Джордж Елиът
Мидълмарч (25)

Глава 24

Но болката не стихва от това,

че каел се виновният за нея.

Шекспир, сонет 34^[131]

Съжалявам, че трябва да съобщя подобно нещо, но още на третия ден след благоприятните събития в Хаундсли Фред изпадна в такова мрачно настроение, в каквото не е бил никога през живота си. И то не затова, че нямаше изгледи за евентуална продажба на коня, а защото още преди да е направил сделката със служителя на лорд Медликоут, същият този Дайъмънд, в който бе вложил надеждата да получи осемдесет лири, без каквито и да са външни признаци изведнъж насред конюшнята изпадна в такъв яростен изблик на енергия, че започна ожесточено да рита, едва не уби коняря, а накрая побеснелият жребец го докара дотам да окуцее съвсем сериозно, след като сам оплете крака си в едно въже, увиснало от дъската. За подобно нещо не би могло да се търси обезщетение също като в онези случаи, когато избухливият нрав излиза наяве едва след сватбата — разбира се, отколешните познати са били съвсем наясно с положението. По една или друга причина при този злощастен случай Фред не успя да прояви обичайната си гъвкавост — накратко казано, ясно разбираше, че разполага единствено с петдесет лири, че няма възможност да намери отникъде повече и че полицата за сто и шейсет лири ще му бъде връчена само след пет дни. Както Фред осъзна с болка, дори и да се обърне с молба към баща си да спести на мистър Гарт паричната загуба, той яростно би отказал да спаси мистър Гарт от последствията на собственото му дело, което би могъл да окачестви единствено като поощряване на разточителството и измамата. Фред бе толкова дълбоко съкрушен, че не можеше да измисли нищо друго, освен да отиде направо при мистър Гарт и да му съобщи печалната истина, като му даде петдесетте лири, за да не остават повече в ръцете му. Мистър Винси беше из складовете и още не знаеше за случилото се. Когато научеше, щеше да се вбеси, че яростният кон е бил вкаран в конюшнята му. И още преди да е изпитал по-слабия му гняв, Фред реши да офейка, преди да се е излял отгоре му истинският гняв. Взе кобилата на баща си, защото бе решил след разкритието пред мистър Гарт да отиде на кон до Стоун Корт и да признае всичко и пред Мери. Всъщност твърде вероятно е, че ако не беше Мери и любовта му към нея, съвестта му не би го подтикнала да взема толкова присърце своя борч, нито пък би го тласнала веднага да се залови с тази твърде неприятна задача, като предприеме всичко възможно, за да се справи с нея, вместо да я отлага и да си щади нервите, както обикновено правеше. Всъщност дори далече по-корави простосмъртни от Фред дължат поне половината от своята добродетелност на хората, които обичат. „Публиката на всички мои действия вече я няма“, заявил един древен герой, когато най-добрият му приятел умрял. Щастливци са онези люде в житейския театър, от които публиката очаква само най-доброто. Разбира се, при възникналите обстоятелства нещата биха били съвсем различни за Фред, ако Мери Гарт вече нямаше напълно установени представи какви са най-ценните качества на един човек.

Мистър Гарт не беше в кантората и Фред подкара коня към къщата му, която бе недалеч от града — един приветлив дом с овощна градина отпред. Сградата, доста старомодна и безразборно построена наполовина от дърво, някога е била селскостопанска постройка преди разрастването на града, а сега беше заобиколена от градините на съграждани. Обикновено се привързваме много силно към домовете си, ако те имат свой собствен облик, какъвто например най-често имат приятелите ни. Цялото семейство Гарт, твърде многолюдно, защото Мери имаше четирима братя и една сестра, бяха много привързани към старата си къща, в която впрочем всички хубави мебели бяха отдавна разпродадени. Фред също много я харесваше и я познаваше отлично до самия таван, където винаги сладостно ухаеше на ябълки и дюли, ала този път за пръв път пристъпи прага на дома без всякакви трепетни очаквания. Сърцето му се сви при мисълта, че вероятно ще трябва да направи признанието си пред мисис Гарт, която будеше у него по-голямо страхопочитание, отколкото мистър Гарт. Не че тя проявяваше склонност към язвителност и хапливи подмятания като Мери. Достигнала почтената зрелост на матрона, мисис Гарт избягваше всякакви прибързани съждения, тъй като, както често обичаше да казва, на младини била доста теглила и се научила да се въздържа от необмислени постъпки. Достолепната домакиня притежаваше рядкото качество да съзнава кои са онези обстоятелства в живота, които не подлежат на промяна, и ги приемаше безпрекословно, без да се оплаква. Възхитена от добродетелите на мъжа си, много отрано бе усетила пълната му неспособност да търси личната облага и бодро приемаше последствията от тази негова особеност. Беше достатъчно широко скроена, за да не се перчи с някакви си изящни чайници или кокетни дрешки на децата си, и никога не бе нашепвала в ушите на съседките си жаловити откровения за липсата на практицизъм у съпруга си или за богатството, което евентуално той би могъл да натрупа, ако бил като другите мъже. Вследствие на всичко това любезните й съседки бяха започнали да я възприемат или като много горделива, или като твърде странна, така че понякога снизходително я наричаха пред съпрузите си „твоята прекрасна мисис Гарт“. От своя страна и тя би могла да отправи укори към тях, тъй като бе по-начетена от повечето матрони в Мидълмарч, и затова — че къде да намерим съвършената жена? — беше твърде склонна да проявява известна строгост към посестримите си, които според нея поначало били създадени за пълна зависимост. От друга страна обаче, винаги бе готова да прощава прегрешенията на мъжете и често я чуваха да твърди, че такава им била природата. Трябва също да се признае, че мисис Гарт малко повечко наблягаше на съпротивата си срещу всички онези неща, които възприемаше като пълни щуротии — споменът за преобразяването й от гувернантка в домакиня бе залегнал дълбоко в съзнанието й и тя почти никога не забравяше, че макар грамотността и акцентът й да надвишават средното ниво в града, тя носи най-обикновено боне, готви гозби за цялото семейство и кърпи всички чорапи. От време на време обучаваше ученици, без изобщо да сяда, като ги караше да вървят подир нея из кухнята и да държат в ръка книгата или плочата за писане. Смяташе, че за тях е много полезно да видят със собствените си очи, че тя готви прекрасни супи, като в същото време поправя грешките им мимоходом, и че изобщо една жена с навити над лактите ръкави може да знае всичко за условното наклонение или за тропическата зона — накратко казано, може да има „образование“ и разни други хубави и важни за изтъкване неща, които завършват на „ние“ (като например „възпитание“), — без непременно да е безполезна кукла. Когато с възпитателна цел изразяваше подобни съждения, челото й леко, но решително се смръщваше, от което лицето й никак не губеше добросърдечния си израз, а думите й, леещи се свободно, бяха изричани с топъл, приятен алтов глас. Безспорно образцовата мисис Гарт бе забавен човек, но си имаше и своите странности, както дори и най-отлежалото вино запазва миризмата си на мях.

Хранеше майчински чувства към Фред Винси и винаги бе готова да му прости грешките, макар че не би простила на Мери обвързването й с него, тъй като към дъщеря си предявяваше далече по-строги изисквания, поначало прилагани към всички жени. Ала тъкмо поради нейната изключителна благосклонност на Фред му бе извънредно трудно сега, защото в случая нямаше как да не я разочарова. Изобщо при това посещение всички обстоятелства бяха по-неприятни, отколкото беше очаквал, защото Кейлъб бе излязъл рано, за да огледа един строеж наблизо. В определени часове мисис Гарт бе неизменно в кухнята, а тази сутрин извършваше едновременно няколко работи наведнъж — правеше пай върху добре излъсканата маса в единия край на просторното помещение, наблюдаваше през отворената врата действията на Сали около фурната и нощвите с тестото, като същевременно преподаваше урок на най-малките си деца, момченце и момиченце, които седяха насреща й на масата, с книгите и плочите за писане пред себе си. Коритото и рамката за сушене на дрехи в другия край на кухнята подсказваха, че в същото време в ход е и препирането на дребни неща в промеждутъците.

С навитите си над лактите ръкави, мисис Гарт, която сръчно приготвяше сладкиша — умело въртеше точилката, пощипваше тук-там тестото за украса, като същевременно изричаше с граматическа страст правилата за съгласуването на глаголите и местоименията със съществителните събирателни, — беше много приятна и забавна гледка. Също като Мери, тя беше с къдрава коса и ъгловато лице, но по-хубава от дъщеря си, с по-тънки черти, бледа кожа и едра женствена снага, както и с много съсредоточен поглед. С белоснежното си боне на къдрички тя донякъде приличаше на някоя от онези прелестни французойки, тръгнали на пазар с кошница в ръка, които всички ние сме виждали. Като гледа човек майката, непременно очаква някой ден и дъщерята да стане като нея, което е твърде благоприятна придобивка, подобно на зестрата — майката доста често наднича иззад рамото на дъщеря си и зловещо пророкува: „Каквато съм аз сега, такава не след дълго ще е тя“.

— Хайде сега да повторим всичко отначало — подкани децата си мисис Гарт, като отмести встрани ябълковите обелки, приковали за миг вниманието на Бен — буйно мъжле, свъсило чело поради голямата си съсредоточеност в урока. — Без да пренебрегваме значението на онези думички, които означават съвкупност или множественост на понятието… кажи ми пак какво точно значи това, Бен.

(Подобно на повечето велики просветители, мисис Гарт си имаше свои любими древни похвати и дори при наличието на пълен хаос в обществото, би се опитвала да държи факлата на образованието високо над вълните.)

— Оо… това значи… че трябва да внимаваш как го казваш — доста раздразнен отвърна Бен. — Мразя граматиката. Каква е ползата от нея?

— Тя те учи да говориш и пишеш правилно, за да те разбират всички — строго натърти мисис Гарт. — Нима искаш да говориш като стария Джоб?

— Да, искам — без колебание отговори Бен. — По-забавно е. Той казва „Ти въри“… което върши същата работа като „Ти иди“.

— Ама той също казва, че стрижел „вълна̀та“ вместо „в̀ълната“ — отбеляза Лети с чувство на превъзходство. — Можеш да си помислиш, че става дума за море.

— Не, не би могъл, освен ако не си много глупав — тросна се Бен. — Че какво общо има стригането с морето?

— Тези неща са свързани с ударението, което не е най-важната част от граматиката — намеси се отново мисис Гарт. — Бен, смятам да дам ябълковите обелки на прасетата. Ако ги изядеш ти, тогава на тях ще дам твоето парче от пая. Всъщност на Джоб му се налага да говори за съвсем прости неща. Как си представяш ти, че би могъл да говориш или пишеш за по-сложни неща, ако познанията ти по граматика са слаби като неговите? Тогава ще употребяваш неточни думи и ще ги слагаш на неточното място, и вместо да накараш хората да те разберат правилно, те ще ти обърнат гръб като на някой досадник. Какво ще правиш тогава?

— Хич няма да ме е еня, направо ще си тръгна — отговори Бен с усещането, че това е добро разрешение на въпроса с граматиката.

— Виждам, че вече си уморен и оглупял, Бен — отбеляза мисис Гарт, която бе свикнала с подобни възражения от страна на синовете си.

Тя приключи с приготовлението на пая и като се приближи до рамката за сушене на дрехи, нареди:

— Ела сега тук при мене и ми разкажи приказката, която ти разправих в сряда, онази за Цинцинат^[132].

— Знам го! Той бил фермер — отговори Бен.

— Стига, Бен, той е бил римлянин… нека аз да я разкажа — възрази заядливо Лети, размахала лакти.

— Млъкни, глупачке, той е бил римски фермер и орач.

— Да, но преди това… после става така… хората го искали — поясни Лети.

— Ама първо трябва да се каже що за човек е бил той — настоятелно заяви Бен. — Бил мъдър като баща ми и затова хората търсели съветите му. Бил и смелчага и можел да се бие. Баща ми също може… нали, мамо?

— Стига, Бен, нека аз да разкажа цялата приказка, както майка ни я разправи — намръщено настоя Лети. — Моля те, майко, кажи на Бен да млъкне.

— Лети, срамувам се заради тебе — занарежда майката, докато изстискваше дрехите от коритото. — Трябваше да изслушаш Бен докрай, за да видиш дали може да разкаже приказката. Виж се само колко си намръщена и как грубо се държиш, като непрекъснато размахваш лакти. Сигурна съм, че Цинцинат би се много натъжил, ако види дъщеря си да се държи по този начин. (Мисис Гарт изрече последното ужасно изречение с доста приповдигнат тон и на тази възраст Лети вече почувства, че животът може да е и много мъчителен, когато се потиска бликналата словоохотливост и се проявява общо незачитане, включително и към римляните.) Хайде, Бен.

— Ами… оох… ами… е, голям бой паднал… и всички били тъпанари… не мога да го разкажа като тебе… но те до един искали някой да им стане капитан, и крал, и всичко останало…

— Диктатор, това е думата — добави Лети нацупено, но с известна надежда, че майка й може да се разкае за думите си.

— Няма що, „диктатор“! — презрително възкликна Бен. — Ама тази дума хич не е точната, щото той не ги е карал да пишат на плоча.

— Хайде, хайде, Бен, не си чак толкова невеж — отбеляза мисис Гарт със сдържан сериозен тон. — Не чувате ли, някой чука на вратата! Тичай, Лети, да отвориш.

Почукалият бе Фред. А когато Лети му каза, че баща й го няма вкъщи и че майка й е в кухнята, той бе лишен от възможност за избор. Не можеше току-така да подмине обичайното си отбиване да види мисис Гарт в кухнята, щом тя се намираше там. Младежът мълчаливо обгърна с ръка вратлето на Лети и я поведе към кухнята без привичните си шеги и милувки.

Мисис Гарт много се изненада да види Фред по това време на деня, но нямаше навика да показва изненадата си и само промълви, без да прекъсва безшумните си занимания:

— Ти ли си, Фред, толкова рано? Изглеждаш пребледнял. Случило ли се е нещо?

— Искам да говоря с мистър Гарт — отговори Фред, все още неспособен да каже нещо повече. — А също и с вас — добави той след кратко мълчание, понеже не се съмняваше, че мисис Гарт е осведомена за гаранцията и че в края на краищата ще трябва да разкрие нещата и пред нея, дори да не е в разговор насаме.

— Кейлъб ще се върне след няколко минути — поясни мисис Гарт, която реши, че е имало препирня между Фред и баща му. — Той със сигурност ще се прибере много скоро, защото тази сутрин трябва да поработи с книжата на писалището. Имаш ли нещо против да постоиш при мене, докато приключа работата си тук?

— Но нали повече няма да говорим за Цинцинат, а? — запита Бен, който бе грабнал камшика от ръцете на Фред и ловко го изпробваше върху котката.

— Няма. А сега излез. И остави камшика. Колко подло е от твоя страна да налагаш бедничкия стар Костурко! Моля те, Фред, вземи камшика от ръцете му.

— Хайде, момчето ми, дай ми го — помоли Фред и протегна ръка.

— Ама ти ще ми позволиш ли да пояздя кончето ти днес? — попита Бен и му подаде камшика с такъв вид, сякаш изобщо не се чувстваше длъжен да го стори.

— Не днес… друг път. Не съм с моя кон.

— А ще се видиш ли с Мери днес?

— Да, смятам да се видя — отговори Фред с неприятно потръпване.

— Кажи й тогава да се прибере вкъщи рано, за да си играем на залагане и изобщо да се веселим.

— Достатъчно, Бен, стига толкова! Марш оттук! — подвикна мисис Гарт, като забеляза, че Фред се подразни.

— Само Лети и Бен ли са ви учениците сега, мисис Гарт? — попита Фред, след като децата излязоха, тъй като се налагаше да каже нещо, за да убие времето. Изобщо не бе сигурен дали трябва да изчака мистър Гарт, или просто да се възползва от някоя благоприятна възможност в разговора, за да разкрие истината пред мисис Гарт, а след това да й предаде парите и да пришпори коня.

— Не, имам още един… само един. Фани Хъкбът идва в единайсет и половина. Съвсем не ми е голям доходът сега — усмихнато добави мисис Гарт. — Така де, в момента нямам наплив на ученици. Но все пак поспестих малко за такса на Алфред — вече имам деветдесет и две лири. Сега той може да започне обучението си при мистър Ханмър. Вече навърши съответната възраст.

Тези думи на госпожата съвсем не бяха подходящо встъпление за новината, че е на път да загуби деветдесет и двете си лири, а че и още отгоре. Фред замълча.

— Обикновено обучението в колеж на младите джентълмени е много по-скъпо — все така чистосърдечно продължаваше да нарежда мисис Гарт, докато оправяше обшивката на една шапка. — А Кейлъб смята, че от Алфред ще стане способен инженер. И иска да осигури на момчето добри условия за развитие. Ето го! Чувам, че влиза. Хайде да идем при него в гостната, а?

Когато влязоха при Кейлъб, той вече беше захвърлил шапката си и се бе настанил на писалището.

— О, Фред, момчето ми? — възкликна Кейлъб, леко изненадан, стиснал в ръка още нетопнатата в мастилото писалка. — Много бързо дойде! — Ала като не видя обичайното бодро кимване от страна на Фред, веднага запита: — Случило ли се е нещо вкъщи?… Неприятности ли имаш?

— Да, мистър Гарт, дошъл съм да ви съобщя една новина, която ще промени мнението ви за мене. Дошъл съм да съобщя на вас и на мисис Гарт, че не мога да изпълня обещанието си. Изобщо не съм в състояние да намеря пари, за да изплатя дълга си. Случи ми се беда. Разполагам само с тези петдесет лири вместо със сто и шейсет.

Докато говореше, Фред извади банкнотите и ги сложи пред мистър Гарт на писалището. Бе мигновено изложил цялата истина, защото се чувстваше по момчешки нещастен, загубил способността да говори. Мисис Гарт замлъкна в недоумение и само отправи питащ поглед към съпруга си. Кейлъб се изчерви и след кратко мълчание каза:

— О, не съм ти казал, Сузан. Подписах се на една гаранция за Фред. За сума от сто и шейсет лири. Той ме увери, че ще може да я изплати сам.

Изражението на мисис Гарт леко се промени и все пак лицето й бе като дълбок врящ вир, чиято повърхност остава спокойна. Тя се вгледа във Фред и каза:

— Предполагам, че си поискал от баща си останалите пари, но той ти е отказал.

— Не, не съм — отговори Фред, като прехапа устни и с усилие продължи, — но знам, че е безсмислено да го моля. И понеже е напълно безполезно, не искам да забърквам името на мистър Гарт в тази работа.

— Това идва в съвсем неподходящ момент — промълви Кейлъб със свойствения си колеблив тон, като нервно опипваше банкнотите, забил поглед в тях. — Наближава Коледа… точно сега съм доста затруднен. Нали разбираш, трябва да орежем съвсем всичко също като някой шивач с ножицата. Какво можем да направим, Сузан? Ще трябва да извадя парите от банката до последния грош. Там има само сто и десет лири, по дяволите.

— Аз ще трябва да ти дам деветдесет и двете лири, които съм спестила за таксата на Алфред — добави ясно и решително мисис Гарт, макар че човек с остър слух би доловил лекото потрепване в гласа й. — Освен това съм сигурна, че и Мери има вече спестени двайсет лири от заплатата. И ще ги добави към останалите.

Мисис Гарт повече не погледна към Фред, като в този миг изобщо не й идваше наум да потърси подходящи остри думи, които най-силно биха го наранили. Тъй като бе много особена жена, сега тя трескаво мислеше какво може да се направи в случая и ни най-малко не си въобразяваше, че крайната цел би могла по-лесно да се достигне чрез жлъчни нападки или избухвания. И все пак тя накара Фред за пръв път да усети извънредно остри угризения на съвестта. Колкото и странно да звучи, досега страданието му поради стеклите се обстоятелства изцяло се свеждаше до страха, че може да изглежда непочтен в очите на семейство Гарт и че те ще променят мнението си за него. Въобще не се бе замислял за трудностите и възможните лишения, които собствените му деяния могат да им навлекат, тъй като чуждите потребности рядко запалват въображението на младите джентълмени, изпълнени с големи очаквания. В действителност повечето от нас са възпитани да мислят, че най-възвишените ни подбуди да не вършим злодеяния идват от вътрешното ни благородство, а не от угризения към потърпевшите на тези злодеяния. Ала в случая Фред се видя отстрани като жалък негодник, който ограбва спестяванията на две жени.

— Аз непременно ще изплатя всичко, мисис Гарт… по-късно — измънка той.

— Да, по-късно — повтори мисис Гарт и понеже много мразеше силните думи, изричани в мерзки случаи, не можа да се въздържи от една остроумна забележка, — но момчетата не ги приемат да учат занаят по-късно, а само на петнайсет — за пръв път досега тя бе толкова малко склонна да оправдае Фред.

— Аз съм главният виновник в случая, Сузан — заяви Кейлъб. — Фред ме увери, че ще намери парите. Но не беше моя работа да се занимавам с гаранции. Надявам се, че си обмислил всички възможности и си пробвал всякакви порядъчни средства да намериш парите? — добави той, насочил благите си сиви очи към Фред.

Кейлъб бе твърде деликатен, за да упомене мистър Федърстоун.

— Да, пробвах всичко… наистина всичко. Трябваше да получа в брой сто и трийсет лири, ако не ме бе сполетяло нещастие с един жребец, който исках да продам. Чичо ми даде осемдесет лири и аз размених моя кон, като доплатих още трийсет, с друг, който се канех да продам за осемдесет или повече — възнамерявах да остана без кон, — но той пощръкля и сам се осакати. По-добре в пъкъла да бях отишъл заедно с проклетия кон, вместо да ви навличам тези беди. Никои други хора не са ми толкова скъпи като вас — вие двамата с мисис Гарт винаги сте били толкова мили с мене. Но е напълно безсмислено да ви казвам всичко това. Сега винаги ще ме смятате за негодник.

Фред се обърна и излезе от стаята, защото усети как започва да проявява донякъде женска мекушавост, а освен това почувства, че извиненията му не могат да помогнат на семейство Гарт. Те го видяха как се качи на коня и бързо премина през портата.

— Разочарована съм от Фред Винси — заяви мисис Гарт. — Никога не съм допускала, че може да те въвлече в собствените си дългове. Знаех, че е разточителен, но не смятах, че може да прояви такава низост да поема рискове за сметка на най-добрия си приятел, който изобщо не може да си позволи да губи пари.

— Постъпих като глупак, Сузан.

— Така е — съгласи се жена му, като поклати глава и се усмихна. — Но няма да тръгна да го разгласявам из пазара. Защо криеш подобни неща от мене? Същото правиш и с копчетата си. Те се късат, а ти нищо не ми казваш и излизаш навън с увиснали маншети. Ако знаех всичко предварително, сега щях да съм готова с някакъв по-удачен план.

— Разбирам колко си наранена, Сузан — промълви Кейлъб и я погледна разчувстван. — Непоносима ми е мисълта да загубиш парите, които с такива усилия си спестила за Алфред.

— Аз вече съм ги спестила, но сега ти ще трябва да страдаш, защото сам ще обучаваш момчето. Време е да се откажеш от лошите си навици. Някои мъже се пристрастяват към пиенето, а твоята страст е да работиш без пари. Не се отдавай толкова често на тази своя привичка. Сега трябва да отидеш с коня при Мери и да попиташ детето с какви пари разполага.

Кейлъб бе изтеглил назад стола си, а после се наведе, като поклащаше бавно глава, подпрял изящно върховете на пръстите си.

— Горката Мери! — възкликна той. — Сузан — изведнъж Кейлъб снижи глас, — страхувам се, че щерката ни може би харесва Фред.

— О, не! Тя вечно му си присмива. Малко вероятно е и той да изпитва нещо повече от братски чувства.

Кейлъб не отговори, но смъкна очилата си надолу, приближи стола си до писалището и тогава изруга:

— По дяволите с тази проклета полица!… Цялата работа зле ще се отрази на предприемачеството и търговията.

Първата част на казаното изцяло изчерпваше запаса му от ругатни и както можете да си представите, възклицанието прозвуча почти като ръмжене. Ала много трудно бих могла да предам пред тези, които никога досега не са чували как Кейлъб изговаря думите „предприемачество“ и „търговия“, онзи особен тон на дълбоко благоговение, на религиозен плам, с които ги обгръщаше, също както светият символ се загръща в обшита със злато тъкан.

Като поклащаше леко глава, Кейлъб Гарт често потъваше в дълбоки размисли за онази невнятна сила, за така нужната на хората мощ, отприщвана от многоглавия, многоръкия, неспирно кипящия труд, който храни, облича и къта под покрив общественото тяло. Този повсеместен труд бе обсебил въображението му още от дете. Кънтежът на огромния чук, който долита от новостроящи се сгради и кораби, сигналните повиквания сред тружениците, бумтежът на пещите, боботенето и бръмченето на моторите бяха като божествена музика за слуха му. Рязането и товаренето на трупи, огромният стълб, потрепващ като звезда далече напред по шосето, кранът, забръмчал на пристанището, наредената стока из складовете, разнородните и сръчните напъни на мускулите, вложени в добре свършената работа — всички тези ярки образи от младостта му го бяха вдъхновявали също като поезията без намесата на поетите, изградили му бяха житейска философия без намесата на философите, вдъхнали му бяха религия без намесата на теологията. Отрано бе обладан от желанието да се включи колкото е възможно по-активно в този божествен труд, на който той придаваше особена извисеност с понятия като „предприемачество“ и „търговия“. И макар да бе имал наставник за съвсем кратко време и главно да бе самоук, той знаеше много повече за земята, строителството и минното дело, отколкото повечето тесни специалисти в графството.

Собствената му класификация на човешките дейности бе доста обща и също като класификациите, предлагани от по-образовани люде, би била неприемлива в днешната напредничава епоха. Кейлъб делеше тези дейности на предприемачество, търговия, политика, проповядване, образование и развлечения. Всъщност нямаше нищо против последните четири, ала се отнасяше към тях, както благоговейният езичник се отнася към чуждите божества, различни от собствените му. По същия начин се отнасяше благосклонно и към всички високи рангове в обществото, ала самият той не желаеше да е от такъв ранг, който няма да му осигури тесен досег с предприемачеството и съответно няма да бъде почетно удостоен със следи от хоросан и вар, няма да се просмуче от мириса на мотори или сладостното ухание на чернозем, гори и поляни. Макар че винаги се бе възприемал като правоверен християнин и с охота би обсъждал божията милост, ако се подемеше подобен разговор пред него, божествата, пред които най-ниско се кланяше, бяха чисто практическите своевременни цели, добре свършената работа и точното изпълнение на възложените задачи — в неговите представи мързеливият работник бе олицетворение на дявола. Кейлъб нямаше склонността лесно да отхвърля несвойствените за него дейности и светът му изглеждаше толкова прекрасен, че бе готов да възприеме всякакви чужди възгледи, както и всякакъв род чужди вселени, стига те да не възпрепятстват добрата канализация, надеждното строителство, точните измервания и разумните сондажи за въглища. Всъщност той можеше да проявява благоговение, съчетано със силен практически нюх. Ала съвсем не бе по силите му да се справя с финансите — можеше добре да оцени стойностното, но му липсваше тънкото въображение да предвиди монетното обращение, измерено в печалби и загуби. Осъзнал тази своя неспособност, Кейлъб твърдо бе решил да се откаже от всички онези форми на любимото му предприемачество, които изискват подобен талант. Отдал се изцяло на разнообразните видове дейности, които можеше да извършва, без да борави с парични средства, той се открояваше в графството като един от онези безценни хора, които всеки с радост би наел, защото добре вършат работата си, искат ниско заплащане, а понякога дори правят безплатни услуги. При тези обстоятелства изобщо не бе чудно, че семейство Гарт са бедни и живеят доста скромно. Това обаче съвсем не ги притесняваше.