Джордж Елиът
Мидълмарч (28)

Глава 27

Нека музите възпяват олимпийците,

ала ний сме простосмъртни

и трябва да прославяме човека!

Един именит философ сред приятелите ми, който би могъл да възвеличае дори неугледните ви мебели, като ги извиси в лъчистата светлина на науката, ми посочи следния дребен, но съдържателен факт. Върху огледалото ви или широката повърхност на полираните и излъсканите от прислужницата метални съдове се виждат тънки, разклонени във всички посоки драскотини. Ала опитайте да поставите насреща им запалена свещ, която да ги осветява добре, и що да видите! — изведнъж драскотините сякаш се нареждат около слънчицето в средата в изящна мрежа от концентрични кръгове. Лесно може да се покаже, че всъщност драскотините се разпростират навсякъде съвсем безразборно, и единствено вашата свещ създава приятното усещане за концентричното им подреждане, тъй като светлината пада под такъв ъгъл, че предизвиква изключителен оптически ефект. Впрочем всичко това е една метафора. Драскотините са събитията, а свещта е егоизмът на всяко неприсъстващо в момента лице — да кажем, на мис Винси. Над Розамонд като че ли бдеше някакво нейно собствено провидение, създало я по-прелестна от останалите момичета, и сякаш тъкмо то бе стъкмило събития като болестта на Фред и пропуска на мистър Ренч, за да се озоват Розамонд и Лидгейт в задушевна близост. Това подреждане на събитията би се нарушило, ако след настояването на родителите си Розамонд наистина се бе съгласила да отиде временно в Стоун Корт или някъде другаде, особено при положение че според Лидгейт подобна предпазна мярка не се налагала. И така, мис Морган и децата бяха изпратени на село още първата сутрин, когато се прояви болестта на Фред, но Розамонд отказа да напусне мама и татко.

Бедничката мама наистина можеше да трогне всяко същество, родено от жена. А мистър Винси, който обожаваше съпругата си, повече се притесняваше за нея, отколкото за Фред. Ако не бяха неговите настоявания, тя изобщо не би си починала. Сега неизменно сияйният й вид бе посърнал. Изцяло забравила за облеклото си, винаги така чисто и свежо, тя приличаше на птица с прекършени криле, помръкнал поглед и разрошена перушина и напълно бе притъпила сетивата си за всички онези гледки и звуци, които преди я въодушевяваха. Бълнуванията на Фред, по време на които той сякаш се изплъзваше от нея, късаха сърцето й. След началното й избухване срещу мистър Ренч сега тя се движеше съвсем безшумно и само пред Лидгейт издаваше тихи стонове. Често излизаше подир него от стаята и като слагаше ръка на рамото му, току изплакваше: „Спасете момчето ми“. Веднъж дори се застъпи за сина си: „Той винаги е бил много добър с мене, мистър Лидгейт, никога не е проронил лоша дума срещу майка си“, сякаш страданието на бедничкия Фред бе някакво възмездие. И най-тънките струни в майчината памет сега затрептяха и като че ли младежът, снишавал глас, когато се обръщаше към майка си, напълно се сля с младенеца, когото дълбоко бе обикнала — с нова, непозната за нея любов — още преди да се роди.

„Имам големи надежди, мисис Винси — често я успокояваше Лидгейт. — Слезте с мене да обсъдим храната.“ По този начин той я отвеждаше в гостната, където се намираше Розамонд, за да внесе някаква промяна в ежедневието й, като току я прилъгваше да изпие чаша чай или да хапне супа, приготвени за нея. Двамата с Розамонд твърдо се бяха споразумели за тези неща. Почти всеки ден Лидгейт първо се отбиваше при нея, преди да се качи в болничната стая, и тя се съветваше с него какво да приготви за майка си. Силният й дух и сръчното изпълнение на всяка негова едва загатната препоръка бяха възхитителни и няма нищо чудно в това, че в края на краищата желанието му да среща Розамонд започна да се примесва с професионалния му интерес към болестта. И то най-вече когато критичният момент отмина и увереността му, че Фред ще се оправи, нарасна. През по-несигурния етап той бе препоръчал да се повика доктор Спраг (въпросният доктор обаче бе предпочел да запази неутралност заради Ренч). Ала само след две консултации случаят бе изцяло предоставен на Лидгейт и много причини бяха налице, които го подтикваха към извънредна добросъвестност. Той прекарваше всяка сутрин и вечер в дома на мистър Винси и постепенно посещенията му станаха по-ведри, защото Фред започна да се чувства единствено силно отпаднал, но продължаваше да лежи не само защото се нуждаеше от грижи и глезене, а и защото това му харесваше. Така че мисис Винси усети, че в края на краищата болестта бе довела до истински празник за майчините й чувства и нежност.

Майката и бащата имаха и друга причина за доброто си настроение, защото чрез мистър Лидгейт мистър Федърстоун редовно изпращаше послания, че Фред трябвало по-бързо да се оправи, тъй като той, Питър Федърстоун, не можел без него и много му липсвали посещенията на племенника му. Самият старец също доста се бе залежал и мисис Винси предаваше тези послания на Фред, когато той бе в състояние да слуша — синът й извръщаше към нея бледото си отслабнало лице с орязаната си гъста руса коса, а в очите му, сякаш станали по-големи, проблясваше копнеж да му кажат нещичко за Мери — чудеше се как тя бе приела болестта му. Ала устните му не пророниха дума, макар че „любовта се чува със очи“^[136], така че в преизпълнената си с обич душа майката не само долавяше копнението му, но бе готова и на всякаква отстъпка, за да го зарадва.

— Веднъж само да видя момчето си отново здраво — казваше тя в любовен унес, — а после знае ли човек?… Навярно може да стане и господар на Стоун Корт! И тогава би могъл да се ожени за когото си поиска.

— Не и ако не ме искат, майко — отвръщаше Фред.

Болестта го бе направила крехък като дете и очите му се изпълваха със сълзи, докато говореше.

— О, хапни си малко желе, скъпи мой — подканяше го тя, изпълнена с дълбоки съмнения, че действително може да последва отказ на предложението му.

Мисис Винси неотлъчно седеше до леглото на Фред, когато мъжът й не бе вкъщи, така че Розамонд бе изпаднала в необичайното положение да бъде често сама. Естествено, Лидгейт не би си позволил да се застоява дълго с нея, но като че ли тези кратки общи разговори, които водеха, създаваха особено усещане за интимност, най-вече изразено чрез прояви на стеснителност. Те неизбежно трябваше да се погледнат, когато разговаряха, ала тези погледи не бяха съвсем такива, каквито обстоятелствата налагат. Това смущение започна да се струва неприятно на Лидгейт, а един ден той направо заби поглед надолу или го зарея из стаята също като тромава кукла на конци. Това негово държание имаше лоши последствия — на другия ден Розамонд също заби поглед надолу, а след това и двамата изпаднаха в силен смут, когато отново се погледнаха в очите. В науката нямаше лек за подобно поведение, а тъй като Лидгейт не искаше да флиртува, не можеше да му помогне и лекомислието. Така че за него бе истинско облекчение, когато съседите престанаха да смятат, че домът е под карантина, и съответно възможностите да среща Розамонд насаме силно намаляха.

Ала онова особено усещане за интимност, предизвикано от общото им стеснение, при което и двамата долавяха, че другият изпитва нещо, не може току-така да изчезне, щом веднъж се е появило. Разговорите за времето, както и други благовъзпитани теми, сякаш са твърде неблагонадеждно средство и такова поведение едва ли би могло да стане по-свободно, ако открито не се признае взаимното привличане — това, разбира се, не трябва непременно да означава нещо дълбоко и сериозно. Именно по този начин Розамонд и Лидгейт с лекота възвърнаха своята непринуденост и общуването им отново стана непосредствено и живо. Както и преди, в дома на Винси пак заприиждаха посетители, в гостната отново прозвуча музика и цялото изключително кметско гостоприемство на мистър Винси се възвърна. Когато можеше, Лидгейт присядаше до Розамонд и оставаше да чуе музикалните й изпълнения, като наричаше себе се „неин заложник“ — през цялото време обаче бе твърдо решен да не става наистина неин заложник. Пълната нелепост на представата, че би могъл веднага да се установи съвсем прилично като женен мъж, бе сигурна гаранция срещу подобна опасност. За него бе много приятна играта да се прави на малко влюбен и тя никак не му пречеше на по-сериозните занимания. В края на краищата един флирт не може току-така лесно да те опари. Ала що се отнася до Розамонд, за пръв път ежедневието й поднасяше толкова голяма наслада. Съзнаваше, че е харесвана от човек, който заслужава да бъде омагьосан, и не правеше никаква разлика между флирта и любовта както у себе си, така и у другите. Струваше й се, че някакъв попътен вятър я носи по вълните накъдето пожелае, а в главата й твърде често се въртяха желания за една красива къща на улица „Лоуик Гейт“, като хранеше надеждата не след дълго тази къща да се опразни. Бе твърдо решила, когато се омъжи, много ловко да се отърве от някои посетители в бащиния си дом, които не й бяха приятни. Съвсем ясно си представяше и как ще изглежда гостната в избраната от нея къща, обзаведена с мебели в най-различен стил.

Естествено, много често мислеше и за самия Лидгейт. Той й се струваше почти съвършен. Ако обаче познаваше по-добре мелодиите, така че очарованието му от изпълнението й да е нещо повече от това на „емоционален мечок“, а също ако можеше и по-добре да долавя тънкостите на вкуса й в модата, не би могла да намери никакъв недостатък в него. Колко по-различен бе той от младия Плимдейл или от мистър Кейъс Ларчър! Тези младежи не знаеха и дума на френски, нито пък биха могли да говорят с вещина по каквато и да е тема освен вероятно боядисването на тъканите и търговията, за които, разбира се, се срамуваха да споменават. Те бяха сред знатните хора в Мидълмарч, твърде важни с камшиците си със сребърни дръжки и със сатенените си чорапи, но непохватни в държанието си, плахи и комични. Дори Фред ги превъзхождаше, който поне имаше говора и поведението на университетски възпитаник. Що се отнася до Лидгейт, той винаги бе внимателно изслушван от всички и се държеше с небрежната изтънченост на човек, съзнаващ превъзходството си, а освен това неизменно бе подходящо облечен, воден от някакъв вътрешен усет, без да се замисля кой знае колко за облеклото си. Розамонд изпитваше гордост, когато той влизаше в гостната и се приближаваше до нея със свойствената си изискана усмивка — тогава я обземаше приятното усещане, че я гледат със завистлива почтителност. Ако Лидгейт съзнаваше каква гордост предизвиква в тази нежна женска гръд, вероятно би бил доволен като всеки друг мъж, дори и най-невежия относно патологията в лимфата и в кръвта или относно влакнестите тъкани — според него една от най-възхитителните прояви на женския ум бе способността да оценява мъжкото превъзходство, без да знае до какво точно се свежда то.

Ала Розамонд съвсем не бе някое безпомощно девойче, което лесно издава чувствата си и чието поведение твърде глуповато се свежда до спонтанни изблици, вместо да е много внимателно направлявано от благоприличието и изяществото. Нима можете да допуснете, че тя би могла да загатне в разговор — дори с майка си — за непосредствените си очаквания, както и за представите относно предстоящото обзавеждане или успехите в обществото? Тъкмо обратното, тя би изразила очарователно изумление и укор, ако чуеше, че подобни нескромни предвиждания са доловени у някоя млада дама, и вероятно дори би отхвърлила възможността от подобна проява. Защото Розамонд никога не разкриваше недостойни за една дама мисли и неизменно съчетаваше всички женски качества, които я правеха неустоима за клетия мъж от онази епоха — добре премерена сантименталност, умения да пее, да свири, да танцува, да рисува, а също така притежаваше и скъпа хартия за писма, личен албум с подбрани куплети, както и съвършения чар на блондинка. Моля ви, бъдете справедливи и не мислете нищо лошо за нея — та у Розамонд нямаше и следа от недостойни кроежи, от низост и корист и всъщност за нея парите бяха просто една необходимост, неизменно осигурявана от друг човек. Тя нямаше навика да плете лъжи и ако думите й не се основаваха на точни данни, ами че те не се изричаха с подобна цел — словото бе едно от изящните й умения с единственото предназначение да доставя наслада. Природата бе проявила истинско творчество, за да измайстори докрай любимата ученичка на мисис Лемън, която според мнението на всички (с изключение на Фред) бе рядко срещано съчетание на хубост, ум и приветливост.

На Лидгейт ставаше все по-приятно да бъде с нея и между тях вече нямаше никакво напрежение, като в разменяните погледи се прокрадваше прелестно разбирателство, а подхвърляните закачки помежду им криеха богата многозначност, която бе малко отегчителна за страничния човек. И все пак те избягваха личните разговори и подмятанията, неуместни в присъствието на трети. Всъщност те флиртуваха и Лидгейт бе съвсем спокоен, че отношенията им стигат само дотам. Щом един мъж не е влюбен и запазва благоразумие, защо пък да не го запази и във флирта? Всъщност с изключение на мистър Феърбръдър всички мъже в Мидълмарч бяха много скучни, а Лидгейт не се вълнуваше от тактиката в търговията, нито пък от картите, така че какво би могъл да прави за отмора? Често бе канен в дома на Булстроуд, ала момичетата там едва ли още бяха излезли от ученическата възраст, а наивният стремеж на мисис Булстроуд да намери спойка между религиозната и светската нагласа, между безсмислието на живота и очарованието на кристалните чаши, между съзнанието за мръсните дрипи и за най-изисканите дамаски не разведряваше Лидгейт дотолкова, че да може да понесе бремето на неизменната сериозност, така свойствена за съпруга й. Така че с всичките си недостатъци домът на семейство Винси бе далече по-приятен. Освен това в този дом много грижовно бе отгледана Розамонд, за да се превърне тя в едва-що разпукнала се червена роза, надарена с талант, за да забавлява изискано мъжа.

Ала Лидгейт си създаде врагове — освен тези в медицинските среди — заради успехите си по отношение на Розамонд. Една вечер докторът влезе в гостната доста късно, когато вътре вече имаше други посетители. По-възрастните се бяха струпали около масите за игра на карти, а мистър Нед Плимдейл (един от най-личните ергени в Мидълмарч, макар и съвсем не сред най-светлите умове там) бе успял да установи tête-à-tête с Розамонд. Той бе донесъл последния брой на „Кийпсейк“^[137], великолепното лъскаво списание, символ на прогреса по онова време, и смяташе, че е голям късметлия да е първият, който ще разгледа изданието заедно с нея, като й покаже лицата и усмивките в гравираните изображения на дами и господа, а също отгърне и на великолепните комедийни стихове, както и на интересните сантиментални истории. Розамонд проявяваше благосклонност и мистър Нед бе много доволен, че държи в ръце върховното издание в областта на литературата и изкуството като средство за ухажване, най-добрият начин да достави удоволствие на едно прекрасно момиче. Той имаше основания — скрити, не явни — да е доволен от външния си вид. Според страничния наблюдател обаче брадичката му прекалено се губеше, сякаш едва ли не постепенно чезнеше. И това наистина му създаваше известни затруднения с високите сатенени яки, които по онова време се нуждаеха от добре изразени брадички.

— Смятам, че уважаемата мисис С. доста прилича на тебе — заяви мистър Нед. Той задържа списанието отворено на въпросния пленителен портрет и се взря в него едва ли не с копнеж.

— Гърбът й е доста едър, сякаш затова е седнала да позира — отбеляза Розамонд без всякакво желание да е саркастична, но си помисли колко зачервени са ръцете на Плимдейл, като същевременно се чудеше защо не пристига Лидгейт. През цялото това време обаче тя не спираше да плете дантелата си.

— Не съм казал, че е красива като тебе — добави мистър Нед и се осмели да вдигне очи от дамата на портрета към съперницата й.

— Подозирам, че си много умел ласкател — отговори Розамонд, изпълнена с усещането, че отново ще й се наложи да отблъсне този господин.

В този миг се появи мистър Лидгейт. Списанието бе затворено още преди той да се приближи до мястото на Розамонд, а когато докторът седна от другата й страна с непринудена самоувереност, ченето на Плимдейл направо падна също както пада барометърът при рязко влошаване на времето. Розамонд се зарадва не само на идването на Лидгейт, но и на въздействието от появата му — тя обичаше да предизвиква ревност.

— Колко късно пристигаш — отбеляза тя след ръкуването им. — Преди малко мама вече се отчая да те чака. Как намираш Фред?

— Както обикновено. Оправя се, но бавно. Аз например настоявам той да отиде в Стоун Корт. Но майка ти като че ли има възражения срещу това.

— Бедничкият! — очарователно възкликна Розамонд. — Ще видиш колко се е променил Фред! — добави тя, като се обърна към другия си ухажор. — По време на болестта му мистър Лидгейт бе за нас като ангел хранител.

Мистър Нед нервно се усмихна, а Лидгейт, който посегна към списанието и го отвори, издаде кратък презрителен кикот и навири брадичка, сякаш се чудеше на човешката глупост.

— На какво се смееш така грубо? — запита Розамонд с учтива безпристрастност.

— Чудя се кое от двете е по-тъпо тук — гравюрите или текстовете — присмя се Лидгейт с пълна убеденост в правотата си, като бързо прелисти страниците, а едрите му бели ръце проблеснаха очарователно, както забеляза Розамонд. — Гледай само този младоженец как излиза от черквата! Виждали ли сте някога подобно „захаросано чудо“… както някога са се изразявали елизабетинците? И изглеждал ли ви е досега някой амбулантен търговец до такава степен самодоволен? Обзалагам се обаче, че тук го изкарват един от най-изисканите благородници в страната.

— Ти си толкова взискателен, направо се плаша — възкликна Розамонд, като благоразумно потисна напушилия я смях.

Бедничкият млад Плимдейл дълго се бе взирал в тази гравюра с възхитен поглед и сега се понаежи.

— Във всеки случай твърде голям брой известни хора пишат за „Кийпсейк“ — заяви той, едновременно засегнат, но и смирен. — За пръв път чувам някой да нарича списанието тъпо.

— Смятам, че трябва да променя мнението си за тебе и да те нарека варварин — каза Розамонд, като погледна Лидгейт с усмивка. — Подозирам, че не знаеш нищичко за лейди Блесингтън и за Л.Е.Л.^[138]. — Всъщност за самата Розамонд тези автори съвсем не бяха безинтересни, но тя не се обвързваше с открито възхищение и долавяше дори лекия намек на Лидгейт, когато нещо не отговаря напълно на най-изискания вкус.

— Ами сър Уолтър Скот… предполагам, че мистър Лидгейт знае за него — обади се младият Плимдейл, леко въодушевен от известното име.

— О, вече не чета художествена литература — отговори Лидгейт, като затвори списанието и го сложи настрана. — Но толкова много съм чел като юноша, че ми стига за цял живот, предполагам.

— Бих искала да ми кажеш кога точно си спрял — обади се Розамонд, — защото тогава ще съм наясно какво знам аз, което ти не знаеш.

— Но мистър Лидгейт може да реши, че това изобщо не си струва да се знае — заяви мистър Нед с преднамерена язвителност.

— Тъкмо обратното! — без следа от обида възкликна Лидгейт, като се усмихна с влудяваща самонадеяност на Розамонд. — Би си струвало да се знае поради това, че би могла да ми го каже самата мис Винси.

Скоро след това младият Плимдейл отиде да наблюдава играта на вист, убеден, че Лидгейт е един от най-надутите, най-неприятните хора, които някога е имал лошия късмет да срещне.

— Колко само си невнимателен! — възкликна Розамонд с вътрешно задоволство. — Не разбираш ли, че обиди човека?

— Какво?… Това списание да не би да е на мистър Плимдейл? Съжалявам. Не се досетих.

— Започвам да вярвам в това, което ти сам каза за себе си при пристигането си… че си бил мечок и че си имал нужда да се учиш от птичките.

— Ами наистина съществува една птичка, която може да ме научи каквото си поиска. Нима аз не я слушам с най-голямо желание?

На Розамонд й се струваше, че двамата с Лидгейт са едва ли не сгодени. Всъщност в главата й отдавна се бе загнездила мисълта, че един ден наистина ще се сгодят. А както добре знаем, мислите могат да се доближат до действителността особено когато са налице необходимите подръчни средства. Вярно, Лидгейт мислеше тъкмо обратното — да остане необвързан, но това бе просто една думичка с отрицателна представка, сянка, хвърлена от други решения, които на свой ред можеха да се поокастрят. Почти съвсем сигурно беше, че обстоятелствата са по-благоприятни за намеренията на Розамонд и те доста бързо започнаха да се оформят под зоркия поглед на чифт сини очи, докато намеренията на Лидгейт се въргаляха отпуснати и слепи като медуза, която се стопява, без дори сама да се усети.

Когато се прибра вкъщи тази вечер, с присъщия си силен интерес огледа стъклениците си, за да види как напредва процесът на омекване на дадени вещества, а после направи ежедневните си записки с обичайната си съсредоточеност. Бляновете, от които му бе толкова трудно да се откъсне, бяха напълно отвлечени представи за нещо съвсем различно от достойнствата на Розамонд, така че първичната тъкан продължаваше да бъде неговата прелестна непозната. Освен това бе започнал твърде много да се вживява в нарастващата, макар все още сравнително прикрита вражда между него и останалите медици, която по всяка вероятност щеше да става все по-открита сега, когато щеше да се обяви новият подход на Булстроуд за управление на болницата. А имаше също и доста обнадеждаващи признаци, че отказът от страна на някои пациенти на Пийкок да приемат Лидгейт може да се неутрализира благодарение на доброто впечатление, което бе направил на други семейства. Само няколко дни по-късно, когато случайно застигна Розамонд по пътя към Лоуик и слезе от коня си, за да повърви с нея и да я пази от минаващата тълпа, един слуга на кон го спря и му съобщи, че го викат на посещение в известно семейство, на което Пийкок никога не е бил лекуващ лекар. Това бе вторият подобен случай. Слугата бе изпратен от сър Джеймс Четам, а имението бе Лоуик Манор.