Джордж Елиът
Мидълмарч (48)

Глава 47

Не е напразна любовта,

защото те възражда тя.

Не расне у дома в саксии,

а сред природните стихии.

В небесен кът и чуден час

покълва цветето тогаз

и пуска корен в земна твърд,

но с поглед към небе обърнат.

Беше събота вечер, когато Уил Ладисло проведе този кратък разговор с Лидгейт. Ала въздействието върху него бе такова, че когато се прибра в квартирата си, седя буден до среднощ, като поради предишното си раздразнение премисли наново всичките си основания, за да се засели в Мидълмарч и да се обвърже с мистър Брук. Колебанията, преди да предприеме стъпката, бяха довели до известна уязвимост спрямо всяка догадка, че щеше да е по-разумно, ако не я бе предприел. Не изглеждаше ли отстрани пълен глупак?… при това точно когато е по-сигурен от всякога, че далече не е глупак? И каква му бе целта?

Е, нямаше определена цел. Вярно, имаше мъгляви представи за всякакви възможности. Няма на света човешко същество, изпълнено едновременно със страсти и мисли, което да не разсъждава за своите страсти, което да не съзира в съзнанието си образи, вдъхващи надежда или вселяващи страх. Ала това, което се случва на всички нас, се случва на някои хора по съвсем различен начин, а Уил не бе от тези, дето вървят по отъпкания път. Той разполагаше със свои странични пътечки и по тях изживяваше малки радости, каквито господата, поели по широкия път, биха сметнали за доста нелепи. Пример за това е умението му да извлича щастие от чувствата си към Доротия. Може и да изглежда странно, но е напълно вярно, че баналната пошла представа, каквато мистър Късобан подозираше, че той таи у себе си — а именно, че Доротия може да овдовее и събуденият у нея интерес към Уил да я накара да го приеме за свой съпруг, — не го омайваше и изкушаваше. Той не живееше с мечтата за подобно събитие, както всички ние възприемаме химерната благодатна възможност като земен рай. И не само поради това, че не искаше да храни надежди, които биха могли да се окачествят като недостойни, или защото вече се чувстваше неловко поради необходимостта да се брани от обвинения в неблагодарност. Смътното усещане за множество други прегради, които съществуваха между него и Доротия извън наличието на съпруг, го бе накарало изобщо да не мисли по въпроса, какво ще се случи с мистър Късобан. А наред с това имаше и други причини. Както вече знаем, Уил не можеше да понесе мисълта за някаква пукнатина в кристала си — бе едновременно разстроен и очарован от достолепната освободеност, с която Доротия го гледаше или разговаряше с него, и имаше нещо толкова изящно в тази негова представа за нея, че той изобщо не копнееше за промяна, която неуловимо да я направи различна. Та нима ние не се стряскаме, когато дочуем на улицата грубо тананикане на изящна мелодия? Или не се плашим, като разберем, че някой божествен предмет — брилянт или навярно гравюра, — който сме съзерцавали с болката, че трябва все пак да откъснем очи от него, всъщност съвсем не е нещо необикновено и може да се използва за ежедневна употреба? Усещането ни за блаженство зависи от естеството и размаха на чувствата ни. А за Уил, същество, което въобще не се вълнуваше от материалните неща в живота, а от неуловимите усещания, бе истински дар от съдбата да изпитва подобни чувства към Доротия. Това, което други биха нарекли несподелена страст, допълнително подхранваше въображението му — усещаше у себе си въодушевление и подем и сякаш животът му се превръщаше във възвишената любовна поема, отдавна обсебила въображението му. Доротия, както непрекъснато си повтаряше той, завинаги се е възкачила на трон в съзнанието му и всички останали жени ще коленичат пред нея. И ако можеше да опише в безсмъртен стих въздействието й върху него, по примера на стария Дрейтън^[218] би се похвалил, че кралиците ще са щастливи да получат излишеството от похвалите към нея.

Ала кой знае дали би написал такъв стих. А какво друго би могъл да стори за Доротия? И какво означава за нея предаността му? Невъзможно бе да каже. Ала той никога няма да се отдалечи от нея. Не виждаше сред близките й човек, с когото тя да разговаря с онова непринудено доверие, каквото проявяваше към него. Веднъж му бе казала, че ще се радва, ако остане в Мидълмарч. И той ще остане въпреки бълващите огън дракони, които може да вилнеят край него.

Това бе крайното заключение във всички колебания на Уил. Но дори решенията му не бяха лишени от вътрешни противоречия и бунтарски настроения. Понякога се дразнеше, както същата тази вечер, от подхвърлен намек, че обществените му усилия под ръководството на мистър Брук съвсем не изглеждат така героични, както би му се искало. А това усещане неизбежно се свързваше и с другата причина за раздразнение — че въпреки пренебрегването на достойнството си заради Доротия, той едва ли би я видял отново. Следователно след като не можеше да отрече тези неприятни обстоятелства, той се отрече от голямата си пристрастност и заяви: „Аз съм глупак“.

И все пак, тъй като размишленията му неизбежно се въртяха около Доротия, както и друг път, той ободри духа си с ясната представа какво въздействие би му оказало нейното присъствие. И като си спомни изведнъж, че следващият ден е неделя, реши да посети църквата в Лоуик, за да я види.

Заспа с тази идея в главата, ала когато се обличаше на другия ден в трезвата утринна светлина, Възражението възкликна:

„Това ще е истинско предизвикателство спрямо забраната на мистър Късобан да посещаваш Лоуик, а и Доротия ще е недоволна.“

„Глупости! — възрази Намерението. — Би било прекалено чудовищно от негова страна да ми забранява да посетя хубава черквичка в прекрасен пролетен ден. А Доротия ще се зарадва.“

„За мистър Късобан ще е ясно, че си отишъл или за да го дразниш, или за да видиш Доротия.“

„Не е вярно, че отивам да го дразня, а пък защо да не отида да видя Доротия? Нима той трябва винаги да има всичко и никога нищо да не го тревожи? Нека малко да се обезпокои, както често се случва на хората. Винаги много съм харесвал тази странна черква и паството. Освен това познавам семейство Тъкър. Ще седна на тяхната пейка.“

След като с убедителни доводи застави Възражението да замлъкне, Уил отиде пеша до Лоуик, сякаш измина пътя до рая — той прекоси общинската мера Халзел, мина покрай горичките, където слънчевите лъчи падаха свободно под нацъфтелите клони, като озаряваха красивия мъх, лишея и свежата трева, пробила кафявата пръст. Сякаш всичко наоколо бе наясно, че е неделя, и одобряваше разходката му до църквата в Лоуик. Когато нищо не помрачаваше настроението му, бе лесно за Уил да се почувства весел. Междувременно мисълта да подразни мистър Късобан му се стори доста забавна и лицето му се разтегна в щастлива усмивка, приятна за окото като слънчев лъч, прорязал водната шир — макар и случаят да не бе най-подходящ. Ала повечето от нас са склонни да приемат, че човекът, изпречил се на пътя ни, е отвратителен, и нямат нищо против да му причинят поне малко от неприятното усещане, което самият той предизвиква у нас. Уил вървеше с книжка под мишница, пъхнал ръце в джобовете си, като изобщо не се спираше да почете, а си тананикаше тихичко, като мислено си представяше сцените, които ще последват в църквата и на излизане от нея. Пробваше различни мелодии към собствено стихотворение, като опитваше ту с позната песничка, ту измисляше нова. Думите не бяха някакъв химн, но безспорно подхождаха на неделното му настроение:

О, боже, този блед светлик,

що храни любовта —

лъч, шепот, бледен лик

и недокосната ръка.

Копнеж стаен за топъл зов,

за ехо в горестна душа

и за признание в любов,

така безкрай далеч сега.

О, болка от сподавен вик,

и от несбъдната мечта.

О, боже, този блед светлик,

що храни любовта.

От време на време, когато сваляше шапка и тръсваше назад коса, при което се открояваше дългата му шия, той бе също като въплъщение на пролетта, изпълнила въздуха с присъствието си — слънчево същество, обзето от неясни очаквания.

Звънците още дрънчаха, когато Уил пристигна в Лоуик и се настани върху скамейката на викария, преди още някой да е седнал там. Ала той продължаваше да е сам на мястото си, когато паството лека-полека се събра. Скамейката на викария беше точно срещу тази на пастора, на самия вход пред олтара. За известно време Уил се обезпокои да не би Доротия да не дойде. Огледа се наоколо и видя сред боядисаните в бяло стени и тъмните скамейки група селяни, които години наред съставляваха паството и почти не се променяха — също като клоните на дърво, пропукало се тук-там от старост, но все пак пуснало нови клонки. Жабешкото лице на мистър Риг бе ново и странно, ала въпреки тази необяснима промяна на скамейките седяха един до друг членовете на семейство Уол, както и селските родственици на фамилията Паудърел. Бузите на отец Самюел бяха все така закръглени и морави, а трите поколения благопристойни арендатори пристигнаха, както винаги изпълнени с чувство на благодарност към всички висшестоящи в обществото. Вероятно дечицата гледаха на мистър Късобан, облечен в черна мантия и покачен най-високо, като на най-главния сред всички висшестоящи, който би бил най-страшен, ако някой го засегне. Дори и през 1831 г. в Лоуик бе съвсем спокойно, като жителите тук точно толкова се вълнуваха от реформите, колкото и от тържествения тенор на неделния проповедник. Паството бе свикнало да вижда Уил в църквата и преди, така че никой не му обърна особено внимание освен хористите, които сметнаха, че той непременно ще се изяви в пеенето.

Най-накрая Доротия се появи в тази необичайна среда и бързо премина по късата пътечка, облечена в сива наметка и с бяло касторено боне, каквито носеше във Ватикана. Тъй като при влизането й погледът й бе насочен към олтара, тя съзря Уил дори с късогледите си очи, ала по никакъв друг начин не изрази чувствата си, освен че леко пребледня и почтително се поклони, като мина край него. За свое най-голямо учудване Уил изведнъж се почувства неловко и не посмя да погледне отново към нея, след като се поклониха един на друг. След две минути, когато мистър Късобан излезе от църковната канцелария и зае мястото си, обърнат с лице към Доротия, Уил усети, че е напълно скован. Нямаше накъде другаде да гледа освен към хора на малкия балкон над вратата на канцеларията. Доротия вероятно се е притеснила, а той бе направил груба грешка. Вече не му беше забавно да дразни мистър Късобан, който вероятно имаше предимството да го наблюдава, както и да забележи, че не смее да си извърне главата. Защо не си бе представил всичко това предварително? Ала той не бе очаквал да стои тук сам, без успокоителното присъствие на семейство Тъкър, което очевидно завинаги е напуснало Лоуик, защото сега имаше нов свещеник. И все пак той наричаше себе си „глупак“, защото не бе съобразил, че ще е невъзможно да гледа към Доротия — нещо повече, че тя може да възприеме появата му като проява на дързост. Нямаше как обаче да се измъкне от този капан. И той намираше съответните пасажи, вторачен в книгата, подобно на някоя даскалица, като същевременно усещаше, че утринната проповед никога не е била толкова нескончаемо дълга, а също така, че е напълно смешен, ядосан и нещастен. Дотам стига човек, като боготвори красотата на една жена! Псалтът с учудване забеляза, че мистър Ладисло не се включи в песнопението, и реши, че е настинал.

Мистър Късобан не ръководеше богослужението тази сутрин и положението на Уил ни най-малко не се промени, докато най-накрая благословията не бе изречена и всички не станаха от местата си. Ритуалът в Лоуик бе първо да излязат висшестоящите в обществото. С внезапното намерение да наруши обзелата го скованост Уил погледна право към мистър Късобан. Ала господинът бе свел поглед и като направи път на Доротия да мине, веднага я последва, без изобщо да вдигне очи. Погледите на Уил и Доротия се срещнаха за миг и тя отново се поклони, ала този път изглеждаше разстроена, сякаш едва потиска сълзите си. Уил излезе след тях, но те се отправиха към малката вратичка, водеща към имението им, и изобщо не се обърнаха.

Невъзможно бе да ги последва и на Уил не оставаше нищо друго, освен по обяд да поеме тъжен по същия път, който бе изминал сутринта, изпълнен с надежди. Всички светлини сега бяха угаснали за него — както отвътре, така и отвън.