Джордж Елиът
Мидълмарч (41)

Глава 40

Бе верен той на своя труд,

на земните блага.

Не би го заменил със друг,

ни с Бог, ни с държавни дела.

И сътвори прекрасни плодове,

трудът за него беше свят.

Как инак никнат градове

и се развива целий свят?

За да се наблюдава действието дори на една електрическа батерия, често се налага смяна на мястото, както и изследването на специалната смес или група на известно разстояние от точката, откъдето започва движението, което ни вълнува. Групичката, към която се придвижвам сега, се е разположила на масата за закуска в просторната всекидневна на Кейлъб Гарт, където обектите за изследване са: бащата, майката и пет от децата. Мери си бе вкъщи в очакване на ново назначение, а Кристи, братчето, веднага след нея по възраст, се радваше на евтино обучение и ниска такса в Шотландия, защото за най-голямо разочарование на баща си той се отдаде на книгите вместо на онова свято нещо, наричано „търговия и предприемачество“.

Бяха пристигнали писма — девет скъпи писма, за които пощаджията получи трийсет и две пени — и мистър Гарт бе забравил за чая и препечената си филийка, докато четеше писмата и ги поставяше отворени едно до друго, а от време на време поклащаше бавно глава или раздвижваше сегиз-тогиз устни в безмълвен разговор, ала все пак не забрави внимателно да откъсне голям червен печат, който Лети веднага грабна като лакомо куче.

Разговорът между останалите членове на семейството течеше спокойно, защото никой не можеше да наруши голямата съсредоточеност на Кейлъб, освен разклащането на масата, когато самият баща започваше да пише.

Две от общо деветте писма бяха адресирани до Мери. След като ги прочете, тя ги подаде на майка си и продължи разсеяно да седи на мястото си, докато изведнъж се стресна и поднови ръкоделието си, сложено в скута й по време на закуската.

— О, спри да шиеш, Мери! — възкликна Бен и я дръпна за ръката. — Направи ми паун от хляб. — Той бе омесил едно топче за целта.

— Не, не, немирнико! — добродушно възкликна Мери, като го боцна леко с иглата. — Опитай се сам да си го направиш, нали толкова пъти досега си ме гледал в ръцете. Трябва да свърша с шиенето. Това е за Розамонд Винси — тя ще се омъжва следващата седмица, а без тази кърпа не може да има никаква сватба — игриво добави тя, развеселена от последните си думи.

— А защо да не може, Мери? — попита Лети, силно заинтригувана от загадката, като се приближи толкова близо до сестра си, че сега Мери насочи опасната игла към носа на Лети.

— Защото това е дванайсетата и без нея ще бъдат само единайсет — отговори Мери с много сериозен вид, а Лети се дръпна назад, удовлетворена от уточнението.

— Е, вече реши ли, скъпа моя? — попита мисис Гарт, като постави писмата на масата.

— Ще избера училището в Йорк — отговори Мери. — Не съм толкова неспособна да преподавам в училище, както в семейство. Най обичам да преподавам в клас. Както разбираш, трябва да преподавам — няма какво друго да правя.

— Според мене преподаването е най-прекрасната работа на света! — възкликна мисис Гарт с лек укор в гласа. — Бих разбрала възраженията ти, ако нямаше достатъчно познания, Мери, или ако не обичаше децата.

— Смятам, че ние никога не разбираме защо на някого не харесва това, което ние харесваме — малко троснато й отговори Мери. — Не обичам класната стая. Предпочитам широкия свят. Това е един доста неприятен мой недостатък.

— Вероятно е много скучно вечно да стоиш в класната стая на момичета — отбеляза Алфред. — В компания от мухли като например ученичките на мисис Балард, които се движат все две по две.

— И игрите им за нищо не ги бива — добави Джим. — Хич не ги бива ни в хвърлянето, ни в скачането. Изобщо не се чудя защо на Мери не й харесва това.

— Какво не харесва на Мери? — попита бащата, като хвърли поглед над очилата си и се поспря малко преди да отвори следващото си писмо.

— Да бъде сред много момичета мухли — уточни Алфред.

— На такава работа ли те канят, Мери? — меко попита бащата, като погледна към дъщеря си.

— Да, татко, от училището в Йорк. Твърдо реших да приема тази работа. Тя е може би най-добрата. Трийсет и пет лири годишно и допълнително заплащане за уроци по пиано на най-малките.

— Горкото дете! Предпочитам да си остане вкъщи, Сузан — заяви Кейлъб, като погледна умолително към жена си.

— Мери няма да се чувства щастлива, ако не изпълнява дълга си — важно заяви мисис Гарт с чувство на изпълнен дълг.

— Аз не бих се чувствал щастлив с такава гадна работа — добави Алфред, при което Мери и баща й се засмяха, но мисис Гарт добави със сериозен глас:

— Намери по-добра дума от „гадна“, скъпи ми Алфред, за всичко, което намираш неприятно. А ако предположим, че Мери ти помогне да отидеш в училището на мистър Хамер с парите, които ще спечели, а?

— Според мене това ще е срамота. Но тя е страхотно готина кака — заяви Алфред, като се надигна от стола и дръпна Мери назад, за да я целуне по бузата.

Мери се изчерви и засмя, но не успя да скрие бликналите си сълзи. Кейлъб погледна над очилата с увиснали надолу вежди и върху лицето му се изписа смесица от радост и печал, когато отново започна да отваря писмата си. Дори мисис Гарт, свила устни в тихо задоволство, пропусна тази тарикатска фраза покрай ушите си, макар че Бен веднага я поде и запя в такт: „Тя е страхотно готина кака, готина кака, готина кака!“, като удряше ритмично с юмрук ръката на Мери.

Ала сега погледът на мисис Гарт се привлече от съпруга й, който се бе задълбочил в поредното си писмо. Върху лицето му се четеше израз на печално изумление, което леко я стресна отначало, но тъй като той не обичаше да му се задават въпроси, когато чете, тя продължи да го наблюдава угрижено, докато най-накрая го видя как внезапно се разтресе от тих радостен смях, а накрая се върна към началото на писмото, погледна я над очилата и каза с тих глас:

— Какво ще кажеш за това, а, Сузан?

Тя стана и се приближи до него, като сложи ръка на рамото му и в тази поза заедно прочетоха писмото. То бе от сър Джеймс Четам, в което господинът предлагаше на мистър Гарт да поеме управлението на семейното имение във Фрешит и останалите места, а също така добавяше, че бил помолен от мистър Брук от Типтън да провери дали мистър Гарт е склонен отново да поднови стопанисването си на имението Типтън. Баронетът извънредно учтиво добавяше, че той самият особено много желае да види Фрешит и Типтън под едно управление, като се надява това двойно управление да отговаря на исканията от страна на мистър Гарт, с когото той с удоволствие би се срещнал във Фрешит Хол в дванайсет часа на другия ден.

— Много хубаво пише той, нали, Сузан? — попита Кейлъб, като вдигна очи към жена си, която на свой ред вдигна ръка от рамото му и я постави на ухото му, като същевременно допря брадичка до темето му. — Брук не иска лично да ме попита, разбирам — продължи той с беззвучен смях.

— Вижте само как почитат баща ви, деца — заяви мисис Гарт, като огледа петте чифта очи, вторачили се в родителите. — Той е поканен отново да започне работа при тези, които преди време го отстраниха. Това показва, че добре си е свършил работата и те чувстват липсата му.

— Също като Цинцинат… ура! — извика Бен, яхнал стола си, изпълнен с радостното усещане, че в този миг строгата дисциплина е разхлабена.

— Ще дойдат ли да го вземат от къщи, мамо? — попита Лети, като си представи кметът и управата на корпорацията в тържествени тоги.

Мисис Гарт погали главичката на Лети и се усмихна, ала като видя, че съпругът й прибира писмата си и вероятно много скоро ще се оттегли в светая светих на своята „търговия и предприемачество“, го стисна по рамото и натъртено заяви:

— И гледай да си поискаш прилично заплащане, Кейлъб.

— О, да! — съгласи се той с такъв нисък тон, сякаш би било съвсем неразумно да се очаква нещо друго от него. — Ще бъде някъде около четиристотин-петстотин за двете имения заедно. — А след това сепнато се досети за нещо и добави: — Мери, изпрати отказ до училището. Остани тук да помагаш на майка си. Добре, че се сетих за това — сега съм на седмото небе от радост.

Видът му изобщо не бе на човек, който е на седмото небе от радост, но дарбата на Кейлъб не се криеше в това, да намира точните думи, макар че много внимателно пишеше писмата си. Колкото до жена му, според него тя бе истинска съкровищница на езиково богатство.

Сега сред децата настъпи истинска врява, така че Мери с умолителен поглед подаде батистената бродерия на майка си, за да я сложи настрана, докато момчетата я въртят в своя танц. Изпълнена с кротка радост, мисис Гарт започна да прибира чиниите и чашите, а Кейлъб се поотмести от масата, сякаш се канеше да седне на писалището, но продължи да седи все така с писмата в ръка, със замислен поглед, забит в пода и разперени пръсти на лявата ръка и като че ли си говореше наум. Най-накрая той заяви:

— Много жалко, че Кристи не се залови с търговия и предприемачество, Сузан. Не след дълго ще ми е нужна помощ. А Алфред трябва да стане инженер… твърдо съм решил това. — После отново потъна за известно време в размисли и безмълвно красноречие с ръцете, а накрая каза: — Ще накарам Брук да изготви нови договори с арендаторите и ще въведа сеитбообращението. И се обзалагам, че ще направим чудесни тухли от глината в дерето. Трябва да се заема с това — така ще се снижи цената на ремонтите. Чудесна е тази работа, Сузан. Ако няма човек семейство, би я вършил и без пари.

— Все пак гледай да не допуснеш подобно нещо — заканително поклати пръст жена му.

— Няма, няма. Но е хубаво да се отвори подобна работа на човек, който е много вътре в предприемачеството и търговията. Чудесно е да ти се удаде възможност да допринесеш за напредъка на цялата страна, така да се каже, да подобриш земеделието за хората, да постигнеш добро стопанисване и стабилен строеж… за да могат сегашните и идните поколения да живеят по-добре. Предпочитам всичко това пред всякакво богатство. Смятам, че това е най-хубавата и почтена работа на света! — След тези думи Кейлъб сложи писмата на масата, пъхна пръсти между копчетата на жилетката си и стана прав, а после бавно поклати глава и заяви с тържествени нотки в гласа: — Това е дар от Бога, Сузан.

— Така е, Кейлъб — потвърди жена му със същия пламенен тон. — И децата ти ще са честити, че са имали такъв баща, свършил подобна работа — баща, чието прекрасно дело остава завинаги, макар и името му да се забрави. — В случая тя вече не би могла да го подсети за заплащането.

Вечерта, когато Кейлъб, уморен от работата си през деня, седеше мълчаливо с разтворено тефтерче на коляното, а мисис Гарт и Мери се занимаваха с шиене, докато Лети разговаряше шепнешком с куклата си в ъгъла, по пътеката на овощната градина, врязала се с гъстата си трева и ябълковите клони в августовската синева и сенки, внезапно се появи мистър Феърбръдър. Помним, че той бе привързан към енориашите си в семейство Гарт и бе намерил за нужно да насочи вниманието на Лидгейт към Мери. Възползвал се от задълженията си на пастор, той изобщо не се съобразяваше със социалната йерархия в Мидълмарч, като непрекъснато изтъкваше пред майка си, че мисис Гарт е най-изтънчената дама в града. И все пак, както знаете, той прекарваше вечерите си у семейство Винси, където домакинята, макар и не така изтънчена, се разпореждаше в добре осветената гостна и над масите за вист. В онези времена човешките взаимоотношения не се определяха единствено от чувството на уважение. Ала свещеникът наистина много уважаваше семейство Гарт, така че то не се изненадваше от посещенията му. И все пак Феърбръдър поясни причината за идването си още с ръкуването:

— Аз идвам с определена задача, мисис Гарт. Идвам да ви предам нещо на вас двамата от името на Фред Винси. Всъщност горкият младеж — продължи той, като седна и огледа с блеснали очи тримата си слушатели — сподели една тревога с мене.

Сърцето на Мери силно затупа — в този миг се запита доколко може да е дискретен Фред.

— Не сме виждали момчето месеци наред — каза Кейлъб. — Чудех се какво става с него.

— Беше на гости — поясни пасторът, — защото вкъщи стана много напечено за него, а Лидгейт обясни на майка му, че горкият младеж не трябва още да се захваща с учене. Но вчера той дойде при мене и си изля душата. Доволен съм, че го стори, защото го знам от четиринайсетгодишен, тъй че е израснал пред очите ми, а аз така добре се чувствам в дома им, че децата им са ми като племенници и племеннички. Но ми е трудно да им давам съвети. Както и да е, той ме помоли да дойда и да ви съобщя, че заминавал и че се чувствал толкова нещастен заради дълга си към вас и неспособността си да го плати, че не било по силите му да дойде лично дори да си вземе довиждане.

— Кажете му, че за нас това няма ни най-малко значение — отговори Кейлъб, като махна с ръка. — Имахме материални затруднения, но всичко отмина. А сега вече ще тече като из ведро.

— Което означава — усмихнато поясни на свещеника мисис Гарт, — че ще имаме достатъчно, за да отгледаме момчетата и да не караме Мери да работи.

— Къде намерихте съкровището? — запита мистър Феърбръдър.

— Ще стана управител на две имения, Фрешит и Типтън, а и на малък парцел земя в Лоуик. Всичко е по семейна линия. Щом веднъж работата потръгне, ангажиментите потичат като вода. Много съм щастлив, мистър Феърбръдър — след тези думи Кейлъб отметна леко глава и опъна ръце върху страничните облегалки на стола, — че отново ми се удава възможност да управлявам земи и да приложа две-три нововъведения. Ужасно угнетително бе, както често повтарях на Сузан, да яздиш кон и да съзираш през оградата сбъркани неща, но да не можеш да се намесиш, за да се оправят. Не мога да си представя как постъпват хората, когато се захващат с политика — направо полудявам, като видя лошо стопанисване дори само върху няколкостотин акра.

Кейлъб рядко се впускаше в такива дълги излияния, ала щастието му го ободряваше като планински въздух — очите му блестяха, а думите се изливаха плавно.

— Най-сърдечно ви поздравявам, Гарт — отговори пасторът. — Това е най-добрата новина, която бих могъл да занеса на Фред Винси, защото той много се тревожи заради белята, която ви е причинил със загубата на пари… той каза, че направо ви е ограбил… че парите са ви трябвали за друго. Бих искал Фред да не е такъв безделник. Той има много добри качества, но баща му е малко строг с него.

— Закъде заминава? — попита мисис Гарт твърде хладно.

— Възнамерява да опита да си вземе дипломата, така че заминава да учи преди започването на семестъра. Посъветвах го да направи това. Не го пришпорвам да стане свещеник… тъкмо обратното. Но ако отиде да учи, за да изкара изпитите си, това ще покаже, че има сили и воля. А той е доста объркан и не знае какво друго да прави. Засега ще изпълни желанието на баща си, а аз му обещах междувременно да накарам Винси да се примири с мисълта, че синът му ще си избере друго поприще в живота. Фред откровено си признава, че не го бива за свещеник, така че бих направил всичко по силите си, за да попреча на един човек да направи фаталната стъпка, като избере неподходяща професия. Той ми цитира вашите думи, мис Гарт… помните ли ги! (По-рано мистър Феърбръдър казваше „Мери“ вместо „мис Гарт“, но учтивостта му донякъде се дължеше на желанието да се отнася по-почтително с нея, тъй като „сама си изкарвала хляба“ според думите на мисис Винси.)

Мери се почувства неловко, но реши да не обръща внимание на дреболии и веднага отговори:

— Казвала съм толкова много остри неща на Фред… като деца си играехме заедно.

— Според думите му сте заявили, че щял да стане един от онези смешни свещеници, които правели цялото духовенство да изглежда смешно. Това наистина е толкова обидно, че и аз се почувствах малко засегнат.

Кейлъб се засмя:

— Тя е взела твоя остър език, Сузан — заяви той с известно задоволство.

— Само аз съм хлевоустата, татко — бързо отговори Мери, уплашена да не би майка й да се обиди. — Не е хубаво от страна на Фред да повтаря хлевоустите ми приказки пред мистър Феърбръдър.

— Това очевидно са необмислени думи, скъпа моя — отбеляза мисис Гарт, за която всяко злословие срещу високите санове бе истинско светотатство. — Не бихме ценили по-малко нашия пастор само поради това, че в съседната енория има смешен викарий.

— И все пак има известна истина в думите й — обади се Кейлъб, склонен да не подминава пренебрежително остроумието на Мери. — Всеки калпав представител на която и да е професия злепоставя събратята си. Нещата са взаимосвързани — добави той, взрян в пода и неспокойно потропващ с крак, сякаш чувстваше, че не му достигат думи да изрази мислите си.

— Така е — развеселен отвърна пасторът. — Ако се държим отвратително, настройваме хората да изпитват отвращение. Аз безспорно съм съгласен с мнението на мис Гарт по този въпрос независимо дали в случая съм засегнат, или не. Но що се отнася до Фред Винси, трябва донякъде да му се прости — измамното поведение на стария Федърстоун наистина допринесе за разхайтването му. В края на краищата има нещо демонично в това да не му се остави и грош. Но Фред проявява добрия вкус да не говори за това. Най-много се тревожи, че ви е обидил, мисис Гарт. Смята, че вие никога повече няма да имате добро мнение за него.

— Фред ме разочарова — непоколебимо отговори мисис Гарт. — Но съм готова отново да си съставя добро мнение за него, когато ми даде сериозни основания за подобно нещо.

След тези думи Мери излезе от стаята, като взе Лети със себе си.

— О, трябва да прощаваме на младите хора, когато се разкайват — отбеляза Кейлъб, вторачен в Мери, която затваряше вратата след себе си. — А както сам рекохте, мистър Феърбръдър, имаше нещо напълно сатанинско в онзи старец. Сега, след като Мери излезе, трябва да ви съобщя нещо… знаем го само двамата със Сузан, но вие няма да го казвате на никого. Старият негодник е карал Мери да изгори едно от завещанията му в нощта на смъртта му, когато само тя е бдяла над него, като й е предлагал пари от касата до леглото, ако изпълни желанието му. Но както разбирате, Мери не би могла да направи такова нещо… не би отворила желязната му каса и така нататък. Нали разбирате, завещанието, което настоявал тя да изгори, било последното и ако Мери бе сторила това, Фред Винси щеше да получи десет хиляди лири. Старецът наистина се е сетил за него в последния си миг. И тази мисъл много тревожи Мери. Тя не е имала друг изход… и е била напълно права да постъпи така, но смята, както сама заявява, че без да иска, е предотвратила нечие наследство и е онеправдала някого, докато е защитавала собствените си права. Съчувствам й някак си и ако можех да променя нещата за горкото момче, вместо да му имам зъб заради бедата, която ни причини, с радост бих го направил. Какво мислите вие, сър? Сузан не е съгласна с мене. Тя смята… разкажи какво смяташ, Сузан.

— Мери не би могла да постъпи по друг начин, дори и да знаеше как би се облагодетелствал Фред — заяви мисис Гарт, като поспря да шие и погледна към мистър Феърбръдър. — А тя нищо не е подозирала. Според мене загубата, сполетяла друг заради наша правилна постъпка, не бива да лежи на съвестта ни.

Пасторът не отговори веднага и Кейлъб добави:

— Но неприятното чувство остава. Дъщеря ни така го усеща и аз я разбирам. Не очакваш да смажеш куче, когато дръпваш коня си назад, за да направиш път, но когато белята стане, се разстройваш.

— Сигурен съм, че мисис Гарт ще се съгласи с вас по този въпрос — отговори мистър Феърбръдър, който по една или друга причина бе по-склонен да размишлява по въпроса, отколкото да го обсъжда. — Не би могло да се каже, че подобно чувство към Фред не е напълно естествено… не е в реда на нещата… ала никой не би могъл да предявява претенции за подобни чувства.

— Е — възкликна Кейлъб, — това е тайна. Не казвайте на Фред.

— Разбира се, че няма да му кажа. Но ще му съобщя другата добра новина — че паричните щети, нанесени от него, са вече без значение.

Скоро след това мистър Феърбръдър излезе от къщата и когато зърна Мери и Лети в овощната градина, отиде при тях да се сбогува. Те представляваха прекрасна гледка на фона на залязващото слънце, което подсилваше ярките багри на ябълките, отрупали старите клони с поокапалите листа — Мери, облечена в светлолилава памучна рокля и с черни панделки, държеше кошницата, а Лети, в овехтели жълтеникави панталони, събираше падналите ябълки. Ако искате да узнаете как по-точно изглежда Мери, трябва да кажа, че мнозина биха зърнали лице като нейното по оживената улица, в случай че се вгледат в минувачите утре. Няма да я видите сред щерките на Цион, които са надменни и се движат с опнат врат, пъргав поглед и ситни стъпки. Пуснете ги да минат покрай вас и приковете поглед в някоя дребна, закръглена брюнетка със стегната, безшумна походка, която се вглежда в хората край себе, но не допуска, че някой гледа нея. Ако тя има широко лице и ъгловато чело, добре очертани вежди и къдрава тъмна коса, донякъде развеселен израз в очите, чиято тайна устата здраво стиска, а останалите й черти са доста невзрачни, приемете тази обикновена, но не неприятна особа като портрет на Мери. Ако я накарате да се усмихне, тя ще разкрие прекрасни малки зъби. А ако я разсърдите, няма да повиши глас, но вероятно ще ви изрече най-пиперливата шега, която някога сте вкусвали. Ако й направите услуга, тя никога не ще я забрави. Мери се възхищаваше от хубавия дребен пастор с добре изчетканите изтънели дрехи, както от никой друг мъж сред познатите си. Никога не го бе чула да казва глупост, макар че знаеше за някои негови неразумни постъпки — вероятно глупавите приказки бяха за нея далече по-неприятни от което и да е неразумно деяние на мистър Феърбръдър. Или поне за отбелязване е, че действителните недостатъци в свещеническия облик на мистър Феърбръдър никога не предизвикваха подобно презрение и неприязън, каквито тя бе проявявала към предполагаемите недостатъци в свещеническия облик на Фред. Смятам, че тези несъответствия по отношение на преценките се срещат и сред по-зрели хора от Мери Гарт — нашата безпристрастност обикновено се отнася до абстрактните качества и недъзи, с които не се сблъскваме пряко. Би ли могъл някой да отгатне към кого от тези напълно различни мъже Мери таеше особена женска нежност? Към този, към когото бе по-склонна да е строга, или към другия?

— Имате ли нещо да ми предадете за стария си приятел от детството, мис Гарт? — попита свещеникът, като взе свежа ябълка от кошницата, която тя протегна към него, и я сложи в джоба си. — Нещо, което да смекчи суровата присъда? Отивам право при него.

— Не, нямам — отговори Мери, като поклати глава и се усмихна. — Ако трябва да призная, че той няма да е смешен като пастор, бих казала, че ще е нещо далече по-лошо от смешен. Но много се радвам да чуя, че отива да се труди.

— А от друга страна, аз много се радвам, че вие няма да се трудите. Сигурен съм, че майка ми безкрайно ще се зарадва, ако я посетите в пасторския дом. Нали знаете, че тя много обича да се среща с млади хора и да им разказва разни неща за миналите времена, които добре познава. Ще бъде много любезно от ваша страна.

— Много ще ми е приятно, ако мога да дойда — отговори Мери. — Всичко сякаш се нарежда прекрасно за мене. Смятах, че винаги неизменно ще копнея за своя дом през живота си, а сега, когато загубих това безпокойство, чувствам празнота. Предполагам, че то изцяло ме е изпълвало вместо други усещания.

— Мога ли и аз да дойда с тебе на гости, Мери? — прошепна Лети, много опако дете, което не пропускаше нищо. Ала Лети изпадна във възторг, когато мистър Феърбръдър я щипна по брадичката и я целуна по бузката — нещо, за което тя веднага разказа на майка си и баща си.

Когато пасторът се отправи към Лоуик, всеки наблюдаващ го човек би забелязал, че той на два пъти сви рамене. Смятам, че англичаните, склонни на подобни жестове, не са особено строги хора — ако не ме е страх от очевиден пример за противното, бих казала, че почти никога не са такива. Обикновено те са благи по характер и проявяват разбиране към дребните хорски грешки (включително и към своите). Пасторът бе потънал във вътрешен спор — от една страна, си каза, че вероятно има нещо повече между Фред и Мери Гарт от отношенията на другарчета в детските игри, а после сам си отвърна с въпрос дали пък подобна възможна женска нагласа към един незрял млад джентълмен не е твърде извисена. В отговор последва първото свиване на раменете. А после пасторът се присмя сам на себе си за вероятната проява на ревност, сякаш бе способен да се ожени, за което, добави той, е ясно като бял ден, че не е способен. И тогава последва второто свиване на раменете.

А какво ли можеха двама мъже, толкова различни един от друг, да намерят в една „кафява кръпка“, както самата Мери се наричаше? Очевидно не бе обикновената й външност, която ги привличаше (и нека всички обикновени млади дами да внимават, когато обществото твърде опасно ги насърчава да признаят собствената си липса на красота). В тази наша древна нация всяко човешко същество е една прекрасна съвкупност, творение на бавни взаимодействащи влияния. А чарът се състои от примесването на две величини — умението да обичаш и да бъдеш обичан.

Докато седяха двамата заедно, Кейлъб каза:

— Сузан, познай за какво си мисля.

— За сеитбообращението — усмихнато му отговори мисис Гарт, вдигнала поглед от плетката си — или за задните врати в къщите на арендаторите в Типтън.

— Не позна! — сериозно й отговори Кейлъб. — Смятам, че мога да предизвикам голяма промяна у Фред. Кристи ни напусна, Алфред скоро ще ни напусне, а на Джим му трябват още пет години, преди да може да се залови с търговия и предприемачество. Аз ще се нуждая от помощ, а Фред би могъл да дойде, да научи как стоят нещата и да действа под мое ръководство, така че от него може да излезе полезен човек, ако се откаже да бъде пастор. Какво ще кажеш за това?

— Мисля, че нищо друго не би могло да предизвика по-силни възражения от страна на семейството му — убедено отговори мисис Гарт.

— Хич не ме е грижа за възраженията им! — възкликна Кейлъб с пълната непоколебимост, каквато бе склонен да проявява при твърди решения. — Момчето е пълнолетно и трябва да си изкарва само̀ хляба. Той е достатъчно разумен и схватлив. Обича земеделската работа и според мене бързо би усвоил търговията и предприемачеството, ако вложи душа в тях.

— Въпросът е дали би вложил душа. Баща му и майка му искат да направят от него изискан джентълмен, а според мене и той желае същото. Те гледат на нас отвисоко. И ако предложението дойде от тебе, сигурна съм, че мисис Винси ще си каже, че искаме Фред за Мери.

— Жалко нещо ще е животът, ако трябва да се ръководим от подобни глупости — отговори с отвращение Кейлъб.

— Да, но има и гордост, нещо, което е съвсем в реда на нещата, Кейлъб.

— Що за нелепа гордост е това, ако нечии глупашки представи ти попречат да свършиш добро дело. Никаква работа — разпалено продължи Кейлъб, като протегна ръка и я размаха, за да наблегне на казаното — не може да се свърши добре, ако обръщаш внимание на глупашки мнения. Трябва да си вътрешно убеден, че планът ти е правилен, и да действаш.

— Няма да се противопоставя на никакъв план, който си си наумил, Кейлъб — отговори мисис Гарт, която бе решителна жена, ала добре съзнаваше, че в някои отношения кроткият й мъж е още по-решителен. — И все пак като че ли вече е уговорено Фред да се върне в колежа. Няма ли да е по-добре да изчакаш, за да видиш какво ще избере да прави самият той след това? Не е лесно да налагаш нещо против волята на човека. А пък и ти още не си сигурен за службата и заплащането, което ще поискаш.

— Ами наистина е по-добре да изчакам малко. Но що се отнася до това, че ще имам работа за двамина, нямам никакви съмнения. Непрекъснато съм претрупан с какви ли не работи и все изниква нещо ново. Ами че вземи например вчера… за бога, май не ти казах!… много странно е, че двама души поотделно се обърнаха към мене да направя една и съща оценка. И кои мислиш, че бяха те? — попита Кейлъб, като извади енфието си и го задържа в ръка, сякаш то бе част от разказа му. Кейлъб обичаше от време на време да си подсмърква, когато му хрумнеше, но обикновено забравяше, че може да си позволи тази малка радост.

Жена му пусна плетката и внимателно го погледна.

— Ами оня Риг, или по-точно Риг Федърстоун бе единият. Но Булстроуд го превари, така че ще го направя за Булстроуд. Дали го искат за ипотекиране, или за продан, още не знам.

— Нима този човек е решил да продава земята, която съвсем наскоро наследи… и за която получи фамилното име?

— Дявол знае! — възкликна Кейлъб, който никога не приписваше безчестните дела на някаква по-висша сила от дявола. — Но Булстроуд от доста време иска да докопа парче хубава земя… знам добре. Но в нашето графство това е много трудна работа.

Кейлъб внимателно поръси тютюневия прах, вместо да го смръкне, а после добави:

— Странно нещо са внезапните обрати! Ето например земите, които всички очакваха, че ще се дадат на Фред, но старецът, изглежда, никога не е възнамерявал да му даде и педя земя, а вместо това ги остави всичките на извънбрачен син, когото е държал в тайна. Очевидно е искал да го изтъпанчи тук, за да дразни роднините, както самият той би ги дразнил, ако още беше жив. Смятам, че ще е странно в края на краищата земята да попадне в ръцете на Булстроуд. Старецът го мразеше и никога не държеше парите си в неговата банка.

— Че какви основания е имал този нещастник да мрази човек, с когото е нямал нищо общо? — попита мисис Гарт.

— Хммм! Как можеш да питаш за хорските основания? Щом душата на човека — заговори Кейлъб с дълбокия глас и тържественото поклащане на главата, към които винаги прибягваше, когато употребеше последната спомената фраза, — щом душата на човека загние напълно, тя ражда най-различни отровни гъби и никой не знае откъде се е взело семето им.

Една от странностите на Кейлъб беше, че когато е затруднен да изрази мислите си, винаги прибягваше до откъслечни сентенции, които свързваше с най-различни гледни точки или душевни състояния. А когато го обземаше чувство на благоговение, му хрумваха всякакви библейски фрази, макар че трудно би изрекъл цял точен цитат.