Джордж Елиът
Мидълмарч (77)

Глава 76

На милост, жалост, мир, любов

се кланят вси в беда

и всеки е за тях готов

да разтвори душа.

Че има Милостта сърце,

Мирът — човешки лик,

Любовта е с нежно лице,

А Жалостта сподавя вик.

Уилям Блейк, Песни на невинността

След няколко дни Лидгейт пое на кон към имението Лоуик, защото бе повикан от Доротия. Повикването не беше неочаквано, тъй като бе отправено след писмо от мистър Булстроуд, в което банкерът заявяваше, че е възобновил подготовката си да напусне Мидълмарч и искал да напомни за предишните си намерения относно болницата, от които не се отказвал. Преди да предприемел по-нататъшни стъпки, смятал за свой дълг отново да постави въпроса пред мисис Късобан, която от своя страна искала, както и преди, да обсъди идеята с Лидгейт. „Вероятно плановете ви са претърпели някакви промени — пишеше мистър Булстроуд, — но в такъв случай е желателно да ги изложите пред нея.“

Доротия очакваше пристигането на доктора с приповдигнат интерес. Макар че в знак на уважение към мъжкото мнение се бе въздържала от това, което сър Джеймс наричаше „ровичкане в историята с Булстроуд“, затрудненията в положението на Лидгейт не й излизаха от ума и когато Булстроуд се обърна отново към нея относно болницата, усети, че пред нея се разкрива благоприятна възможност, каквато не й бе позволено да потърси по-рано. Докато се разхождаше под клоните на огромните дървета в разкошното си имение, мислите й се насочваха към орисията на другите, но чувствата й бяха потискани. Идеята да извърши някаква голяма добрина, която е по силите й, я изпълваше с вътрешен огън и когато една чужда болка проникна в съзнанието й със съвсем конкретни очертания, обзе я силният копнеж да помогне, като собственият й безметежен живот й се стори направо скучен. Предстоящият разговор с Лидгейт я изпълваше с увереност и надежда и тя пренебрегна слуховете за прекалената му сдържаност, пренебрегна и обстоятелството, че всъщност е една съвсем млада жена. Сега, когато изгаряше от желанието да покаже човешкото си съчувствие, нищо друго не й се струваше толкова безсмислено, както доводите, че е твърде млада и че е жена.

Докато седеше в очакване в библиотеката, нямаше какво друго да прави, освен да прехвърля в съзнанието си миналите случки с Лидгейт, които бе запомнила. Всички бяха свързани с брака й и преживените тревоги. Всъщност не бе така, имаше два случая, когато тя болезнено свързваше образа на Лидгейт с жена му и един друг човек. Болката у Доротия вече бе притъпена, но младата жена все така продължаваше да се пита какво ли представлява бракът за Лидгейт, а освен това проявяваше и някаква уязвимост дори при най-лекия намек за мисис Лидгейт. Мисълта за нея сега я разстрои, очите й се навлажниха и цялото й тяло се напрегна, въпреки че бе застанала на прозореца на мрачната библиотека и гледаше навън към тревните площи и яркозелените пъпки, откроили се на фона на тъмните борове.

Когато Лидгейт пристигна, тя направо се стресна от промяната в лицето му, извънредно осезаема, защото не го беше виждала в продължение на два месеца. То не бе толкова отслабнало, но носеше отпечатъка на огорчението и отчаянието, какъвто твърде скоро се появява и върху съвсем млади лица. Приветливото й посрещане, когато му подаде ръка, посмекчи израза му, но само с тиха печал.

— Отдавна много искам да се срещна с вас, мистър Лидгейт — заяви Доротия, когато двамата седнаха един срещу друг, — но отлагах поканата си, докато мистър Булстроуд не се обърна отново към мене относно болницата. Разбирам, че благоприятното обстоятелство болницата да се управлява отделно от лечебницата зависи изцяло от вас или поне от очакванията да постигнете определени резултати, като я държите под ваш контрол. Надявам се, че нямате нищо против да ми кажете какво точно мислите по въпроса.

— Вие трябва да решите дали ще окажете щедра подкрепа на болницата — отговори Лидгейт. — Не ми позволява съвестта да ви подтиквам към подобна постъпка, ако продължавате да разчитате на съдействие от моя страна. Може да бъда принуден да напусна.

Той отговори рязко, отчаян от мисълта, че не е в състояние да извърши нещо против волята на Розамонд.

— Но не и заради това, че никой не ви вярва, нали? — попита Доротия, която ясно изрази с въпроса си съчувствието в душата си. — Знам за нелепите обстоятелства около вас. От самото начало съзнавах, че са нелепи. Никога не сте сторили нищо лошо. Никога не бихте направили нещо нечестно.

Това бе първото изявление, че имат пълно доверие в него, което Лидгейт чу с ушите си. Пое си дълбоко дъх и промълви: „Благодаря“. Не можеше да добави нищо повече — беше нещо съвсем ново и странно за него, че тези изречени от жена оскъдни думи на доверие имат такова огромно значение за него.

— Умолявам ви да ми разкажете как се случи всичко — дръзко помоли Доротия. — Сигурна съм, че истината ще ви оневини.

Лидгейт стана от стола и се отправи към прозореца, забравил къде е. Толкова често беше прехвърлял в съзнанието си възможността да обясни всичко, без несправедливо да утежнява някои обстоятелства, които навярно биха били в ущърб за Булстроуд, ала винаги се бе отказвал да го стори (често си бе повтарял, че уверенията му няма да променят мнението на хората), но думите на Доротия сега прозвучаха като изкушение да направи нещо, което при трезвите размишления преди му бе изглеждало неразумно.

— Разкажете ми, моля ви — каза Доротия с чистосърдечна настойчивост. — Тогава ще можем да обсъдим нещата. Грях е да се позволи на хората неоснователно да винят някого, когато това може да се предотврати.

Лидгейт се обърна, спомнил си къде се намира, и зърна вглъбеното лице на Доротия, обърнато към него с трогателно доверие. Присъствието на благороден човек, великодушен в желанията си, щедър в действията си, променя нагласата ни: започваме да виждаме нещата в широтата им, както и да вярваме, че и нас могат да съзрат и оценят в светлината на цялостния ни характер. Близостта на такъв човек започна да въздейства на Лидгейт, който дни наред се бе виждал като някой окаян несретник, който се влачи и блъска сред тълпата. Той седна отново и усети как възвръща предишната си същност при мисълта, че насреща му стои човек, който има доверие в него.

— Не бих искал — започна той — да бъда несправедлив към Булстроуд, който ми услужи с пари, когато се нуждаех… макар че сега бих се отказал от тях. Той е подгонен и нещастен, а животът му едва мъждука. Но бих искал да ви разкажа всичко. За мене ще е голямо облекчение да говоря, когато предварително знам, че ми вярвате и не се налага да давам уверения за своята честност. Вие ще разберете какво е справедливо да се твърди за другия, както разбирате какво е справедливо да се говори за мене.

— Доверете ми се наистина — обади се Доротия. — Аз не бих казала нищо на никого без ваше съгласие. Но поне мога да твърдя, че сте ми изяснили всички обстоятелства и че напълно съм убедена във вашата невинност. Мистър Феърбръдър би ми повярвал, а също така чичо ми и сър Джеймс Четам. Нещо повече, има редица хора в Мидълмарч, при които мога да отида. Макар и да не ме познават отблизо, те ще ми повярват. Ще разберат, че нямам друга подбуда, освен да възтържествуват истината и справедливостта. Ще положа всички усилия да ви оневиня. Имам много малко неща да върша. Сега няма нищо друго по-важно на света, което бих искала да направя.

Когато съвсем по детински Доротия описа какво би могла да направи, гласът й бе толкова трогателен, че внушаваше увереност за положителния резултат на действията си. Проникновената нежност на женския й глас сякаш беше най-силната защита срещу самоуверените обвинители. Лидгейт не си позволи мисълта, че тя е наивна мечтателка. За пръв път в живота си се поддаде на приятното усещане да се довери безрезервно на великодушното съчувствие, без всякаква следа от горделива сдържаност. И той й разказа всичко още от мига, когато, притиснат от паричните затруднения, с неохота бе отправил първата си молба към Булстроуд. Постепенно, увлечен от откровенията, той по-подробно описа това, което бе минавало през съзнанието му, като сподели, че лечението му се противопоставяло на възприетата практика, спомена й и за собствените си съмнения, за високите си представи като лекар, както и за неспокойната си съвест, че приемането на парите донякъде е повлияло върху личните му съображения и професионалното поведение, но не и върху изпълнението на общоприетите задължения.

— Разбрах впоследствие — добави той — как Холи е изпратил някого да разпитва икономката в Стоун Корт и тя казала, че дала на болния всичкия останал опиум в шишенцето, а също и голямо количество бренди. Но подобно нещо не би се отрекло в общоприетата практика, дори и от първокласни специалисти. Това действие не засилва подозренията към мене. Те се основават на обстоятелството, че съм взел пари, че Булстроуд е имал сериозни подбуди да иска смъртта на този човек и че ми е дал парите като подкуп да съдействам за един или друг пропуск в лечението на болния… че изобщо съм приел подкуп, за да си затварям устата. Такива подозрения трудно се разсейват, защото те само се наслагват в съзнанието на хората и не могат да се опровергаят. Защо предписанията ми не са спазени, е въпрос, на който нямам отговор. Струва ми се все още възможно, че Булстроуд не е извършил криминално злодеяние… дори е възможно той да няма нищо общо с неспазените препоръки, а само е пропуснал да ги съобщи. Но всичко това не влияе върху мнението на хората. Тук става дума за случай, когато човек е обвинен поради самия си характер… смята се, че той е извършил престъпление по някакъв неопределен начин, защото е имал подбудите да го извърши, така че и аз се оплитам в мрежата, тъй като съм приел парите му. Направо съм поразен от някаква главня… също като загнил житен клас… нещата се случиха и няма никаква оправия.

— О, много е трудно! — възкликна Доротия. — Разбирам каква голяма трудност съществува да се оправдаете сам. Точно на вас ли трябваше да се случи това, на човек, който възнамеряваше да има по-извисен живот и да следва по-благородни цели… Не мога да се примиря с непоправимото. Знам за какво жадувахте. Спомням си какво ми казахте, когато за пръв път заговорихте за болницата. Смятам, че няма по-голяма мъка от тази — да се прекланяте пред величавото, да се опитвате да го постигнете и да не успеете.

— Така е — съгласи се Лидгейт с чувството, че е усетена цялата сила на скръбта му. — Имах известни амбиции. Възнамерявах животът ми да е напълно различен. Смятах, че имам по-голяма сила и воля. Но най-ужасните препятствия са тези, които човек издига сам.

— Ако предположим — обади се тя замислено, — ако предположим, че поддържаме болницата според определения план, а вие останете тук, макар да имате подкрепата и приятелството само на малцина, тогава лошите чувства към вас постепенно ще изчезнат. Ще възникнат случаи, когато хората ще са принудени да признаят, че са били несправедливи към вас, защото ще разберат, че подбудите ви са най-чисти. Все още бихте могли да достигнете голяма слава като Луи и Ленек, за които съм чувала да говорите, а всички ние ще се гордеем с вас — с усмивка завърши словото си тя.

— Това би могло да стане, ако имах предишната вяра в себе си — отговори тъжно Лидгейт. — Нищо не ме разстройва толкова, колкото мисълта да обърна гръб и да избягам от клеветата, като я оставя неопровергана зад себе си. И все пак не бих искал някой да вложи голяма сума пари в план, за който аз отговарям.

— Според мене напълно си струва труда — съвсем простичко отговори Доротия. — Помислете си само, парите ми са в тежест, защото ме карат да мисля, че имам твърде малко за великите планове, които кроя, а същевременно имам твърде много. Не знам какво да правя с тях. Имам седемстотин годишно собствени средства, хиляда и деветстотин годишно ми остави мистър Късобан, а около три-четири хиляди готови пари стоят в банката. Исках да вложа тези пари и да изплащам вноски от дохода си, който не ми е нужен, като закупя земя и основа селище, в което да се развива някакъв промишлен отрасъл. Но сър Джеймс и чичо ми ме убедиха, че рискът е твърде голям. И затова разбирате какво най-много би ме радвало — да направя нещо добро с парите си. Бих искала да подобря живота на хората. Чувствам се много зле, когато идват и ми казват, че не искали парите ми.

Мрачното лице на Лидгейт се смекчи от усмивка. Детската непосредственост и сериозният поглед, с които Доротия изрече тези думи, бяха неустоимо очарователни — те прекрасно се съчетаваха с инстинктивното й разбиране за извисено съществувание. (За по-низшето съществувание, което играе такава съществена роля в света, тя имаше съвсем смътна късогледа представа и въображението й не можеше да й помогне в тази насока.) Ала Доротия прие усмивката като насърчителна за плановете й.

— Вярвам, вече разбирате, че говорехте твърде самокритично — каза тя с увещателен тон. — Болницата ще е едното добро, на което ще се посветя. А другото е отново да направя живота ви хубав и хармоничен.

Усмивката изчезна от лицето му.

— Вие притежавате добротата, както и парите да направите тези неща, ако те изобщо могат да се направят — отбеляза той. — Но…

Лидгейт се поколеба за миг, като гледаше разсеяно през прозореца, а тя седеше мълчаливо в очакване какво ще каже. Най-после той се обърна и поривисто рече:

— Защо пък да не ви кажа?… Вие добре знаете каква отговорност налага бракът. Вие ще разберете всичко.

Доротия усети как сърцето й заби учестено. И той ли познава тази мъка? Ала тя се страхуваше да продума и той веднага продължи.

— За мене сега е невъзможно да предприема нещо… да направя някаква стъпка, без да се съобразявам с щастието на съпругата си. Това, което вероятно бих искал да направя, ако бях сам, сега е невъзможно. Не издържам да я гледам нещастна. Тя се омъжи за мене, без да съзнава какво предприема, и за нея навярно би било по-добре да не се е омъжвала за мене.

— Разбирам, разбирам… вие не бихте й причинили болка, ако обстоятелствата позволяват — отговори Доротия, припомнила си ясно собствения живот.

— А тя си е наумила да не оставаме в Мидълмарч. Иска да напуснем града. Тревогите, които изживя тук, са я изтощили — каза Лидгейт, като отново млъкна, стреснат да не прекали с откровенията.

— Но щом види добрите последствия от оставането ви… — отговори Доротия с известен укор и погледна Лидгейт така, сякаш той бе забравил изтъкнатите доводи.

Докторът не отговори веднага.

— Тя няма да ги види — рязко отговори той, като отначало сметна, че не са необходими повече обяснения. — А освен това аз съм загубил всякакво желание да продължавам живота си тук. — Той замлъкна за миг, а после, подтикнат от намерението по-ясно да покаже на Доротия трудностите в живота си, добави: — Всъщност последната тревога връхлетя съпругата ми съвсем внезапно. Не бяхме в състояние да я обсъдим заедно. Не съм сигурен какво си мисли тя — може и да се опасява, че наистина съм извършил нещо долно. Аз съм виновен. Трябва да съм по-открит. Но аз жестоко страдах.

— Мога ли да отида да се срещна с нея? — настойчиво попита Доротия. — Тя би ли приела моето съчувствие? Ще й кажа, че вие сте напълно невинен от всякаква гледна точка, освен вашата. Ще й кажа, че ще бъдете оневинен в съзнанието на всички честни хора. Ще я поободря. Бихте ли я попитали дали мога да я видя? Всъщност веднъж я срещнах.

— Разбира се, че можете да я видите — отговори Лидгейт, като се вкопчи в предложението с известна надежда. — Тя ще се почувства трогната от честта… смятам, ще се зарадва, че поне вие проявявате уважение към мене. Аз няма да й казвам, че ще дойдете… за да не свързва посещението ви с моите желания. Много добре съзнавам, че не трябваше да оставям други да й говорят за тези неща, но…

Той изведнъж спря и за миг настъпи мълчание. Доротия се въздържа да каже какво мисли — тя много добре знаеше какви невидими прегради съществуват в разговорите между съпрузите. Случаят бе такъв, че дори съчувствието може да нарани. Върна се отново към външната страна в положението на Лидгейт и бодро каза:

— А ако мисис Лидгейт научи, че имате приятели, които ви вярват и ви подкрепят, тогава може и да се зарадва, че ще останете на мястото си и ще възвърнете надеждите си… и тя ще постъпи, както вие искате. Тогава вероятно ще разберете колко правилно е било да приемете предложението ми да продължите работата си в болницата. И непременно ще го направите, ако все още вярвате, че познанията ви могат да са полезни.

Лидгейт не отговори и тя разбра, че той води вътрешен спор със себе си.

— Не е необходимо веднага да вземете решение — кротко добави тя. — Въобще няма да е късно, ако отговоря на мистър Булстроуд след няколко дни.

Лидгейт продължаваше да мълчи, но изведнъж заговори с най-решителния си тон:

— Не! Предпочитам да нямам време за размишления. Вече не съм достатъчно сигурен в себе си… искам да кажа, че не съм сигурен какво бих могъл да направя при променените обстоятелства в живота ми. Би било нечестно от моя страна да обвързвам други със сериозни планове, които зависят от мене. Може би ще съм принуден да замина в края на краищата. Не виждам големи изгледи за нещо друго. Всичко е твърде несигурно. Не мога да позволя вашето благородно дело да се провали. Не! Нека новата болница се обедини със старата лечебница и всичко да тръгне постарому, сякаш изобщо не съм идвал. Водил съм си важни записки, откакто пристигнах тук. Ще ги изпратя на един човек, на когото могат добре да послужат — с горчивина добави той. — Дълго време не бих могъл да мисля за нищо друго, освен да осигурявам дохода.

— За мене е крайно мъчително да ви слушам с каква безнадеждност говорите — отбеляза Доротия. — Би било истинско щастие за приятелите ви, които вярват във вашето бъдеще, в способността ви да направите велики неща, ако им разрешите да ви спасят от тази безнадеждност. Помислете си колко пари имам. Ще ме спасите от непосилно бреме, ако всяка година приемате малко от тях, докато се освободите от обвързващия товар да осигурявате дохода си. Защо да не постъпите така? Трудно е да се изравнят придобивките. Това е един начин.

— Бог да ви благослови, мисис Късобан! — възкликна Лидгейт, като скочи на крака със същия порив, с който бе възкликнал, и сложи ръка върху облегалката на големия кожен стол, върху който бе седял. — Прекрасно е, че имате такива чувства. Но аз не съм човекът, който би си позволил да се възползва от тях. Не съм дал достатъчно гаранции за това. Не трябва да стигам до падението предварително да ми се плаща за работа, която не съм свършил. Напълно ми е ясно, че не мога да разчитам на друго, освен да се махна от Мидълмарч, колкото е възможно по-скоро. Дори при най-добрите обстоятелства не ще бъда в състояние да си осигурявам доход тук — по-лесно е да направя необходимите промени на ново място. Трябва да постъпя като другите мъже, като мисля какво би удовлетворявало хората и печеля пари. Ще потърся някакво малко поприще сред лондонската тълпа и ще се привдигна. Мога и да се установя в селище с лековита вода или пък да се заселя в някое градче на юг, където има много бездействащи имотни англичани, и ще се оправя… такава е черупката, в която трябва да се свра, за да оцелее душата ми.

— Това е малодушно поведение — отговори Доротия, — да се откажете от битката.

— Да, малодушно е — съгласи се Лидгейт, — но ако човек се страхува от духовна парализа? — А после добави с по-друг тон: — И все пак вие ми вдъхнахте много смелост с доверието си в мене. Сега всичко изглежда по-поносимо, след като поговорих с вас. И ако вие успеете да ме оневините пред някои хора, особено пред Феърбръдър, ще ви бъда безкрайно благодарен. Единственото нещо, което не бих искал да споменавате, е за неизпълнението на предписанията ми. Много скоро това обстоятелство ще се изопачи. В края на краищата няма никакви доказателства срещу мене, освен предварителното мнение на хората. Може само да повторите какво ви казах за себе си.

— Мистър Феърбръдър ще повярва… другите също ще повярват — каза Доротия. — Ще им докажа, че е пълна глупост да допускат, че можете да бъдете подкупен, за да извършите злодеяние.

— Не знам — рече Лидгейт едва ли не със стенание в гласа. — Досега не съм вземал подкуп. Но има известна доза подкупничество в това, което наричаме благополучие. Нали ще проявите поредната добрина към мене, като посетите съпругата ми?

— Да, ще я посетя. Спомням си колко е хубава — допълни Доротия, в чието съзнание дълбоко се бе врязало впечатлението от Розамонд. — Надявам се, че ще ме хареса.

Когато Лидгейт потегли на коня си, той си помисли: „Това младо създание има сърце, голямо колкото на Дева Мария. Тя очевидно изобщо не мисли за своето бъдеще и с радост веднага би дарила половината си състояние, сякаш не иска нищо друго за себе си освен един стол, на който да седи и да наблюдава отгоре с ясен поглед бедните простосмъртни, които й се молят. Сякаш притежава нещо, което не съм виждал у друга жена — неизчерпаем запас от човеколюбие… и може да е добър приятел на един мъж. Късобан трябва да е предизвикал героични фантазии у нея. Чудя се дали би могла да изпитва друг вид страст към някой мъж. Към Ладисло например?… Очевидно имаше необикновено чувство помежду им. Късобан трябва да го е усетил. Е… любовта й може да помогне на един мъж повече, отколкото парите й“.

От своя страна Доротия веднага измисли план как да освободи Лидгейт от задължението му към Булстроуд — бе напълно уверена, че това е част, макар и малка, от мъчителното бреме, което докторът трябва да понесе. Под въздействието на разговора им тя веднага седна и му написа кратка бележка, в която го уверяваше, че имала повече основания от мистър Булстроуд да изпита удоволствие, като даде парите, които му били нужни. Би било нелюбезно от страна на Лидгейт да не я удостои с честта да му помогне с такъв дребен проблем, като подобен жест изцяло би бил проява на любезност към нея, пред която се откривали много малки възможности да прави нещо с излишните си пари. Можел да я нарича свой кредитор или каквото пожелаел, стига само да покажел, че приема молбата й. Тя сложи в плика чек за хиляда долара, като реши да занесе писмото на другия ден, когато отиде да се срещне с Розамонд.