държи на начина на говорене. Сър Джеймс като че ли никога не отговори на изискванията й.

— Но вероятно го е насърчавала, сигурна съм. Тази история направо не е за вярване.

— Моля ви, не се сърдете на Додо, тя не вижда някои неща. Беше изцяло погълната от мисълта за новите къщи и понякога проявяваше грубост към сър Джеймс, но той е толкова мил, че дори не забелязваше.

— Хубава работа! — възкликна мисис Кадуоладър, като си наметна шала и се надигна, сякаш забързана. — Трябва веднага да отида при сър Джеймс и да му съобщя новината. Сигурно вече е довел майка си и е време да го посетя. Чичо ти никога няма да му каже. Всички ние сме много разочаровани, скъпа моя. Когато се женят, младите хора трябва да мислят за семействата си. Аз дадох лош пример — омъжих се за беден свещеник и в очите на знатната си фамилия Дьо Брейси бях направо за оплакване. Принуждавах се да осигурявам въглища с хитрини и да се моля на Бога за олиото в салатата. Добре поне, че Късобан има доста пари, трябва да му призная това. Що се отнася до потеклото му, предполагам, че фамилният му герб разкрива богата хералдика. Впрочем, скъпа моя, преди да тръгна, трябва да кажа нещо на вашата мисис Картър за сладкишите. Ще ми се да изпратя нашия млад готвач при нея да понаучи едно-друго. Бедни хора с четири деца като нас, нали разбираш, не могат да си позволят добър готвач. Не се съмнявам, че мисис Картър няма да ми откаже. А готвачът на сър Джеймс е жив дявол.

За по-малко от час мисис Кадуоладър успя да наобиколи мисис Картър и да подкара към имението Фрешит, което не бе далече от собствения й пасторски дом, тъй като мъжът й живееше във Фрешит, но имаше помощник в Типтън.

Сър Джеймс Четам се бе завърнал от краткото си пътуване, продължило няколко дни, и след като се преоблече, възнамеряваше да потегли към Типтън Грейндж. Конят му беше вече оседлан, когато внезапно влетя двуколката на мисис Кадуоладър, и той веднага отиде да посрещне дамата с камшик в ръка. Лейди Четам все още не бе пристигнала, но мисис Кадуоладър не можеше да обяви вестта в присъствието на конярите и затова помоли да я отведат в близката оранжерия (уж да види новите растения), и като зае дълбокомислена поза, заяви:

— Нося ти смайваща новина. Надявам се, че не си така силно налапал въдицата, както си даваш вид.

Безсмислено бе да се възразява срещу цветистия език на мисис Кадуоладър. И все пак сър Джеймс малко помръкна. И бе обзет от смътна тревога.

— Искрено се надявам, че Брук най-после ще се разкрие. Упрекнах го, че се кани да се кандидатира за Мидълмарч от страна на либералите, а той ме погледна глуповато и не го отрече… Дрънкаше за независими становища и други подобни глупости.

— Това ли е всичко? — попита сър Джеймс с голямо облекчение.

— Как така? — възкликна мисис Кадуоладър с по-остър тон. — Нали не очакваш от него да вземе да политиканства по този начин и да стане за резил пред хората?

— Смятам, че можем да го разубедим. Няма да му харесат разноските.

— И аз това му разправям. Той е доста склонен да мисли, че все пак е разумно да си малко скръндза. Това е неоценимо качество в едно семейство. Обуздава лудостта. Но трябва да има някаква смахнатост в цялата им фамилия, иначе нямаше да ставаме свидетели на това, което се случва сега.

— Кое? Че Брук ще се кандидатира за Мидълмарч ли?

— Много по-лошо. Чувствам се малко виновна. Все ти разправях, че мис Брук е чудесна партия. Знаех, че си пълни главата с разни глупости… с шантави методистки щуротии. Но с годините момичетата забравят за тези неща. Сега обаче за пръв път съм много изненадана.

— Какво имате предвид, мисис Кадуоладър? — попита сър Джеймс. Мисълта, че въпросната дама винаги представя нещата в най-лоша светлина, донякъде разсея опасенията му, че мис Брук може да е забягнала, за да се присъедини към Моравското братство или някоя друга смахната секта, неизвестна на благовъзпитаното общество. — Какво е станало с мис Брук? Кажете, за бога.

— Добре тогава. Сгодила се е и чака сватба. — Мисис Кадуоладър замълча за миг, вторачена в силно разстроеното лице на приятеля си, който нервно се поусмихна и удари ботуша си с камшик, за да скрие обидата си, а след това тя добави: — Сгодила се е за Късобан.

Сър Джеймс изпусна камшика и се наведе да го вдигне. Вероятно лицето му никога не е изразявало подобно неистово отвращение, когато той се извърна към мисис Кадуоладър и повтори:

— За Късобан ли?

— Точно така. Това е новината ми.

— Боже господи! Колко ужасно! Та той е направо мумия! (Трябва да се прояви разбиране към подобна гледна точка на отблъснат съперник с цъфтяща външност.)

— Според нея имал възвишена душа… Но е такъв плондер, та чак дрънка — добави мисис Кадуоладър.

— Как е хрумнало на един стар ерген да се жени! — възкликна сър Джеймс. — Та той е с единия крак в гроба.

— Очевидно е решил да измъкне крака си оттам.

— Брук не бива да допуска подобно нещо. Трябва да настоява сватбата да се отложи, докато тя навърши пълнолетие. Тогава ще мисли другояче. Що за настойник е той!

— Сякаш някой може да подтикне Брук към твърдо решение!

— Кадуоладър би могъл да поговори с него.

— Не и той. Хъмфри намира всички хора за очарователни. Никога не мога да го накарам да се обърне срещу Късобан. Той се изказва благосклонно дори и за епископа, макар все да му повтарям, че това не е нормално поведение за свещеник. Какво може да направи една жена, чийто мъж изобщо не мисли за благоприличието? Наваксвам, доколкото мога, като ругая всички наред. Хайде, хайде, горе главата! Добре, че се отърва от мис Брук, която щеше да те кара да викаш на бялото черно. Между нас казано, Силия струва два пъти повече от нея и може в края на краищата да се окаже по-добрата партия. Защото една женитба за Късобан всъщност означава все едно да идеш в манастир.

— О, заради мене… заради самата мис Брук смятам, че приятелите й трябва да се опитат да й въздействат.

— Ама Хъмфри още не знае. Но кажа ли му, бъди сигурен, че ще заяви: „Че защо пък не? Късобан е порядъчен човек… а е и млад… сравнително млад“. Такива милосърдни хора не правят разлика между оцета и виното, докато не го глътнат и не получат колики. И все пак, ако бях мъж, щях да предпочета Силия, особено сега, когато Доротия вече не е на линия. Всъщност ти си ухажвал едната, а ще спечелиш другата. Сигурна съм, че тя те харесва предостатъчно, за да е доволен един мъж. Ако някой друг, а не точно аз, те уверява в подобно нещо, може и да не повярваш. Хайде, довиждане!

Сър Джеймс настани мисис Кадуоладър във файтона, а после възседна коня си. Нямаше намерение да отменя ездата си заради неприятната новина, донесена от приятелката му — трябва само да пришпори по-бързо жребеца си в друга посока, а не към Типтън Грейндж.

Защо ли пък, за бога, на мисис Кадуоладър изобщо й е притрябвало да се занимава с женитбата на мис Брук? И защо ли веднага щом се е развалило едно сватосване, в което й се ще да вярва, че е имала пръст, тя мигом се втурва да подготвя почвата за следващото? Няма ли тук някакъв хитър план, някаква игра на криеница, които биха могли да се забележат след внимателно изследване с телескоп? Нищо подобно: телескопът може да обхване двете енории Типтън и Фрешит, изобщо цялата околност, кръстосана от мисис Кадуоладър с файтона, без да улови какъвто и да е подозрителен разговор или сцена, след които тя да не се завърне вкъщи със същата невъзмутима острота на погледа и естествената си руменина. Всъщност ако това удобно возило бе съществувало по времето на Седемте мъдреци^[49], някой от тях би отбелязал, че твърде малко може да се научи за жените само като се проследи пътуването им във файтон с впрегнато пони. Дори и като насочим микроскоп към капка вода, после установяваме, че сме направили твърде общи тълкувания. Защото, ако при наблюдение под слаба лупа можеш да заключиш, че към дадено ненаситно създание другите по-дребни гадинки просто се устремяват като към магнит, една по-силна лупа може да ти разкрие някои съвсем тънки власинки, които създават водовъртеж и притеглят жертвите, като същевременно гладникът си чака преспокойно да си получи съответната дажба. Така че, образно казано, ако разгледаме сватосванията на мисис Кадуоладър под лупа, бихме забелязали голямо разнообразие от дребнички кроежи, които предизвикват, така да се каже, водовъртеж от мисли и думи, за да осигурят необходимата храна на въпросната дама.

Животът й бе по селски обикновен, без всякакви тъмни, опасни или съдбовни тайни или каквото и да е усилие да се влияе от важните събития по широкия свят. И все пак събитията по широкия свят я интересуваха, когато намираха отражение в писмата на високопоставени роднини: привличаха я например истории като тези за обаятелни по-малки синове, затънали с двата крака след женитба за любовниците си, за изисканата благородническа невменяемост на младия лорд Тапир, за гневните изблици на болния от подагра възрастен лорд Мегатериум, за кръстоски в потеклото, предизвикали неочаквани промени в герба и дали тласък на различни скандали — това бяха събития, които тя запаметяваше с най-големи подробности и ги разказваше с парливо чувство за хумор, като това й доставяше безкрайно удоволствие, защото много добре знаеше разликата между знатния и незнатния произход, също както различаваше дивеча от вредните животни. Бедността за нея не бе порок. Един Дьо Брейси, стигнал дотам да яде от копаня, би й изглеждал неизмеримо трогателен, достоен за всякакви легенди, и се боя, че аристократичните му пороци изобщо не биха я ужасили. Ала чувствата й към новобогаташите стигаха едва ли не до религиозна нетърпимост: твърде вероятно тези хора бяха натрупали всичките си пари от високите цени на дребно, а мисис Кадуоладър мразеше високата цена на каквато и да е стока, за която в пасторския дом не плащаха в натура. Подобни хора не са били част от божия промисъл при създаването на света. А диалектът им дразнеше слуха. Животът в градче, претъпкано с такива чудовища, бе просто долнопробна комедия, която не се вписва в една изискана схема на вселената. Нека всяка дама, склонна да порицае мисис Кадуоладър, сама да прецени доколко са широки собствените й възвишени възгледи и дали в тях се вместват съдбите на всички онези люде около нея, които имат честта да й бъдат съвременници.

С природа, активна като фосфор, която поглъща всичко наоколо от съответното естество, как би могла мисис Кадуоладър да смята, че двете госпожици Брук и предстоящите им сватби изобщо не я засягат? Особено като се има предвид дългогодишният й навик да хока мистър Брук с най-дружеска откровеност и да му съобщава поверително, че го смята за слабохарактерен. Още при самото пристигане на младите дами в Типтън тя веднага предопредели сватбата на Доротия за сър Джеймс и ако тя наистина се бе състояла, щеше да е напълно убедена, че е нейно дело. А обстоятелството, че плановете й се провалиха, предизвика у нея раздразнение, за което всеки мъдър човек би й съчувствал. Тя бе стратегът в Типтън и Фрешит и ако нещо не станеше според предвижданията й, това бе неприятен провал за нея. Колкото до чудатостите на мис Брук, те я дразнеха и сега тя осъзна, че в преценката си за това девойче доста се е повлияла от мекушавата доброжелателност на мъжа си: всъщност всички тези методистки приумици на Доротия, както и усещането й, че едва ли не е по-отдадена на Бога от пастора и викария, взети заедно, произтичаха от някакъв по-сериозен вроден недъг, отколкото би могло да се предположи.

— Както и да е — заяви мисис Кадуоладър първо на себе си, а после на съпруга си, — вече я отписвам. Тя изпусна благоприятната възможност да стане разумна, трезва жена, като се омъжи за сър Джеймс. Той никога за нищо не би й противоречил, а когато на една жена не се противоречи, тя няма повод да упорства в приумиците си. А сега да й е честит отшелническият живот!

От всичко това следва, че мисис Кадуоладър трябва да намери друга избраница на сър Джеймс, и тъй като вече се бе спряла на по-малката мис Брук, не би могла да измисли по-добър ход за успешното осъществяване на плана си от подхвърления намек пред баронета, че е разчувствал сърцето на Силия. Защото той съвсем не беше от онези благородници, които чезнат по непристъпната ябълка на Сафо^[50], грейнала на най-високия клон — прелест, която грее кат цвете на остра скала, недостижимо за всяка ръка.

Той нямаше склонност към сонетите и не можеше да се вдъхнови поетически от обстоятелството, че не е предпочетен от жената, която бе избрал. Самата мисъл, че Доротия се е спряла на Късобан, вече накърняваше любовта му и намаляваше силната й притегателност. Макар че сър Джеймс познаваше ловната страст, чувствата му към жените бяха по-различни от тези към яребиците и лисиците и той не гледаше на бъдещата си жена като на плячка, съблазнителна най-вече с гонитбата. Нито пък бе дотолкова запознат с обичаите на праисторическите племена, за да знае, че един истински бой за жена, с томахавка в ръка, осигурява историческата хронология на брачните връзки. Тъкмо обратното, бе изпълнен с блага човешка суета — тя обикновено ни кара да се привързваме към хората, които ни обичат, и да бъдем сдържани с равнодушните към нас. Но беше и добър, признателен човек и самото усещане, че една жена е много мила с него, предизвикваше в ответ нежни трепети в сърцето му.

И така се случи, че след бързата половинчасова езда в обратната посока на Типтън Грейндж, сър Джеймс намали ход, а после свърна по една пряка пресечка по пътя на връщане. Под напора на противоречиви чувства в края на краищата реши да отиде в Типтън Грейндж все едно нищо не се е случило. Естествено бе да се радва, че не е предложил ръката си и че не е бил отхвърлен. Възпитанието и приятелските взаимоотношения налагаха да посети Доротия относно новите къщи и ако се наложи, да я поздрави за годежа без излишна неловкост и изненада, за което мисис Кадуоладър своевременно го бе подготвила. Всъщност положението никак не му харесваше — загубата на Доротия бе твърде болезнена за него. Но в решението му незабавно да отиде в Типтън Грейндж, като прикрие истинските си чувства, имаше желание да уталожи болката и да възвърне нараненото си честолюбие. И без напълно да осъзнава скрития подтик, той безспорно таеше надежда, че Силия също ще е там и ще може да прояви към нея по-голямо внимание от друг път.

Всички ние, простосмъртните, както мъжете, така и жените, успяваме да преглътнем много разочарования в промеждутъка от закуската до вечерята. Сдържаме сълзите си и макар и с малко пребледнели устни, отговаряме на запитванията с едно „О, нищо!“. Помага ни гордостта, а гордостта съвсем не е лошо качество, щом ни подтиква да скрием собствените си огорчения, за да не огорчим хората около нас.