Кърт Вонегът
Котешка люлка (104)

104. Сулфатиацол

Моята божествена Мона не се доближи до мен, нито пък с погледи, изпълнени с притома, ме насърчи да се доближа до нея. Тя пое ролята на домакиня и започна да представя Анджела и малкия Нют на хората от Сан Лоренсо.

Сега, когато се опитвам да си обясня ролята на това момиче — като си спомням колко равнодушна остана тя, когато „Папа“ припадна и когато се сгодихме, — аз ту я въздигам до небето, ту я сривам със земята.

Беше ли тя висшата форма на женската душа? Или беше само упоена, студенокръвна риба, която познаваше единствено ксилофона, култа към красотата и боко-мару?

Никога няма да разбера това.

Боконон ни учи:

Влюбеният е лъжец —

лъже себе си.

А които говорят истината,

не познават пък любовта,

свити в черупките си като стриди.

Така че друг избор нямам. Длъжен съм да си спомням Мона само като божествена.

— Кажете ми — попитах аз младия Касъл в Деня на стоте мъченици за демокрацията — говорили ли сте днес със своя почитател Х. Лоуи Кросби?

— Понеже ме видя в костюм, с обувки и с връзка, той изобщо не ме позна — отвърна младият Касъл. — Вече водихме много приятен разговор за велосипедите. Може и пак да разговаряме.

Открих, че намерението на Кросби да произвежда велосипеди в Сан Лоренсо вече не ми се вижда толкова странно. Като носител на изпълнителната власт на острова аз много исках да имаме фабрика за велосипеди. Внезапно почувствах уважение към личността и способностите на Х. Лоуи Кросби.

— Как според вас ще възприемат хората на Сан Лоренсо индустриализацията? — запитах аз Касъл-баща и Касъл-син.

— Хората в Сан Лоренсо — отвърна бащата — се интересуват само от три неща: риболов, секс и бокононизъм.

— И според вас не биха се интересували от прогреса, така ли?

— Те вече познават някои страни на прогреса. От тях само една ги интересува истински.

— Така ли? Коя?

— Електрическата китара.

Извиних се и се приближих до Хейзъл и мъжа й.

С тях беше и Франк Хоуникър, който им обясняваше кой е Боконон и срещу какво се бори.

— Бори се срещу науката.

— Как може нормален човек да е против науката? — запита Кросби.

— Ако не беше пеницилинът, досега да съм умряла — заяви Хейзъл. — И майка ми също.

— На колко години е майка ти? — запитах.

— На сто и шест. Не е ли фантастично?

— Разбира се — съгласих се аз.

— Щях да бъда и вдовица, ако не беше лекарството, дето го дадоха на мъжа ми последния път — заяви Хейзъл. Тя обаче беше забравила кое е лекарството и се обърна към мъжа си: — Мили, как беше името на онова нещо, дето ти спаси живота последния път?

— Сулфатиацол.

А аз направих грешката да взема от един поднос сандвич с месо от албатрос.