- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Middlemarch, A Study of Provincial Life, 1871–1872 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Весела Кацарова, 2012 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,6 (× 13 гласа)
- Вашата оценка:
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD (2018)
Издание:
Автор: Джордж Елиът
Заглавие: Мидълмарч
Преводач: Весела Кацарова
Език, от който е преведено: Румънски
Издание: Първо издание
Издател: Издателска къща „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2012
Тип: роман
Националност: Британска
Печатница: „Инвестпрес“ АД
Художник: Стефан Касъров
Коректор: Соня Илиева
ISBN: 978-619-150-041-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4682
- — Добавяне
Глава 64
Първи джентълмен: Където е властта,
там крие се вината.
Втори джентълмен: Властта е относителна. Не можеш
да изплашиш чумата, като изградиш
защитна крепост или хванеш риба с
доводи най-хитри. Всяка власт е с две
страни. Причината не е причина, ако
няма следствие. И на активния човек
съответства някой винаги бездеен. А
заповедта налага подчинение.
Дори мистър Лидгейт да беше склонен да говори откровено за материалното си състояние, той знаеше, че едва ли е по силите на мистър Феърбръдър да му окаже веднага необходимата помощ. При пристигащите от търговците сметки за цяла година, заплахата от Доувър за отнемане на мебелите и невъзможността да се разчита на нещо друго освен на слабите приходи от пациентите, които не трябва да се обиждат — защото големите суми от Фрешит Хол и Лоуик Манор бяха лесно похарчени, — не по-малко от хиляда лири биха го освободили от сегашните затруднения и биха предоставили остатък, който — според известната обнадеждаваща фраза в подобни случаи — би му осигурил „време да се поогледа наоколо“.
Разбира се, веселата Коледа, довела след себе си честитата Нова година, сиреч времето, когато съгражданите очакват да им се плати за усилията и стоките, предоставени с усмивка на съседите, беше така потиснало съзнанието на Лидгейт с жалки грижи, че му бе трудно да мисли съсредоточено за нещо друго, дори за най-обичайното и неотложното. Той не бе сприхав човек. Интелектуалната дейност, сърдечната топлота и доброта, както и здравото му тяло винаги биха го извисили при сравнително леки условия над дребнавата безпричинна докачливост, която предизвиква прояви на гняв. Ала сега той бе жертва на онова най-неприятно раздразнение, което не е просто резултат от сприхав нрав, а нещо далече по-сериозно — то идва от усещането за пропиляна енергия и дребнави грижи, съвсем различни от предишните му цели. „Ето за това се налага да мисля сега, а възнамерявах да мисля за онова“, бе непрестанната му горчива равносметка дълбоко в него, поради която всяка възникнала трудност го правеше двойно по-напрегнат.
Някои господа са се изявявали ярко в литературата, като са изразили общото си недоволство от вселената, прозаичен трап, в които великите им души са се озовали съвсем случайно. Ала усещането за изключителност в един дребнав свят носи и удовлетворение. Недоволството на Лидгейт бе по-трудно поносимо — то идваше от чувството, че пред него се разкрива възможност за величав живот, изпълнен с напрегната мисъл и значими дела, ала съществуванието му се свежда до жалки себични страхове и окаяната загриженост нещо да разсее тези страхове. Вероятно грижите му биха изглеждали нищожно незначителни и недостойни за вниманието на величавите люде, онези, които нямат представа какво значи дълг, освен на извисено абстрактно ниво. Грижите му наистина бяха жалки. Ала за повечето хора, които не са величави, единственият начин да се измъкнат от жалкото съществувание е да сложат край на ламтежа за пари — с всичките му низки надежди и изкушения, с очакването на нечия смърт, със загатнатите молби, с търгашеското желание да пробуташ калпава работа за добра, с домогването до чужд пост, с натрапчивото очакване на късмет под формата на голямо бедствие.
Тъкмо защото Лидгейт се гърчеше в усилията си да се измъкне изпод ярема, той бе изпаднал в мрачно настроение, което все повече го отчуждаваше от Розамонд. След като отначало й съобщи за описа на имуществото, той много пъти се опита да я накара да прояви разбиране относно възможните начини за намаляване на разходите им, а със заплашителното приближаване на Коледа подканите му станаха по-настойчиви.
— Можем да минем и с една прислужница и да живеем доста пестеливо — каза той, — а на мене ми е достатъчен и един кон.
Както виждаме, Лидгейт бе започнал да мисли много по-трезво за разходите и всякаква гордост относно широкия им начин на живот бе нещо съвсем незначително в сравнение с наранената му гордост при мисълта, че може да бъде разобличен като длъжник или да моли хората да му услужат със свои средства.
— Разбира се, можеш да освободиш другите двама прислужници, щом желаеш — заяви Розамонд, — но мисля, че е пагубно за кариерата ти, ако живеем бедно. Трябва да знаеш, че нивото на практиката ти ще се снижи.
— Скъпа моя Розамонд, не става дума за собствен избор. В началото започнахме много да харчим. Както знаеш, Пийкок живее в доста по-малка къща от тази. Аз съм виновен. Трябваше да преценя нещата, така че заслужавам пердах… ако някой има правото да ме накаже с бой… за това, че те докарах до необходимостта да живеем по-бедно, отколкото си свикнала. Но ние се оженихме, защото се обичахме, нали така? И това може да ни помогне да се справим, докато нещата се оправят. Хайде, скъпа, остави това ръкоделие и ела при мене.
Всъщност в този миг тя будеше у него хладина и униние, ала той се ужасяваше от живот без чувства и беше твърдо решен да се противопостави на отчуждението помежду им. Розамонд се подчини на волята му и той я постави на коленете си, ала сега дълбоко в душата си тя бе напълно хладна към него. Горката съпруга съзнаваше единствено, че светът не откликва на желанията й, а Лидгейт бе част от този свят. Но той я държеше през кръста с една ръка, като постави другата върху скупчените й длани. Защото този доста рязък човек криеше у себе си голяма нежност към жените, защото той никога не забравяше за изнежените им снаги и за крехкото състояние на здравето им, както телесното, така и психическото. И започна да говори увещателно:
— Като се вглеждам повечко в нещата сега, Роузи, намирам, че е странно колко много пари се пропиляват за домакинството. Предполагам, че прислугата е небрежна, а също така каним и твърде много гости. Сигурно има доста хора в нашето положение, които се справят с твърде по-малко. Те вероятно се задоволяват с по-обикновени неща, предполагам, и внимават какво хвърлят. Струва ми се, че парите направо изтичат по този начин, защото Ренч във всичко се задоволява с най-обикновени неща, а има голям брой пациенти.
— О, нима смяташ да живеем като семейство Ренч! — възкликна Розамонд и леко изви шия. — Чувала съм те да изразяваш отвращение от подобен начин на живот.
— Те проявяват лош вкус във всичко… при тях всяка пестеливост изглежда грозна. Не е нужно да правим като тях. Исках само да кажа, че избягват големите разходи, макар че Ренч има много пациенти.
— А защо и ти да нямаш много пациенти, Тършиъс? Мистър Пийкок имаше. Трябва да внимаваш да не обиждаш хората и да им даваш лекарства, както правят другите. Убедена съм, че в началото започна много добре и спечели някои знатни семейства. Не си струва да си различен от другите. Трябва да се съобразяваш с това, което се харесва на всички — с наставническа решителност заяви Розамонд с нежното си гласче.
Лидгейт се разгневи — той бе готов да отстъпи пред женската крехкост, но не и пред женския диктат. Прозрачността в душата на водната нимфа може да е прелестна, ако тонът на нежното създание не стане нравоучителен. Ала той се овладя и каза само с нотки на властна решителност:
— Единствено аз, Роузи, мога да преценявам какво да правя в практиката си на лекуващ лекар. Този въпрос не засяга и двамата. Достатъчно е да си съвсем наясно, че доходът ни вероятно много ще намалее — ще бъде едва четиристотин лири, а може и по-малко за доста дълго време, и ние трябва да преустроим живота си в съответствие с това обстоятелство.
Розамонд замълча за миг-два, вгледана пред себе си, а после каза:
— Чичо ми Булстроуд трябва да ти отпусне заплата за времето, което посвещаваш на болницата. Не е редно да работиш, без да получаваш нещо.
— От самото начало се споразумяхме, че службата ми там ще е без заплащане. Този въпрос също не трябва да се обсъжда помежду ни. Аз ти изтъкнах вероятната възможност — раздразнено добави Лидгейт. После се овладя и продължи по-кротко: — Според мене има само един начин, който би могъл да ни спаси от доста наши затруднения. Чувам, че младият Нед Плимдейл щял да се жени за мис Софи Толър. Те са богати и не се случва често да се опразни хубава къща в Мидълмарч. Сигурен съм, че те много ще се зарадват да наемат тази къща от нас с повечето мебели и с готовност биха плащали добър наем. Мога да възложа на Тръмбъл да говори с Плимдейл по този въпрос.
Розамонд слезе от коляното на мъжа си и бавно отиде в другия край на стаята. Когато се обърна и се насочи отново към него, стана ясно, че сълзите й напират и че тя хапе долната си устна и кърши ръце, за да не се разплаче. Лидгейт се почувства много зле — разтърсен бе от гняв, но почувства, че точно сега трябва да сдържи гнева си по мъжки.
— Много съжалявам, Розамонд. Знам, че много те боли.
— Смятах, че когато трябваше да се примиря с връщането на съдовете и с описа на мебелите, направен от онзи човек… с това всичко ще приключи.
— Аз ти обясних нещата още тогава, скъпа. Това бе само залог, но зад залога се крие дълг. А дългът трябва да се изплати в следващите няколко месеца, защото иначе ще разпродадат мебелите ни. Ако младият Плимдейл наеме къщата ни и повечето мебели, ще сме в състояние да платим дълга си и да покрием някои други, а и ще се освободим от къща, прекалено скъпа за нас. Можем да вземем по-малка. Знам, че Тръмбъл разполага с една много прилична за трийсет лири годишно, а нашата е за деветдесет.
Лидгейт изрече тези думи с отчетливия рязък тон, с който обикновено набиваме важни факти в размътено съзнание. Розамонд безмълвно зарони сълзи. Тя само притисна носната си кърпичка към мокрите си бузи, като продължаваше да стои, вторачила поглед в голямата ваза върху полицата над камината. За нея това бе миг на огромно огорчение, непознато досега. Най-накрая каза бавно и натъртено:
— Никога не бих допуснала, че ще предпочетеш да действаш по този начин.
— Да предпочета ли? — избухна Лидгейт, като се надигна от стола, пъхнал ръце в джобовете си, и се отдалечи от камината. — Не става дума за предпочитание. Разбира се, че това не ми харесва. Но е единственото, което можем да направим. — Той се извърна и се изправи пред нея.
— Смятах, че има много други начини освен този — заяви Розамонд. — Хайде да обявим разпродажба и да напуснем Мидълмарч.
— И какво ще правим след това? Каква е ползата да изоставя службата си в Мидълмарч, за да отида някъде, където нямам никаква? Ще бъдем точно толкова без всякакви средства, както сме и тук — отговори Лидгейт доста по-гневно.
— Ако се озовем в това положение, изцяло ти ще си виновен, Тършиъс — отбеляза Розамонд, като се извърна и заговори разпалено. — Не трябва да се държиш по този начин със собственото си семейство. Ти обиди капитан Лидгейт. Сър Годуин бе много мил с мене, когато бяхме в Куолингам, и аз съм сигурна, че ако беше проявил подобаващо уважение към него и му разкажеше за затрудненията, той би направил всичко за тебе. Но вместо това ти предпочиташ да дадеш къщата и мебелите ни на Нед Плимдейл.
В погледа на Лидгейт проблесна едва ли не ярост, когато отговори с повишен гняв:
— Добре тогава, щом така ти харесва, наистина предпочитам това. Признавам, че предпочитам този начин, вместо да се правя на глупак и да ходя да прося, когато е напълно безсмислено. Разбираш ли сега, настина това предпочитам.
Последните му думи прозвучаха така остро, че тонът му бе равносилен на това, да сграбчи със силната си длан крехката ръка на Розамонд. И все пак неговата воля ни най-малко не бе по-силна от нейната. Тя веднага безмълвно напусна стаята с твърдото намерение да предотврати това, което Лидгейт предпочита да направи.
Той излезе от къщи, ала когато кръвта му се поукроти, почувства, че в резултат на пререканието у него се е появил най-вече страх занапред да не възникват въпроси, които отново да го подтикнат към яростни изблици. Сякаш се бе появила пукнатина в изящен кристал и той се страхуваше от всяко движение, което може да се окаже гибелно. Бракът им би бил жестока пародия, ако не продължат да се обичат. Отдавна бе проумял какво според него е лошата й черта — липсата на усет, която се проявяваше в пренебрегване на отделните му желания и общите му цели. Първото голямо разочарование бе изживяно — нежната преданост и кроткото обожание на идеалната жена трябва да се забравят и животът да се приеме с по-малки очаквания като от човек, загубил крайниците си. Ала действителната съпруга не само предявяваше своите искания, тя все още изпълваше сърцето му и той силно желаеше това да продължи. В един брак по-лесно е да се приеме усещането, че „тя никога няма силно да ме обича“, отколкото страхът да заявиш „вече не я обичам“. И затова след избухването му вътрешният му подтик бе напълно да я оневини и да прехвърли вината върху лошите обстоятелства, които донякъде бяха по негова вина. Тази вечер той се опита с ласки да притъпи болката, която й бе причинил сутринта, а тя по природа не бе склонна да се цупи и да отблъсква нежност. Всъщност беше й приятно да види, че съпругът й я обича и й се подчинява. Ала това бе нещо съвсем различно от обич към него самия.
Лидгейт не би искал веднага да заговори за намерението си да се лишат от къщата. Бе твърдо решил да постъпи така, но да говори колкото може по-малко по този въпрос. Ала самата Розамонд отвори дума за това, като попита кротко:
— Говори ли вече с Тръмбъл?
— Не още — каза Лидгейт. — Но ще се отбия при него, като минавам тази сутрин. Не трябва да се губи време.
Той възприе въпроса на Розамонд като признак за това, че тя се отказва от вътрешната си съпротива, и нежно я целуна по главата, когато се накани да излезе.
Веднага щом стана подходящо време за посещения, Розамонд отиде при мисис Плимдейл, майката на мистър Нед, и се впусна в поздравления относно предстоящата сватба. Майчиното чувство накара мисис Плимдейл да сметне, че вероятно Розамонд може да съжалява за допуснатата глупост. И тъй като съзнаваше, че сега предимствата са изцяло на страната на сина й, тя бе прекалено добра жена, за да не се държи невеликодушно.
— Да, трябва да призная, че Нед е много щастлив. А Софи Толър е точно снахата, която бих искала. Разбира се, баща й е в състояние да прояви щедрост към тях — какво друго би могло да се очаква при наличието на пивоварна като неговата. И сродяването ми е много по сърце. Но това не е най-важното. Тя е много мило момиче — никакви превземки, никакви прищевки, макар че не отстъпва и на най-издигнатите. Нямам предвид титулуваната аристокрация. Не одобрявам домогването на някои хора извън тяхната среда. Искам да кажа, че тя не отстъпва на най-личните в града и това я задоволява.
— Винаги съм я намирала за много приятна — отбеляза Розамонд.
— Смятам, че наистина е възнаграден Нед, който изобщо не вири нос, че се сродява с такива преуспели хора — продължи да нарежда мисис Плимдейл, като свойствената й острота бе смекчена от трепетното усещане, че казва каквото трябва. — И ако не бяха такива прекрасни хора, семейство Толър биха възразявали срещу това, че имаме различни приятели. Известно е, че ние двете с леля ти Булстроуд сме много близки приятелки още от младини, а мистър Плимдейл винаги е заставал на страната на мистър Булстроуд. Самата аз предпочитам сериозните възгледи. Но въпреки всичко семейство Толър прие Нед много радушно.
— Не се съмнявам, че той е много почтен и прекрасен млад човек — отбеляза Розамонд в отговор на благоразположението от страна на мисис Плимдейл с незабележим тон на снизходителност.
— О, той няма поведението на армейски капитан или походката на човек с усещането, че превъзхожда всички наоколо, нито пък показния говор, пеенето и изобщо интелектуалния талант. Но аз съм благодарна за това. Защото подобно нещо не те подготвя ни за този, ни за онзи свят.
— О, да, външната показност няма почти нищо общо с щастието — отбеляза Розамонд. — Смятам, че има всички предпоставки да са щастлива двойка. С каква къща ще се сдобият?
— О, що се отнася до този въпрос, трябва да се примирят с това, което намерят. Оглеждаха къщата на улица „Сейнт Питър“, в съседство с тази на Хакбът. Тя всъщност е на Хакбът и той грижливо я ремонтира. Смятам, че е малка вероятността да намерят по-добра. Мисля, че Нед ще реши въпроса днес.
— Намирам, че това е хубава къща. Харесвам улица „Сейнт Питър“.
— Е, близо е до черквата и е в хубав квартал. Само прозорците са малки и всичко вътре е неподредено. Не се ли сещаш за друга, която да е свободна? — попита мисис Плимдейл, като впери в Розамонд кръглите си черни очи, озарени от внезапна догадка.
— О, не. Подобни вести не стигат до мене.
Когато замисляше посещението си, тя не предвиди подобен въпрос и отговор. Просто възнамеряваше да събере сведения, които ще й помогнат да отмени загубата на собствената си къща при крайно неблагоприятни за нея обстоятелства. Що се отнася до неистината в отговора, тя не се замисли за нея, както не се замисли и за изречената неистина, че външната показност нямала почти нищо общо с щастието. Целта й, бе убедена в това, е напълно оправдана. Намерението на Лидгейт е непростимо. Наумила си бе план за действие и ако го доведе докрай, ще докаже колко грешна би била неговата стъпка дотолкова да се принизи.
Насочи се към къщи, като мина покрай кантората на мистър Бортроп Тръмбъл с намерението да се отбие там. За пръв път в живота си Розамонд възнамеряваше да направи нещо като търговска сделка, ала усещаше, че е способна на това. Мисълта, че над нея е надвиснало нещо, което й е безкрайно неприятно, превърна кротката й упоритост в решителна деятелност. Възникнал бе случай, когато съвсем не е достатъчно само да не се подчинява и да излъчва спокоен ведър отпор. Трябва да действа според собствената си преценка, а тя бе уверена, че преценката й е правилна — „Всъщност ако не беше, нямаше да искам да действам незабавно“.
Мистър Тръмбъл се намираше в задната стая на кантората си и посрещна Розамонд с най-изискани обноски, не само защото бе чувствителен към чара й, но и заради това, че с благия си нрав бе разтревожен от предположението, че Лидгейт е изпаднал в материално затруднение и че тази необикновено хубава жена… тази млада дама с огромно лично обаяние… вероятно ще усети тежестта на тревогите… ще се озове въвлечена в обстоятелства извън контрола й. Той я помоли да го удостои с честта да седне и застана пред нея в поза на дълбока загриженост, която бе напълно чистосърдечна. Първият въпрос на Розамонд бе дали съпругът й е посетил мистър Тръмбъл тази сутрин, за да му каже, че искат да освободят къщата си.
— Да, мадам, да, дойде, наистина дойде — заяви уредникът на търгове, пожелал по някакъв начин да я успокои с повторенията си. — Канех се да изпълня заръката му този следобед, ако е възможно. Той настоя да не отлагам поръчката.
— Дойдох да ви кажа да не правите нищо, мистър Тръмбъл. И ви моля повече да не споменавате пред никого за този въпрос. Ще изпълните ли молбата ми?
— Разбира се, мисис Лидгейт, разбира се. Пълната поверителност е нещо свято за мене в търговията и във всичко останало. Значи, да смятам поръчката за отменена, така ли? — попита мистър Тръмбъл, като оправяше краищата на дългата си връзка и гледаше Розамонд почтително.
— Да, ако обичате. Разбрах, че мистър Нед Плимдейл е наел къща… тази на улица „Сейнт Питър“, в съседство с къщата на мистър Хакбът. Мистър Лидгейт би се подразнил, че молбата му е отправена напразно. А освен това има и други обстоятелства, които обезсмислят предложението.
— Много добре, мисис Лидгейт, много добре. Аз съм на ваше разположение, ако някога ви потрябват услугите ми — заяви мистър Тръмбъл, който изпита радост от предположението, че са се разкрили благоприятни възможности. — Разчитайте на мене, моля ви. Оттук няма да излезе нищо повече.
Тази вечер Лидгейт се поуспокои, като забеляза, че Розамонд е по-оживена от всякога напоследък и дори сякаш проявява желание да му доставя дребни удоволствия, без той да ги е поискал. Помисли си: „Ако тя е щастлива и аз се измъкна от положението, какво значение има всичко останало? Това е само плитко блато, през което трябва да минем по дългия си път. Ако съзнанието ми пак се проясни, ще действам“.
Той дотолкова се ободри, че започна да търси описанията на експерименти, които отдавна се канеше да прегледа, но бе отлагал това начинание поради обзелата го самоненавист, появила се вследствие на жалки тревоги. Изпита донякъде предишния силен интерес към всеобхватно изследване, а Розамонд свиреше тиха музика, която бе прелестен фон на размишленията му, подобно плисък на весла в здрачно езеро. Доста по-късно той захвърли всички книги и се вторачи в пламъците на камината, сплел ръце на темето си и забравил за всичко друго освен идеята за нов експеримент. Тогава Розамонд се отдалечи от пианото, облегна се назад в стола, загледана в съпруга си, и каза:
— Мистър Нед Плимдейл вече си е намерил къща.
Лидгейт, стреснат и раздразнен, за миг вдигна мълчаливо очи като човек, разбуден от сън. Обзет от неприятно предчувствие, той попита:
— Откъде знаеш?
— Посетих мисис Плимдейл тази сутрин и тя ми каза, че той е взел къщата на улица „Сейнт Питър“, в съседство с тази на Хакбът.
Лидгейт замълча. Свали сплетените си ръце от темето и ги притисна към гъстия перчем, увиснал по обичайния начин над челото му, като подпря лакти в скута си. Обзе го горко разочарование, сякаш бе отворил врата в душно помещение и бе установил, че тя е зазидана. Усети също така, че Розамонд е доволна от причината за разочарованието му. Предпочиташе да не я гледа и да не казва нищо, докато отмине първият гърч на раздразнението. В края на краищата, каза си той в обзелото го огорчение, на какво друго би могла да държи една жена, освен на къщата и мебелите си? Без тях един съпруг е пълна нелепост. Когато вдигна очи и отметна коса назад, в тъмните му нещастни очи не се четеше никакво очакване за съчувствие и той само хладно каза:
— Може би ще се появи нещо ново. Казах на Тръмбъл да се оглежда, ако не се получи с Плимдейл.
Розамонд не каза нищо. Тя разчиташе на възможността, ако възникне нов случай, да няма повече никаква друга уговорка между съпруга й и уредника на търгове, което би оправдало намесата й. Все пак бе предотвратила непосредствената опасност, от която се страхуваше. След известно мълчание попита:
— Какви пари искат тези неприятни хора?
— Кои неприятни хора?
— Тези, които направиха списъка… и другите. Искам да кажа, какви пари ще ги удовлетворят, за да не се тревожиш повече?
Лидгейт я огледа за миг, сякаш търсеше признаци за съгласие и каза:
— О, ако успеем да вземем шестстотин лири от Плимдейл за мебелите и като застрахователна вноска, може би ще успея да се справя. Бих се изплатил на търговеца Доувър и бих дал достатъчно от сметката на останалите, за да ги накарам да чакат търпеливо, ако ние намалим разходите.
— Имам предвид колко ще са необходими, ако останем в къщата?
— Повече, отколкото мога да получа отнякъде — отговори Лидгейт с остър сарказъм в гласа си. Ядоса се, като видя, че съзнанието на Розамонд кръжи около неизпълними желания, вместо да се насочва към възможните действия.
— Защо не назовеш сумата? — попита Розамонд с тон, който му подсказа, че не одобрява поведението му.
— Е — заговори Лидгейт, като пресмяташе наум, — ще са необходими поне хиляда лири, за да си отдъхна спокойно. И все пак — добави той остро — всъщност трябва да преценя какво да правя без тези пари, а не с тях.
Розамонд не продума нищо.
Ала на следния ден тя осъществи замисъла си да пише на сър Годуин Лидгейт. След посещението на капитана бе получила писмо от очарователния мъж, а също и от мисис Менган, омъжената му сестра, които изказаха съболезнованията си относно загубата на бебето, като смътно изразиха надеждата си, че ще я видят отново в Куолингам. Лидгейт й бе казал, че тази учтивост не означавала нищо, но тя бе тайно убедена, че известното незачитане на знатната фамилия спрямо Лидгейт се дължи на хладното му и презрително поведение, така че отговори на писмата по най-очарователния си начин, убедена, че непременно ще последва настоятелна покана. Ала след това настъпи пълно мълчание. Очевидно капитанът не си падаше много по писане на писма, а колкото до сестрата, Розамонд прецени, че може да е в чужбина. Ала сега бе настъпило празничното време, когато се мисли за близките наоколо, и във всеки случай заради нея сър Годуин — той я бе пощипвал по брадичката и й бе казвал, че прилича на знаменитата хубавица мисис Кроли, запленила го през 1790 г. — би сметнал за приятно да се отнесе към племенника си, както подобава. Розамонд наивно си представяше как трябва да постъпи един възрастен джентълмен, за да потисне у нея неприятното страдание. Написа писмо, което според нея бе извънредно разумно — сър Годуин би го възприел като доказателство за изключителния й такт, — като изтъкна колко желателно е Тършиъс да напусне място като Мидълмарч и да отиде в град, съответстващ на дарбите му, как неприятният нрав на жителите е попречил на професионалния му успех и в резултат на това е изпаднал в парични затруднения, така че са му необходими хиляда лири, за да се освободи напълно от тежненията си. Тя не спомена, че Тършиъс не знае нищо за намерението й да пише, защото смяташе, че предполагаемото му одобрение на писмото би съответствало на думите й относно дълбоката почит на съпруга й към чичо му Годуин като към родственика, който винаги му е бил най-добър приятел. Такава силна тактика приложи горката Розамонд за разрешаване на затрудненията.
Това се случи преди новогодишното празненство и още не се бе получил отговор от сър Годуин. Ала сутринта на същия този ден Лидгейт научи, че Розамонд е отменила поръчката му пред Бортроп Тръмбъл. Преценил, че е необходимо жена му постепенно да свикне с мисълта за напускането на къщата в Лоуик Гейт, той преодоля неохотата си да говори отново с нея по този въпрос, така че когато закусваха, каза:
— Ще се опитам да се срещна тази сутрин с Тръмбъл, за да му кажа да пусне съобщение в „Пайъниър“ и „Тръмпет“. Ако се появи обява за продажбата, някой, който не е мислел досега за промяна, може да е склонен да я вземе. Из провинцията много хора продължават да живеят в старите си къщи, когато семействата им твърде много са нараснали, защото не знаят къде да намерят друга. А Тръмбъл е услужлив човек.
Розамонд усети, че решителният момент е настъпил.
— Помолих Тръмбъл да не отправя никакви съобщения — заяви тя със самоналожено спокойствие, което очевидно бе защитна проява.
Лидгейт я погледна с безмълвно изумление. Само преди половин час той бе завързвал плитчиците й и й говорил с мил, обичлив тон, който Розамонд напълно приемаше, макар и да не отвръщаше със същото, сякаш бе ведра, прелестна мадона, която само от време на време пуска в ход трапчинките си, за да очарова поклонника си. Все още с такава тръпка в душата си, той не можеше веднага да отвърне с гняв на подобен внезапен удар, а изпита смътна болка. Остави ножа и вилицата, които държеше, и като се отпусна назад в стола, каза най-накрая с хладна ирония в гласа:
— Мога ли да те попитам кога и защо го направи?
— Когато разбрах, че семейство Плимдейл са си намерили къща. Отидох да му кажа да не споменава за нашата пред тях. И също така му рекох повече да не я рекламира. Знаех, че ще е пагубно за тебе, ако се разбере, че искаш да се освободиш от къщата и мебелите, и имах силни възражения срещу това. Смятам, че това е достатъчно основателна причина.
— Значи, за тебе нямаше никакво значение, че ти изложих основателни причини от друго естество. Нямаше никакво значение, че стигнах до други изводи и съответно направих поръчка — заяви остро Лидгейт, като гръм и мълнии надвиснаха над челото и очите му.
Когато някой проявеше гняв към Розамонд, тя винаги се обгръщаше с хладна неприязън и ставаше още по-спокойна и сдържана, изпълнена с убеждението, че не е тя лицето, което нарушава етикета, както и да се държат другите край нея. Сега отговори следното:
— Смятах, че имам пълното право да говоря по въпрос, който засяга мене поне колкото тебе.
— Разбира се… имаш правото да говориш, но само пред мене. Нямаш никакво право тайно да отменяш поръчката ми и да се отнасяш с мене като с глупак — каза Лидгейт със същия тон като преди. А после добави с известно презрение: — Възможно ли е да те накарам да разбереш какви ще са последствията? Има ли смисъл отново да ти повтарям защо трябва да се освободим от къщата?
— Не е необходимо отново да ми казваш — отговори Розамонд с такъв глас, че думите й се поръсиха като капки ледена вода. — Помня какво каза. Говореше гневно като сега. Но това не променя възгледа ми, че трябва да опиташ всякакви други средства, вместо да предприемаш стъпка, която е толкова болезнена за мене. А колкото до това, да се пусне обява за къщата, това би било изключително унизително за тебе.
— А ако и аз пренебрегна твоето мнение, както ти пренебрегна моето?
— Може да постъпиш така, разбира се. Но според мене трябваше да ми кажеш още преди сватбата, че винаги ще налагаш волята си, даже и да ме поставяш в най-унизително положение.
Лидгейт не отговори, но отметна глава на една страна, а ъгълчетата на устните му затрепериха от отчаяние. Розамонд, забелязала, че той не я гледа, стана и сложи чашата кафе пред него. Ала той не виждаше нищо, потънал във вътрешната драма и доводите си, като от време на време се раздвижваше на мястото си, опираше лакът на масата и приглаждаше косата си с ръка. Чувствата и мислите му бяха така преплетени, че объркването не му позволяваше нито да се отдаде на гнева, нито да продължи с основанията си. Розамонд се възползва от това мълчание:
— Когато се оженихме, всеки смяташе, че положението ти е много добро. Тогава не можех изобщо да допусна, че ще искаш да продадеш мебелите ни и ще наемеш къща на улица „Брайд“, където стаите са като кутийки. Ако ще живеем по този начин, нека поне да напуснем Мидълмарч.
— Това щяха да са много убедителни доводи — отговори Лидгейт с полуироничен тон, ала устните му бяха побелели и смръщени, когато погледна към кафето, но не го изпи, — щяха да са много убедителни доводи, ако не съществуваше обстоятелството, че съм длъжник.
— Мнозина могат да са длъжници като тебе, но ако са почтени, хората им вярват. Помня как татко казваше, че семейство Торбит са длъжници, но те продължиха да си живеят добре. Не е хубаво да се действа прибързано — добави Розамонд с мъдро спокойствие.
Лидгейт седеше, скован от противоречиви пориви. Тъй като никакви доводи, изложени пред Розамонд, не можеха да доведат до съгласието й, той изпитваше желанието да сграбчи и смачка някакъв предмет, върху който поне може да излее гнева си. Също му се искаше грубо да й заяви, че той е господарят и тя трябва да се подчинява. Ала Лидгейт се опасяваше не само за въздействието от подобни крайности върху съвместния им живот. Изпитваше все по-силни опасения заради кротката й хлъзгава непоклатимост, поради която никакво налагане на волята не може да е окончателно. А освен това бе жегнат в много уязвимо място с намека й, че тя се е заблуждавала с невярна представа за щастие в брачния им живот. А колкото до намерението му да заяви, че той е господарят, това съвсем не бе така. Твърдото решение, до което бе стигнал по силата на логиката и честолюбивата гордост, започна да се разклаща след парализиращото й въздействие. Изпи половината кафе в чашата и се надигна да излезе.
— Мога поне да те помоля да не ходиш при Тръмбъл сега… докато не се разбере дали няма други средства за разрешаване на въпроса — заяви Розамонд. Макар и да не се страхуваше кой знае колко, реши, че е по-безопасно да не се издава, че е писала на сър Годуин. — Обещай ми, че няма да ходиш при него няколко седмици, и то без да ми кажеш.
Лидгейт се изсмя.
— Мисля, че аз съм човекът, който трябва да настоява за обещание, че няма да правиш нищо, без да ми казваш — отговори той, като извърна остро очи към нея, а след това се отправи към вратата.
— Нали помниш, че ще вечеряме при татко — каза Розамонд с надеждата, че той ще се обърне и ще й даде по-ясен знак за отстъпчивост. Ала той само измърмори нетърпеливо: „О, да“, и излезе. Според нея бе отвратително от негова страна, че не смята за достатъчни отправените мъчителни предложения, а на всичко отгоре се държи и грубо. И когато тя изрази сдържаната си молба да не ходи отново при Тръмбъл, беше жестоко от негова страна да не й отговори какво възнамерява да прави. Бе убедена, че се е държала възможно най-добре във всяко отношение, и всяка рязка или гневна дума, изречена от него, само се добавяха към списъка от обиди в съзнанието й. От няколко месеца горката Розамонд беше започнала да изпитва чувства на разочарование по отношение на съпруга си и ужасно неподатливият брачен стожер бе загубил прелестта да предизвиква прекрасни мечти. Всъщност бракът я бе освободил от някои неприятности в бащиния й дом, ала не й бе дал всичко, за което бе жадувала и копняла. Онзи Лидгейт, в когото се бе влюбила, разкриваше поредица от приятни преживявания пред нея, повечето от които изчезнаха, изместени от досадни ежедневни подробности, проточили се бавно часове наред, вместо да се нижат бързо като вълшебни мигове. Професионалните навици на Лидгейт, научните му занимания вкъщи, които й се струваха като вампирско дело, странните му възгледи, неразкрити през периода на ухажването — всички тези отчуждаващи я обстоятелства, дори като не се вземе предвид това, че мъжът й се злепостави в града, нито стряскащата новина относно дълга към Доувър, предизвикваха у нея равнодушие към него. Съществуваше нечие присъствие, което приятно я въодушевяваше още от най-ранните дни на брака й и бе продължило да я очарова допреди четири месеца, когато изведнъж изчезна. Розамонд не искаше да признае пред себе си доколко настъпилата празнота има нещо общо с обзелата я пълна досада. Така че на Розамонд се струваше (вероятно бе права), че покана в Куолингам или открила се възможност пред Лидгейт да се заселят другаде — например в Лондон или някое друго приятно място — би я напълно удовлетворила и тогава не би й липсвало присъствието на Уил Ладисло, на когото бе гневна, че толкова се възхищава от мисис Късобан.
Такова беше положението на нещата при Лидгейт и Розамонд на Нова година по време на вечерята в бащиния й дом, когато тя изглеждаше малко безучастна към него поради спомена за грубото му държание по време на закуска, а той бе с много по-наранена душа заради вътрешното им разногласие, за което сутрешният сблъсък бе само един от многото признаци. Напрегнатото му усилие, докато разговаряше с мистър Феърбръдър — усилие след циничната забележка, че всички начини за печелене на пари са по същество от един дол дренки и че случайността е вездесъща и превръща личния избор в глупашка заблуда, — не бе нищо повече от признак за разклатената му решимост, вяла реакция на предишното му стимулиращо въодушевление.
Какво можеше да направи? Съзнаваше много по-ясно от самата Розамонд пълната безнадеждност на опита да я настани в невзрачна къща на улица „Брайд“, където немебелираните стаи ще са празни, а душата й ще е пълна с недоволство. Оскъден живот и съвместен живот с Розамонд бяха две отделни неща, станали още по-несъвместими, откакто се появи заплахата за нищета. Ала дори с решенията си той да успееше да съчетае двете неща, подготвителните стъпки към такава рязка промяна бяха немислими. И макар че не бе дал на жена си обещанието, за което тя го помоли, Лидгейт не отиде отново при Тръмбъл. Дори започна да обмисля незабавно пътуване на север, за да се срещне със сър Годуин. Някога бе смятал, че нищо не може да го принуди да поиска пари от чичо си, ала тогава още не се бе сблъсквал с други, далече по-неприятни обстоятелства. Не смяташе, че едно писмо може да окаже въздействие. Само в личен разговор, колкото и неприятен да е той за него, би могъл подробно да обясни причините и да усети силата на роднинските връзки. Лидгейт тъкмо бе започнал да вижда тази стъпка като най-приемливата, когато у него се надигна силен гняв, че той — именно той, дето отдавна бе твърдо решил да се пази от всякакви жалки сметки, от подобно егоистично безпокойство относно щедростта и джобовете на онези, с които гордо съзнаваше, че няма общи цели — сега бе не само паднал до тяхното ниво, но стигнал дотам да проси от тях.