Кърт Вонегът
Котешка люлка (6)

6. Бой на буболечки

Нют бе продължил писмото на следващата сутрин. Ето как:

„Продължавам, отпочинал и свеж след осем часа сън. В общежитието сега е много тихо. Всички са на лекции, само аз не. Аз съм човек с привилегии. Вече няма нужда да ходя на лекции — изключиха ме миналата седмица. Бях първи курс медицина. Прави бяха да ме изхвърлят. От мен лекар нямаше да стане.

Като свърша писмото, смятам да ида на кино. Или ако е хубаво времето, ще се разходя до скалите. Скалите са нещо великолепно. Тази година две момичета скочиха от тях в пропастта. Скочили, като се държали за ръце. Защото не ги приели в клуба, в който те искали да влязат. Искали да влязат в «Три-Делта».

Но да се върнем към 6 август 1945 година. Сестра ми Анджела много пъти ми е казвала, че дълбоко съм наскърбил баща си, защото не съм се зарадвал на котешката люлка и не съм останал на килима да го слушам да ми пее. Може и да е истина, но не вярвам да съм го наскърбил кой знае колко. Той беше едно от най-ненаранимите същества, които някога са живели на тоя свят. Хората не можеха да го засегнат, защото не го интересуваха. Спомням си, че веднъж, една година преди да умре, се опитах да го накарам да ми каже нещо за мама. Нищо не можа да си спомни.

Не сте ли чували известната история за закуската в деня, в който баща ми и майка ми заминавали за Швеция, за да получат Нобеловата награда? Навремето я беше публикувал «Сатърди Ивнинг Поуст». Мама приготвила богата закуска. А когато раздигала масата, намерила до чашата на татко една монета от двайсет и пет цента, една от десет и три пенита, баща ми й оставил бакшиш.

След като така лошо огорчих баща си — ако наистина съм го огорчил, аз избягах на двора. Тичах напосоки, докато не се натъкнах на Франк, който клечеше под един голям храст. Тогава Франк бе на дванайсет години. Никак не се учудих, че го виждам там. Под тоя храст той прекарваше повече от времето си през лятото. Като куче: ще изрови дупка в хладната земя около корените. И всеки път взимаше със себе си различни неща. Веднъж мръсната книга, друг път — шише със сос. В деня, в който хвърлиха бомбата, Франк беше взел лъжица и буркан. С лъжицата натикваше разни буболечки в буркана и ги караше да се бият.

Това беше толкова интересно, че аз веднага престанах да плача и изобщо забравих стареца. Не мога да си спомня всички гадини, които Франк беше вкарал тогава в буркана. Но след като отидох при него, си спомням, че накарахме един бръмбар рогач да се бие със сто червени мравки, една стоножка — с три паяка, червени мравки — с черни мравки. Те не щат да се бият, освен ако не тръскаш буркана от време на време. И Франк правеше тъкмо това — тръскаше ли, тръскаше.

След малко Анджела дойде да ме търси. Тя повдигна клонките на храста и каза: «Значи тук сте били!» Запита Франк какво прави и той каза: «Експериментирам.» Така отговаряше всеки път, когато го питах какво прави. Винаги казваше: «Експериментирам.»

Тогава Анджела беше на двайсет и две. Тя фактически стана глава на семейството още когато беше шестнайсетгодишна, откак майка ни умря, откак съм се родил. Обичаше да казва, че има три деца: мене, татко и Франк. И не преувеличаваше. Спомням си как през зимата, рано сутрин, ни строяваше в антрето — Франк, татко и мене, закопчаваше ни палтата и ни загръщаше по един и същи начин и тримата. За нея ние не се различавахме много — само дето аз ходех на забавачница, Франк в прогимназията, а татко — в лабораторията, където работеше върху атомната бомба. Помня как една сутрин отоплението у нас беше отишло по дяволите, тръбите бяха замръзнали, а колата не искаше да запали. Седяхме в колата и Анджела натискаше стартера, докато акумулаторът съвсем издъхна. Тогава баща ни проговори. Знаете ли какво ни каза? Каза: «Питам се дали костенурките…» «Какво костенурките», запита Анджела. «Дали когато си скриват главата в черупката, гръбнакът им се огъва или свива?»

Анджела е, между другото, една от невъзпетите героини на атомната бомба и тази история с костенурките като че ли не е известна. Може да Ви влезе в работа. Татко толкова се заинтересува от костенурките, че заряза атомната бомба. Накрая някакви хора от «Проекта Манхатън» дойдоха у нас да питат Анджела какво да правят и Анджела им каза да махнат костенурките, и една нощ те влязоха в лабораторията му и откраднаха костенурките и аквариума. Татко не каза нито дума. Просто като отишъл на другата сутрин в лабораторията, започнал да търси нещо, с което да си играе и за което да мисли, а всичко наоколо, с което можел да си играе и за което можел да мисли, било свързано с бомбата.

Анджела ме измъкна изпод храста и ме попита какво е станало между мен и баща ми. Аз само повтарях колко той е грозен и как го мразя, а тя ми зашлеви шамар. «Как смееш да говориш така за баща си? — викна тя. — Той е един от най-великите хора на света! Днес той спечели войната! Разбираш ли? Спечели войната!» — и ме плесна още веднъж.

Не се сърдя на Анджела: татко бе всичко, което тя имаше. Нямаше си гадже. Нямаше приятели. Имаше само едно хоби — да свири на кларнет.

Пак й казах, че мразя баща си. Пак плесница. Тогава Франк изпълзя изпод храста и я смушка с юмрук в корема. Ужасно я заболя. Тя падна и почна да се гърчи. Когато успя да си поеме дъх, започна да крещи пронизително: викаше баща ни.

— Няма да дойде — присмя й се Франк.

Той беше прав. Татко си подаде главата през прозореца, погледна как Анджела и аз се търкаляме по тревата и ревем и как Франк стои изправен над нас и се смее. След това се скри и изобщо не ни попита какво е станало. Хората не бяха негова специалност.

Дали ще Ви влезе в работа моят разказ? Ще Ви послужи ли за книгата? Всъщност Вие ми вързахте ръцете, защото искате да се придържам строго към спомените си от деня на бомбата. Иначе има и други интересни истории около бомбата и баща ни. Но са от друго време. Знаете ли например какво станало, когато за пръв път изпитвали бомбата в Аламогордо? Когато онова чудо експлодирало и всички се уверили, че с една бомба Америка може да затрие цял град, един от учениците се обърнал към татко и казал: «Днес науката позна греха.» А знаете ли какво отвърнал баща ни? Той попитал:

— Какво е грях?

С най-добри пожелания:

Нютън Хоуникър“