Джордж Елиът
Мидълмарч (27)

Глава 26

Той ме бие, а аз го оплювам. Добра разплата, няма що! Бих искал да е обратното — аз да го бия, а той да ме оплюва.

Троил и Кресида^[135]

Ала Фред не отиде в Стоун Корт на следващата сутрин поради извънредно уважителни причини. След лутането си из нехигиеничните улички на Хаундсли в търсене на Дайъмънд той се завърна вкъщи не само с несполучливо разменени коне, но и с друга беда — неясно заболяване, което в продължение на ден-два се изразяваше единствено в потиснатост и главоболие, но дотолкова се засили след завръщането му от Стоун Корт, че още с влизането в трапезарията младежът веднага се хвърли върху кушетката, а в отговор на тревожните въпроси на майка си успя само да каже:

— Много съм болен. Мисля, че трябва да повикаш Ренч.

Ренч наистина дойде, но не откри нищо сериозно, спомена за някакво „леко смущение“ и не каза ни дума за ново посещение на другия ден. Той добре знаеше цената на пациенти като семейство Винси, но и най-предпазливите хора са склонни да се разсеят поради ежедневните си задължения и дори в най-напрегнати дни изпълняват задачите си с усърдието на чиновника. Мистър Ренч бе дребен, спретнат, раздразнителен човек, с добре поддържана перука. Имаше много пациенти, неукротим нрав, мудна жена и седем деца. Беше разширил дейността си в Мидълмарч, но сега бе закъснял да се отправи на пътешествието от четири мили за среща с доктор Минчин от другата страна на Типън, един район, който беше истинска смърт за Хикс, селския участъков лекар. Дори големите държавници грешат, че защо пък не и скромните доктори? Ала мистър Ренч не беше пропуснал да изпрати обичайните си бели пакети, чието съдържание този път бе доста черно на вид, а и много силно. То не оказа облекчаващо въздействие върху бедничкия Фред, но младежът, неспособен да приеме, че „болестта го е повалила“, както сам се изрази, стана на следващата сутрин в обичайното си време и слезе долу с намерението да закуси, но успя само да се примъкне до камината и да седне там, целият разтреперан. Отново потърсиха мистър Ренч, но той бе вече потеглил на обиколката си, така че когато мисис Винси видя умърлушения вид и общото неразположение на скъпото си момче, заплака на глас и каза, че щяла да повика доктор Спраг.

— О, глупости, мамо! Нищо ми няма — увери я Фред, като я хвана със сухата си пламнала ръка. — Скоро ще се оправя. Сигурно съм настинал по време на онова отвратително пътуване на кон в дъждовния ден.

— Мамо! — възкликна Розамонд, седнала близо до прозореца (трапезарията гледаше към извънредно благопристойната улица, на име „Лоуик Гейт“). — Виж мистър Лидгейт, който се е спрял да говори с един човек. Ако бях на твое място, щях да повикам него. Той излекува Елън Булстроуд. Разправят, че успявал да излекува всеки.

Мисис Винси се втурна към прозореца и мигновено го отвори, загрижена единствено за Фред, а не за медицинската етика. Лидгейт бе съвсем наблизо от другата страна на желязната ограда и сам се обърна при рязкото отваряне на прозореца, преди още госпожата да го е повикала. След две минути бе вече в стаята, а Розамонд излезе оттам, след като се помота известно време, за да прояви очарователна загриженост, макар че се опасяваше да не би тревогата да я загрози.

Лидгейт трябваше да изслуша дълги обяснения, в които със забележителна проницателност мисис Винси наблегна на незначителните подробности и най-вече на това, какво бе казал или не казал Ренч за поредно посещение. Лидгейт веднага разбра, че може да има неприятен сблъсък с Ренч, но случаят беше достатъчно сериозен, за да отхвърли подобни съображения — бе убеден, че Фред е в онзи етап на коремен тиф, когато кожата порозовява, както и че е вземал неподходящи лекарства. Налагало се младежът незабавно да легне, трябвало да има постоянна болногледачка, а също така да се вземели и необходимите предпазни мерки и да се приложели някои уреди, на които Лидгейт особено държал. Истински ужас обзе бедничката мисис Винси при тези явни признаци за голяма опасност и тя потърси отдушник в първите думи, които най-лесно дойдоха на устата й. Смяташе, че било проявено голямо неуважение от страна на мистър Ренч, който бил предпочетен пред мистър Пийкок и години наред посещавал дома им, макар че мистър Пийкок също бил приятел. Въобще не можела да проумее защо мистър Ренч пренебрегвал нейните деца много повече от чуждите. Изобщо не проявил пренебрежение към мисис Лечър, когато домочадието й се разболяло от шарка, което мисис Винси намирала за съвсем редно. Но ако сега нещо се случело…

При тези думи духът на мисис Винси напълно се сломи и древногръцката й шия и добродушното й лице печално се сгърчиха. Двамата с Лидгейт разговаряха в антрето, откъдето нищо не би могло да стигне до слуха на Фред, но сега Розамонд отвори вратата на гостната и разтревожено пристъпи към майка си. Лидгейт се извини от името на мистър Ренч, като каза, че предния ден симптомите може би са били подвеждащи и че този вид треска не бил ясно изразен в началото. Той можел да отиде незабавно при аптекарите и да поръча веднага лекарствата, за да не се губело време, като щял да пише на мистър Ренч, за да го уведоми какво е направено.

— Трябва да дойдете пак… вие трябва да лекувате Фред. Не мога да оставя момчето си току-така на човек, който не е сигурен дали ще дойде, или не. Нямам зъб на никого, слава богу, а мистър Ренч ме излекува от плеврит, но по-добре да ме бе оставил да умра… ако сега… ако сега…

— Мога да се срещна с мистър Ренч тук, нали не възразявате? — попита Лидгейт, напълно убеден, че Ренч не е добре подготвен да се справи успешно с подобен случай.

— Моля ви да направите това, мистър Лидгейт — каза Розамонд, която се приближи да подкрепи майка си и я хвана за ръката, за да я отведе.

Когато мистър Винси се прибра вкъщи, той много се ядоса на Ренч и каза, че хич нямало да съжалява, ако докторът никога повече не стъпи в дома му. Лидгейт щял да го замести, независимо дали това харесвало на Ренч, или не. Не било шега работа да има коремен тиф в къщата му. Сега на всички трябвало да се съобщи да не идват на вечеря в четвъртък. А Причард да не вземал вино — срещу заразата най-добре било да се пие бренди.

— Аз ще пия бренди — натъртено заяви мистър Винси, сякаш искаше да каже, че в случая няма място за халосни патрони. — Хич не е късметлия горкото момче, нашият Фред. Сега ще му трябва повечко късмет, за да превъзмогне болестта… защото иначе кой знае дали ще имам най-голям син.

— Не говори така, Винси — възрази майката с разтреперани устни, — ако искаш да не го загубя.

— Та той ще те вкара в гроба с тия тревоги, Луси, това ми е съвсем ясно — отговори мистър Винси, малко поомекнал. — И все пак Ренч ще разбере какво мисля аз по въпроса. (Обърканата мисъл на мистър Винси бе, че коремният тиф би могъл някак да се предотврати, ако Ренч бе проявил по-голяма загриженост към неговото — не чие да е, а кметското — семейство.) Аз съм последният човек, който би се поддал на повика за нови доктори, както и за свещеници… независимо дали те са хора на Булстроуд, или не. Но Ренч ще разбере какво мисля аз по въпроса, пък както иска да го приема.

Ренч не го прие никак добре. Лидгейт бе учтив, доколкото би могъл да бъде учтив със свойствената си хладина, но учтивостта от страна на човек, който те е поставил в неловко положение, само засилва раздразнението ти особено ако преди това е предизвиквал у тебе неприязън. Местните доктори обикновено бяха раздразнителни хора, докачливи на тема чест, а мистър Ренч бе най-раздразнителният сред тях. Той не отказа да се срещне с Лидгейт вечерта, но случаят донякъде бе изпитание за нрава му. Наложи са да изслуша следните думи от мисис Винси:

— О, мистър Ренч, какво съм ви направила, че се държите така с мене? Как можахте да си отидете и изобщо да не се появите отново! А момчето ми можеше да опъне крака като труп!

Мистър Винси, който бе открил ожесточен огън срещу неприятеля, на име Зараза, и съответно бе доста подгрял, се надигна, когато чу, че Ренч идва, и отиде в антрето да му каже какво мисли по въпроса.

— Гледай, Ренч, цялата тази работа съвсем не е шега — заяви кметът, на когото напоследък му се бе налагало да порицава нарушители, така че сега се поизпъчи, като пъхна палци под мишниците си. — Как можа да пуснеш треската така ненадейно в един дом! Има неща, които трябва да са подсъдни, но не са — това е моето мнение.

Ала нелепите упреци бяха по-лесни за преглъщане от унижението да бъде напътстван, по-скоро унижението, че по-млад човек като Лидгейт дълбоко в себе си смята за необходимо Ренч да бъде напътстван, така че „моля, представете си“, както по-късно възкликна мистър Ренч, Лидгейт непрекъснато се перчел с разни ми ти лековати чуждоземни идеи, които бързо щели да се пукнат като балони. В случая по-възрастният доктор преглътна яда си, но после изпрати писмен отказ да бъде лекуващ лекар на фамилията занапред. Семейството може и да е добро, но професионалист като мистър Ренч няма да раболепничи пред никого. Докторът си помисли също така, при това навярно доста основателно, че в най-скоро време Лидгейт също ще се препъне и всеки негов непочтен опит да злепостави събратята си, които продават лекарства, с течение на времето ще му се върне тъпкано. Ренч отправи злостни нападки и относно някои хватки на Лидгейт, достойни само за един шарлатанин, с които се опитвал да си създаде привидна репутация сред лековерните. Тези ми ти дрънканици за разни лекове изобщо не минавали пред разумните участъкови лекари.

Всъщност точно това бе болното място на Лидгейт, така че Ренч би се зарадвал да узнае колко страда младият доктор. Да бъде превъзнасян от невежите, бе не само унизително, но и опасно и затова подобна репутация бе, кажи-речи, толкова за завиждане, колкото и онази на предсказващите времето чичковци. Лидгейт се дразнеше от глупавите очаквания, сред които непрекъснато трябва да работи, а твърде вероятно беше и сам да си навреди — както би искал Ренч — с непрофесионалния интерес, който предизвикваше.

Както и да е, Лидгейт бе обявен за домашен лекар на семейство Винси и събитието стана предмет на широко обсъждане в Мидълмарч. Някои твърдяха, че въпросното семейство се държало възмутително, че Винси бил заплашвал Ренч, а мисис Винси го обвинила, че отровил сина й. А други пък бяха на мнение, че в случайното минаване на Лидгейт имало пръст провидението, че младият доктор страшно го бивало да лекува трески и че Булстроуд бил напълно прав да му даде път. Мнозина пък вярваха, че самото пристигане на Лидгейт в града се дължало на Булстроуд. А мисис Тафт — тя не спираше да брои бодове и само в кратките промеждутъци между редовете в плетката откъслечно научаваше клюките в объркваща последователност — си втълпи мисълта, че мистър Лидгейт бил биологичен син на Булстроуд, едно обстоятелство, което сякаш потвърждавало подозренията й за миряните евангелисти.

Един ден тя съобщи това сведение на мисис Феърбръдър, която от своя страна не пропусна да го каже на сина си, като отбеляза следното:

— Нищо относно Булстроуд не би могло да ме изненада, но ще ми е мъчно да го приема за Лидгейт.

— Какво говориш, майко — възкликна мистър Феърбръдър след гръмкия си смях, — много добре знаеш, че Лидгейт произхожда от знатно семейство на север. Той никога не е чувал за Булстроуд, преди да дойде тук.

— Това е напълно приемливо, що се отнася до Лидгейт, Камдън — отбеляза възрастната дама, а после уточни: — Но колкото до Булстроуд… мълвата може и да е вярна за някой друг син.