Джордж Елиът
Мидълмарч (58)

Глава 57

Едва на осем бяха, но едно чудесно име

изгря и огън в тях запали.

С лъчи ги сякаш заоблива,

кат вятър клонките погалил.

Светът им детски в миг порасна,

изпълнен с езера, гори, дъбрави,

с любов и скръб, с дела прекрасни.

Уолтър Скот радост им достави.^[1]

В онази вечер, когато Фред Винси се отправи към пасторския дом в Лоуик (той бе започнал да разбира, че на този свят дори и един извисен млад човек понякога трябва да върви пеша поради липса на кон), той тръгна в пет часа и по пътя се отби при мисис Гарт, защото искаше да се увери, че тя с готовност приема новите им взаимоотношения.

Фред завари семейството, заедно с кучетата и котките, под голямото ябълково дърво в овощната градина. За мисис Гарт бе празник, защото най-големият й син, Кристи, който особено я радваше и я караше да се гордее, се бе завърнал вкъщи за кратка ваканция — същият този Кристи, който смяташе, че най-хубавото нещо на света е да бъдеш учител, да изучаваш всякакви литератури и да станеш един нов Порсън^[241], а освен това въплъщаваше скрит укор към бедния Фред, защото бе истински пример за подражание, често посочван от наставническата си майка. Самият Кристи — широкоплещесто момче с ъгловато чело, подобие на майка си от мъжки пол, стигащ едва до рамото на Фред, поради което превъзходството му бе трудно да се преглътне — винаги се държеше съвсем естествено и ни най-малко не се вълнуваше от нежеланието на Фред да учи, ала искаше да го стигне на ръст. Сега той лежеше на земята близо до стола на майка си, с нахлупена до очите сламена шапка, а от другата страна Джим четеше на глас книга на онзи любим писател, допринесъл много за радостта в живота на много деца. Романът бе „Айвънхоу“^[242] и сега Джим бе стигнал до известната сцена на турнира и стрелбата с лъкове, ала той бе постоянно прекъсван от Бен, който бе взел собствения си стар лък и стрелите и се държеше много неприятно според Лети, като караше всички наред да наблюдават стрелбата му напосоки — всъщност никой не му обръщаше внимание освен Брауни, будният, но вероятно повърхностен мелез, докато посивялото нюфаундлендско куче, изтегнало се на припек, гледаше с безизразната невъзмутимост на преклонната възраст. Що се отнася до Лети, чиято уста и престилка издайнически загатваха за участието й в беритбата на череши, цял куп от които сега ярко червенееше върху масата, тя седеше на земята и слушаше с ококорени очи.

Ала сега всички пренасочиха вниманието си към Фред Винси при пристигането му. Когато младежът, настанил се на градински стол, заяви, че се е отправил към пасторския дом в Лоуик, Бен, захвърлил лъка и грабнал едно недоволно котенце, възседна проснатия крак на Фред и каза:

— Вземи ме и мене.

— О, не. Мене също — проплака Лети.

— Ти не можеш да ходиш бързо като мене и Фред — възрази Бен.

— Напротив, мога. Майко, моля те, кажи, че и аз ще ида — настоя Лети, в чийто живот съпротивата срещу незачитането й като момиче внасяше голямо разнообразие.

— А аз ще остана с Кристи — отбеляза Джим, който искаше да покаже, че е по-умен от тези глупаци. При тези думи Лети почеса глава и с разколебан ревнив поглед погледна ту Бен, ту Джим.

— Хайде всички да идем да видим Мери — заяви Кристи, като разпери ръце.

— Не, скъпо дете, не трябва да ходите вкупом в пасторския дом. А с този стар костюм от Глазгоу закъде си? Освен това баща ви скоро ще се прибере. Трябва да оставим Фред да отиде сам. Той ще каже на Мери, че всички вие сте тук и тя утре ще дойде.

Кристи огледа протритите колене на клина си и го сравни с красивите бели панталони на Фред. Очевидно облеклото на Фред показваше предимствата на английския университет, а освен това той имаше изискания маниер да гледа приветливо и да приглажда назад коса с носната си кърпа.

— Деца, хайде, потичайте! — извика мисис Гарт. — Прекалено топло е, за да се мотаете около гостите. Вземете брат си и му покажете зайците.

Най-големият син разбра подканата и веднага отведе децата. Фред почувства, че мисис Гарт иска да му даде възможност да сподели с нея какво му е на душата, но той успя само да каже:

— Колко ли сте щастлива, че Кристи е при вас!

— Да, той пристигна по-рано, отколкото го очаквах. Слезе от каретата в девет часа, точно когато баща му бе излязъл. Нямам търпение да се прибере Кейлъб, за да чуе какъв голям напредък има Кристи. Платил е разноските си за последната година, като е давал уроци, но същевременно е учел усърдно. Надява се скоро да стане частен учител и да замине за чужбина.

— Той е чудесно момче — отбеляза Фред, на когото тези радостни откровения му нагарчаха като лекарство — и не създава на никого неприятности. — След известно мълчание той добави: — Но се опасявам, че според вас аз ще създавам големи неприятности на мистър Гарт.

— Кейлъб обича да се справя с неприятностите. Той е от тези хора, които винаги правят повече, отколкото се очаква от тях — отговори мисис Гарт. Тя плетеше, което й даваше възможност да гледа или да не гледа Фред според желанието си — това е винаги предимство, когато някой иска да вложи в думите си нравоучителни нотки. И макар че мисис Гарт възнамеряваше да бъде подобаващо сдържана, тя желаеше да съобщи нещо на Фред, за да го просветли.

— Знам, вие смятате, че аз не заслужавам нищо, мисис Гарт, и имате основания за това — заговори Фред с малко повишен дух, усетил донякъде намерението й да го поучава. — Така стана, че се отнесох най-лошо с хора, от които мога да очаквам най-много. Но щом двама мъже като мистър Гарт и мистър Феърбръдър не ме отписаха, не виждам защо аз самият трябва да се отписвам. — Фред сметна, че е добре да изтъкне мъжкия принос пред мисис Гарт.

— Безспорно е така — съгласи се тя с нарастваща прочувственост. — Един младеж, на когото са заложили двама зрели мъже, наистина много ще се провини, ако се остави на течението и обезсмисли направените жертви заради него.

Фред малко се изненада от тези силни думи и само отговори:

— Надявам се да не стане така с мене, мисис Гарт, след като получих известно насърчение да смятам, че мога да спечеля Мери. Мистър Гарт ви е казал за това, нали? Вярвам, че не сте се изненадали — добави Фред, като най-простодушно намекваше само за своята любов като за напълно очевидна.

— Не съм се изненадала от това, че Мери ви е дала известно насърчение ли? — попита мисис Гарт, която реши, че не е зле Фред да осъзнае обстоятелството, че преди признанието близките на Мери изобщо не са желали подобно нещо, каквото и да предполагат семейство Винси. — Да, признавам, че бях изненадана.

— Тя не ми е дала никакви… ни дума не ми е казала, когато аз разговарях с нея — поясни Фред, готов да оневини Мери. — Но когато помолих мистър Феърбръдър да поговори с нея от мое име, тя му е разрешила да ми каже, че има някаква надежда.

Желанието да му отвори очите, което бе започнало да напира у мисис Гарт, все още не се бе отприщило. Наистина беше доста нетърпимо дори за нейния самоконтрол, че този кипящ от енергия младок ще процъфтява за сметка на разочарованите по-тъжни и по-мъдри хора, като стъпче най-съкровеното, без дори да съзнава това. А през всичкото това време неговото семейство ще смята, че близките на момичето умират от желание да приемат издънката им. Раздразнението й сега избухна заради предишното пълно потискане пред съпруга й. Образцовите съпруги понякога по този начин се разгорещяват пред изкупителни жертви. Тя рече с пламенна решимост:

— Допуснал си голяма грешка, Фред, като си помолил мистър Феърбръдър да пита от твое име.

— Така ли? — възкликна Фред, като се изчерви. Той се стресна, но недоумяваше какво точно има предвид мисис Гарт и добави с извинителен тон: — Мистър Феърбръдър винаги е бил добър наш приятел, а аз знаех, че Мери ще се вслуша в думите му. Той с готовност прие.

— Да, младите хора обикновено са слепи за всичко останало, освен за собствените си желания, и рядко могат да си представят какво струват техните желания на другите — заяви мисис Гарт. Тя не възнамеряваше да продължи след излагането на тази нравоучителна обща доктрина и изрази яда си в безсмислено разплитане на плетката, като направи това с гордо изражение, но със свъсени вежди.

— Не разбирам как би могло това да причини болка на мистър Феърбръдър — каза Фред, но изведнъж усети, че в непонятните думи започва да се откроява смисъл.

— Точно така, ти не разбираш — отбеляза мисис Гарт с възможно най-режещ тон.

За миг Фред погледна към хоризонта с изненада и безпокойство, а после бързо се извърна и почти остро попита:

— Да не би да искате да кажете, мисис Гарт, че мистър Феърбръдър е влюбен в Мери?

— И ако наистина е така, Фред, мисля, че ти си последният човек, който трябва да се изненадва — отговори мисис Гарт, като сложи плетката до себе си и скръсти ръце. За нея бе твърде необичаен признак на вълнение да остави ръкоделието си настрана. Всъщност чувствата й бяха противоречиви — тя бе доволна да даде на Фред урок, но същевременно усещаше, че малко е прекалила. Фред грабна шапката и бастуна си и бързо стана.

— Значи, вие смятате, че съм се изпречил на пътя му, а също и на пътя на Мери, така ли? — запита с тон, налагащ неизбежен отговор.

Мисис Гарт не отговори веднага. Беше се докарала до неприятното положение да я подканят да каже това, което наистина чувства, ала същевременно съзнаваше, че има сериозни основания да не го изрече. За нея усещането, че е прекалила с назиданието, бе особено потискащо. Освен това Фред съвсем неочаквано бе изпуснал искри и сега той поясни:

— Мистър Гарт изглеждаше доволен, че Мери е привързана към мене. Той не е могъл да знае това, което сега ми казахте.

Мисис Гарт изпита остро угризение при споменаването на съпруга й, защото страхът, че Кейлъб може да я упрекне заради казаното, не можеше лесно да се потисне. Тя отговори с намерението да предотврати нежелателни последици:

— Изхождах единствено от собствените си наблюдения. Не смятам, че Мери знае нещо за това.

Ала тя се поколеба да го помоли да запази пълно мълчание по въпрос, който самата тя бе повдигнала съвсем ненужно, тъй като не беше свикнала да отстъпва по този начин. И докато се суетеше как да постъпи, под ябълковото дърво, където бе сложена масата, шумно се заредиха нежелателни случки. Бен, втурнал се през тревата с Брауни по петите му, изведнъж зърна котенцето да тегли дълга нишка от плетивото и завика с пълно гърло, пляскайки с ръце. При тази олелия Брауни залая, уплашеното котенце скочи на масата и разсипа млякото, а после скочи долу, като събори половината череши. Тогава Бен грабна недоплетения чорап и го нахлузи върху главата на котето, което бе поредната щуротия, а от своя страна появилата се в този миг Лети закрещя на майка си, възмутена от жестокостта на Бен — цялата сцена беше извънредно драматична. Наложи се мисис Гарт да се намеси и тогава всички хлапаци се завърнаха, поради което разговорът tête-à-tête с Фред приключи. Той се измъкна колкото може по-бързо, а когато се ръкува с него, мисис Гарт се помъчи донякъде да заглади проявената суровост с думите „Бог да те благослови“.

Тя не можеше да потисне неприятното усещане, че съвсем за малко не бе постъпила като онези глупави жени, които първо клюкарстват, а после настояват да се запази пълно мълчание по въпроса. Ала тя не бе помолила Фред да запази мълчание и за да предотврати гнева на Кейлъб, реши да се саморазобличи, като му признае всичко още същата вечер. Странно бе какъв строг съдник можеше да е Кейлъб за нея, когато влизаше в тази роля. Ала тя възнамеряваше да му каже също така, че разкритието би могло да е от голяма полза за Фред.

Безспорно Фред бе под силното въздействие на новината, докато отиваше към Лоуик. Непринудената му душа, винаги изпълнена с надежда, никога не е била така наранявана, както сега от догадката, че ако не се беше изпречил на пътя й, сега Мери можеше да има много достоен кандидат за женитба. Фред беше също разстроен, че се е проявил като пълен глупак, когато е накарал мистър Феърбръдър да се намеси. Ала съвсем естествено е за всеки влюбен — в случая това напълно се отнасяше и до Фред — най-силно да е обладан от появилите се съмнения относно чувствата на любимата. Въпреки доверието си във великодушието на мистър Феърбръдър, въпреки признанието на Мери пред него, Фред не можеше да не осъзнава ясно, че има съперник. Това бе напълно ново усещане и той яростно го отхвърли, защото изобщо не бе склонен да се откаже от Мери за нейно добро, а по-скоро бе готов да се бори за нея с всеки появил се мъж. Ала борбата с мистър Феърбръдър ще бъде символична, която беше далече по-трудна за Фред от физическата. Безспорно това препятствие представляваше за Фред не по-малко изпитание на характера, отколкото разочарованието му от завещанието на чичо му. Сърцето му не закоравя поради тези обстоятелства, но той започна да усеща какво означава да имаш кораво сърце. Не му хрумна и за миг, че мисис Гарт може да греши по отношение на мистър Феърбръдър, но допусна, че не е права относно Мери. Напоследък тя живее в пасторския дом, така че майка й може съвсем да не е наясно какви мисли й минават през ума.

Той не се почувства по-спокоен, когато я завари весело да разговаря с трите дами в гостната. Те разпалено обсъждаха някакъв въпрос, но го зарязаха веднага щом той влезе, а Мери преписваше етикетите на куп плитки чекмеджета със старателен обработен почерк. Мистър Феърбръдър бе някъде из селото, а трите дами не подозираха нищо за особеното отношение на Фред към Мери — беше невъзможно някоя от тях да предложи разходка из градината и затова Фред предусети, че ще се наложи да си тръгне, без да й каже и дума насаме. Първо й разказа за завръщането на Кристи, а после за уговорката си с баща й. Остана доволен, като забеляза, че последната новина извънредно много я зарадва. Тя припряно каза: „Много съм щастлива“, а после се приведе над листа, за да не може никой да види лицето й. Ала това бе въпрос, който мисис Феърбръдър не можеше да подмине току-така:

— Вероятно нямате предвид, мис Гарт, че сте щастлива, защото един млад човек се отказва от църквата, за каквото е учил. Сигурно искате да кажете, че при това положение на нещата вие сте щастлива той да бъде под ръководството на прекрасен човек като баща ви.

— Не е точно така, мисис Феърбръдър, радвам се и за двете, признавам — отговори Мери, като сръчно избърса една издайническа сълза. — Аз имам ужасно светска нагласа. Не харесвам никакви свещеници освен викария от Уейкфийлд^[243] и мистър Феърбръдър.

— А защо така, скъпа моя? — попита мисис Феърбръдър, като спря да движи големите си дървени куки за плетене и погледна Мери. — Вие винаги имате сериозни основания за мнението си, но това ме учудва. Разбира се, не говоря за тези, които проповядват нови доктрини. Но защо не харесвате свещениците?

— Боже мой! — възкликна Мери и лицето й просветна закачливо, докато обмисляше отговора си. — Не харесвам яките на расото им.

— Ами, значи, не харесваш и яката на Камдън — малко обезпокоена заяви мис Уинифред.

— Нея харесвам — отговори Мери. — Но не харесвам яките на другите свещеници заради самите тях.

— Направо недоумявам! — заяви мис Нобъл с усещането, че умът й навярно не е достатъчно остър.

— Скъпа моя, вие се шегувате. Трябва да имате много по-сериозни основания, за да пренебрегвате подобна достойна прослойка мъже — величествено заяви мисис Феърбръдър.

— Мис Гарт има такива строги изисквания към заниманията на хората, че много трудно може да й се угоди — каза Фред.

— Е, поне се радвам, че синът ми прави изключение според нея — заяви старата дама.

Мери се зачуди на раздразнения тон на Фред, но тогава пристигна мистър Феърбръдър, на когото трябваше да се съобщи новината за уговорката на Фред с мистър Гарт. Накрая пасторът възкликна с тихо задоволство: „Точно така!“, а после се наведе да разгледа етикетите на Мери, като похвали почерка й. Фред бе обзет от дълбока ревност — разбира се, радваше се, че мистър Феърбръдър е толкова почтен, ала му се щеше да е грозен и дебел, каквито понякога бяха мъжете на четирийсет. Ясно беше какъв ще е краят, понеже Мери най-открито бе поставила Феърбръдър над всички свещеници, а и всички жени около него очевидно поощряваха връзката. Фред бе напълно убеден, че няма да му се удаде възможност да поговори насаме с Мери, когато изведнъж мистър Феърбръдър заяви:

— Фред, помогни ми да занесем тези чекмеджета в кабинета ми. Ти не си видял хубавия ми нов кабинет. Моля, елате и вие, мис Гарт. Искам да видите един изумителен паяк, който намерих тази сутрин.

Мери веднага схвана намерението на свещеника. От онази паметна вечер той никога не се бе отклонявал от предишната си пасторска вежливост към нея, така че мимолетната й почуда и съмненията й бяха напълно приспани. Тя бе свикнала да мисли доста трезво за неща, които са възможни, и ако някое хрумване подхранваше суетата й, това бе за нея знак да го отхвърли мигновено като нелепо, тъй като отрано си бе създала навик за подобно отхвърляне. Стана точно така, както предполагаше — след като Фред бе подканен да обърне внимание на мебелировката в кабинета, а тя — да обърне внимание на паяка, мистър Феърбръдър каза:

— Изчакайте тук няколко минути. Отивам да взема една гравюра, която Фред, с високия си ръст, може лесно да окачи. Връщам се подир малко.

А след тези думи той излезе. И въпреки всичко първите думи на Фред към Мери бяха следните:

— Безсмислено е да правя каквото и да е, Мери. В края на краищата сигурно е, че ще се омъжиш за Феърбръдър. — В гласа му се долови известна ярост.

— Какво искаш да кажеш с това, Фред? — възмутено възкликна Мери, като се изчерви силно и гледаше изумено.

— Невъзможно е да не виждаш, че всичко е съвсем ясно… точно ти, която винаги виждаш нещата.

— Виждам само, че се държиш много лошо, Фред, като говориш по този начин за мистър Феърбръдър, който се застъпи за тебе с такава готовност. Откъде ти дойде наум подобна мисъл?

Фред бе доста прозорлив, въпреки раздразнението си. Ако Мери наистина не подозира нищо, неразумно е да й предава думите на мисис Гарт.

— Просто всичко следва съвсем естествено — отговори той. — Когато ти непрекъснато виждаш до себе си мъж, който ме превъзхожда във всяко отношение и когото поставяш над всички, аз нямам на какво да се надявам.

— Ти си неблагодарник, Фред — заяви Мери. — Много съжалявам, дето казах на мистър Феърбръдър, че държа толкова на тебе.

— Не, не съм неблагодарник. Щях да съм най-щастливият човек на света, ако не беше това. Аз разказах на баща ти всичко и той бе много мил с мене. Държа се така, сякаш съм му син. Щях с радост да се захвана за всичко, писане и какво ли не друго, ако само не беше това.

— Ако не беше кое? Кое точно? — попита Мери, която си помисли, че се е случило или е казано нещо определено.

— Тази ужасна увереност, че Феърбръдър непременно ще ме изкара от играта.

Мери се успокои и я напуши смях.

— Фред — заговори тя, като се опита да го погледне в очите, но той намусено бе извърнал лице, — ти си прекрасен смешник. Ако не беше такъв очарователен глупак, бих била изкушена да вляза в ролята на жестока кокетка и да те накарам да смяташ, че някой друг освен тебе ме ухажва.

— Наистина ли най-много обичаш мене, Мери? — попита Фред, като извърна към нея пълните си с обич очи и се опита да я хване за ръката.

— В този момент изобщо не те обичам — отговори Мери, като се отдръпна и скри ръцете си отзад. — Казах само, че никой жив човек досега не ме е ухажвал освен тебе. И нямам никакви основания да мисля, че един много мъдър човек би го направил — с весел тон добави тя.

— Бих искал да ми кажеш, че не е възможно да харесаш другиго — каза Фред.

— Никога повече да не си посмял да ми говориш по този въпрос, Фред — заяви Мери, като отново стана сериозна. — Чудя се дали си глупав, или неблагодарен да не разбираш, че мистър Феърбръдър нарочно ни остави сами, за да си поговорим спокойно. Разочарована съм, че си толкова сляп за благородните му чувства.

В случая нямаше време за отговор, защото в този миг мистър Феърбръдър влезе с гравюрата. А Фред трябваше да се завърне в гостната с натежало от ревност сърце, но и с известно успокоение, дошло от думите и поведението на Мери. Ала въздействието от техния разговор беше по-мъчителен за Мери. Сега проявяваното от нея внимание й изглеждаше различно и тя усети възможност за нови тълкувания. Беше изпаднала в положение, при което държанието й като че ли би могло да изглежда пренебрежително към мистър Феърбръдър, а когато става дума за много достоен човек, пълната непоклатимост на една благодарна жена винаги е под въпрос. За Мери бе голямо облекчение, че има основание да се прибере вкъщи на другия ден, защото с цялата си душа искаше винаги да е наясно, че обича само Фред. Когато нежното чувство е укрепвало у нас в продължение на много години от живота ни, мисълта то да бъде заменено с друго, би сякаш означавало да омаловажим собствения си живот. Така че ние сме в състояние да бдим над чувствата и верността си, както бдим над другите си съкровища.

„Всички надежди на Фред се разбиха на пух и прах. Нека да му остане поне тази“, си каза Мери с накъдрени от усмивка устни. Невъзможно бе да се потиснат някои подсъзнателни представи за нещо съвсем друго — за почетен пост и възнаградени достойнства, все висоти, до които не бе достигала. Ала с будното си съзнание тя никога не можеше да се изкуши от подобни мисли само като си представеше, че Фред ще е извън всичко това, че ще се чувства отхвърлен и печален поради нейното отсъствие в живота му.