Джордж Елиът
Мидълмарч (20)

Глава 19

L’altra vedete ch’ha fatto alla guancia

Della sua palma, sospirando, letto^[101].

Чистилище

Когато Джордж ІV все още властваше над уединените покои в Уиндзор, когато дук Уелингтън бе министър-председател, а мистър Винси — кмет в старата община на Мидълмарч, мисис Късобан, с моминското име Доротия Брук, бе предприела сватбено пътешествие до Рим. Общо взето, в неведението си относно доброто и злото светът по онова време бе с четирийсет години по-назад от днешната епоха. Тогава пътешествениците много по-рядко съхраняваха в съзнанието или джобовете си подробна информация за християнското изкуство и дори най-блестящият английски изкуствовед от този период погрешка вземаше обсипаната с цветя урна на Дева Мария за причудлива декоративна ваза, плод на творческата фантазия на художника. Романтизмът бе успял тук-там да запълни някои празнини с любов и познания, но подквасата му не бе проникнала до духа на епохата, нито до храната на простосмъртните. Тя бе шупнала под формата на знаменателно, пламенно въодушевление у някои дългокоси немски художници, пребиваващи в Рим, а младежите от други националности, които работеха или се шляеха покрай тях, понякога се усещаха увлечени от все по-разрастващото се движение.

В една прекрасна сутрин млад човек с умерено дълга, но гъста и къдрава коса, който обаче имаше вид на англичанин, ако се съди по облеклото, тъкмо бе обърнал гръб на Belvedere Torso^[102] във Ватикана и се бе загледал във великолепния планински пейзаж, разкрил се пред очите му от прозорците на съседния овален вестибюл. Той бе твърде погълнат от гледката и не забеляза появата на тъмноокия, жизнерадостен германец, който се приближи до него, сложи ръка на рамото му и каза със силен акцент:

— Ела! Веднага! Докато не е сменила позата си.

Англичанинът мигновено откликна на повикването и двамата младежи бързо преминаха покрай Meleager^[103] и се насочиха към залата, където легналата Ариадна, по онова време наричана Клеопатра, се бе изтегнала с цялата си мраморна сласт и красота, а около тялото й леко се диплеше драперия, нежна като пролетен цвят. Двамата пристигнаха тъкмо навреме, за да зърнат друга фигура до пиедестала, в близост до полегналата мраморна статуя — една незасенчена от Ариадна разцъфнала девойка от плът и кръв, облечена в сива квакерска дреха. Дългата й пелерина, закопчана на шията, бе отметната назад и откриваше ръцете й, а с освободената си от ръкавица изящна длан тя подпираше бузата си, като по този начин бе поизместила назад бялото си касторено боне, очертало като ореол скромно сплетената й тъмнокестенява коса. Девойката не гледаше към скулптурата, вероятно дори и не мислеше за нея. Големите й замечтани очи се бяха втренчили в слънчевите отблясъци по пода. Ала тя усети присъствието на двамата непознати, поспрели наблизо уж да се полюбуват на Клеопатра, така че без дори да поглежда към тях, веднага се извърна и се приближи до камериерката и придружителя си в пътуването, които се разтакаваха из залата, недалеч от нея.

— Какво ще кажеш за подобен ярък контраст, а? — попита германецът и погледна приятеля си в очакване да зърне в очите му съответната възхита, но не чул отговор, словоохотливо продължи: — Там лежи античната красота, която дори и в смъртта не прилича на труп, но е застинала в пълна удовлетвореност от чувственото си съвършенство. А тук е застанала красотата от плът и кръв, с усещането за християнските столетия в гръдта си. Ала тя трябва да носи дрехи на монахиня. Според мене напомня за това, което ти би нарекъл квакерска^[104] същност. В мой портрет бих я нарисувал като монахиня. Но тя е омъжена! Зърнах венчалния й пръстен на прелестната й лява ръка, защото иначе бих приел онзи болнав на вид Geistlicher^[105] за неин баща. Видях го да се сбогува с нея преди малко, а после я съзрях в тази великолепна поза. Помисли си само! Той навярно е богат и желае да й се направи портрет. Ааа! Не можем повече да я наблюдаваме… тръгва си! Хайде да я проследим до къщи!

— Не, не! — възкликна приятелят му, леко намръщен.

— Странно се държиш, Ладисло! Изглеждаш изумен. Да не би да я познаваш?

— Знам само, че е омъжена за братовчед ми — отговори Уил Ладисло, като закрачи из залата, вглъбен в себе си, а приятелят му германец вървеше редом до него и съсредоточено го наблюдаваше.

— Какво, за онзи…? Та той повече прилича на твой чичо… това е по-изгодна роднинска връзка.

— Не ми е чичо. Уверявам те, че ми е втори братовчед — добави Ладисло, малко раздразнен.

— Schön, schön. Не ставай сприхав. Нали не ми се сърдиш, че за мене мисис Втора братовчедка е най-прекрасната млада мадона, която съм виждал?

— Да се сърдя ли! Глупости! Виждал съм я само веднъж за няколко минути, когато братовчед ми ни запозна точно преди да замина от Англия. Тогава още не бяха женени. Не знаех, че ще пристигнат в Рим.

— Но сега ти ще им отидеш на гости… ще научиш какъв е адресът им… след като знаеш фамилията. Дали да не идем до пощата? И тогава можеш да им кажеш за портрета.

— По дяволите, Науман! Не знам какво да правя. Не съм толкова безочлив като тебе.

— Пфуу! Това е само защото си дилетант и аматьор. Ако беше художник, щеше да разбереш, че тя е антична фигура, озарена от християнски добродетели… един вид християнска Антигона… чувствена стихия, овладяна от духовна страст.

— Да, разбирам, а също така разбирам, че главното й предназначение в живота е да бъде нарисувана от тебе… за да добие божествена завършеност и едва ли не да се изчерпи, като запълни тясното ти платно. Може и да съм аматьор в твоите очи, но не смятам, че цялата вселена е устремена към мъглявата значимост на картините ти.

— Но това е точно така, драги мой… стига да е устремена благодарение на мене, Адолф Науман, неизменната величина… — отговори добронамереният художник и потупа Ладисло по рамото без всякакво раздразнение от безпричинните язвителни нотки в гласа му. — Виж какво! Моето битие предполага битието на цялата вселена… нали? А моят дълг е да рисувам… и като художник съм изпълнен с идеята, общо взето, genialisch, да изобразя втората ти баба или пралеля ти върху платното. Следователно цялата вселена се е устремила към подобна картина точно по този начин, който е осъществим само ако аз наистина съществувам.

— Но дали наистина е осъществим, ако аз съм се устремил да ти попреча?… Тогава нещата не са чак толкова прости.

— Ни най-малко. Подобна битка води до едно и също нещо… дали да има картина, или да няма… напълно логично. — Тук Уил не можа повече да издържи на невъзмутимия си тон и внезапно избухналият ведър смях мигновено преобрази смръщеното му лице.

— Хайде, стига, приятелю… ще ми помогнеш, нали? — попита обнадежден Науман.

— Глупости! В никакъв случай, Науман! Английските дами не могат току-така да позират на когото и да било. При това ти искаш да изразиш прекалено много с портрета й. Какъвто и да е, той непременно ще има фон, който всеки познавач би тълкувал посвоему. А какво всъщност представлява портретът на една жена? Боите и глината в края на краищата са неподходящ материал. Те само замъгляват и принизяват идеите, вместо да ги извисят. Езикът е далече по-изтънчено средство.

— Така е, особено за тези, които не могат да рисуват — отговори Науман. — Тук си напълно прав. Но аз не съм те карал да я нарисуваш, приятелю.

Дружелюбният художник пусна жилото си, но Ладисло изобщо не показа, че е обиден. Продължи да говори, сякаш не е чул нищо.

— Езикът пресъздава по-пълно образа и е много по-добре в лика да има скрита дълбочина. В края на краищата, истинското претворяване предполага вникване в душата, а живописта представя преди всичко видимото. Усещам това особено в портретите на жените. Сякаш една жена не представлява нищо повече от игра на багри! А трябва да се уловят и движенията, звуците. Жените променят дори дишането си — всеки миг дъхът им е различен… Например дамата, която току-що срещна — че как би могъл да изобразиш гласа, кажи ми? А той е по-божествен от всичко останало, което видя.

— Да, да, ясно. Ти ревнуваш. Никой друг мъж не трябва да си въобразява, че би могъл да пресъздаде върху платното твоя идеал. Това е съвсем сериозно нещо, приятелю. Твоята пралеля! „Der Neffe als Onkel“^[106] в трагичен смисъл… ungeheuer^[107]!

— Наистина ще се скараме, Науман, ако отново кажеш за дамата, че ми е пралеля.

— Как тогава да я наричам?

— Мисис Късобан.

— Добре. Но да предположим, че аз се запозная с нея въпреки нежеланието ти и установя колко силно копнее да бъде нарисувана.

— Да, това наистина е предположение! — с презрителен намек отговори Уил Ладисло, с което искаше да сложи край на разговора. Усещаше, че се дразни от дреболии, повечето от които бяха само плод на въображението му. И защо изобщо се гневи относно мисис Късобан? Ала той чувстваше, че нещо се е променило в отношението му към нея. Има хора, които непрекъснато си измислят сблъсъци и усложнения в най-разнообразни драми, в които никой не желае да им бъде партньор. Тяхната уязвимост се проявява по незначителни поводи, най-често напълно безобидни.