Джордж Елиът
Мидълмарч (67)

Глава 66

Едно е съблазън да усетиш, Ескале,

съвсем друго — да хлътнеш в грях.

Мяра за мяра^[265]

Лидгейт безспорно имаше сериозни основания да смята, че служебните му задължения спомагат да се откъсне донякъде от личните си тревоги. Той вече нямаше достатъчно енергия за внезапно хрумнали му научни изследвания или задълбочено обмисляне на идеи, ала край леглото на пациентите наложеното отвън обстоятелство да взема решения или да проявява съчувствие го караше да забрави за грижите си. Това не бяха само благоприятни рутинни задължения, които дават възможност на плиткоумните хора да живеят порядъчно, а на нещастните да живеят спокойно — от него се очакваше незабавно да изрази меродавно мнение и да прояви разбиране към чужди нужди и страдания. Като се обърнат назад, мнозина от нас биха казали, че най-благият човек в живота им е бил някой лекар или вероятно хирургът, чието лечение, благодарение на познанията и инстинкта му, ни е помогнало в нуждата също като божествения лек на чудотворците. Нещо от тази двойна благословия винаги съпровождаше Лидгейт в работата му в болницата, както и по домовете на пациентите му и това му въздействаше повече от какъвто и да е опиат, за да го успокои и подкрепи в състоянието му на тревога и усещане за духовен упадък.

И все пак подозрението на мистър Феърбръдър относно опиатите беше вярно. След първия смазващ удар от предвидимите затруднения и първото усещане, че бракът му, ако не в тягостна самота, може да се превърне в постоянен напън да обичаш, без да те е грижа дали си обичан, един-два пъти той опита доза опиум. Ала нямаше вродена наследствена потребност от подобно временно бягство от бремето на грижите. Беше силен и можеше да изпива голямо количество вино, но не изпитваше нужда от това. И когато другите около него пиеха алкохол, той си сръбваше подсладена вода, тъй като се изпълваше със съчувствено презрение дори към най-ранните фази на опиянението от алкохол. Същото бе и с хазарта. Беше се нагледал на доста хазартни игри в Париж, наблюдавайки ги като болестно състояние. Не го изкушаваше подобно трупане на пари, също както не го изкушаваше и алкохолът. Казвал си бе, че единственото печелене на средства, което го вълнува, би могло да се постигне чрез напрегната мисловна дейност в името на благородна цел. Надмощието, за което копнееше, не извикваше в съзнанието трескави ръце, притиснали купчина жълтици, нито пък полуварварското, полуидиотското ликуване в очите на човек, който с алчни ръце заграбва залаганията на двайсетина нещастни партньори.

Ала също както бе опитал опиума, така и сега мисълта му се насочи към хазарта — не с жаждата за опиянение, а с угрижения вътрешен стремеж към лесна печалба, която изключва просенето и всякакви отговорности. Ако сега бе в Лондон или Париж, възможно е подобни мисли, подсилени от ограждащите го възможности, да го подтикнат към някой игрален дом не само за да наблюдава комарджиите, но и да ги гледа като хора със сроден интерес. Отвращението му би било потиснато от огромната нужда да спечели, ако му се отвори късметът. Това, което действително се случи не много по-късно след като мъглявата надежда да получи помощ от чичо му изчезна, ясно загатваше за склонността към всяка удала се възможност за хазарт.

Билярдната зала в „Зеленият дракон“ бе постоянното убежище за група люде, повечето от които — също като познатия ни мистър Бамбридж — бяха смятани за хора на удоволствията. Точно тук горкичкият Фред Винси бе натрупал част от известния си дълг, тъй като бе загубил пари при залагане, което го принуди да вземе заем от веселия господин. На всички в Мидълмарч бе ясно, че много пари се губят и печелят по този начин. А съответната слава на „Зеленият дракон“ като място за разгулен живот съвсем естествено засилваше сред някои изкушението да отидат там. Вероятно постоянните посетители — също като посветените в масонството — желаеха да задържат нещо по-съществено за себе си. Ала те не бяха някаква затворена общност, така че много благопристойни възрастни хора, както и младоци, от време на време се отбиваха в билярдната, за да видят какво става вътре. Лидгейт, който имаше физически данни за билярд и обичаше тази игра, в ранния период след пристигането си в Мидълмарч веднъж-два пъти си бе опитал късмета с щеката в „Зеленият дракон“. Ала после нямаше нито свободното време, нито ищаха за компанията там. Една вечер обаче му са наложи да потърси мистър Бамбридж на това място. Търговецът на коне бе обещал да му намери купувач за останалия му хубав кон, който Лидгейт искаше да размени за евтина кранта, като се надяваше с тази промяна в стила си на живот да получи вероятно двайсетина лири. Сега той държеше на всяка малка сума, с която можеше да залъже търпението на кредиторите си. Като се отбие в билярдната зала по пътя си, щеше да спести време.

Мистър Бамбридж не беше още пристигнал, ала със сигурност щял да дойде скоро, каза приятелят му мистър Хорок. Така че Лидгейт остана и изкара една игра, за да убие време. Тази вечер той имаше особения блясък в очите и необичайната оживеност, вече забелязани у него от мистър Феърбръдър. Необичайното обстоятелство, че се е озовал там, направи впечатление в заведението, където имаше доста хора от Мидълмарч. Няколко запалянковци, а също и играчи залагаха възбудено. Лидгейт играеше добре и се изпълни с увереност. Залозите наоколо падаха и обзет от мигновената мисъл за вероятната печалба, която може да удвои спестената сума от коня, той започна да залага, като печелеше все повече и повече. Мистър Бамбридж вече бе пристигнал, но Лидгейт не го забеляза. Той бе не само възбуден от играта, но и обзет от тръпни намерения да отиде на следния ден в Брасинг, където хазартът беше на по-високо ниво и само с едно дръпване на дяволската стръв, би могъл да я отнесе цялата без кукичката, като по този начин откупи свободата си от кредиторите.

Продължаваше да играе, когато пристигнаха двама нови посетители. Единият бе млад човек, на име Холи, току-що завърнал се след следването на право, а другият бе Фред Винси, който напоследък бе прекарал няколко вечери в това свое старо убежище. Младият Холи, превъзходен играч на билярд, внесе нов трезв дух в играта. Ала Фред Винси, стреснат да срещне тук Лидгейт и удивен да го види как залага възбудено, стоеше встрани, далече от кръга около масата.

Напоследък Фред се възнаграждаваше за решимостта си с леко отпускане. Бе работил здравата в продължение на шест месеца на всякакви външни обекти под ръководството на мистър Гарт, а в резултат на упорити упражнения беше почти отстранил и недостатъците в почерка си, защото това занимание бе по-малко трудно за него, тъй като често се провеждаше вечер в дома на мистър Гарт пред очите на Мери. Ала през последните две седмици Мери непрекъснато оставаше в пасторския дом в Лоуик заедно с дамите, понеже мистър Феърбръдър бе отседнал в Мидълмарч, където бе потънал в енорийски дела, така че Фред, който не виждаше какво по-приятно нещо да предприеме, се отби в „Зеленият дракон“ донякъде, за да поиграе билярд, но също и да вкуси от познатата атмосфера на разговори за коне, спорт и изобщо неща, разглеждани по-свободно, не от закостеняла гледна точка. Той не бе ходил на лов нито веднъж през този сезон, нямаше свой кон за яздене, като се бе придвижвал от едно до друго място главно с мистър Гарт в двуколката му или пък на кроткия късокрак мелез, отпуснат му от мистър Гарт. Много лошо бе, започна да си мисли Фред, че му стягат юздите по-здраво, отколкото ако беше станал свещеник. „Виж какво, господарко Мери… много по-трудно е да усвоя земемерството и чертожничеството, отколкото би било да пиша проповеди — заяви й веднъж Фред, подтикнат от желанието тя да оцени през какво минава заради нея. — А колкото до Херкулес и Тезей, те са нищо в сравнение с мене. Занимавали са се със спорт и никога не са се учили да пишат счетоводни книги.“ А сега, когато Мери за кратко време я нямаше, Фред, подобно на всеки млад пес, който не може да се освободи от нашийника си, разхлаби скобата на веригата си и прибягна до малко бягство, не обаче с намерението да отиде далече. Нямаше никаква причина, която да му попречи да поиграе билярд, ала той бе твърдо решил да не залага. Що се отнася до парите, сега Фред си бе наумил героичната задача да спести почти всичките осемдесет лири, дадени му от мистър Гарт, за да му ги върне, което лесно можеше да направи, ако се откаже от всякакво безсмислено харчене, тъй като имаше предостатъчен запас от дрехи и не даваше нищо за храна. По този начин можеше след една година вече да помисли за връщане на деветдесетте лири, от които бе лишил мисис Гарт — за нещастие по време, когато тя по-силно се нуждаеше от тези пари, отколкото сега. И все пак трябва да се признае, че през онази вечер, която бе петата поред от неотдавнашните му посещения в билярдната зала, Фред бе с намерението да отдели десет лири за себе си — ако не в джоба, поне в съзнанието си — от половингодишната си заплата, като все пак предвкусваше удоволствието да занесе трийсет лири на мисис Гарт, когато се очакваше Мери отново да е вкъщи. Тези десет лири се мержелееха в съзнанието му като сума, от която може да заложи нещо, ако има възможност за добро залагане. А защо да залага? Ами когато наоколо хвърчат златни монети, защо и той да не хване няколко? Никога вече няма да стигне далече по този път, ала човек — и изобщо човекът на удоволствията — иска да се увери на каква щуротия е способен, но ако все пак реши да не се поболява напразно, да не се довежда до просешка тояга и да не си развързва езика за безподобни низости, това съвсем не значи, че е ахмак. Фред не се впусна в сериозни обосновки, които представляват фалшив и неточен начин да представиш сърбежа, породен от старата привичка и кипенето на младата кръв. Но тази вечер у него се прокрадна прозорливото чувство, че започне ли веднъж да играе, непременно ще почне и да залага, както и да се наслаждава на пунша, и изобщо ще направи всичко, за да се чувства махмурлия на другата сутрин. Тъкмо в такива неопределени мигове започваш да действаш.

Ала последното нещо, което Фред можеше да очаква, бе, че ще види тук зетя си Лидгейт (още не се бе отърсил от първоначалното си мнение, че зетят му е педант с извънредно високо самочувствие) разпалено да залага, както самият той би направил. Фред неимоверно много се изненада, но и смътно си спомни мълвата, че Лидгейт е потънал в дългове и че баща му е отказал да му помогне, така че желанието му също да се включи в играта внезапно секна. В този миг те странно си бяха разменили ролите. Светлото лице и сините очи на Фред, обикновено нехайно грейнали, готови да се насочат към всяко нещо, което прилича на източник за забавления, сега бяха неволно строги и едва ли не засрамени като от някаква непристойна гледка. От своя страна Лидгейт, който обикновено излъчваше усещане за самообладание и сила, както и някаква умисленост, скрита зад острия проницателен взор, сега действаше, оглеждаше се и говореше като човек със стеснено, възбудено съзнание и приличаше на звяр със свирепи очи и настръхнали нокти.

Със залаганията си Лидгейт бе спечелил шестнайсет лири, ала пристигането на младия Холи промени положението. Самият Холи направи няколко първокласни удара, а после започна да залага срещу Лидгейт, като по този начин психическата нагласа на доктора премина от спокойна увереност в открито предизвикателство към съмненията спрямо него от страна на страничен човек, така че сега той стана по-несигурен. Продължи все така да залага, но започна да губи. И все пак не се отказа от играта, защото крайно стесненото му съзнание бе вприщено в стръмната цепнатина на играта като на най-невежия безделник. Фред забеляза, че Лидгейт бързо губи, и изведнъж младежът се озова в съвсем новото положение да напряга ума си да измисли начин, по който да отклони вниманието на Лидгейт, без да бъде груб, и вероятно да му посочи причина да напусне заведението. Той видя, че другите са забелязали странната промяна у зетя му, и тогава му хрумна, че ако само го докосне по лакътя и го извика настрана за миг, би могъл да го извади от състоянието на забрава. Не можа да измисли нищо по-хитроумно от очевидно неправдоподобното изявление, че желаел да види Роузи и искал да знае дали тя си е вкъщи тази вечер. И тъкмо се канеше да приложи този неубедителен подход, когато до него се приближи един келнер и му съобщи, че долу бил мистър Феърбръдър и молел да поговори с него.

Фред бе изненадан, не особено приятно, но след като отговори, че веднага щял да слезе долу, видимо окуражен, приближи до Лидгейт и като каза: „Мога ли да поговоря с вас за миг?“, го оттегли встрани.

— Току-що ми предадоха съобщение, че Феърбръдър искал да говори с мене. Той е долу. Реших, че може би желаете да знаете за идването му, в случай че имате да му казвате нещо.

Фред просто си бе измислил повод да го заговори, защото не можеше да му каже: „Губиш главоломно и караш всички да те зяпат. По-добре се оттегли“. Ала хрумването му свърши чудесна работа. Преди Лидгейт не бе забелязал присъствието на Фред, така че внезапната му поява, както и съобщението за мистър Феърбръдър му подействаха като силно разтърсване.

— Не, не — отговори Лидгейт. — Нямам какво да му казвам. Но… играта свърши… трябва да вървя… дойдох само да се срещна с Бамбридж.

— Бамбридж е ей там, но вдига врява… не мисля, че е в настроение за работа. Елате с мене при Феърбръдър. Сигурно ще ме вземе на мушката си, но вие ще ме защитавате — заяви ловко Фред.

Лидгейт се почувства посрамен, ала не искаше да го покаже чрез отказ да се види с мистър Феърбръдър, така че слезе долу. Всъщност те двамата само се здрависаха и заговориха за мразовитото време. Когато тримата завиха по улицата, пасторът с готовност се сбогува с Лидгейт. Настоящото му намерение очевидно бе да разговаря с Фред насаме и той му каза приятелски:

— Обезпокоих те, млади господине, защото имам неотложна работа с тебе. Хайде да повървиш с мене до църквата „Сейнт Ботолф“, а?

Беше хубава вечер, небето бе обсипано със звезди и мистър Феърбръдър предложи да заобиколят по лондонското шосе в посока към старата църква. След това каза:

— Смятах, че Лидгейт никога не ходи в „Зеленият дракон“.

— Аз също — отговори Фред. — Но той рече, че е дошъл да се срещне с Бамбридж.

— Значи, не играеше, така ли?

Фред не бе възнамерявал да съобщи това, но сега се чувстваше длъжен да отговори:

— Всъщност играеше. Но това е случайно. Никога не съм го виждал там преди.

— Но ти самият често ходиш там напоследък, нали?

— О, около пет-шест пъти.

— Смятах, че имаш сериозно основание да се откажеш от навика си да ходиш там, нали?

— Да. Вие знаете всичко по този въпрос — отговори Фред, недоволен, че го разпитват по този начин. — Аз ви признах всичко.

— Предполагам, че това ми дава основание да говоря по този въпрос сега. Споразумяхме се помежду си… нали?… че сме в откровени приятелски отношения. Аз те изслушах и ти би трябвало да си склонен да ме изслушаш. Мога ли на свой ред да ти поговоря малко за себе си?

— Аз съм ви най-дълбоко задължен, мистър Феърбръдър — отговори Фред, обзет от неприятни догадки.

— Не мога да отрека, че ти донякъде наистина си ми задължен. Но трябва да призная, Фред, че се изкушавах да потисна всичко и да запазя мълчание засега. Когато някой ми подхвърли: „Младият Винси отново е започнал да се появява на билярдната маса всяка вечер… той няма да издържи дълго на ограниченията“, аз се изкушавах да правя точно обратното на това, което правя сега… да си държа езика зад зъбите и да чакам отново да се смъкнеш надолу по стълбата… първо да залагаш, а после…

— Аз не съм правил никакви залагания — бързо отговори Фред.

— Радвам се да чуя това. Но както казвам, подтикът ми бе само да гледам и да наблюдавам, че кривваш в погрешна посока, изчерпваш търпението на Гарт и пропиляваш най-добрата си възможност в живота… възможност, която си осигури с голямо усилие. Можеш да отгатнеш чувството, което пораждаше тези изкушения в мене… сигурен съм, че знаеш за какво става дума. Сигурен съм, че знаеш доколко удовлетворяването на твоите чувства засяга моите.

Последва мълчание. Мистър Феърбръдър сякаш очакваше потвърждение на казаното. Чувството, което се долавяше в звучния му глас, придаваше тежест на думите му. Ала никакво чувство не можеше да разсее безпокойството на Фред.

— Не би могло да се очаква да се откажа от нея — заяви той след миг на колебание, защото нямаше място за проява на каквото и да е великодушие.

— Наистина не би могло, щом чувствата й съответстват на твоите. Но такъв вид взаимоотношения, дори и когато са дългогодишни, винаги търпят промени. Лесно бих могъл да си представя, че с действията си ти можеш да разклатиш привързаността й към тебе… не трябва да се забравя, че тя е само условно свързана с тебе… и че в такъв случай друг мъж, който би могъл да се похвали, че тя го цени, може да успее да спечели добра позиция в любовта и уважението й, каквато ти си изпуснал. Лесно мога да си представя подобни последици — повтори мистър Феърбръдър натъртено. — Има отношения, които се основават на разбирателството, и те могат да надделеят дори при дълги връзки.

На Фред му се стори, че дори мистър Феърбръдър да имаше клюн и нокти вместо сладкодумен език, нападките му не биха могли да са по-жестоки. Обзе го ужасяващата увереност, че зад всички тези предположения се крие усещането за действителна промяна в чувствата на Мери.

— Разбира се, знам, че всичко може бързо да приключи за мене — каза той с разтревожен глас. — Ако тя започне да сравнява… — Изведнъж спря, защото не искаше да се издаде какво чувства, а после добави с известна горчивина. — Мислех, че сте приятелски настроен към мене.

— Така е и затова съм тук. Но изпитвам силно желание нещата да стоят другояче. Казвах си: „Ако има някаква вероятност този младок да се провали, защо да се намесвам? Не струваш ли и ти колкото него и нима тези шестнайсетина години и отгоре над неговите, през които душата ти е била жадна, не ти дават по-голямо право за удовлетворение, отколкото на него? Ако има опасност той да се издъни, нека да бъде така… вероятно ти не можеш да го предотвратиш… и се възползвай от това“.

Последва мълчание, през което Фред бе обзет от безкрайно смразяващо безпокойство. Какво ще последва сега? Той с ужас очакваше да чуе, че нещо е казано на самата Мери, че всъщност е изправен пред заплаха, а не пред предупреждение. Когато пасторът заговори отново, тонът му бе различен, сякаш бе преминал към насърчителна мажорна гама.

— Но по-рано мислех друго и се върнах към предишните си намерения. Смятах, че най-добре мога да съхраня първоначалната си идея, като споделя какви мисли са ми минавали през главата. Разбираш ли ме сега? Искам ти да съградиш щастие в нейния и в твоя живот и ако случайно една предупредителна дума от моя страна може да предотврати евентуалната опасност това да не се случи… ето, аз я изрекох.

Свещеникът сниши глас, когато изрече последните думи. После замълча — бяха застанали върху затревена площ, откъдето пътят се насочваше към църквата „Сейнт Ботолф“ — и подаде ръка, сякаш в знак, че разговорът е приключил. Фред се развълнува по друг начин. Някога мъдрец, размишлявал върху въздействието на благородния жест, е заявил, че подобна постъпка разтърсва тялото, вливайки нови сили, и човек се възражда за нов живот. Сега Фред до голяма степен усети такова въздействие.

— Ще се опитам да живея достойно — заговори той, неуспял да доизрече „заради вас и заради нея“.

А междувременно мистър Феърбръдър бе насъбрал сили да добави:

— Не трябва да смяташ, че според мене сега има някакъв спад в предпочитанията й към тебе, Фред. Отпусни си душата и помни, че ако вървиш по правия път, всичко ще е наред.

— Никога няма да забравя постъпката ви — отговори Фред. — Нямам думи да изразя благодарността си… само ще се постарая благородството ви да не отиде на вятъра.

— Това е достатъчно. Довиждане и Бог да те благослови.

След тези думи те се разделиха. Ала и двамата дълго се разхождаха в звездната нощ, преди да се приберат. Размишленията на Фред до голяма степен можеха да се обобщят по следния начин: „Безспорно би било добре за нея да се омъжи за мистър Феърбръдър, но какво друго остава, щом тя обича мене и аз съм добър съпруг?“.

Вероятно размислите на мистър Феърбръдър са се свеждали до свиване на рамене и кратка реплика: „Само като си помисли човек каква роля играе една крехка жена в живота на мъжа, щом отказът от нея донякъде се равнява на героизъм, а спечелването й налага дисциплина“.