Джордж Елиът
Мидълмарч (24)

Глава 23

Божествените ти коне,

обяздени от Аполон,

каквито да са те,

ще превзема с взлом.

Фред Винси, както знаем, не бе забравил един свой дълг и макар че подобен незначителен повод не би могъл да потисне жизнерадостния младеж за дълго време, съществуваха някои обстоятелства, поради които мисълта за дълга му беше крайно неприятна. Кредиторът бе мистър Бамбридж, местният търговец на коне, чиято стока много се търсеше в Мидълмарч от някои младежи, напълно пристрастени към удоволствията в живота. Естествено бе по време на ваканциите Фред да се нуждае от повече развлечения, отколкото му позволяваха наличните средства, а мистър Бамбридж бе много сговорчив човек и му разрешаваше да наема коне на вересия, като добавяше към сметката и случайно нанесените щети на ловджийските коне, а на всичко отгоре му отпускаше и дребни суми, за да покрива загубите си на билярд. Общият дълг на Фред възлизаше на сто и шейсет лири. Бамбридж никак не се притесняваше за парите си, понеже знаеше, че Фред има влиятелни хора зад гърба си. Ала той все пак пожела да получи някаква гаранция и отначало Фред му връчи собственоръчно подписано уверение. След три месеца му даде и друго, този път подписано от Кейлъб Гарт. И в двата случая Фред бе убеден, че е в състояние да плати сметките си, защото в светлите си представи неизменно се виждаше с много пари. Не трябва да мислите, че пълната му самоувереност се основаваше на конкретни факти. Както разбираме, самоувереност като неговата съвсем не е груба и материалистична — просто е една много приятна нагласа на духа, която ни кара да очакваме, че мъдрото провидение или неблагоразумието на приятелите ни, непредвидимият късмет или още по-непредвидимото внезапно извисяване в небесата на собствената ни персона неминуемо ще доведат до много благоприятни обстоятелства, които напълно съответстват на изискания ни вкус в облеклото и въобще на предпочитанието ни към изящния стил във всяко нещо. Фред бе уверен, че непременно ще получи някакъв дар от чичо си, че ще му се отвори късметът или че в резултат на удачна размяна всеки миг даден кон на стойност четирийсет лири може изведнъж да се преобрази в кон, който да донесе сто лири — представите му винаги се свеждаха до прилична сума в брой. Във всеки случай даже и при неблагоприятни обстоятелства, които само един мрачен черногледец може да допусне, Фред винаги в краен случай можеше да разчита — поне по онова време — на кесията на баща си, така че способността му да храни надежди бе възхитително безгранична. Впрочем Фред имаше твърде смътна представа доколко дълбока е кесията на баща му — та нали търговията е разтегливо понятие? И нали оскъдицата през дадена година може да се навакса с изобилие през следващата? Семейство Винси живееше нашироко и дори охолно, като това съвсем не бе някаква новост, а напълно в духа на фамилните традиции и привички, така че на цялото домочадие поначало им бе чужда всякаква пестеливост, като по-големите синове и дъщери все още хранеха детинската надежда, че ако се наложи, баща им би могъл да заплати каквато и да е сума. Самият мистър Винси бе с много широка ръка за градче като Мидълмарч — той харчеше пари за ловджилък, за пълната си изба, както и за гощавки, а мамчето от своя страна поддържаше текущи сметки с всички търговци, което създаваше извънредно приятното усещане, че можеш да получиш каквото душата ти поиска, и то без да плащаш. И все пак присъщо бе за всички бащи, както добре съзнаваше Фред, да хокат децата си за разходите. И затова винаги избухваше лека гюрултия за харчлъка му, когато им съобщаваше за някой свой дълг, а Фред никак не обичаше нагнетената обстановка вкъщи. Той бе твърде предан син, за да покаже неуважение към баща си, така че изтърпяваше бурята с пълното съзнание, че бързо ще премине. Ала все пак беше неприятно да гледа как майка му плаче, а също и да изглежда намусен, вместо да се смее, понеже Фред бе толкова жизнерадостен, че ако наистина изглеждаше мрачен, когато му се караха, това беше само от благоприличие. Разбира се, по-лесният начин бе да поднови гаранцията си с подпис от приятел. Че защо пък не? С неизтощимите си запаси от оптимизъм нямаше друга причина да не се възползва докрай от предразположението на познатите си освен тази, че обикновено хората с що-годе добро име са по природа черногледци, склонни да не вярват, че стечението на обстоятелствата във всемира във всички случаи ще е напълно благоприятно за един приятен млад джентълмен.

Наложи ли ни се да искаме услуга, ние оглеждаме списъка си с приятели, преценяваме трезво тяхната благосклонност, прощаваме им дребните обиди и като ги претегляме един след друг, стигаме до извода, че еди-кой си би бил склонен да ни услужи и услугата му ще е топъл жест към нас. Винаги обаче известен брой хора временно се отписват като не чак толкова склонни да услужат, ала след отказа от други набелязани отново се връщаме към тях. Така се случи, че Фред отписа всички приятели с изключение на един, и то след като прецени, че би било неприятно да се обръща към тях, защото беше вътрешно убеден, че въпреки всички най-общи приказки за човечеството като цяло има пълното право да избягва всякакви неприятности. Самата мисъл, че е възможно да стигне до крайно окаяно състояние — като например да носи отеснели от пране панталони, да яде студено овнешко, да върви пеша поради липса на кон, — бе изцяло несъвместима с жизнерадостния му нрав, с който природата го бе благословила. А Фред се стряскаше само като си представеше, че някой може снизходително да го погледне отвисоко заради унижението му да иска пари за дребни дългове. Така че приятелят, към когото накрая реши да се обърне, бе едновременно най-бедният и най-благият, а именно Кейлъб Гарт.

Семейство Гарт много обичаха Фред, както и той тях, защото още когато двамата с Розамонд бяха съвсем малки, а Гартови — по-състоятелни, далечната роднинска връзка между двете семейства поради повторната женитба на мистър Федърстоун (първия път за сестрата на мисис Гарт, а втория — за сестрата на мисис Винси) ги бе сближила, като по-скоро децата бяха станали близки, отколкото родителите. Дечицата пиеха заедно чай от чашките си и цели дни прекарваха заедно в игри. Тогава Мери бе една малка мъжкарана, а шестгодишният Фред я смяташе за най-прекрасното момиченце на земята и дори я направи своя съпруга, като й подари тенекиено пръстенче, откъснато от един чадър. По време на всичките си образователни етапи Фред запази привързаността си към семейство Гарт, както и навика да се отбива в къщата им като във втори роден дом, макар общуването между тях и родителите му отдавна да бе приключило. Дори когато Гартови бяха доста имотни, семейство Винси проявяваха известна снизходителност към Кейлъб и жена му, защото в Мидълмарч съществуваха много тънки съсловни разграничения. И макар че подобно на графовете, манифактуристите можеха да общуват единствено с равнопоставените на тях, семейство Винси вътрешно усещаха социалното си превъзходство, което съвсем ясно се долавяше практически, въпреки че не можеше да се обоснове теоретически. После мистър Гарт напълно западна в строителния отрасъл, за който се бе заловил редом с другите си занимания на земемер, оценител и посредник, но известно време продължи дейността си заради наетите работници, като живееше съвсем оскъдно и полагаше неимоверни усилия, за да изплати дълговете си. В края на краищата успя да го постигне и с доблестния си труд спечели уважението съответно на онези свои съграждани, които бързо забравиха за неудачите му. Ала никъде по света единствено някакво си уважение не би могло да те подтикне да отидеш на гости при хора, които не са подобаващо обзаведени с хубави мебели и нямат пълен комплект сервизи. Мисис Винси се чувстваше неловко в присъствието на мисис Гарт и често я одумваше как навремето трябвало сама да изкарва прехраната си, сиреч мисис Гарт работела като учителка, преди да се омъжи. С други думи, да си запознат с Линдли Мъри^[129] или „Въпросите“ на Мангнал^[130] не представлявало кой знае какво — все едно търговецът на платове да се хвали, че разбира от тъкани, или кочияшът да изтъква пътешествията си из чужди страни. Никоя заможна жена не се нуждаела от подобни познания. И тъй като Мери бе икономка в дома на мистър Федърстоун, липсата на интерес у мисис Винси към семейство Гарт бе прераснала в нещо ново — в безпокойство да не би Фред да се забърка с това най-обикновено момиче, чиито родители живеят „толкова мизерно“. Фред добре съзнаваше всичко това и никога не споменаваше вкъщи за гостуванията си при семейство Гарт, зачестили доста напоследък — поради нарасналата пламенност в чувствата си към Мери той все повече се привързваше към близките й.

Мистър Гарт имаше малка кантора в града и Фред се запъти натам, за да помоли за услугата. Без особени затруднения младежът получи съгласие, защото горчивият жизнен опит не бе накарал Кейлъб Гарт да бъде по-предпазлив в делата си или да проявява недоверие към онези себеподобни, които с нищо не го бяха разочаровали. Всъщност той имаше много високо мнение за Фред и бе напълно сигурен, че момчето ще се развие добре — „на такъв прям, обичлив млад човек, който проявява характер, може да се има пълно доверие“. Такъв беше психологическият довод на Кейлъб. Той бе един от онези рядко срещани хора, които са сурови към себе си, но лесно прощават на другите. Кусурите на съседите му предизвикваха у него известно притеснение, но той никога не ги обсъждаше с охота. Така че малко вероятно бе да отклони вниманието си от усърдната обработка на дървения материал или някое друго подобно изкусно занимание, за да размишлява върху тях. Ако все пак се наложеше да укори някого, първо разчистваше всички книжа около себе си, уточняваше чертежите си с показалка или разпределяше малкото си налични пари в джоба, преди да започне. Бе човек, който по-скоро би свършил чуждата работа, отколкото да отправя упреци към другите. Боя се, че такъв човек изобщо не държи на дисциплината.

Когато Фред изложи подробностите около дълга си, желанието да се справи, без да безпокои баща си, както и увереността, че непременно щели да се намерят пари и никой нямало да е ощетен, Кейлъб вдигна очилата на челото си, вслуша се в думите на младежа, вгледа се във ведрите му очи и му повярва, без да прави никаква връзка между надеждите за бъдещето и обстоятелствата в миналото. Кейлъб обаче усети, че случаят налага приятелско напомняне как трябва да се живее, а също така почувства, че преди да сложи подписа си, е необходимо да отправи доста строго предупреждение. Той съответно пое листа, смъкна очилата си надолу, видя празното място за подписа, взе писалката си и я огледа, натопи я в мастилото и отново я огледа, после поотмести листа от себе си, вдигна отново очила, при което крайчецът на веждите му печално се смъкна надолу, и на лицето му се изписа особена благост (извинете за тези подробности, но ако познавахте лично Кейлъб Гарт, те непременно щяха да ви доставят голямо удоволствие), и каза с утешителен глас:

— Та, значи, те е сполетяла бедата да разбиеш коленете на кончето, аа? А после пък тези полици, които не чинят нищо, щом имаш хитър джамбазин насреща си. Следващия път бъди по-разумен, момчето ми.

След тези думи Кейлъб смъкна очилата надолу и започна да изписва името си със свойствената си съсредоточеност в подобни случаи, защото той извършваше извънредно прилежно и най-дребното си професионално задължение. Наклонил глава встрани, той огледа за миг едрите съразмерни букви и завъртулката накрая, после подаде листа на Фред, каза му „довиждане“ и веднага пак се задълбочи в плана за новите селскостопански сгради на сър Джеймс Четам.

Дали поради последвалото вглъбяване в работата Кейлъб веднага забрави за дадения подпис, или поради някаква друга, важна за него причина, но мисис Гарт остана в пълно неведение за случилото се.

След услугата хоризонтът пред Фред се разчисти, както и представата му за отдалеченост във времето, и тъкмо заради тази обвързаност с Кейлъб възможността чичо Федърстоун да му подари пари бе от толкова голямо значение за него, че той бързо-бързо смени цвета на лицето си — първо, поради определени очаквания, а после, заради последвалото разочарование. След като го скъсаха на изпита, баща му трудно можеше да му прости за натрупаните в колежа борчове, така че вкъщи се разрази небивала буря. Мистър Винси се закле, че ако последват и други неща от този род, той повече не би търпял и би изгонил Фред сам да изкарва прехраната си, както знае. След всичко това бащата вече не бе в състояние да разговаря дружелюбно както преди със сина си, който най-вече го бе вбесил с изявлението — и то направено чак сега, — че не желае да става свещеник и по-добре да не продължава да учи за такъв. Фред съзнаваше, че отношението към него би било далече по-сурово, ако близките му, също като него самия, не смятаха, че именно той ще е наследникът на мистър Федърстоун. В случая от съществено значение съвсем не бе безукорното поведение, а чувството на гордост, както и обичта, които Фред будеше у стария джентълмен. Нали добре знаем, че когато някой млад благородник открадне скъпоценности, ние наричаме подобно деяние „клептомания“, усмихваме се философски на тази проява и изобщо не смятаме, че провинилият се трябва да бъде изпратен в поправителен дом, подобно на някое дрипаво хлапе, откраднало зелки. Всъщност всеобщото негласно убеждение какво би направил чичо Федърстоун за Фред Винси определяше гледната точка в отношението на повечето жители в Мидълмарч към младежа. Колкото до самия Фред, неизмеримо силните му въздушни надежди се крепяха именно на очакванията какво би направил за него чичо Федърстоун в случай на спешна нужда или просто като знак, че младежът наистина е галеник на съдбата. Ала стойността на подарените банкноти бе напълно измерима, но след като погасиха част от борчовете, показаха безспорен дефицит, който трябваше да се запълни или чрез присъщата находчивост на младежа, или ако щастието отново му се усмихне по някакъв неочакван начин. Защото онзи дребен случай на клеветничество относно заемите му, когато бе накарал баща си да измоли уверение от Булстроуд, бе допълнително препятствие да иска сега от него да му плати останалите дългове. Фред бе достатъчно прозорлив да предвиди, че гневът на баща му би заличил всякакви тънки оттенъци, поради което предишното твърдение на сина, че никога не е вземал пари назаем, като се е хвалел със завещанието на чичо си, би изглеждало чиста лъжа. Тогава той бе отишъл при баща си и му беше разказал една неприятна история, но премълчал друга — при подобни случаи последвалото пълно разкриване на истината създава впечатлението, че първия път си излъгал. Фред бе горд, че никога не прибягва до лъжи, дори и до дребни измами. На очевидното мамене от страна на Розамонд той отвръщаше с презрителни гримаси или просто махаше с ръка (всъщност само братя могат да приписват подобни прегрешения на прелестните девойки). И вместо да си навлече обвинения в лъжи, той сам си навличаше разни неприятности и самоограничения. Именно под силния напор на подобни чувства Фред бе предприел разумната стъпка да повери осемдесетте лири на майка си. Жалко, че не ги бе дал веднага на мистър Гарт, но възнамеряваше да допълни сумата с още шейсет. За целта бе задържал двайсет лири в джоба си, също като семена за посев — ако ги засееш разумно и ги полееш обилно с късмет, те могат да ти осигурят три пъти по-голяма реколта, че дори и повече. Това бе доста съмнителен начин на умножение, като се има предвид, че всъщност почвата е волната душа на един млад джентълмен, в която всякакви цифри са напълно възможни.

Фред не беше комарджия. Не страдаше от онази особена болест, при която изпитваш такава дълбока потребност да заложиш цялата си жизнена енергия на случайността и риска, каквато нужда изпитва пияницата от чашката. Младежът се увличаше по разредената форма на комарджийството, с ниска концентрация на алкохол — тя обаче се подхранва от подсиленото с млечна кърма пълнокръвие, твърде основателна причина за неспирната игра на живото въображение, онова въображение, което оцветява събитията според личните предпочитания, отстранява всякакви страхове от възможни черни облаци на хоризонта и вижда единствено облагата за съчувстващите хора наоколо. Надеждата предлага удоволствието да залагаш напосоки, защото успехът изглежда сигурен, както и още по-голямото удоволствие да получиш най-високия дял от залога. Фред обичаше игрите, особено билярда, също както обичаше лова и конните състезания с препятствия. А той най-вече ги обичаше, защото му трябваха пари и се надяваше да ги спечели. Ала семената под формата на двайсет лири бяха напразно засети в измамно зелен участък — или поне тези, които не се разпиляха по пътя — и Фред изведнъж се озова съвсем близо до крайния срок за плащане без всякакви други налични средства освен осемдесетте лири, които бе поверил на майка си. Конят, който яздеше, бе съвсем изнемощял, подарен му преди много време от чичо му Федърстоун. Поначало баща му разрешаваше да поддържа свой кон и намираше, че подобно желание е напълно в реда на нещата, дори и от страна на син, разочаровал го твърде много. Така че въпросният кон бе лична собственост на Фред, но силно притеснен от мисълта, че трябва в най-скоро време да плати дълга си, той реши да се откаже от тази важна придобивка, което щеше много да вгорчи живота му. Взе това решение с усещането, че извършва героизъм — героизъм, наложен му от страха да не би да наруши дадената дума пред мистър Гарт, да се срине в очите на Мери, но най-вече подтикван от любовта си към нея. Ще се отправи към конския пазар в Хаундсли, който е на другия ден сутринта, и… просто ще продаде коня си, а после, с парите в джоба, ще се върне обратно най-вероятно с дилижанса, нали така?… Само че конят едва ли ще му донесе повече от трийсетина лири, а и знае ли човек какво може да изникне съвсем случайно — глупаво би било предварително да се отказва от късмета. Щастието сто на сто ще му се усмихне. Колкото повече мислеше за това, толкова по-малко вероятно му се струваше, че късметът му няма да проработи, а също и че би било съвсем неблагоразумно да не напълни цевта и да не уцели птицата на щастието. Ще отпътува на кон за Хаундсли заедно с Бамбридж и Хорок, ветеринаря, и без да ги пита нищо по-точно, ще се възползва от мнението им. Преди да потегли на път, Фред взе осемдесетте лири от майка си.

Повечето хора, които видяха как Фред потегля от Мидълмарч заедно с Бамбридж и Хорок, очевидно отправени към конския пазар в Хаундсли, си помислиха, че младият Винси е тръгнал да дири удоволствия, както обикновено. И ако не беше необичайно угрижен заради внезапно възникналите затруднения, той наистина би бил изпълнен с радост от свободата да прави всичко, което може да се очаква от един жизнерадостен младеж. Като се има предвид, че Фред не беше недодялан, че по-скоро бе пренебрежителен към грубия език и поведението на момчетата без университетско образование, че бе писал строфи, идилични и извисени като свиренето му на флейта, интересът към Бамбридж и Хорок бе твърде странна проява, която не можеше да се обясни дори с общата им любов към конете освен с онази загадъчна склонност на простосмъртните да разграфяват и разпределят преживяванията си, която е решаваща в избора им. В този смисъл, ако не сложим общуването с господата Бамбридж и Хорок в графата „нови развлечения“, то непременно би изглеждало безинтересно. А да пристигнеш заедно с тях в Хаундсли в дъждовен следобед, да се настаниш в „Червеният лъв“ насред потънала в сажди уличка и да вечеряш в помещение, украсено със зацапана карта на графството, с безвкусна картина на някакъв кон в конюшня, с портрет на Негово величество Джордж ІV в цял ръст, както и множество метални плювалници, би могло да изглежда твърде неприятна работа, ако разграфяването не действаше с пълна сила и цялото начинание не минаваше под етикета „забавно“.

Видът на мистър Хорок очевидно бе неразгадаем и представляваше истинско предизвикателство за въображението. Още от пръв поглед самото му облекло предизвикваше остро усещане за коне (достатъчно е да се спомене периферията на шапката му, съвсем леко вирната нагоре, за да не буди подозрение, че е клюмнала), а природата го бе дарила с особено лице — монголски очи, умерено повдигнати устни, нос и брадичка, като че ли следващи линията на шапката, — което сякаш бе застинало в тънка скептична усмивка, доста стряскаща за впечатлителния събеседник. А когато въпросният господин се обгръщаше с мълчание, възможно бе да внушава и представа за непоклатима меродавност и неизчерпаеми запаси от хумор (всъщност доста пресъхнали, за да потекат, навярно хванали твърда кора отгоре), както и способност за съвсем точна преценка, а ако имаш късмета и да я чуеш, това вече би било направо върхът. Подобна физиономия се среща сред всички съсловия, ала когато я съзреш не у кого да е, а у един оценител на коне, тя вероятно въздейства най-силно на младите хора в Англия.

Мистър Хорок, запитан от Фред как намира глезените на коня му, се извърна на седлото, вгледа се в движенията на жребеца в продължение на три минути, после се обърна пак напред, дръпна юздата си и потъна в мълчание, с все същия скептичен израз на лицето.

Подобно участие във водения диалог от страна на мистър Хорок имаше страхотно въздействие. У Фред забушуваха най-различни силни чувства — безумно желание да фрасне Хорок, за да го накара да изкаже мнението си, което обаче той овладя поради страха да не загуби ценния си приятел. В края на краищата винаги има вероятност Хорок да изрече нещо извънредно важно точно в подходящия момент.

Мистър Бамбридж бе по-общителен и сякаш изливаше всички свои мисли, без да пести думи. Той бе як, шумен и от време на време се говореше, че стигал и до крайности — главно в псувните, пиенето и побоите над жена си. Някои хора, ощетени от него, го наричаха зъл човек. Според мистър Бамбридж обаче търговията с коне била най-висше изкуство и можело с пълно основание да се твърди, че тя нямала нищо общо с морала. Безспорно господинът бе заможен човек и малко хора издържаха като него на пиене, така че, общо взето, цъфтеше и процъфтяваше. Ала темите му за разговор бяха доста ограничени и не след дълго — също като латерна — той отново и отново се връщаше към вече казаното, от което на по-неиздръжливите им се завиваше свят. И все пак се смяташе, че сегиз-тогиз яркото присъствие на мистър Бамбридж придава цвят и настроение на някои кръгове в Мидълмарч, така че той бе известна личност в бара и билярдната зала на „Зеленият дракон“. Там разказваше какви ли не забавни истории за разни победители в конни състезания или пък за хитрините на графове и виконти, като от това проличаваше, че синята кръв е на почит дори и сред мошениците, и все пак невероятната му памет блясваше с пълна сила, когато говореше за конете, които сам е купил или продал. Години наред той все така пламенно обясняваше колко много мили можели да извървят конете му за нула време, без да им мигне окото, и за да подсили представите на слушателите си, току им се кълнеше тържествено, че подобно нещо никога не са виждали. Накратко казано, мистър Бамбридж бе приятен човек и забавен събеседник.

Фред бе твърде съобразителен и не каза на приятелите си, че отива в Хаундсли с намерението да продаде коня си. Искаше съвсем между другото да чуе точната им преценка за стойността му, но изобщо не бе наясно, че последното нещо, което би могло да се изтръгне от такива прочути оценители, е точната преценка. Слабото място на мистър Бамбридж никога не е било да хвали нещо току-така гратис. Та в случая той рече, че за пръв път съвсем ясно проумява в каква хъхреща кранта се е превърнал дорестият кон на Фред и подобно окаяно състояние можело да се опише единствено с най-цветиста ругатня.

— Ти много сбърка, Винси, като за размяната отиде при друг, а не дойде при мене! Слушай, досега никога не си се качвал на по-хубав кон от оня червено-кафявия, а ти взе, че го замени за този боклук. Ако го пуснеш сега в тръс, направо ще забръмчи като дъскорезница. Само един-единствен път в живота си съм виждал по-хъхреща кранта, но оня бе шарен кон. На Пегуел, житаря. Седем години му тегли двуколката, а накрая житарят ми предложи да го взема, но аз му рекох: „Благодаря ти, Пег, но не се занимавам с духови инструменти“. Точно така му казах. Това се разчу из цялата околия, тая шега де. По дяволите! Оня кон беше къде-къде по-добър от твоята хъхреща кранта.

— Ама ти току-що каза, че неговият бил по-лош от моя! — възкликна Фред, необичайно силно раздразнен.

— Излъгал съм в такъв случай — натъртено отговори мистър Бамбридж. — Не може да става и дума за сравнение.

Фред пришпори коня си, но те двамата бързо го задминаха. Когато отново намалиха ход, мистър Бамбридж подхвърли:

— Оня шареният бе по-бърз от твоя.

— Напълно съм доволен от бързината му, това ми стига — отговори Фред, на когото много му се щеше да е във весела компания, която да го подкрепя. — Какво ще кажеш, нали има равен тръс, а, Хорок?

Мистър Хорок се взираше пред себе си с напълно невъзмутим вид също като в портрет от велик майстор.

Фред се отказа от празната надежда да чуе точната им преценка, но като се размисли, реши, че оплюването на коня от страна на Бамбридж, както и мълчанието на Хорок са всъщност доста насърчителни и показват, че те намират коня за по-добър, отколкото го представят.

Впрочем същата тази вечер преди откриването на пазара Фред съзря благоприятна възможност да размени изгодно коня си и поради това изпита вътрешна гордост заради проявената съобразителност да вземе със себе си осемдесетте лири. Млад селски стопанин, познат на мистър Бамбридж, се отби в „Червеният лъв“ и поде разговор относно намерението си да се раздели с ловджийския си кон, който той веднага представи с името Дайъмънд, като по този начин намекна, че конят е добре познат навсякъде. Тъй като щял да се жени и да се откаже от авджилъка, имал нужда само от скромно конче за ежедневни нужди. Ловджийският кон бил в конюшнята на негов приятел наблизо, така че имало още достатъчно време господата да го видят, преди да се е стъмнило. До въпросната конюшня можеше да се стигне през една задна пресечка, където много лесно можеше да се отровиш, без да се охарчваш за хапчета, както всъщност би могъл да го сториш на която и да е друга зловонна уличка през онзи нехигиеничен период. За разлика от спътниците си, Фред не се бе подсигурил с голямо количество изпито бренди срещу погнусата, но толкова много се бе оживил от просветналия лъч, че най-после е намерил коня, който ще му донесе пари, та още като стана сутринта, веднага бе готов отново да мине по същата мрачна пресечка. Убеден бе, че ако той не направи сделка със селския стопанин, Бамбридж ще го стори. Защото напрегнатата атмосфера, както сам усети Фред, изостряше неговата проницателност и събуждаше градивна подозрителност. Бамбридж така жестоко бе оплюл Дайъмънд, което никога не би направил (конят все пак бе на негов приятел), ако не се канеше да го купи. Всички до един, зърнали жребеца — дори и Хорок, — очевидно бяха силно впечатлени от достойнствата му. За да извлечеш голяма полза от компанията на такъв род познавачи, трябва да умееш да си направиш съответните изводи, а не да си просто глупак, който приема нещата съвсем буквално. На цвят конят бе сив с тъмни петна, а Фред съвсем случайно знаеше, че служител на лорд Медликоут търси точно такъв ат. След цялото си оплюване Бамбридж все пак се изпусна вечерта, когато собственикът си бе отишъл, като каза, че бил виждал и много по-лоши коне да се продават за осемдесет лири. Разбира се, след това поне двайсетина пъти заяви точно обратното, но когато добре знаеш кое е най-вероятното, лесно можеш да прецениш нечии твърдения. А Фред не можеше да не смята, че и неговата преценка за коне все пак струва нещо. Собственикът доста продължително се вгледа в благородния, но изтощен жребец на Фред, с което показа, че кончето си струва, така че имаше вероятност да го вземе като заместник на Дайъмънд срещу двайсет и пет лири отгоре. В такъв случай, след като продаде новия си кон най-малко за осемдесет лири, Фред ще се сдобие с петдесет и пет лири в резултат на сделката и по този начин ще разполага със сто трийсет и пет лири за изплащане на дълга, така че дефицитът, временно поет от мистър Гарт, ще бъде най-много двайсет и пет лири. Когато трескаво навличаше дрехите си сутринта, той съвсем ясно осъзна колко важно е да не изпуска удалата му се благоприятна възможност, така че ако в този миг Бамбридж и Хорок почнеха едновременно да го разубеждават, нямаше да се остави да го подведат с намеренията си — щеше да е съвсем наясно, че в хищните си ръце те стискат всичко друго, но не и личния му интерес. Що се отнася до конете, недоверието е най-важното нещо. Ала както добре знаем, не трябва към всичко да подхождаме със скептицизъм, защото тогава животът напълно би замрял. Трябва непременно да вярваме в нещо и да го извършим, така че каквото и да е то, всъщност ще е наше собствено решение, дори и на пръв поглед да изглежда като робска зависимост от друг. Фред дълбоко вярваше, че прави отлична сделка, така че още преди пазарът да е заработил с пълна сила, той се сдоби със сивия кон на тъмни петна, за който заплати със своя кон и трийсет лири отгоре — само пет лири повече от предвиденото.

Той обаче се почувства малко напрегнат и уморен, вероятно от душевните си терзания, и без да дочака по-нататъшната веселба на пазара, се отправи сам на пътешествието си от четиринайсет мили с намерението да измине това разстояние много спокойно, за да не се изтощи конят му.