Джордж Елиът
Мидълмарч (21)

Глава 20

Дете захвърлено,

отворило очи след сън дълбок,

озърта се наоколо със поглед плах,

но не съзира обич по света широк.

Два часа по-късно Доротия вече седеше във вътрешната стая, по-скоро в будоара на красиво жилище, което се намираше на Via Sistina.

За съжаление, трябва да добавя, че тя горко плачеше, толкова изцяло отдадена на тази разтуха за потиснатата душа, каквато една жена, свикнала да се владее напълно заради собственото си достойнство или загрижеността към околните, би могла да си позволи само когато е напълно уверена, че е сама. Беше съвсем сигурно, че мистър Късобан ще се застои още във Ватикана.

Ала дори самата Доротия не би могла да посочи точната причина за мъката си. Сред мъглявината от объркани мисли и чувства постепенно изплуваше догадката, предизвикала самобичуващ плач, че чувството й на отчаяние се дължи на собствената й духовна нищета. Всъщност беше се омъжила за човек по свой избор, а имаше и голямо предимство пред повечето девойки, защото бе приела брака си най-вече като начало на поредица от нови задължения. Веднага бе преценила, че тъй като мистър Късобан неимоверно я превъзхожда интелектуално, той често ще е зает с изследвания, в които тя не би могла пълноценно да участва. А освен това след краткото си самотно моминство тя изведнъж се бе озовала в Рим, град с жива история, където миналото на цяло полукълбо сякаш се заниза пред погледа като в погребална процесия, украсена с чудати родословни символи, както и с трофеи от далечни страни.

Цялата тази смайваща калейдоскопичност обаче засилваше странното хипнотично усещане в живота й на младоженка. Доротия вече бе прекарала пет седмици в Рим и през меките утрини, когато есента и зимата вървяха хванати за ръце, подобно на щастлива възрастна двойка, като единият от тях щеше да остане и да преживее в уединение мразовита самота, тя бе обикаляла града първо с мистър Късобан, а напоследък главно с Тантрип и опитния им придружител. Разведена бе из най-хубавите галерии, показани й бяха най-важните гледки, най-големите руини и най-величествените черкви, докато най-накрая предпочете често да ходи до Campagna^[108] — там се чувстваше насаме с небето и земята, далече от потискащия маскарад на епохите, в който собственият й живот сякаш представляваше непрекъснато преобличане със странни одежди.

За хора, разглеждали Рим през увеличителната лупа на познанията, които придават душевност на всички исторически паметници и разкриват невидимите връзки между абсолютните контрасти, Рим все още може да изглежда като духовния център за тълкуване на света. Ала нека тези люде да си представят следния исторически контраст: как величествените мозаечни впечатления от този имперски, папски град изведнъж се врязват в съзнанието на млада девойка, възпитана в духа на английското и швейцарското пуританство и подхранвана с постни протестантски истории и с изкуство главно от типа на ръкоделието; как те въздействат на девойка, чиято пламенна природа превръща всичките й оскъдни познания в принципи и калъпи, с които да измерва собствените си действия, и чиито спонтанни чувства придават и на най-абстрактните понятия усещане за наслада или болка; как те влияят на девойка, превърнала се наскоро в съпруга, която от въодушевеното си отдаване на все още неизвестни задължения изведнъж се гмурва в тревожна загриженост за собствената си съдба. Тежестта на неразгадаемия Рим може и да се приема леко от ослепителните нимфи, за които градът е само красив фон за разкошния пикник на една чуждоземна английска общност. Ала Доротия нямаше здрава защита срещу омаломощаващите впечатления. Руини и базилики, дворци и колоси се възвисяваха сред потискащо настояще, където всичко пълнокръвно и изпълнено с живот сякаш тънеше в дегенерирала вяра, в суеверия, лишени от благоговение. Помръкналите, но все още внушителни титани съзерцаваха стени и покриви, като се бореха за надмощие с тях. Мраморните очи на белите фигури, проточили се в дълги редици, сякаш улавяха делничната светлина на един непознат свят. Цялата тази огромна руина на свръхидеали, чувствени и духовни, безразборно примесена с признаци на човешка забрава и упадък, отначало я удари като токов удар, а после се загнезди в съзнанието й с онази смътна болка, предизвиквана от пресищането с объркани представи, които притъпяват чувствата. Най-различни форми, бледи или ярки, се натрапваха на непривикналите й сетива и не излизаха от съзнанието й дори когато не мислеше за тях, като по този начин се превръщаха в трайни асоциации, запечатани завинаги в паметта й. Различните ни настроения обикновено предизвикват поредица от образи, които се нижат като насън в калейдоскоп. И когато по-късно в живота я връхлитаха състояния на стаена безнадеждност, тя неизменно си представяше цялата грандиозност на базиликата „Сан Пиетро“, огромния бронзов амвон, раздвижените пози и одеждите на пророците и евангелистите по мозайките отгоре, както и червената драперия, провесена по Коледа, която аленееше безкрай пред взора й също като при възпаление на ретината.

Не че този вътрешен смут на младата жена бе нещо съвсем необичайно — та толкова много уязвими младенчески души попадат сред безброй нелепости и се оставят сами да намерят верния път, докато възрастните са заети със собствените си дела. Нито пък смятам, че щом мисис Късобан е изпаднала в състояние на неспирен плач шест седмици след сватбата си, положението трябва да се възприема като трагично. Известно обезверяване, известно малодушие пред разкрилите се нови реални представи за бъдещия ни живот, изместили прежните въображаеми очаквания, не са нещо необичайно и изобщо не би трябвало да очакваме хората да се трогват от напълно обичайното. Трагичният елемент в често срещаните житейски обстоятелства обикновено се пренебрегва от позагрубялата човешка природа. А е и твърде вероятно съзнанието ни да отхвърля подобно претоварване. Ако притежавахме извънредно тънко усещане и за най-малките подробности от ежедневието, това едва ли не би означавало да чуваме как никне тревата или как бие сърчицето на катеричката и тогава бихме умрели от връхлетелия ни грохот, обратната страна на мълчанието. Всъщност и най-схватливите сред нас сноват напред-назад, надянали безчувствието като броня.

И все пак Доротия плачеше, но ако трябваше да обясни причината за това, би могла също като мене да го направи само с най-общи приказки. Да се изисква от нея по-голяма конкретност, бе все едно да се смята, че тя може да вникне в естеството на светлината и сянката. Всъщност разкрилите се нови реални представи за бъдещето, изместили прежните въображаеми очаквания, се свеждаха до извънредно тънки нюанси, които променяха представата й за мистър Късобан, както и за отношението й към него като съпруга — сега, след женитбата — и твърде много отдалечаваха тази представа от моминските й блянове, но все пак промяната бе недоловима като тихото тиктакане на ръчен часовник. За Доротия бе още много рано да осмисли или поне да осъзнае промяната и още по-рано да пренасочи дълбоката си всеотдайност, която обаче бе толкова същностна за духовния й живот, че Доротия не се съмняваше в предстоящите проявления на тази нейна черта. Постоянното бунтуване, обърканото съществувание, лишено от тласъците на любовта и преклонението, бяха недопустими за нея. Ала сега тя бе навлязла в такъв отрязък от живота си, когато пламенната й природа само подхранваше общото объркване. С други думи, първите месеци след женитбата винаги са критичен период на силно вълнение — независимо дали вълнение в малък вир, или в дълбока река, — което после се уталожва във ведрост и спокойствие.

Ала не беше ли мистър Късобан все така образован, както и преди? Промени ли се начинът му на изразяване и станаха ли схващанията му не толкова достойни за похвала? О, какво женско непостоянство! Нима той вече не е така силен в хронологията или в умението да изтъква не само теоретичните постановки, но и имената на поддръжниците им? Или вече бе загубил способността мигновено да обобщава най-важното по даден въпрос? И не беше ли Рим най-подходящото място в света, където можеха с пълна сила да се проявят академичните му достойнства? А също така не се ли бе подхранвало увлечението на Доротия и от възможността да смекчи бремето, а вероятно и скръбта, които великите дела неизбежно налагат на онзи, който е дръзнал да ги извърши? Но наличието на подобно бреме, силно притиснало мистър Късобан, бе по-очевидно от всякога.

Всички тези въпроси са наистина съкрушителни, но даже и някои неща да са същите, светлината безспорно се бе променила, така че трудно може да се съзре перлена зора по пладне. Няма никакво съмнение, че един простосмъртен, за чийто характер си добил представа само по време на кратките му гостувания и заминавания през няколко озарени от въображението седмици, възприемани като период на ухажване, би могъл по-късно в светлината на трайното брачно съжителство да се прояви като по-лош или по-добър човек, отколкото си го смятал, но със сигурност не би изглеждал съвсем същият. И е направо удивително да установим колко бързо се долавя промяната, ако не сме се сблъсквали и с други случаи от този род, с които да ги сравним. Най-различни обстоятелства като например това, да се озовеш в една квартира с човек, когото познаваш само като блестящ сътрапезник, или пък да видиш любимия си политик на работното му място, могат мигновено да предизвикат промени в представите — в подобни случаи започваме с малко данни и много очаквания, но твърде често тези предпоставки се преобръщат в количествено отношение.

И все пак подобни сравнения могат и да са подвеждащи, защото надали имаше друг мъж, толкова неспособен на евтини преструвки, колкото мистър Късобан — той беше чиста проба мисловен тип и изобщо не бе правил опити да създаде благоприятна представа за себе си. Ала как стана така, че в седмиците след сватбата Доротия не само прозря разликата, но изпита и чувство на смазваща угнетеност, когато вместо огромния простор и изобилния свеж въздух, които бе мечтала да открие в личността на съпруга си, зърна преддверия и безкрайни лабиринти, сякаш неводещи за никъде? Предполагам, че по време на ухажването всичко изглежда твърде условно и предстоящо, така че и най-дребните прояви на благородство или начетеност се възприемат едва ли не като гаранция за прекрасно изобилие от добродетели, които при дългото спокойно общуване в брака ще се разкрият напълно. Ала след сватбата, сиреч след прескачането на прага, очакванията се насочват към настоящето. Щом вече си се отправил на сватбено пътешествие, не може да не усетиш, че изобщо не се придвижваш напред и че морето е твърде далече — по-точно, че всъщност изследваш една плитка вада.

В разговорите им преди сватбата, когато мистър Късобан разсъждаваше върху някое тълкувание или спорен въпрос, Доротия често не бе долавяла насоката на мисълта му. Ала подобна проява на логическа непоследователност вероятно се дължеше на кратките им срещи, така че, окрилена от вяра в бъдещето, тя извънредно търпеливо бе потискала в себе си някои възможни доводи срещу напълно новия възглед на мистър Късобан относно филистинския бог Дагон и други морски божества, като се надяваше, че по-нататък ще съумее да погледне на въпроса, който толкова много го вълнуваше, от неговата възвишена гледна точка, щом такова отношение безспорно бе важно за него. Освен това Доротия с лекота отдаваше суховатите изявления и безпрекословния тон, с които той отхвърляше дълбоко вълнуващи я въпроси, на постоянното бързане и съвместната им залисия около годежа. Но след пристигането им в Рим, когато чувствата й закипяха трескаво и животът й се преобрази от новите преживявания, тя започна все по-ясно да усеща с известна тревога, че непрекъснато долавя у себе си скрити изблици на гняв, на отвращение или безнадеждна досада. Доколко ерудираният Хукър или някой друг титан на мисълта биха могли да са същите като мистър Късобан на неговата възраст, Доротия не би могла да знае, така че съпругът й бе лишен от възможността да бъде съпоставян с други. Ала начинът, по който той обсъждаше неимоверно впечатляващи неща край тях, започна да предизвиква у нея нещо като душевен потрес. Вероятно мистър Късобан имаше най-добрите намерения да се представи достойно, но си оставаше само с намеренията. Това, което тя намираше за свежо, за него бе изтъркано. Цялата му способност да мисли и да чувства, подклаждана от съдбините на човечеството, отдавна се бе свела до суха подготовка за научен труд, до безжизнено балсамиране на знанието.

Когато той я питаше: „Интересува ли те това, Доротия? Да постоим ли още малко тук? Готов съм да постоя, ако ти желаеш“, струваше й се, че на него му е съвсем все едно дали ще си тръгнат, или останат. Или пък реплики от рода: „Желаеш ли да посетим Вила Фарнесина, Доротия? Там има прочути фрески, проектирани или рисувани от Рафаел, и повечето хора смятат, че си струва да се видят“.

— А ти самият харесваш ли ги? — неизменно питаше Доротия.

— Мисля, че се ценят високо. Някои от тях изобразяват легендата за Купидон и Психея, вероятно романтическа инвенция на определен литературен период, поради което, смятам аз, не би могла да се възприема като автентичен митологически продукт. Но ако ти харесват тези фрески, можем да отидем дотам. По този начин, смятам аз, би могла да кажеш, че си видяла всички най-важни творби на Рафаел, което би било жалко да пропуснеш при посещение в Рим. Той е художник, за когото се твърди, че съчетава пълната изящност на формата с възвишеност на посланието. Или поне смятам, че това е мнението на cognoscenti^[109].

Подобен отговор, изречен с равен официален тон, сякаш пастор чете съответната проповед, не отдаваше дължимото на светините във Вечния град, нито пък й вдъхваше надеждата, че ако ги опознае по-отблизо, светът сияйно ще просветне пред очите й. За едно младо пламенно създание надали би могло да има нещо по-потискащо от общуването с човек, у когото трупаните с години знания сякаш са довели до пълна липса на интерес и съпричастност.

Всъщност относно някои теми мистър Късобан проявяваше къртовско усърдие и разпаленост, като подобно отношение обикновено се отдава на вътрешен ентусиазъм, така че в такива случаи Доротия се стараеше да следва спонтанния му мисловен поток, без да се опитва да го прекъсва. Ала тя постепенно престана да се надява с прежната си сладостна увереност, че той ще разкрие пред нея необятни простори. Горкичкият мистър Късобан сам се бе изгубил из тесните коридори и лабиринти и потънал в мъчителна неяснота относно мъглявите Cabeiri^[110], или пък в критиката си върху неуместните митологически паралели на други учени той твърде лесно изпускаше от погледа си първоначалната цел, тласнала го към усърден труд. С неизменна свещ пред себе си, той изобщо не се сещаше за прозорците и погълнат от язвителните си бележки върху разни изследвания относно соларните божества, напълно забравяше за слънцето.

Тези черти на мистър Късобан, напълно закърнели и непроменливи като изсъхнала кост, биха за дълго останали незабелязани от Доротия, ако той й позволяваше да изразява моминските си и женски чувства — ако например я хванеше за ръцете и обзет от нежност и съпричастност, се заслушаше прехласнат в разказа й за дребни случки от живота й, а после на свой ред й кажеше съкровени неща за себе си, като по този начин миналото и на двамата би станало общо достояние, скрепено с любовта им. Или ако тя можеше да излее обичта си в онези невинни милувки, присъщи за всяка любвеобилна жена, която още от дете е засипвала с целувки твърдото теме на оплешивялата си кукла, като дори дървото се е изпълвало с трепет, сгряно от горещата й любов. Такава бе нагласата на Доротия. Въпреки жаждата си да обхване далечни простори и да бъде щедра и великодушна, тя бе изпълнена с плам и спрямо съвсем близки до нея неща, така че би целунала ръкава на мистър Късобан, би погалила каишките на сандалите му, стига само той да прояви малко повечко благосклонност от сухото си изявление, изречено с неизменна благочестивост, че била съвсем по женски обичлива. И все пак той неизменно най-учтиво й подаваше стол да седне, с което недвусмислено показваше, че намира тези нейни прояви за малко странни и не съвсем изискани. Когато сутрин полагаше усърдни грижи за пасторския си тоалет, той всъщност се подготвяше единствено за онези удоволствия в живота, които напълно съответстваха на добре колосаната му яка според тогавашната мода, както и на душевната му нагласа, обременена от мисълта за неиздадения труд.

Тъжно е обаче, че идеите и намеренията на Доротия приличаха на топящ се лед, плуващ и постепенно чезнещ сред топлия поток, откъдето първоначално произлизаха. Чувстваше се унизена от мисълта, че е станала жертва на чувствата си, сякаш всичко осмисляше единствено чрез тях: цялата й сила се загуби сред прииждащите вълни на тревога, на борба, на отчаяние, а след това я обсеби мисълта за пълно себеотрицание, когато трудните обстоятелства ще прераснат само в дълг. Горката Доротия! Тя безспорно усложняваше нещата — най-вече за себе си, но за пръв път тази сутрин ги усложни и за мистър Късобан.

Докато двамата пиеха кафе, тя, твърдо решена да се отърси от недостатъка, който дълбоко в себе си определяше като егоизъм, обърна към съпруга си ведро и приветливо лице, когато той й каза:

— Скъпа моя Доротия, нека да помислим какво още трябва да направим преди заминаването. Аз на драго сърце бих се върнал вкъщи по-рано, за да прекараме Коледа в Лоуик, но изследванията ми тук ще се проточат извън определеното време. Надявам се обаче, че престоят ти тук не ти е бил неприятен. Сред всички забележителности в Европа тези в Рим се смятат за най-величествените, а в известен смисъл и най-пречистващите. Добре си спомням какво знаменателно събитие в живота ми бе първото посещение тук — след падането на Наполеон, когато континентът се отвори за пътешественици. Всъщност смятам, че Рим е един от малкото градове, за който се употребява доста пресилената хипербола: „Виж Рим и умри“. Ала специално в твоя случай бих предложил поправка и бих казал: Виж Рим като булка, а след това живей като честита съпруга.

Мистър Късобан произнесе тази кратка реч с най-благородни намерения, като леко премигаше и клатеше глава нагоре-надолу, а накрая приключи с усмивка. Сватбата не бе предизвикала у него чувство на екстаз, но единственото му намерение бе да бъде безупречен съпруг и да дари една очарователна млада жена с щастието, което заслужава.

— Надявам се, че си напълно доволен от престоя ни тук… имам предвид постигнатото в изследванията ти — отбеляза Доротия в опитите си да се съсредоточи върху това, което най-силно вълнува съпруга й.

— Да — отговори мистър Късобан с онази особена интонация, поради която думата прозвуча почти като „не“. — Стигнах по-далече, отколкото предполагах, и се наложи да правя анотации върху повече теми, които още не ме засягат пряко, но не исках да ги пренебрегвам. Въпреки помощта на секретаря ми задачата бе доста изнурителна, но за щастие, твоята компания не ми позволи да изпадам в дълбоки размишления след привършването на заниманията ми — капан, от който не можех да се измъкна по време на уединения си живот.

— Радвам се, че моето присъствие е разнообразило живота ти — отговори Доротия, която пазеше ярък спомен за онези вечери, когато бе смятала, че мистър Късобан е твърде дълбоко потънал в мислите си през деня, за да може отново да изплува на повърхността. Страхувам се, че в отговора й се усети известно напрежение, когато добави: — Надявам се, че като се върнем в Лоуик, ще ти бъда много по-полезна и че ще навляза малко по-дълбоко в това, което те интересува.

— Безспорно, скъпа моя — съгласи се мистър Късобан с лек поклон. — Записките, които направих тук, ще се нуждаят от пресяване и ти би могла, ако желаеш, да ги съкратиш според указанията ми.

— А колкото до записките ти — продължи Доротия, която дълго бе таяла голяма грижа в душата си и сега не се въздържа да я изрази на глас, — при всички тези многобройни томове няма ли най-сетне да направиш онова, за което отдавна говориш?… Няма ли да решиш каква част от тях ще ти е необходима и да започнеш да работиш върху книгата, която ще направи огромните ти познания достояние на целия свят? Ще пиша под твоя диктовка или пък ще преписвам и вадя това, което ми посочиш. Не бих могла по друг начин да съм полезна. — Тук по съвсем необясним и смутно женски начин Доротия приключи словото си с лек стон и насълзени очи.

Подобна силно емоционална реакция сама по себе си би могла да е твърде обезпокоителна за мистър Късобан, ала налице бяха и други основания, и тъкмо поради тях думите на Доротия му се сториха възможно най-острите и обидните, които съпругата му бе в състояние да изрече. Тя също беше сляпа за премълчаваните му тревоги, както и той за нейните. И все още не бе доловила онази скрита вътрешна борба у него, достойна за съчувствието ни. Още не се бе вслушала търпеливо в ударите на неговото сърце, а само усещаше как тревожно бие нейното. Мистър Късобан възприе думите й като гръмогласен категоричен словесен израз на онези потулени догадки в съзнанието му, които лесно могат да се отхвърлят като въображаеми, като плод на изострена чувствителност, но когато подобни догадки недвусмислено се изрекат на глас от друг човек, те неизбежно се приемат като жестоки и несправедливи. Ние, хората, се дразним дори от собствените си самобичуващи признания, а да не говорим колко се огорчаваме да чуем от устата на близък човек — остро и безмилостно облечени в думи — всички онези приглушени роптания в душата ни, определяни от нас самите като проява на болезненост и отхвърляни като признак на остаряване! При това този жесток външен обвинител бе приел облика на съпруга, нещо повече, на крехка младоженка, но вместо да съзерцава купищата книжа, изписани с неговия почерк, с благоговейното възхищение на изящно канарче, тя бе влязла в ролята на зорко наблюдаващ таен агент, склонен към злостни умозаключения. В това отношение стрелката на компаса сочеше едно и също за двамата — мистър Късобан не бе по-малко чувствителен от Доротия и проявяваше същата склонност да пресилва нещата в представите си. В началото той високо оценяваше способността й да се възхищава от възвишените дела. Сега, внезапно обзет от ужас, той предугади, че това нейно качество може да прерасне в самонадеяност, а възхищението й да премине в най-неприятната форма на критикарството — тогава смътно съзираш безброй високи цели, но нямаш ни най-малка представа каква е цената за постигането им.

За пръв път от запознанството им до сега лицето на мистър Късобан пламна от гняв:

— Скъпа моя — заговори той, като от благоприличие овладяваше раздразнението си, — можеш да си напълно сигурна, че съм съвсем наясно за точното време или сезона, най-благоприятни за съответния етап от работата ми, която трудно може да се оцени чрез повърхностни догадки от страна на невежи хора. За мене отначало не бе трудно да бъда стимулиран от някои неоснователни забележки. Но винаги е крайно мъчително за сериозния изследовател да чува невъздържаните презрителни възгласи на разни дърдорковци, които си поставят много ниски цели, защото на друго не са способни. И би било добре, ако може да им се втълпи да правят разлика между преценки относно висша материя, далече над нивото им, и разни повърхностни ограничени изследвания със съвсем тесен обхват.

Мистър Късобан произнесе горната реч с доста необичайни за себе си импулсивност и пламенност. Но тази реч всъщност не беше напълно спонтанна, а постепенно се бе оформяла след вътрешни мисловни прения и сега внезапно се изсипа като разпукнал се презрял плод, напечен от слънцето. Доротия вече не бе просто неговата съпруга, а олицетворение на онази невежа тълпа, която заобикаля недооценения и страдащ творец.

Ала Доротия също кипеше от негодувание. Та нима не бе потиснала у себе си всичко друго освен желанието да бъде по някакъв начин посветена в основните занимания на съпруга си?

— Моята преценка наистина беше извънредно повърхностна… но дотолкова ми позволяват способностите — отговори тя с внезапно избликнало възмущение, без всякакъв предварителен умисъл. — Показа ми купищата тетрадки, за които често бе споменавал… често бе споделял, че се нуждаят от пресяване. Но досега не съм те чула да говориш за написването на нещо, което да се издаде. Такива са основните факти и преценката ми стига дотам. Умолявах те единствено да ми позволиш да те улесня в работата ти.

Доротия се изправи с намерението да се оттегли от масата, но мистър Късобан не промълви ни дума в отговор и взе писмото край себе си, сякаш искаше отново да го прочете внимателно. И двамата бяха стреснати от възникналото обстоятелство — да проявят гняв един към друг. Ако си бяха вкъщи в Лоуик, в обичайната среда сред съседите си, спречкването не би било така стряскащо, ала по време на сватбено пътешествие, чиято основна цел е да осигури уединение на младоженците с оглед на това, че копнеят да са насаме без всякакво чуждо присъствие, чувството за неразбирателство беше — най-меко казано — обезпокоително и нелепо. Да се озовете в напълно различни географски ширини, сами да пожелаете духовно усамотение, за да стигнете в края на краищата до кавги, да срещате затруднения в разговора и да извръщате глава, когато подавате чаша вода, трудно би могло да се възприеме като осъществена мечта дори и от най-невъзмутимия човек. В очите на чувствителната и неопитна Доротия пререканието изглеждаше като истинска катастрофа, която променя всички представи за бъдещето. А за мистър Късобан това бе напълно нов вид страдание, тъй като никога досега не бе правил сватбени пътешествия, нито пък се бе озовавал в такава тясна близост с някого — близост, довела до по-голяма зависимост, отколкото би могъл да си представи, защото очарователната младоженка не само изискваше от него голямо внимание, което той най-усърдно бе проявявал, но се оказа способна жестоко да го наранява, като вместо да го утеши, го засегна на най-болното място. Нима вместо да намери спокойно убежище от студената, непроницаема публика в живота си, която му отказваше всякакви аплодисменти, той й бе осигурил още по-трайно присъствие до себе си?

В това състояние и за двамата беше невъзможно да промълвят и дума. Но да отменят предишна уговорка или да откажат да излязат, би означавало, че гневът им има дълбоки корени, а съвестта на Доротия не би допуснала подобно нещо, дори и затова, че вече се чувстваше виновна. Колкото и права да беше с изразеното възмущение, искреното й желание бе не да докаже правотата си, а да прояви нежност. И тъй, когато каретата пристигна пред портата, тя придружи мистър Късобан до Ватикана, разходи се с него по алеята с каменните надписи, а когато се раздели с него пред входа на библиотеката, продължи обиколката на музея, без изобщо да забелязва какво става около нея. Не й достигна силата да заяви, че й е съвсем все едно накъде я карат. Точно когато се разделяше с мистър Късобан, Науман я зърна за пръв път и влезе по едно и също време с нея в обширната скулптурна галерия. Ала вътре Науман трябваше да изчака Ладисло, с когото се бяха обзаложили на бутилка шампанско относно твърде загадъчна средновековна фигура. След като огледаха отново въпросната фигура и се поразходиха, довършвайки спора си, двамата се разделиха. Науман остави все още мотаещия се наоколо Ладисло и отиде в голямата зала със скулптурите, където отново зърна Доротия, изпаднала в дълбока замисленост, като позата й много му се понрави. Тя всъщност не забелязваше нито слънчевите отблясъци на пода, нито статуите наоколо. Пред вътрешния й взор се нижеха предстоящите години в живота й, прекарани в дома й, сред английските ливади, брястовете и пътищата, опасани с живи плетове. Прежното усещане, че те ще са непрестанен източник на дълбока радост и преклонение, съвсем не бе вече толкова ясно. Ала дълбоко в съзнанието на Доротия, подобно на мощно течение, струеше един стремеж, в който рано или късно всички нейни чувства и мисли щяха да се влеят — стремежът към истината, към доброто, лишено от всякаква корист. Несъмнено съществуваше и нещо по-висше от гнева и отчаянието.