Кърт Вонегът
Котешка люлка (87)

87. Моят фасон

Сега две думи за Франк Хоуникър: имаше лице на изпосталяло от глад дете и говореше объркано и сякаш уплашено. В казармата съм чувал да казват за някого: говори като че ли със задника си. Е, и генерал Хоуникър беше такъв. Бедният Франк! Той почти нямаше опит в общуването — нали беше прекарал детството си, без да споделя нищо с никого, този таен агент Х-9!

Сега, като смяташе, че гласът му звучи сърдечно и убедително, той ми говореше с простонародни изрази като „Харесвам фасона ви“ и „Дайте да си говорим като мъж с мъж, без всякакви там тинтири-минтири“.

След това ме повлече, както се изрази, „към бърлогата си“, за да сме си поговорели там „право куме, та в очи и да става каквото ще“.

И така, слязохме по стъпалата, издълбани в скалата, и стигнахме до естествена пещера зад водопада. В пещерата имаше няколко чертожни дъски, три нетапицирани стола и библиотека с книги по архитектура, книги на френски, немски, финландски, италиански, английски.

Всичко беше залято от електрическа светлина. Лампичките пулсираха в такт с пъхтенето на генератора.

Най-поразителното нещо в пещерата бяха картините, нарисувани по стените, нарисувани с храбростта на дете и оцветени с чистите цветове на глината, земята и въглищата, като рисунките на първите хора. Нямаше нужда да питам Франк колко стари бяха рисунките; успях да определя откога датират според изображението. На рисунките не бяха изобразени нито мамути, нито острозъби тигри, нито пещерни мечки.

На рисунките, на всички до една, беше изобразена Мона Амонс Монсано като момиченце.

— Тук… тук е работил бащата на Мона, така ли? — запитах аз.

— Правилно. Той беше финландец. Той е проектирал „Дома на надеждата и милосърдието в джунглата“.

— Знам.

— Но не ви доведох тук, за да говорим за него.

— За кого, за баща ви ли?

— За вас. — Франк сложи ръка върху рамото ми и ме погледна в очите. Резултатът беше ужасяващ. Франк искаше да ми засвидетелства другарството си, а ми напомни зловеща малка кукумявка, ослепена от светлината, кацнала на висок бял стълб.

— Може би ще ми кажете все пак?

— Няма смисъл да се увърта — съгласи се той. — Ако ми е позволено да кажа, аз съм доста добър психолог и харесвам фасона ви.

— Благодаря.

— Мисля, че добре ще се разберем.

— Не се съмнявам.

— Имаме много допирни точки.

Зарадвах се, когато Франк смъкна ръката си от рамото ми.

Той сплете пръстите на ръцете си, както се зацепват зъбни колела. Предполагам, че с едната си ръка искаше да изобрази себе си, а с другата — мене.

— Ние сме нужни един на друг. — Той раздвижи сплетените си пръсти, за да покаже как си пасват.

Мълчахме известно време.

— Разбирате ли ме? — попита Франк накрая.

— Вие и аз ще правим нещо заедно, така ли?

— Правилно! — Франк плесна с ръце. — Вие сте светски човек, свикнали сте да се срещате с хора; аз съм технически ум, свикнал съм да движа нещата зад кулисите.

— Откъде знаете какъв съм? Ние кажи-речи преди малко се срещнахме.

— По дрехите ви, по начина на говорене. — Той отново сложи ръка на рамото ми. — Харесва ми фасонът ви.

— Вече ми го казахте.

Франк лудо желаеше аз да довърша мисълта му и да го направя ентусиазирано, но аз все още не бях наясно.

— Трябва ли да разбирам, че… че вие ми предлагате някаква длъжност тук, в Сан Лоренсо?

Той плесна с ръце. Беше очарован.

— Правилно! Какво ще кажете за сто хиляди долара годишно?

— Мили боже! — викнах аз. — И какво ще трябва да правя?

— Фактически нищо. А ще пиете от златни чаши всяка вечер и ще ядете от златни чинии, и ще имате собствен дворец.

— Но що за длъжност е това?

— Президент на република Сан Лоренсо.