Кърт Вонегът
Котешка люлка (97)

97. Вонящ християнин

„Папа“ Монсано и безмилостната му болест лежаха в позлатена лодка: румпел, фалин, ключове за гребла — всичко бе позлатено. Защото леглото на „Папа“ беше всъщност спасителната лодка от старата шхуна на Боконон, „Пантофка“: спасителната лодка, с която преди толкова време Боконон и ефрейтор Маккейб бяха пристигнали в Сан Лоренсо.

Стените на стаята бяха бели. Но „Папа“ излъчваше толкова силна болка, че стените изглеждаха окъпани в яростно червено.

Беше гол до кръста и по изпотения му корем се виждаха възли. Коремът му трепереше като платно на вятър.

На врата му висеше верижка. На нея беше окачено цилиндърче, голямо колкото гилза от патрон. Мислех, че в цилиндърчето има муска. Не съм бил прав. В него имало люспица „лед-9“.

„Папа“ едва говореше. Зъбите му тракаха; не можеше да контролира дишането си.

Главата на „Папа“ беше мъчително отметната върху носа на лодката.

Близо до леглото бе поставен ксилофонът на Мона. Тя явно се беше опитала да облекчи с музика страданията на „Папа“.

— „Папа“? — прошепна Франк.

— Сбогом — изхриптя „Папа“.

Очите му сякаш бяха изскочили от орбитите.

— Доведох един приятел.

— Сбогом.

— Той ще бъде следващият президент на Сан Лоренсо. Той ще бъде много по-добър президент, отколкото бих бил аз.

— Лед! — простена „Папа“.

— Все моли за лед — каза Фон Кьонигсвалд. — А когато му донесем лед, не го иска.

„Папа“ превъртя очи. Отпусна глава, като се стараеше да пренесе тежестта на тялото си, след това отново изви врат.

— Няма значение — прошепна той — кой е президентът на… — и не довърши.

Аз довърших изречението му.

— Сан Лоренсо?

— Сан Лоренсо — съгласи се той. Успя дори да се усмихне криво. — На добър час…

— Благодаря, сър.

— Няма значение. Боконон. Намерете Боконон.

Опитах се някак си да се измъкна. Спомних си, че за радост на хората, Боконон винаги е бивал преследван и никога — залавян.

— Ще го намеря.

— Кажете му…

Наведох се по-ниско, за да чуя какво „Папа“ имаше да каже на Боконон.

— Кажете му, че съжалявам, задето не го убих.

— Да, сър.

— Вие ще го убиете.

— Да, сър.

„Папа“ събра достатъчно сили, за да ми заповяда:

— Но наистина ще го убиете!

Не отговорих. Нямах желание да убивам никого.

— Той проповядва на хората лъжи, лъжи и лъжи. Убийте го и научете хората на истината.

— Да, сър.

— Вие и Хоуникър, научете ги на наука.

— Да, сър — обещах аз.

— Науката е магията, която действа.

Той замълча, отпусна се, затвори очи. След това прошепна:

— Последното причастие.

Фон Кьонигсвалд повика д-р Вокс Хумана. Д-р Хумана извади упоеното пиле от кутията и се приготви да даде на „Папа“ последното причастие така, както го разбираше.

„Папа“ отвори едното око.

— Не ти! — извика той презрително на д-р Хумана. — Махай се!

— Моля? — запита д-р Хумана.

— Аз изповядвам бокононизма — изсъска „Папа“. — Марш оттук, вонящ християнин!