Кърт Вонегът
Котешка люлка (40)

40. Дом на надеждата и милосърдието

Случи се — „речено било да се случи“, би казал Боконон, — че едно списание ме командирова в Сан Лоренсо. Материалът, който ми искаха, нямаше да бъде за „Папа“ Монсано или Франк. Трябваше да пиша за Джулиън Касъл, американски милионер, търговец на захар, който на четирийсет години последвал примера на д-р Алберт Швайцер и основал безплатна болница в джунглата, посвещавайки живота си на нещастниците от друга раса.

Болницата на Касъл се наричаше „Дом на надеждата и милосърдието в джунглата“. Джунглата пък се намираше в Сан Лоренсо, между дивите кафеени дървета по северния склон на планината Маккейб.

Когато пристигнах в Сан Лоренсо, Джулиън Касъл беше на шейсет години.

Двайсет години той беше живял абсолютно безкористно.

В дните, когато още бе егоист, той бе също толкова известен на редовните читатели на вестници, колкото Томи Манвил, Адолф Хитлер, Бенито Мусолини и Барбара Хътън. Беше си създал име на развратник, алкохолик, безразсъден шофьор и кръшкач от военна служба. Притежаваше замайващия талант да пилее милиони, без да облагодетелства човечеството с нещо друго освен с огорчения.

Беше се женил пет пъти, но имаше само един син.

И този единствен син, Филип Касъл, бе собственик и директор на хотела, в който възнамерявах да отседна. Хотелът се наричаше „Каса Мона“ на името на Мона Амонс Монсано, русата негърка от корицата на притурката на „Сънди Таймс“. „Каса Мона“ беше съвсем нов хотел: една от трите нови сгради, които се виждаха зад Мона на корицата на притурката.

И макар никакъв ласкав бриз да не ме тласкаше към Сан Лоренсо, натам аз бях тласкан на крилете на любовта. Фата Моргана, миражът на любовта ми към Мона Амонс Монсано, бе станала огромна сила в моя безсмислен живот. Въобразявах си, че тя може да ме направи по-щастлив, отколкото всички жени, успели да ме ощастливят до този момент.