Джордж Елиът
Мидълмарч (22)

Глава 21

… с гръмки думи

избягвала ума си да показва.

Обичала открито да приказва.

Чосър^[111]

Тези преживявания предизвикаха у Доротия плач веднага щом със сигурност остана сама. Изведнъж обаче я сепна почукване на вратата и тя бързо изтри очи, преди да каже: „Да“. Тантрип й носеше визитка и съобщи, че долу във фоайето я очаквал един господин. Придружителят им го уведомил, че само мисис Късобан е вкъщи, но той се представил като роднина на мистър Късобан. Искала ли да го види!

— Да — незабавно се съгласи Доротия, — въведете го в салона.

Това, което главно я беше впечатлило при срещата им с Ладисло в Лоуик, бе проявената щедрост на мистър Късобан към него, а също и колебанието на младежа по отношение на професията. Тя винаги откликваше при каквато и да е възможност да прояви дълбока съпричастност, а точно сега посещението сякаш идваше тъкмо навреме, за да може да се отърси от себичното си негодувание — появата на госта бе едно напомняне за добротата на съпруга й, което я караше да чувства, че вече има пълно право да му съдейства във всички добри дела. Забави се миг-два, но когато отиде в другата стая, все още личаха достатъчно издайнически признаци, че е плакала, от което откритото й лице изглеждаше още по-младо и прелестно. Тя посрещна Ладисло с очарователна усмивка на пълна добронамереност, в която нямаше и следа от суетност, и протегна ръка към него. Той бе само няколко години по-голям, но в този миг изглеждаше много по-млад, защото бледото му лице внезапно пламна и той заговори много смутено, с тон, напълно различен от непринуденото равнодушие в разговори с приятеля си, докато Доротия изведнъж стана много по-спокойна, сама удивена от желанието си да го предразположи.

— Не знаех, че вие с мистър Късобан сте в Рим. Чак тази сутрин разбрах, когато ви срещнах в музея на Ватикана — каза той. — Познах ви веднага… но… искам да кажа, реших, че адресът на мистър Късобан може да се намери в пощата за писма до поискване, и нямах търпение да ви окажа чест, колкото може по-рано.

— Моля, седнете. В момента съпруга ми го няма, но съм сигурна, че ще се зарадва, като научи, че сте тук — увери го Доротия и несъзнателно седна между камината и струящата от високия прозорец светлина, като посочи стол насреща си с безмълвието на добродетелна матрона. Следите от моминска тъга по лицето й се откроиха още по-ясно. — Мистър Късобан е много зает, но вие ще си оставите адреса… нали? И той ще ви пише.

— Много сте любезна — отбеляза Ладисло и като започна да се отърсва от стеснението, заинтригувано се взря в следите от плач, променили лицето й. — Адресът ми е на визитката. Но ако ми разрешите, мога да ви навестя отново утре, когато мистър Късобан вероятно ще си е вкъщи.

— Той всеки ден отива да чете в библиотеката на Ватикана и трудно можете да се срещнете с него без предварителна уговорка. Особено сега. Каним се да заминем от Рим и съпругът ми е извънредно зает. Обикновено го няма тук почти от закуска до вечеря. Но съм сигурна, че ще пожелае да вечеряте с нас.

Уил Ладисло направо онемя за миг. Никога не бе обичал мистър Късобан и ако не беше чувството, че му е задължен, би му се присмивал като на книжен плъх. Но само като си помисли, че този сухар и педант, посветил се изцяло на жалки тълкувания, почти толкова значими, колкото печалбата от фалшификати на антики, захвърлени в склада на амбулантния търговец, първо бе успял да се ожени за това възхитително младо създание, а сега прекарва медения си месец далече от нея, заровен сред мухлясалите си боклуци — Уил имаше склонност към хиперболите, — той се преизпълни с присмех и отвращение: всъщност бе раздвоен между порива да се изсмее на глас и еднакво недопустимия подтик да избухне в презрителни хули. За миг усети, че вътрешната му борба предизвиква странни спазми по склонното му към гримаси лице, но с голямо усилие се овладя и грейна във весела усмивка, не толкова обидна в случая.

Отначало Доротия се позачуди, но усмивката му бе неустоима и тя също отвърна с усмивка. Ако не таиш скрит яд към Уил Ладисло, непременно би намерил усмивката му пленителна: сякаш вътрешна светлина бликна и озари бледата му кожа и очите, накъдри се около всяка гънка и линия, като че ли само с едно докосване някой Ариел му бе придал ново очарование и завинаги прогонил следите от печал. Такава усмивка не можеше да не развесели и събеседницата му насреща, така че Доротия усмихнато запита, макар че тъмните й ресници все още бяха влажни от сълзи:

— Какво ви развесели?

— Ами разни неща — заговори Уил, като бързо превключи на друга тема. — Питах се какво ли впечатление съм ви направил първия път, когато ви видях, и когато сразихте горката ми скица със забележките си.

— Забележки ли? — повтори Доротия, още по-зачудена. — Не мога да си представя такова нещо. Винаги съм се чувствала доста невежа по отношение на изобразителното изкуство.

— Сторихте ми се много веща, в състояние да направите тъкмо най-острата забележка. Вие казахте… обзалагам се, че не помните думите си, но аз съм ги запомнил… че не виждате никаква връзка между пейзажа и скицата. Или поне го загатнахте. — При тези думи усмивката на Уил премина в открит смях.

— Това всъщност е било проява на невежеството ми — отговори Доротия, очарована от доброто му чувство за хумор. — Сигурно съм казала така, защото никога не съм съзирала ни най-малка красота в картините, които според чичо ми са високо оценявани от критиците. А сега обикалях и разглеждах Рим с не по-малко невежество. Не са много картините, които наистина харесвам. В първия миг, когато вляза в зала, където стените са покрити с фрески или с ценни картини, се преизпълвам с някакво благоговение… също като дете, озовало се на пищна церемония, където съзира великолепни мантии и процесии. Тогава изпитвам усещане за по-възвишен живот. Но започна ли да разглеждам картините една след друга, те сякаш стават безжизнени или разкриват пред мене нещо жестоко или странно. Това може би се дължи на ограничеността ми. Толкова много неща се трупат пред очите ми, но половината от тях са ми непонятни. Подобно усещане винаги те кара да се мислиш за глупав. Много е мъчително да ти казват, че нещо е прекрасно, а ти да не си в състояние да го почувстваш като прекрасно… все едно си сляп, а хората ти описват небето.

— О, трябва много неща да се знаят, за да се развие усещането за изкуство — отговори Уил. (Беше невъзможно да се съмнява в откровените признания на Доротия.) — Изкуството представлява древен език с извънредно много измислени, приповдигнати стилове, така че понякога главното удоволствие се състои в умението да ги разпознаваш. Тук безкрайно харесвам всички проявления на изкуството. Но се опасявам, че ако разнищя най-подробно насладата си, ще съзра канавата отдолу. Доста помага и това, самият ти да си пробвал едно-друго, за да имаш усещане за процеса.

— Навярно имате предвид, че сте художник, нали? — запита Доротия с повишен интерес. — Художник по професия. Мистър Късобан ще се зарадва да научи, че сте си избрали професия.

— О, не, не! — отговори Уил малко хладно. — Отхвърлил съм тази възможност. Тя предполага много едностранчив живот. Срещам се често с германски художници тук. Пристигнах от Франкфурт с един от тях… Някои са чудесни, дори блестящи… Но не бих искал да възприемам техния поглед към света, поглед единствено от ателието.

— Разбирам това — съгласи се съчувствено Доротия. — А в Рим сякаш те обзема чувството, че има толкова много неща, далече по-необходими на света. Но ако човек е гениален в живописта, не е ли редно да се съобрази с това? Тогава вероятно може да направи по-добри творби… или поне различни, за да няма толкова много почти еднакви картини на едно и също място.

Нямаше никакво съмнение, че е напълно искрена, което се понрави на Уил и го подтикна към откровение.

— Един художник трябва наистина да е гениален, за да внесе подобни промени. Страхувам се, че моята дарба не е достатъчна, за да стигна дори и до това, което вече е направено, или поне да е толкова добре, че да си заслужава да се направи. Но никога не бих могъл да постигна дадена цел само с къртовски труд. Ако нещо не ми се удава с лекота, не го правя.

— Чувала съм мистър Късобан да казва колко жалко било, че ви липсвало търпение — внимателно добави Доротия. Тя бе малко стресната от подобно отношение към живота като към постоянен празник.

— Да, наясно съм с неговото мнение. Ние, двамата, сме много различни.

Леко загатнатото презрение в припрения му отговор обиди Доротия. След пререканието сутринта тя се чувстваше много по-уязвима по отношение на мистър Късобан.

— Разбира се, че сте различни — гордо отговори тя. — Не съм и помисляла да ви сравнявам. Рядко се среща подобна воля за упорит всеотдаен труд като тази на мистър Късобан.

Уил почувства, че се е засегнала, но това усещане само засили поредното му раздразнение към мистър Късобан, който предизвикваше скрита неприязън у него. Непоносимо бе, че Доротия го обожава — подобна слабост у една жена не се нрави на никой мъж освен на съпруга й. Простосмъртните люде лесно се изкушават да угасят живеца в гръмката слава на съседа си, като смятат, че подобно покушение не е убийство.

— Да, така е — мигновено се съгласи той. — И затова е толкова жалко, че всички усилия се хвърлят на вятъра… наред с много други английски академични изследвания. И то само защото не се знае какво се прави в останалата част на света. Ако мистър Късобан можеше да чете книги на немски, щеше да си спести много труд.

— Не ви разбирам добре? — запита Доротия, стресната и разтревожена.

— Просто искам да кажа — заговори самоуверено Уил, — че германците са водещи в областта на историческите анализи и се смеят на разни резултати, получени чрез лутане в гората с джобен компас в ръка, докато самите те вече са прокарали широки пътища. Когато живеех с мистър Късобан, видях как си запушва ушите по този въпрос. Едва ли не насила прочете трактат на латински, написан от германец. Много ми беше мъчно.

Уил искаше само с едно бодване да спука мита за подобно прехвалено усърдие, но не си даде сметка колко силно ще нарани Доротия. Младият мистър Ладисло не познаваше добре немските автори, но не са нужни кой знае какви постижения, за да охулиш недъзите на друг.

Горката Доротия изпита остра болка при мисълта, че упоритият труд на съпруга й през целия му живот може да се окаже напразен, и поради това не й достигнаха сили да се запита дали не е редно този млад родственик, толкова задължен на мистър Късобан, да се въздържи от подобна забележка. Тя не промълви ни дума и продължаваше да седи все така, взряна в ръцете си, разстроена от мрачната догадка.

След бодването си обаче Уил се почувства доста засрамен, досещайки се по мълчанието на Доротия, че я е наранил още повече, а изпита и угризения, че е пооскубал перата на благодетеля си.

— Съжалявам — заговори той, като изведнъж премина от хули към неискрени хвалби, както често се случва, — най-вече поради дълбоката ми признателност и уважение към братовчед ми. Казаното от мене не би било от голямо значение, ако ставаше дума за по-слабохарактерен и не толкова талантлив човек.

Доротия вдигна очи, по-блестящи от друг път поради обзелото я вълнение, и занарежда с печален глас:

— Колко съжалявам, че не научих немски, когато бях в Лозана! Там беше пълно с учители по немски. А сега вече не мога с нищо да помогна.

В последните думи на Доротия проблесна нова светлинка, макар още съвсем мъглява. На въпроса как бе стигнала дотам да приеме ръката на мистър Късобан (който Уил изобщо не си зададе, тъй като веднага реши, че тя сигурно е твърде неприятна личност, въпреки външния си вид), сега вече не можеше да се отговори по този прост и лесен начин. Може да е всякаква друга, но не и неприятна. Съвсем не бе някаква девойка с хладен ум и скрит сарказъм, а прелестно чистосърдечна и изпълнена с топли чувства. Тя бе заблуден ангел. Би било истинско удоволствие трепетно да чакаш, за да чуеш поредните й мелодични фрази, в които най-искрено и невинно изливаше сърцето и душата си. Отново му хрумна мисълта за звуци на арфа.

Вероятно си е изградила някакви романтични представи преди сватбата. И ако мистър Късобан беше дракон, завлякъл я в леговището си с острите си нокти без каквито и да е права над нея, тогава Уил непременно би извършил героичен подвиг, за да я освободи и да падне в нозете й. Ала мистър Късобан бе далече по-труден противник от дракона. Бе благодетел с цяла енория зад гърба си, а на всичко отгоре в този миг самият той влезе с пълната безупречност на поведението си, и то точно когато Доротия изглеждаше цялата пламнала от възникналата тревога и съжаления, а Уил — изпълнен с плам и затрогнат от догадката за чувствата й.

Мистър Късобан прояви голяма изненада, в която нямаше и следа от радост, макар че не изневери на привичките си и учтиво поздрави госта, когато Уил се изправи и му обясни повода за посещението си. Мистър Късобан бе по-неприветлив от друг път и вероятно поради това изглеждаше още по-мрачен и съсухрен. А може би и контрастът между него и младия му братовчед създаваше подобна представа. Първото впечатление, което Уил правеше, бе на слънчев, лъчезарен младеж, който непрестанно мени израза си. Безспорно чертите на лицето му непрекъснато променяха формата си — брадичката му изглеждаше ту волева, ту мека, а малката чупка на носа загатваше за предстоящи промени. Когато рязко извръщаше глава, сякаш светлина се разливаше от косата му и някои хора възприемаха това проблясване като признак на гениалност. За разлика от Уил, мистър Късобан не пръскаше никакви лъчи.

Когато Доротия обърна взор към съпруга си, тя вероятно не бе напълно сляпа за контраста между двамата, но усещането само подсили тревогата й за мистър Късобан — това всъщност бе първият й изблик на нежност и състрадание, предизвикани не от моминските й блянове, а от дълбока загриженост за съдбата му. И все пак присъствието на Уил подхранваше чувството й за свобода. Приятно й бе, че е млад като нея и че проявява разбиране. Изпитваше огромна нужда да разговаря с някого, но досега сякаш не бе срещала събеседник като него, така схватлив и отстъпчив, склонен да вникне във всичко.

Мистър Късобан искрено се надявал, че престоят на Уил в Рим не бил само приятен, но и полезен. Той лично смятал, че братовчедът му възнамерява да остане в Южна Германия. Имал молбата да им гостува на вечеря на другия ден, тъй като понастоящем бил малко уморен. Ладисло правилно го разбра и след като прие поканата, веднага си тръгна.

Доротия проследи с тревожен поглед как мъжът й уморено се отпусна на едно канапе, облегна лакти, подпря главата си с ръка и се втренчи в пода. Леко развълнувана, с блеснали очи, тя приседна до него и каза:

— Извини ме, че ти казах толкова необмислени неща тази сутрин. Не бях права. Страхувам се, че те обидих и допълнително усложних трудното ти ежедневие.

— Радвам се, че разбираш това, скъпа моя — отговори мистър Късобан. Той изрече тези думи кротко, с малко приведена глава, но когато я погледна, тя съзря в очите му тревога.

— Нали ми прощаваш? — попита Доротия, като издаде лек стон. В нуждата си да усети някаква проява на чувство бе готова да пресили вината си. Нима Любовта не би зърнала още отдалече Разкаянието и не би се хвърлила да го разцелува?

— Скъпа моя Доротия… „тоз, който няма милост във сърцето, не е за тука, нито за небето“^[112]… Нали не смяташ, че заслужавам подобна участ? — отговори мистър Късобан в усилието си да каже силни думи, а същевременно и леко да се усмихне.

Доротия замълча, но сълзата, бликнала от стона й, набъбна с намерението да се пророни.

— Ти си напрегната, скъпа. Аз също чувствам неприятните последици от прекалената душевна тревога — призна мистър Късобан.

Всъщност той се канеше да й каже, че не е трябвало да приема младия Ладисло в негово отсъствие, но се въздържа — отчасти поради усещането, че би било неучтиво да отправя нов упрек към нея в мига на разкаянието, но отчасти защото не искаше пак да се разстройва с дълги обяснения, а също и затова, че бе твърде горд да покаже ревността си, която съвсем не бе дотолкова изразходвана в отношенията му с академичните съперници, че да не се прояви и към друго лице. Има такъв вид ревност, на която й е нужно съвсем слабо подклаждане. Тя всъщност не е страстно чувство, а нещо като слана, появила се в облачното, подгизнало отчаяние на неспокойния егоизъм.

— Смятам, че е време да се преоблечем — каза той, като погледна часовника си.

И двамата станаха от канапето и повече никой не продума и дума за това, как е минал денят им.

Ала Доротия завинаги запомни този ден с най-малките му подробности, както всички ние помним онези превратни мигове в живота, когато рухват някои наши надежди или се раждат нови мечти. В този ден тя разбра, че е хранила неоснователни илюзии в очакванията си мистър Късобан да отвърне на чувствата й, и усети как я обзе прозрението, че и той е предначертал тъжния си живот, който също като при нея налага пълно отдаване.

Всички ние се раждаме слепи за действителния живот и възприемаме света като виме, от което сучем, за да подхранваме своето его. Доротия отрано бе започнала да се отърсва от тази слепота и все пак по-лесно й беше да си представи как ще се посвети на мистър Късобан и ще стане силна и мъдра под въздействието на неговата сила и мъдрост, отколкото да долови с безпределна яснота, която произтича не от съждението, а от изостреното чувство (прозрение, доловено със сетивата също като твърд предмет с определени контури), че и той има свой собствен център на личността, така че за него сенките и светлините винаги падат под различен ъгъл.