Джордж Елиът
Мидълмарч (29)

Глава 28

Първи джентълмен: Винаги е хубаво

да се завърнеш в брачния си дом,

където двамата са тъй щастливи.

Втори джентълмен: Така е, да!

В календара лош ден няма

за душите, слети от любов в едно,

и дори смъртта им носи радост,

ако ги облее внезапно като морска вълна,

когато са прегърнати

и не виждат пред себе си раздяла.

Мистър и мисис Късобан потеглиха обратно към Англия след сватбеното си пътешествие и пристигнаха в Лоуик Манор в средата на януари. При слизането им от каретата се сипеше лек снежец, а когато на сутринта, след като се облече, Доротия влезе в синьо-зеленикавия си будоар, за който вече знаем, тя се вгледа в проточилата се навън колона от липи, издигнали тъмни стволове сред побелялата земя и протегнали бели клони на фона на мрачното схлупено небе. Равните поля в далечината чезнеха пред погледа сред еднообразна белота и еднообразно надвиснали облаци. Мебелите в стаята сякаш се бяха смалили, откакто за пръв път ги бе зърнала. Изобразеният на гоблена елен като че ли бе заприличал на призрак в своя призрачен синьо-зеленикав свят. Томовете благопристойна литература в библиотеката сякаш се бяха превърнали в неподвижна имитация на книги. И в тази атмосфера на застоялост лумналите дъбови клони в камината, огрели кучетата, бяха някакво нелепо напомняне за подновен живот и жар, каквото бе и самата Доротия, влязла в будоара с червените кожени кутийки на бижутата, взети за Силия.

Доротия направо грееше след сутрешния си тоалет, както може да грее само преливащата от здраве младост. Бисерно сияние се излъчваше от вълнистата й коса и от светлокафявите й очи. Топла жизненост напираше в червените й устни. Шията й се открояваше с по-ярка пулсираща белота от бялата кожа, увита около врата й и обрамчила сиво-синия й сукман с нежност и грация, излъчвани от собственото й тяло. Олицетворение на тънка чувствителност и невинност, с цялата си прелест Доротия бе в пълно съзвучие със снежната кристална чистота навън. Тя остави кутийките с бижутата на масичката в еркера и неволно задържа ръка отгоре им, вгледана в застиналото бяло пространство отвън, обградило личния й свят.

Мистър Късобан, станал рано с оплаквания от сърцебиене, бе отишъл в библиотеката, за да изслуша сведенията на викария мистър Тъкър. Скоро Силия щеше да посети младоженците в качеството си на шаферка и родна сестра, а през следващите седмици им предстояха и множество сватбени гостувания — у тях, както и в други домове. Всъщност всички те бяха продължение на онзи преходен период, обикновено свързван с блажените брачни вълнения, който поддържа усещането за трескаво бездействие също като в сън, започнал да изглежда подозрителен на сънуващия. Задълженията в съпружеския живот, които преди изглеждаха на Доротия толкова значими, сега сякаш започнаха да се смаляват заедно с мебелите и със стеснения снежен пейзаж. Самата тя дори в собственото си въображение вече трудно съзираше онези сияйни върхари, до които очакваше да стигне в пълно брачно разбирателство. Сладостното й духовно упование във високо извисения ум до себе си се бе разклатило и предизвикало смут, безпокойство и мрачни предчувствия. Кога ли ще дойде времето за съпружеска всеотдайност и дълбока съпричастност, които се очакваше да укрепят съществуванието на мистър Късобан и да възвисят нейното? Навярно никога, поне не така, както си го бе представяла, но все пак някак, все някак. В този тържествено сключен житейски съюз дългът и вдъхновението непременно ще придобият нов облик, ще придадат нов смисъл на съпружеската й обич.

А междувременно пред нея бяха само снегът и ниският купол от белезникава мъгла, както и задушаващото бреме на аристократичния свят, където изцяло се грижат за тебе и никога не търсят съдействието ти, където усещането за някаква съпричастност с кипящия значим живот трябва болезнено да се потиска като незрима мечта, вместо да идва отвън, от неотложните потребности, които налагат да вложиш енергията си в тях. „Какво да правя?“ „Каквото пожелаеш, скъпа!“ — до това се свеждаше краткото й съществувание, откакто бе престанала сутрин да учи уроците си и да упражнява глупави мелодийки на омразното пиано. Бракът, от който очакваше подтик за достойни и незабавни действия, все още не я бе освободил от смазващата свобода на жената аристократка, все още не бе запълнил празното й съществувание с дълбоката радост на безмерната нежност. Разцъфналата й пълнокръвна младост бе духовно окована и сякаш се сливаше със студения, безцветен, стеснен пейзаж навън, със смалените мебели, с непрочетените книги и с призрачния елен в мъждукащия химерен свят, който напълно избледняваше на дневната светлина.

В първия миг, когато погледна навън, Доротия изпита единствено мрачна потиснатост, а после внезапно се опомни, отдръпна се от прозореца и обходи будоара. Мечтите и надеждите, обзели я преди близо три месеца, когато за пръв път зърна тази стая, сега се бяха превърнали само в спомени и тя ги прехвърли в съзнанието си, както обикновено прехвърляме отминалите преходни събития. Пулсът на битието сякаш бе по-слаб от нейния, религиозният й плам беше самотен вик, един напън да се измъкне от кошмара, в който сякаш всяка вещ наоколо избледняваше и се отдръпваше от нея. Всеки отделен предмет в тази стая бе загубил очарованието си, бе станал безжизнен, без вътрешна светлинка в своята прозрачност, но изведнъж тя насочи поглед към колекцията от миниатюри и най-накрая съзря нещо, стаило в себе си различно дихание и смисъл: миниатюрния портрет на Джулия, лелята на мистър Късобан, сключила злочест брак — сиреч бабата на Уил Ладисло. Доротия изведнъж си представи, че портретът оживява, оживява това изящно женско лице с неочаквано непреклонен поглед, труден за разгадаване. Дали само близките й са смятали брака й за злочест, или тя самата е осъзнала грешката си и е изпитала горчивината на солените си сълзи, пролети в благодатния покой на нощта? През какви само бездни в преживяванията си бе преминала Доротия, откакто за пръв път бе зърнала този портрет! Младата съпруга изпита странно усещане за близост с непознатата пред себе си, сякаш тя можеше да я чуе, да почувства с какви очи я гледа. Ето една жена, срещнала трудности в брака. Но не, цветовете в портрета на дамата станаха по-ярки, устните и брадичката — по-волеви, сякаш светлина бликна от косата и очите й, а лицето като че ли придоби мъжествена сила и озари Доротия с дълбок поглед, който сякаш внушаваше на всички наоколо, че личността й е забележителна и дори най-лекото трепване на клепача й не може да остане незабелязано и неразтълкувано. Яркото видение озари вътрешно Доротия — тя усети, че се усмихва, а после се извърна от миниатюрния портрет, седна и отново вдигна поглед, сякаш бе подновила разговора с жената пред себе си. Ала когато отново потъна в мисли, усмивката изчезна от лицето й и накрая тя промълви на глас:

— О, жестоко е така да се говори! Колко е тъжно… колко ужасно!

После рязко се надигна, излезе от стаята и притича по коридора, тласкана от неудържим порив да иде при съпруга си и да го попита какво би искал да направи тя за него. Вероятно мистър Тъкър вече си е отишъл и мистър Късобан е сам в библиотеката. Усещаше, че цялото й сутрешно униние в миг ще изчезне, стига само да види съпруга си зарадван от появата й.

Ала когато се изкачи догоре по тъмното дъбово стълбище, изведнъж зърна Силия, а долу видя и мистър Брук, който се здрависваше и поздравяваше с мистър Късобан.

— Додо! — възкликна Силия със свойствения си тих, отчетлив глас. А после целуна сестра си, която я прегърна с две ръце, и не промълви нищо повече. Мисля, че и двете скришом се поразплакаха малко, след което Доротия се втурна надолу да посрещне чичо си.

— Излишно е да питам как си, скъпа моя — заяви мистър Брук, след като я целуна по челото. — Виждам, че Рим ти се е отразил добре — щастие, фрески, антики… и други подобни неща. Е, много е приятно да те видим отново, а пък и ти вече си съвсем наясно с изкуството, нали? Но Късобан е малко блед, така му казах… малко блед, нали разбираш? Да работи неуморно по време на почивка, е доста крайно. И аз попрекалявах по едно време — мистър Брук продължаваше да държи ръката на Доротия, но бе обърнал лице към мистър Късобан — с топографията, руините, храмовете… усещах, че хващам нишката, но разбирах, че тя ще ме доведе до крайности и може нищо да не излезе от цялата работа. В тези неща можеш да отидеш много напред и нищо да не се получи в края на краищата, нали разбираш?

Доротия също извърна очи към лицето на съпруга си, обезпокоена от мисълта, че тези, които го виждат за пръв път след заминаването им, може да долавят признаци, незабелязани от нея самата.

— Нищо обезпокоително, скъпа моя! — отново поде мистър Брук, усетил тревогата й. — Само малко английско говеждо и овче месо бързо ще оправят положението. Хубаво е да си блед, когато позираш за портрет на Тома Аквински, нали разбирате… навреме получихме писмото ви. А колкото до Аквински, е… той е прекалено тънък, нали така? Някой днес чете ли Аквински?

— Той всъщност не е подходящ автор за повърхностни хора — уточни мистър Късобан, като отвърна на тези толкова уместно зададени въпроси с достолепно търпение.

— Ти ще пиеш кафе в своята стая, нали, чичо? — попита Доротия, стараейки се да заглади нещата.

— Да, а ти се виж със Силия. Тя ще ти съобщи страхотни новини, нали разбираш? Предоставям всичко на нея.

Синьо-зеленикавият будоар изглеждаше много по-приветлив, когато седна там Силия, облечена в сукман също като този на сестра й, и заразглежда подарените бижута с кротко задоволство, докато постепенно разговорът се насочи към други теми.

— Смяташ ли, че е хубаво да се отиде в Рим на сватбено пътешествие? — запита Силия и както често се случваше, изведнъж нежно поруменя, което Доротия бе свикнала да вижда у нея по най-незначителни поводи.

— Не е подходящо за всеки… например не и за тебе, скъпа — тихо добави Доротия. Никой не би научил какво точно мисли тя за сватбените пътешествия до Рим.

— Мисис Кадуоладър казва, че било пълна глупост хората да ходят на дълги пътешествия, когато се женят. Разправя, че младоженците си омръзвали до смърт един на друг и че не можели да си се карат спокойно като вкъщи. А лейди Четам пък казва, че тогава отишла в Бат — Силия поруменя пак и после пак… сякаш руменината идваше и си отиваше с вести от сърцето, сякаш бе вестител бързоходец.^[139]

Вероятно изчервяването на Силия този път означаваше нещо повече.

— Силия! Случило ли се е нещо? — запита Доротия с глас, преливащ от силни сестрински чувства. — Наистина ли имаш да ми казваш страхотни новини?

— Стана така само защото ти замина, Додо. И тогава сър Джеймс нямаше на кого друг да говори освен на мене — заяви Силия с известна дяволитост в очите.

— Разбирам. Точно както се надявах и вярвах, че ще стане — отговори Доротия, като пое лицето на сестра си с две ръце и се вгледа в нея с известно безпокойство. Сега мисълта за женитбата на Силия й се стори много по-важна отпреди.

— Това стана само преди три дни — промълви Силия. — А лейди Четам е много мила.

— И ти си много щастлива, нали?

— Да. Но ние няма да се оженим веднага. Не искам да се омъжвам толкова бързо, защото мисля, че е много приятно да си сгоден. А после ще сме женени цял живот.

— Наистина мисля, че по-добър жених не би намерила, Кити. Сър Джеймс е много добър и почтен човек — с много топлота заяви Доротия.

— Той продължи да се занимава с къщите, Додо. Ще ти разкаже за тях, като се видите. Ще ти е приятно ли да го видиш?

— Разбира се. Как можеш да ми задаваш такъв въпрос?

— Ами просто се страхувах да не си станала прекалено начетена — отговори Силия, тъй като смяташе, че поради голямата си начетеност мистър Късобан се е превърнал в нещо като напоен с вода сюнгер и с течение на времето ближният до него също може да прогизне от влагата.