Кърт Вонегът
Котешка люлка (72)

72. Пикльовски „Хилтън“

Х. Лоуи Кросби и жена му веднага напуснаха „Каса Мона“. Кросби го нарече „пикльовския «Хилтън»“ и поиска да го настанят в американското посолство.

Така че аз останах единственият гост в хотела, в който имаше сто стаи.

Стаята ми беше приятна. Както на всички стаи прозорците й гледаха към булеварда на стоте мъченици за демокрацията, към летище „Монсано“ и към пристанище Боливар. „Каса Мона“ беше построен като шкаф за книги: стени отстрани и отзад, витрина от синьо-зелено стъкло — отпред. Мизерията на града не се виждаше, защото беше зад стените на шкафа.

В стаята ми имаше климатична инсталация. Беше едва ли не хладно. И като влязох на студа от нажежената пещ отвън, започнах да кихам.

На нощното ми шкафче имаше пресни цветя, но леглото ми още не беше застлано. Дори възглавница нямаше. Само съвсем нов дюшек. В гардероба нямаше закачалки, а в тоалетната нямаше тоалетна хартия.

Така че излязох в коридора да намеря някоя камериерка и да я помоля да ми донесе едно-две неща.

Там нямаше никой, но в края на коридора една врата беше отворена и от нея идваха слаби признаци на живот.

Надникнах през вратата и видях голям апартамент, чийто под беше наполовина покрит с парцали. Апартаментът се боядисваше, но когато се появих, двамата бояджии съвсем не боядисваха. Те седяха върху канапето, разположено от едната стена до другата под прозореца.

Бяха си събули обувките. Бяха си затворили очите. Седяха, обърнати с лице един срещу друг. И притискаха едно в друго ходилата си.

Всеки от тях беше обхванал глезените си и по този начин бе замръзнал във формата на триъгълник.

Изкашлях се…

Двамата се изтърколиха на пода. Паднаха на ръце и на колене и останаха в това положение: задниците им — високо във въздуха, носовете им — ниско до пода.

Очакваха да ги убия.

— Извинете — продумах аз смаян.

— Не казвайте — започна да се моли единият с треперещ глас. — Моля ви, моля ви, не казвайте.

— Какво да не казвам?

— Каквото видяхте!

— Нищо не съм видял!

— Ако кажете — той допря бузата си до пода и ме погледна умолително, — ако кажете, ще умрем на у-уууката!

— Слушайте, приятели — рекох аз, — може би съм влязъл твърде рано или твърде късно, но пак ви казвам, не съм видял нищо, което да споменавам на когото и да е. Моля ви, станете.

Те станаха, без да отместват поглед от мен. Трепереха и се свиваха. Накрая успях да ги убедя, че никога няма да кажа какво съм видял.

Това, което видях, беше, разбира се, бокононисткият ритуал боко-мару, който ти дава възможност да почувстваш душата на другия.

Ние, бокононистите, вярваме, че не е възможно да допреш ходилата си до ходилата на друг човек (естествено, ако краката ви са чисти и поддържани) — и да не почувствате и двамата любов един към друг.

За основа на тази церемония служат следните стихове от „Калипсо“:

Ще докоснем краката си, да,

каквото и да ни струва това.

И ще се обичаме, да,

както обичаме нашата майка земя.