Кърт Вонегът
Котешка люлка (85)

85. Купища фома

Слугите на Франк внесоха газени лампи, казаха ни, че токът в Сан Лоренсо често спира, така че не бива да се тревожим. Трудно ми беше да не се тревожа, като си спомнях думите на Франк за съдбата.

Той ме бе накарал да се почувствам като добиче, карано на заколение в чикагската кланица.

Спомних си каменния ангел в Айлиъм.

Слушах как навън войниците работят. Звънтене, чукане… Някой мърмореше.

Не можах да се заставя да внимавам какво говореха Анджела и Нют, въпреки че те започнаха да си припомнят нещо много интересно: разказваха ми, че баща им си имал близнак. Те не го познавали, никога не го били виждали. Казвал се Рудолф. Последното, което чули за него, било, че правел музикални кутийки в Цюрих, Швейцария.

— Татко почти не го споменаваше — каза Анджела.

— Татко почти никого не споменаваше — вметна Нют.

Старецът имал и сестра — осведомиха ме те. Казвала се Селия. Развъждала гигантски шнауцери^[1] в Шелтън Айлънд в Ню Йорк.

— За Коледа винаги ни праща картички — каза Анджела.

— На които има по едно огромно куче — добави Нют.

— Интересно колко различни могат да бъдат хората от едно семейство — каза замислено Анджела.

— Вярно и добре казано — съгласих се аз. Извиних се, оттеглих се и попитах Стенли, домоуправителя, дали случайно няма екземпляр от „Книгите на Боконон“ вкъщи.

Стенли се престори, че не знае за какво става дума. След това измърмори, че „Книгите на Боконон“ са мръсотия. След това взе да твърди, че всеки, който ги чете, трябва да умре на куката. И накрая ми донесе един екземпляр — взел го от нощната масичка на Франк.

Книгата беше тежка, горе-долу колкото голям речник. Беше ръкопис. Замъкнах я в моята стая, до леглото с дюшек върху гол камък.

Тъй като в книгата нямаше никакъв индекс, трудно ми беше да намеря нещо за за-ма-ки-бо; търсих без успех цялата нощ.

Научих някои неща, но те не можаха да ми помогнат. Научих например нещо за бокононистката космогония: че Слънцето — Борасиси — държало Луната — Пабу — в прегръдките си и се надявало, че Пабу ще му роди огнено дете.

Но бедната Пабу раждала студени деца, които не горели, и Борасиси ги захвърлял с отвращение. Така се образували планетите, които обикаляли около ужасния си баща на безопасно разстояние.

След това Борасиси захвърлил и самата Пабу и тя отишла да живее с любимата си дъщеря Земята. Пабу обичала Земята най-много, тъй като на Земята имало хора, хората гледали Пабу и я обичали, и й съчувствали.

И какво казва Боконон за създадената от него космогония?

„Фома! Лъжи! — пише той. — Купища фома.“