Джордж Елиът
Мидълмарч (51)

Глава 50

Тук проповед ще чуем без съмнение.

Те, лолардите^[225], са еднакви всъде.

Не, бога ми, туй няма да го бъде! —

морякът рече. — Хич не ми се слуша.

От лоларди ми е дошло до гуша.

Ний всички тачим божията слава,

а този ереси ще ни разправя.

Кентърбърийски разкази^[226]

Доротия изкара във Фрешит Хол близо седмица откъсната от света, преди да започне да задава неудобни въпроси. Сега тя всяка сутрин прекарваше в най-хубавата всекидневна на горния етаж, която се отваряше към малка оранжерия — там Силия, облечена цялата в бяло и светлолилаво като букет двуцветни теменужки, наблюдаваше забележителните движения на бебето, така загадъчни за една неопитна майка, че тя постоянно прекъсваше разговора с молби към всезнаещата бавачка да й обясни непонятните прояви. Доротия седеше наблизо в траурното си облекло на вдовица, а изражението й бе толкова печално, че Силия се дразнеше — ами да се радва на бебето, а и щом един съпруг е бил толкова отегчителен и неприятен приживе, като на всичко отгоре е оставил и… Така де, така! Разбира се, сър Джеймс бе разказал всичко на Силия и особено бе наблегнал на това, колко е важно Доротия да научи новината чак когато обстоятелствата налагат.

Ала мистър Брук бе прав в предвижданията си, че Доротия няма дълго да стои със скръстени ръце, ако трябва да се действа. Тя бе най-общо запозната със завещанието на съпруга си, направено непосредствено преди сватбата, и веднага щом осъзна ясно новото си положение, се замисли сериозно какво трябва да предприеме в ролята си на стопанка на Лоуик Манор относно длъжността на пастора.

Една сутрин, когато чичо й направи обичайното си посещение, макар този път то да бе необичайно припряно поради това, че — както обясни самият мистър Брук — Парламентът всеки миг щял да се разпусне, Доротия заяви:

— Чичо, налага се сега да реша кой ще заеме длъжността на пастор в Лоуик. След като мистър Тъкър беше обезпечен, не съм чула съпругът ми да споменава за някакъв друг пастор като евентуален негов заместник. Мисля, че трябва вече да взема ключовете и да отида в Лоуик Манор, за да прегледам книжата на съпруга ми. Може би ще има нещо, което хвърля светлина върху намеренията му.

— Не бързай, скъпа моя — тихо отговори мистър Брук. — Не след дълго, нали разбираш, ще отидеш, щом искаш. Но аз огледах надве-натри писалищата и чекмеджетата… нямаше нищо… нищо освен дълбокомислени писания, нали разбираш… и завещанието. Всичко ще се направи лека-полека. Що се отнася до свещеника, имам вече една заявка… бих казал, доста добра. Сериозно ми беше препоръчан мистър Тайк… някога участвах в едно негово назначение. Истински апостол, смятам аз… тъкмо човек, какъвто ти трябва, скъпа моя.

— Бих искала да получа по-подробни сведения за него, чичо, за да преценя сама, ако мистър Късобан не е изразил писмено желанията си. Може би е изготвил някаква притурка към завещанието с указания какво да правя — каза Доротия, като през цялото време догадките й се отнасяха единствено до трудовете на съпруга й.

— Няма нищо за свещеническата длъжност, скъпа моя… съвсем нищо — допълни мистър Брук и се надигна да си ходи, като подаде ръка на племенниците си, — нито дори за изследванията му, нали разбираш? Нищо няма към завещанието.

Устните на Доротия затрепериха.

— Хайде, хайде, рано е още да мислиш за тези неща, скъпа моя. Лека-полека, нали разбираш?

— Вече съм добре, чичо. Искам да върша нещо.

— Да, да, ще видим. Но аз трябва вече да търча… до гуша съм затънал в работа… криза е… политическа криза, нали разбираш? А гледай Силия и малкото й момченце… вече си леля, нали разбираш, а аз съм нещо като дядо — добави мистър Брук, като уж не бързаше, ала нямаше търпение да се измъкне по-скоро, за да съобщи на Четам, че не по негова вина Доротия настоява да прегледа книжата.

Когато чичо й излезе от стаята, Доротия се отпусна в стола и се взря умислено в скръстените си ръце.

— Гледай, Додо! Погледни го! Виждала ли си такова нещо? — доволно попита Силия с отривистия си глас.

— Какво, Кити? — попита Доротия, като разсеяно вдигна очи.

— Не виждаш ли? Горната му устничка, виж как я разтяга, сякаш иска да направи муцунка. Не е ли прекрасно? И той може да си има свои бебешки мисли. Иска ми се сега бавачката да е тук. Гледай го само!

Голяма бликнала сълза се стече по бузата на Доротия, когато тя вдигна поглед и се опита да се усмихне.

— Не бъди печална, Додо, целуни бебчето. За какво толкова мислиш? Сигурна съм, че ти направи всичко по силите си и даже повече. Сега трябва да си щастлива.

— Чудя се дали сър Джеймс ще ме закара в Лоуик. Искам да прегледам всичко… да видя дали има някакви написани заръки за мене.

— Не трябва да ходиш, докато Лидгейт не ти позволи. А той още не ти е разрешил. А, ето я и бавачката! Вземи бебето и го разходи нагоре-надолу. А освен това, Додо, както винаги, ти си си втълпила погрешна идея… Разбирам много добре и това ме дразни.

— Какво е погрешно, Кити? — доста плахо попита Доротия. Сега тя бе едва ли не готова да смята Силия за по-мъдра от двете и действително с известна боязън се чудеше каква погрешна идея си е втълпила. Силия усети преимуществото си и реши да го използва. Никой не познаваше Додо така добре като нея и не умееше така ловко да я направлява. След раждането на бебето тя бе придобила ново усещане за душевно равновесие и мъдро спокойствие. Беше ясно, че щом има налице бебе, нещата са наред и, общо взето, грешки се допускат, когато липсва тази основна балансираща сила.

— Много добре разбирам за какво мислиш сега, Додо — заяви Силия. — Ти искаш да разбереш дали няма нещо неприятно, което трябва да вършиш само защото мистър Късобан е пожелал така. Сякаш не ти е било достатъчно неприятно преди това. А той не го заслужава и ти ще разбереш това. Постъпил е много лошо. Джеймс му е много ядосан. И е по-добре да ти кажа, за да те подготвя.

— Силия — умолително се обърна към нея Доротия, — тревожиш ме. Кажи ми веднага какво имаш предвид.

Хрумна й, че мистър Късобан не й е оставил никакво наследство, което нямаше кой знае колко да я разстрои.

— Ами че направил е допълнение към завещанието, в което заявява, че ти се отнема цялото имущество, ако се омъжиш… искам да кажа…

— Това няма значение — доста припряно отговори Доротия.

— Но ако се омъжиш за мистър Ладисло, а не за някого другиго — упорито продължи да нарежда Силия с тих глас. — Разбира се, това донякъде няма значение… ти никога не би се омъжила за мистър Ладисло, но това говори още по-лошо за мистър Късобан.

Изведнъж кръвта видимо нахлу в лицето и шията на Доротия. Ала Силия продължи да й сервира нещо, което смяташе за отрезвителна доза истина. Именно втълпяването на погрешни идеи така много беше увредило здравето на Доротия. Така че по-малката сестра продължи да нарежда с равен глас, сякаш говореше за пелените на бебето.

— Така казва Джеймс. Той твърди, че това е ужасно, неподобаващо за един джентълмен. А никой не може да преценява нещата трезво като Джеймс. Сякаш мистър Късобан е искал да накара хората да смятат, че ти си възнамерявала да се омъжиш за мистър Ладисло… което е нелепо. Но Джеймс твърди, че той всъщност е постъпил така, за да попречи на мистър Ладисло да се ожени за тебе заради парите ти… сякаш някога ще му хрумне да ти направи предложение. Мисис Кадуоладър казва, че по-скоро ще се омъжиш за някой италиански фокусник с бели мишки! Но сега трябва да отида да понагледам бебето — добави Силия, без изобщо да променя тона си, като се наметна с лек шал и изприпка навън.

Междувременно горещата вълна отмина и сега Доротия безпомощно се отпусна на стола. В този миг много смътно и тревожно почувства, че животът й сякаш придобива нова насока, че претърпява някаква метаморфоза, при която споменът няма да се вплете в придобитите нови органи. Представите й за всичко бързо се променяха у нея: за поведението на съпруга й, за собственото й чувство на дълг към него, за всяка битка помежду им и най-вече за отношението й към Уил Ладисло. Целият й духовен свят като че ли се гърчеше и придобиваше нов облик. Единственото нещо, което бе способна сега да изрече ясно пред себе си, беше, че трябва да изчака и да обмисли всичко отново. Една нова нагласа предизвика у нея ужас, сякаш бе голям грях — това бе мощна вълна на отвращение към починалия й съпруг, който бе таил скрити помисли, като вероятно е преиначавал всяка нейна дума и постъпка. В следващия миг осъзна друга нова нагласа, от която също дъхът й секна — внезапен необясним порив на сърцето към Уил Ладисло. Никога, при никакви обстоятелства не й бе идвало наум, че той може да стане неин любим. Изведнъж я проряза внезапното прозрение, че друг е виждал младежа в подобна светлина, а също, че и той самият вероятно е съзнавал такава възможност, като тези мисли бяха придружени от мигновеното тягостно усещане за усложнени обстоятелства и трудно разрешими въпроси.

Изглежда, мина доста време — и тя самата не знаеше колко, — преди да чуе Силия да казва на бавачката: „Достатъчно! Сега той ще се успокои в скута ми. Можеш да отидеш да обядваш, а Гарат нека да остане в съседната стая“.

— Аз смятам, Додо — продължи Силия, която не забеляза нищо повече освен това, че Доротия се е отпуснала назад в стола и се е умълчала, — че мистър Късобан беше много злобен. Никога не съм го харесвала, а също и Джеймс. Изглеждаше ужасно злобен с тези стиснати устни. А сега и постъпката му е злобна. Смятам, че религията не те задължава да се чувстваш зле заради него. Щом той си отиде, това е божия благословия и ти трябва да си благодарна. Ние няма да скърбим, нали, бебче? — самоуверено се обърна тя към този все още несъзнаващ нищо център и балансьор в света — той имаше забележителни юмручета и изобщо всички подробности като нокътчета и достатъчно косица, когато свалиш шапчицата му, за да направиш „боц“. С други думи, беше един малък Буда по западен образец.

В този критичен момент се обяви пристигането на Лидгейт и още с влизането си докторът каза:

— Страхувам се, че вече не сте така добре, както бяхте, мисис Късобан. Развълнувана ли сте? Дайте да измеря пулса ви.

Ръката на Доротия бе студена като мрамор.

— Тя иска да отиде до Лоуик, за да прегледа книжата — заяви Силия. — Не трябва да ходи, нали?

Лидгейт не отговори няколко минути. А после рече, взрян в Доротия.

— Не мога да кажа. Според мене мисис Късобан трябва да прави това, което най-много ще я успокои. А подобно спокойствие не идва винаги от забраната да се действа.

— Благодаря — с известно усилие каза Доротия. — Убедена съм, че това е разумното решение. Има толкова работи, за които трябва да се погрижа. Защо да седя тук и да бездействам? — А после в усилието да си спомни за неща, извън обзелата я тревога, рязко добави: — Смятам, че познавате всички в Мидълмарч, мистър Лидгейт. Ще ви помоля да ме насочите. Сега имам да свърша сериозни дела. Трябва да назнача някого за пастор. Вие познавате мистър Тайк и всички… — Ала напънът бе прекален за Доротия, тя замлъкна и избухна в ридания.

Лидгейт й даде да пие успокоително.

— Нека мисис Късобан да върши каквото пожелае — нареди той на сър Джеймс, с когото поиска да се срещне, преди да си тръгне. — Тя повече се нуждае от пълна свобода, отколкото от всякакви лекарски предписания.

Докато лекуваше Доротия по време на мозъчната й превъзбуда, той бе съумял да направи някои верни предположения за изпитанията в живота й. Бе убеден, че дълго е изпитвала напрежение и душевни терзания поради самоналожени ограничения. И че е твърде вероятно сега пак да се озове в нова тъмница като тази, от която се бе измъкнала.

За сър Джеймс бе по-лесно да се вслуша в съвета на Лидгейт, след като разбра, че Силия вече е съобщила на Доротия неприятната вест за завещанието. Нищо повече не можеше да се направи — нямаше причина да се отлага належащата работа. Така че на другия ден сър Джеймс веднага откликна на молбата й да я закара с карета до Лоуик.

— Нямам никакво желание да оставам тук засега — каза Доротия. — Не бих могла да издържа. Много по-добре се чувствам във Фрешит със Силия. Ще мога по-ясно да преценя какво трябва да се направи в Лоуик, когато съм надалече. А ще искам да постоя малко и в Типтън Грейндж с чичо, за да се разходя из познатите места и сред хората в селото.

— Според мене е още рано. Чичо ти сега е зает с политически съмишленици и е по-добре да стоиш далече от такива неща — отговори сър Джеймс, който по това време виждаше Типтън Грейндж главно като убежище на младия Ладисло. Ала между него и Доротия не се отвори дума за отвратителната част от завещанието — всъщност и двамата чувстваха, че е невъзможно да говорят по този въпрос. Сър Джеймс се притесняваше да говори за неприятни неща дори пред мъже, а единственото нещо, което Доротия би могла да каже в случая — ако изобщо заговореше за това, — би било нередно, защото би разкрило за пореден път цялата несправедливост на съпруга й. Ала тя всъщност искаше сър Джеймс да научи за сблъсъка между нея и съпруга й относно моралното право на Уил Ладисло върху част от наследството. Според нея тогава и на зетя й ще стане ясно, както бе ясно на нея, че странното жестоко условие е следствие най-вече на яростната съпротива на мистър Късобан срещу идеята за подобно морално право, а не поради някакви лични чувства, за които е по-трудно да се говори. Ала трябва също така да се признае, че Доротия искаше положението да се разбере и заради самия Уил, защото познатите му сякаш го възприемаха едва ли не просто като приемник на благотворителност от страна на мистър Късобан. Че защо да го сравняват с италиански фокусник с бели мишки? Тази съпоставка, изречена от мисис Кадуоладър, бе една огромна подигравка, изписана в мрака от пакостлива ръка.

В Лоуик Доротия прерови писалището и чекмеджетата, както и всички скрити кътчета с писанията на съпруга си, ала не откри друг документ, адресиран до нея, освен онази „Синоптическа притурка“, която вероятно е била само началото на множеството предвиждани указания и наставления към нея. Когато е изготвял наставленията си към Доротия относно труда си, Късобан е бил твърде муден и колеблив, както във всичко останало, точно толкова бавен в плана да прехвърли на друг работата си, колкото е бил и в самото й извършване, най-вече поради усещането, че се движи с усилие в неясна, мъглява среда. Той бе проявявал недоверие не само в нейните способности да подреди записките му, но и в способностите на който и да е друг редактор. Ала най-накрая беше започнал да вярва в характера на Доротия — решеше ли нещо, тя непременно го свършваше, така че той със задоволство си бе представял как тя пъшка под тежестта на обещанието да издигне гробница с неговото име отпред. (Не че мистър Късобан бе наричал бъдещите си писания гробница: наричаше ги просто „Ключ към всички митологии“.) Но месеците го бяха подгонили и планът му бе закъсал: остана му време само да поиска обещание, чрез което да държи живота на Доротия в смъртоносна хватка.

Ала хватката се отпусна. Обвързана с клетва, дадена от дъното на състрадателната си душа, тя можеше да се нагърби с тежката задача — въпреки че здравият разум й подсказваше, че това би било напълно безсмислено за каквато и да е друга цел, освен като проява на преданост, което само по себе си е висша цел. Но сега, вместо да е направляван от съпружеска всеотдайност, здравият й разум проговори под влияние на горчивото разкритие, че в брачния й съюз е витаела скрита отчужденост, породена от потайност и подозрения. Живият страдащ човек вече не беше пред очите й, за да предизвиква съчувствие. Останал бе само споменът за мъчителното подчинение на един съпруг с по-невъзвишени мисли, отколкото бе предполагала, чиито неимоверно егоистични искания са изтласкали назад дори безмерната му грижа за собствената репутация и са го подтикнали да потисне честолюбието си с деяния, стряскащи дори за обикновения човек. Що се отнася до имота, превърнал се в символ на разпадналия им се съюз, тя би била доволна да се освободи от него и да няма нищо друго освен отреденото за нея първоначално наследство, но все пак имаше задълженията на собственик, които не трябва да пренебрегва. Относно този имот напираха множество парливи въпроси: нима не е била права да смята, че половината от него трябва да се даде на Уил Ладисло, и не беше ли сега съвсем невъзможно за нея да извърши този акт на справедливост? Мистър Късобан бе прибягнал до жестока, но ефикасна мярка, за да й попречи — въпреки възмущението от съпруга й дълбоко в душата, мисълта за всякакво действие от нейна страна с цел успешно да се осуетят намеренията му я отблъскваше.

След като взе някои делови писма, за да ги прегледа, тя отново заключи всички писалища и чекмеджета — в тях нямаше и дума, предназначена лично за Доротия, нямаше никакъв знак, че в самотните часове на размисъл сърцето на мъжа й е трепнало за нея и той е отправил послание за прошка. И тя се завърна във Фрешит със съзнанието, че върху последното му сурово предсмъртно желание, върху последното му съкрушително утвърждаване на власт над нея тегне ненарушимо мълчание.

Сега Доротия се помъчи да насочи вниманието си към непосредствените задължения, като едно от тях бе от такова естество, че някои странични лица бяха твърдо решили да й напомнят за него. Лидгейт бе трепнал, като чу за намерението й да назначи пастор, и при първия удобен случай заговори по този въпрос, понеже бе съзрял възможност да се издължи по някакъв начин за предишното си гласуване с гузна съвест.

— Вместо да ви описвам мистър Тайк — каза той, — искам да ви представя друг човек… мистър Феърбръдър, пасторът в „Сейнт Ботолф“. Енорията му е малка и осигурява оскъдна прехрана за него и семейството му. С него живеят майка му, леля му и сестра му и той ги издържа всички. Според мене не се е оженил заради тях. Никога не съм чувал по-хубави от неговите проповеди… с такова неподправено плавно красноречие. Бива го да проповядва и до кръста пред „Сейнт Пол“ като стария Латимър^[227]. Говори прекрасно на всякакви теми — просто, ясно, образно. Мисля, че е забележителен човек. Заслужава много повече, отколкото е постигнал.

— А защо не е постигнал повече? — попита Доротия, заинтригувана от всички онези, които не са осъществили намеренията си.

— Това е труден въпрос — отговори Лидгейт. — Самият аз смятам, че е извънредно трудно да вършиш важната си работа. Човек се разкъсва в различни посоки. Феърбръдър веднъж ми подхвърли, че е избрал неподходяща професия. На него му трябва по-широко поле за изява от това на бедния пастор, но няма какво да го подтиква напред. Той много обича естествознанието и други най-различни научни въпроси, но трудно съчетава тези свои интереси със службата си на пастор. Няма и никакви излишни пари… те и без това едва му стигат… и недоимъкът го е тласнал към картите… Мидълмарч е страхотно място за вист. Той играе за пари и доста печели. Разбира се, това го свързва с хора не съвсем на неговото ниво и го прави немарлив към някои неща. Но въпреки всичко, погледнат като цяло, смятам, че той е един от най-добродетелните хора, които познавам. У него няма капка жлъч или двуличие, а тези неща често се крият под благоприлична външност.

— Чудя се дали го измъчва съвестта заради тази привичка — каза Доротия. — Чудя се дали не желае да се откаже от нея.

— Не се съмнявам, че би се отказал, ако разполага с достатъчно средства. Ще е доволен да оползотвори загубеното време за други работи.

— Чичо ми каза, че за мистър Тайк се говорело като за апостолска фигура — замислено отбеляза Доротия. Тя желаеше да възвърне предишния си религиозен плам, ако бе възможно, ала същевременно мислеше и за мистър Феърбръдър, обзета от силното желание да го спаси от хазартно спечелените пари.

— Не бих могъл да кажа, че Феърбръдър е апостолска фигура — отговори Лидгейт. — Постът му съвсем не е такъв като на апостолите — той е просто пастор на енориаши, чийто живот се опитва да направи по-добър. На практика установявам, че това, което днес се възприема като апостолска нагласа, е всъщност нетърпимост към всякакви прояви, в които пасторът не взема дейно участие. Забелязвам подобно нещо в поведението на Тайк в болницата — неговата доктрина до голяма степен се свежда до това, да притиска силно, за да накара безпомощните хора да се сетят за него. А освен това представете си апостолска фигура в Лоуик!… също като св. Франсис той трябва да смята, че и птиците се нуждаят от проповед.

— Така е — съгласи се Доротия. — Трудно е да си представим какви идеи втълпява подобно проповядване в главите на селските стопани и ратаите. Прегледах един сборник с проповеди на мистър Тайк: те не биха вършили никаква работа в Лоуик… имам предвид неща за вменената греховност и пророчествата за апокалипсиса. Винаги съм си представяла, че християнските идеи трябва да се проповядват по друг начин, и когато чуя проповед, достъпна за голям брой хора, намирам, че тя е подходящата… имам предвид такава, която включва най-разнообразни добродетели и мнозина могат да видят себе си в нея. Несъмнено много по-добре е великодушно да оправдаеш, отколкото сурово да осъдиш. Но ми се иска да видя мистър Феърбръдър и да чуя проповедите му.

— Чуйте ги — отговори Лидгейт. — Не се съмнявам какво въздействие ще ви окажат. Той се радва на голяма обич, но си има и врагове. Винаги се намират хора, които не могат да простят на един способен човек, че е по-различен от тях. А тази история с печеленето на пари е капак на всичко. Разбира се, вие не се срещате често с жителите на Мидълмарч, но мистър Ладисло, който непрекъснато общува с мистър Брук, е голям приятел на старите дами в семейството на мистър Феърбръдър и е готов да превъзнася свещеника до небесата. Една от възрастните дами, лелята мис Нобъл, е прекрасно странно олицетворение на самопожертвувателната доброта, а Ладисло понякога я придружава под ръка. Срещнах ги веднъж на една странична уличка. Знаете как изглежда Ладисло… Дафнис^[228] със сако и жилетка, а дребничката възрастна самотна жена се бе пресегнала да го хване под ръка… и двамата бяха сякаш образи от някоя романтична комедия. Но все пак най-добрата препоръка за Феърбръдър ще бъде, ако лично го видите и чуете.

За щастие Доротия бе в собствената си стая, когато се провеждаше този разговор, така че нямаше страничен човек, поради чието присъствие Доротия да се смути от това невинно представяне на Ладисло. Тъй като често не обръщаше внимание на личните одумки, Лидгейт бе напълно забравил казаното от Розамонд, че според нея Уил обожавал мисис Късобан. В този миг единствената му грижа беше как да представи най-добре семейството на Феърбръдър. Напълно съзнателно бе наблегнал на най-лошото, което би могло да се каже за пастора, за да превари клюките. В седмиците след смъртта на мистър Късобан той почти не бе срещал Ладисло и не бе чул никаква предупредителна мълва, че довереният помощник на мистър Брук е опасна тема за разговор с мисис Късобан. След като Лидгейт си отиде, описаният от него портрет на Ладисло продължи да витае в съзнанието на Доротия заедно с въпроса за пастора в Лоуик. Какво ли мисли Уил Ладисло за нея? Ще научи ли за онова, от което бузите й пламват, както никога досега? И как ли ще се почувства, когато разбере?… Ала също така тя виждаше съвсем ясно в съзнанието си как той се усмихва на дребната самотна старица. Италиански фокусник с бели мишки!… Тъкмо обратното, той бе човек, когото всички обичаха, понеже умееше да разведри събеседника си, вместо с желязна настойчивост да го натоварва със своите тежнения.