Джордж Елиът
Мидълмарч (42)

Глава 41

Чрез самохвалство не прокопсах,

а дъждът вали ли, вали.^[191]

Сделките, за които Кейлъб Гарт спомена, че текат между Булстроуд и Джошуа Риг Федърстоун относно земите към имението Стоун Корт, бяха довели до размяната на едно-две писма между въпросните особи.

Кой би могъл да каже до какво води едно писмо? Ако случайно е изсечено върху камък, макар и да лежи от памтивека с лицето надолу на някой запустял морски бряг или кротко да стои сред барабанните звуци и набезите в различни завоевания, най-накрая то би могло да ни въведе в тайните на нашествията или в други имперски скандали, които се разнасят векове наред, тъй като този свят е един огромен разсадник на интриги. Подобни случаи са подробно описвани през прозаичния ни живот. Също както камъка, подритван от цели поколения плебеи, чрез редица странни дребни обстоятелства би могъл да попадне пред погледа на някой учен, чиито изследвания най-накрая биха определили точната дата на нашествията или разгадали различни религии, така и някой къс изписана с мастило хартия, който дълго е служил за обвивка или запушалка, най-накрая може да се разгърне пред очите на човек, богат на спомени, за да я превърне в начало на истинско бедствие. За Юриел^[192], който представя разгръщането на планетарната история от слънцето, всяко наблюдение би могло да последва от една или друга случайност.

След като направих тази доста извисена съпоставка, вече съм спокойна да насоча вниманието ви към съществуванието на недостойни люде, чиято намеса — независимо дали я харесваме, или не — твърде много определя хода на събитията в света. Безспорно би било добре, ако с нещо допринесем за намаляването на броя им и вероятно нещичко би могло да се постигне, като не им даваме лекомислено възможност за съществуванието им. От гледна точка на обществените порядки Джошуа Риг, общо взето, би бил обявен за излишен човек. Ала хора, от които също като от Питър Федърстоун никога не се е изисквало тяхно подобие, най-малко биха могли да очакват молби в проза или стихове. Подобието в случая имаше по-голяма външна прилика с майката, защото при жените жабешките черти, съчетани със свежи бузи и добре закръглена фигура, не са лишени от известна доза чар в очите на даден вид ухажори. Понякога следствието е мъжка рожба с жабешки черти, която, естествено, не е приемлива за никоя порода интелигентни същества. Особено когато внезапно е изкарана на показ, за да разбие надеждите на други хора — това е най-низката роля, в която един социално излишен човек може да се прояви.

Ала всички низки черти на мистър Риг Федърстоун имаха трезв, безалкохолен характер. От ранни зори до късни доби той неизменно бе все така хлъзгав, пригладен и студен като жаба, на каквато приличаше, така че старият Питър тайничко се кискаше, че му се е паднала такава издънка, едва ли не по-пресметлива и много по-невъзмутима от самия него. Към горното описание ще добавя, че ноктите на Риг бяха винаги добре поддържани и че той възнамеряваше да се ожени за образована млада дама (още ненамерена), добра по природа, чиито здрави връзки със стабилната средна класа са неоспорими. Така че по отношение на ноктите и скромността си той не отстъпваше на никой джентълмен, макар че амбициите му се подхранваха само от възможностите на чиновник и счетоводител из малки търговски фирми на пристанищен град. Според него провинциалните представители на рода Федърстоун бяха смешни и простовати хора, а те от своя страна възприемаха израстването му в пристанищен град като чудовищна притурка към образа на брат им Питър и най-вече към имота му.

Градината, както и чакълестата пътека, наблюдавани от двата прозореца в облицованата с дърво гостна в Стоун Корт, никога не са изглеждали така поддържани, както сега, когато изправеният мистър Риг Федърстоун, скръстил ръце отзад, ги съзерцаваше в качеството си на техен господар. Съвсем не бе сигурно обаче дали той гледа навън, за да се радва на гледката, или за да обърне гръб на човек, застанал прав в средата на стаята, с ръце в джобовете на панталоните и доста разкрачен — мъж, напълно различен от пригладения и хладен Риг. Това бе човек, очевидно малко под шейсетте, много червендалест и космат, с едро тяло, опнало до скъсване дрехите му, с вид на самохвалко, който би се опитвал да се набие в очите дори и на бляскаво представление, защото смята, че неговите подмятания относно играта на актьорите са вероятно по-интересни от самото представление.

Казваше се Джон Рафълс и понякога шеговито добавяше към подписа си У.А.Г.^[193], като в такива случаи разправяше, че едно време е бил обучаван от някой си Ленърд Агнев от Финсбъри, който добавял Б.А.^[194] след името си, а той, Рафълс, измислил хитрината да нарича преподобния директор Ба-Агнев. Такива бяха външният вид и душевната нагласа на мистър Рафълс, от когото сякаш се носеше спарената миризма на хотел за търговци от онази епоха.

— Хайде, хайде, Джош — каза господинът с плътен боботещ глас, — погледни на всичко от тази страна: разбери, че бедната ти майка е в залеза на живота си, а ти сега можеш да й предложиш нещо хубаво, за да я накараш да се почувства добре.

— Не и докато ти си жив. Нищо не би я накарало да се чувства добре, докато ти си жив — отговори Риг с хладния си висок тон. — Всичко, което й дам, ще вземеш ти.

— Имаш ми зъб, Джош, знам това. Но хайде, нека да си поговорим по мъжки… без празни приказки… Малък капитал може да ми помогне да превърна магазина си в първокласен. Търговията с тютюн се разраства. Ще си умра от мъка, ако не постигна най-доброто в този отрасъл. Ще се вкопча като пиявица в него. Винаги ще съм на първа линия. Нищо друго не може да направи майка ти толкова щастлива. Приключих с щуротиите… станах на петдесет и пет. Искам вече да се задържа на едно място и да се свия на завет. А щом веднъж съм се заловил с търговията на тютюн, за да разцъфти, сега вече мога да вложа опит и нюх, които току-така не се намират лесно. Не искам непрекъснато да те безпокоя, а веднъж завинаги да оправя нещата. Помисли си за това, Джош… съвсем по мъжки… а и бедната ти майка ще е обезпечена до края на живота си. Винаги съм обичал тази жена, Бог ми е свидетел.

— Свърши ли вече? — запита мистър Риг, без да откъсва очи от гледката през прозореца.

— Да, свърших — отговори Рафълс, като грабна шапката си, която бе пред него на масата, и я удари с ораторски замах.

— Чуй тогава какво ще ти кажа. Колкото повече говориш, толкова по-малко ти вярвам. Колкото повече настояваш да направя нещо, толкова по-голямо основание имам да не го направя. Нима смяташ, че искам да забравя как ме риташе като дете, как изяждаше всичко и лишаваше от свястна храна нас двамата с майка ми? Нима смяташ, че съм забравил как непрекъснато идваше вкъщи, за да вземеш и продадеш всичко, което намериш, а после си отиваше и ни зарязваше в пълна нищета? Ще се радвам да видя как те налагат с камшици и те влачат. Майка ми беше глупачка да не те разбере що за стока си. Тя нямаше никакво право да ми води пастрок вкъщи и Господ я наказа за този грях. Сега ще получава седмичната си издръжка и нищо повече. А и това ще спре, ако отново прекрачиш този праг или отново се появиш в този край да ме търсиш. Следващия път, когато стъпиш тук, ще те наложат с камшици и ще те прогонят с кучета.

След като изрече последните думи, Риг се обърна и втренчи в Рафълс изцъклените си студени очи. Контрастът помежду им бе толкова силен, какъвто вероятно е бил преди осемнайсет години, когато Риг е бил доста неприятно момче, подлагано на ритници, а Рафълс е приличал на някой набит Адонис^[195], подвизаващ се из баровете и вътрешните приемни. Ала сега Риг имаше предимство и дочулите този разговор вероятно биха предположили, че Рафълс ще се оттегли с вид на бито куче. Нищо подобно. Той направи гримаса, напълно свойствена за него, в случай че е надвит в играта, а после се усмихна и извади шише за бренди от джоба си.

— Хайде, Джош — заговори той с любезен тон, — налей ми глътка бренди и ми дай една жълтица, за да се прибера, и ще си тръгна. Честна дума! Ще се изстрелям оттук като куршум, за бога!

— И внимавай! — каза Риг, като извади връзка ключове. — Ако отново те видя, няма дори да ти продумам. Точно толкова те признавам за родственик, колкото и някоя гарга. А ако ти ми се пишеш за такъв, нищо друго няма да получиш освен хубав урок за това, което си… зъл, нагъл, жесток негодник.

— Много жалко, Джош — възкликна Рафълс, като си даде вид, че се чеше по главата и бърчи вдигнатите си вежди от учудване. — Аз много те обичам, честна дума, наистина. А от всичко най-много обичам да те тормозя… ти си досущ като майка си. А сега трябва да се откажа от това. Но само срещу бренди и някоя жълтица.

Той бутна шишето напред, а Риг се приближи с ключовете до едно хубаво старо дъбово писалище. Ала в този миг Рафълс изведнъж забеляза, че шишето му опасно се движи в кожената си калъфка, и като зърна един сгънат лист, паднал до решетката пред камината, го взе и го пъхна, за да не е хлабаво шишето.

Междувременно Риг се върна с пълна бутилка бренди, напълни шишето и връчи на Рафълс жълтицата, без дори да го погледне или да му проговори. След като заключи отново писалището, той се приближи до прозореца и се загледа навън все така невъзмутимо, както бе гледал в началото на разговора, а Рафълс вбесяващо бавно пийна глътка от шишето, затвори го и го сложи отново в страничния си джоб, като направи гримаса зад гърба на заварения си син.

— Сбогом, Джош… вероятно завинаги! — каза Рафълс, като се обърна да отвори вратата.

Риг го видя как излезе от къщата и пое по алеята. Мрачният ден бе преминал в лек дъждец, който освежаваше живия плет и тревните площи покрай страничните пътеки и пришпорваше селските стопани по-бързо да натоварят последните снопове жито. Рафълс се движеше с тромавата походка на градски отпускар, принуден да се разходи пеша из селото, и изглеждаше толкова не на място сред това влажно провинциално спокойствие и трудолюбие, сякаш бе някакъв орангутан, избягал от менажерия. Ала наоколо нямаше кой да го види освен отдавна отбитите телета, нито пък кой да се подразни от появата му освен водните плъхове, които шумно се изпокриха, щом се приближи.

Когато излезе на главния път, за щастие го застигна дилижансът и го закара до Брасинг. Оттам той се качи на новопостроената железница, като отбеляза пред спътниците си, че сега тя била добре обезопасена след случилото се с Хъскинсън^[196]. В повечето случаи мистър Рафълс обичаше да показва, че е с академично образование и че може, стига да реши, навсякъде да се представи добре. Всъщност за него не съществуваше човек, на когото да не може да се присмее или да го подразни, като същевременно бе напълно убеден, че по този начин забавлява останалата част от компанията.

Сега той се държеше така, сякаш пътуването му е било извънредно успешно, така че много често надигаше шишето. Листът, с който го бе укрепил, бе писмо, подписано от Николас Булстроуд, ала поне засега вероятно Рафълс нямаше никакви намерения да се откаже от полезното му предназначение.