Кърт Вонегът
Котешка люлка (81)

81. Страст за сина на кондуктора

Не можех да си представя какво щеше да излезе от свиренето на Анджела. И никой не можеше да си го представи.

Очаквах някаква патологична история, но не бях предвидил дълбочината, отчаянието и почти непоносимата красота на болестта.

Анджела навлажни и затопли мундщука, но не засвири веднага. С втренчен поглед тя държеше инструмента и пръстите й безцеремонно играеха по немите клавиши.

Чаках с известна тревога и си спомнях какво ми беше казал Марвин Брийд: че единственото й спасение от страшния живот с баща й било да се затвори в стаята си, да заключи вратата и да свири, като приглася на грамофонните плочи.

Нют постави голяма дългосвиреща плоча на грамофона в стаята току до терасата. Обложката на плочата връчи на мен.

Плочата се казваше „Веселба за пиано“, пиеса за соло пиано от Мийд Лъкс Луис.

И тъй като Анджела, за да потъне още по-дълбоко в своя унес, остави Луис сам да изсвири първата песен, прочетох бележките върху плика.

„Роден в Луисвил, Кентъки, в 1905 г., четях аз, Луис не се насочва към музиката, докато не навършва 16 години. Инструментът, който баща му му поверява тогава, е цигулката. Години по-късно младият Луис случайно чува Джими Янси^[1] да свири на пиано. «Това, спомня си Луис, беше Музиката.» Скоро Луис започва да се учи да свири в стила буги-вуги, поглъщайки колкото може повече от Янси, който остава за него близък приятел и идол до самата си смърт. Тъй като бащата на Луис е кондуктор, семейството на Луис живее близо до железопътна станция. Ритъмът на минаващите влакове скоро става част от живота на младия Луис и той композира своето «соло в стил буги-вуги», което сега е класика в своя жанр и е известно като «трака-трака, вагончета».“

Престанах да чета и погледнах: първата песен бе свършила. Иглата на грамофона бавно стържеше по паузата преди втората песен. Прочетох заглавието на втората песен: „Драконът“.

Мийд Лъкс Луис изсвири първите четири такта — и тогава встъпи Анджела Хоуникър.

Очите й бяха затворени.

Бях като ударен от гръм.

Тя беше великолепна.

Импровизираше върху музиката на сина на кондуктора; почваше от светла лирика и свършваше с крещящ разврат, минаваше през острия писък на изплашено дете и стигаше до хероиновия кошмар.

Нейните глисанди говореха за рая и за ада, и за всичко, което се намираше помежду им.

За да свири така, тази жена вероятно беше или шизофреничка, или обладана от сатаната.

Косата ми се изправи. Все едно, че бях видял Анджела да се търкаля по пода с пяна на уста и да говори вавилонски.

Когато музиката свърши, аз изкрещях към Джулиън Касъл, който като мен стоеше вцепенен:

— Мили Боже! Можеш ли изобщо да разбереш живота?

— Хич не се и опитвайте — отвърна ми той. — Преструвайте се, че разбирате, това е.

— Много добър… много добър съвет — възбудата ми изведнъж премина.

Касъл издекламира още едно стихотворение:

Тигърът трябва да ловува,

птиците — да летят,

а човекът да седи и да пита:

„Защо, защо, защо?“

Но време е тигрите да спят,

птиците да кацнат,

а човекът да твърди,

че всичко е разбрал.

— Това откъде е?

— Откъде може да бъде? От „Книгите на Боконон“, разбира се.

— Много ми се иска да ги прочета.

— Трудно се намират. Не са печатани. Написани са на ръка. Освен това никой екземпляр не е пълен, тъй като Боконон прибавя нови неща всеки ден.

Малкият Нют изпръхтя.

— Религия!

— Моля? — запита Касъл.

— Да виждате котката? — отвърна Нют. — Да виждате люлката?