Кърт Вонегът
Котешка люлка (42)

42. Велосипеди за Афганистан

В задната част на самолета имаше малък бар и аз се оттеглих там да изпия нещо. Именно там се срещнах с други съотечественици, Х. Лоуи Кросби от Ейвънстън, Илинойс, и жена му Хейзъл.

И двамата гонеха петдесетте, и двамата бяха дебели. Говореха носово. Кросби ми каза, че притежавал фабрика за велосипеди в Чикаго и че нищо освен неблагодарност не виждал от своите работници. Сега възнамеряваше да премести фабриката си в благодарната република Сан Лоренсо.

— Добре ли познавате Сан Лоренсо? — запитах аз.

— Сега отивам за пръв път, но това, което чувам, смятам, че ще ми хареса — отвърна Х. Лоуи Кросби. — Там поне хората са дисциплинирани. На тях може и да се разчита. Правителството им не ги насърчава да се правят на оригинални.

— Моля?

— Какво ще ми се молиш! В Чикаго ние вече не произвеждаме велосипеди, а се занимаваме с човешките отношения. Тези дебелоглавци само си клатят краката и се опитват да измислят начин всички да бъдели доволни. Каквото и да стане, не можеш да уволниш никого: ако някой случайно се сбърка и произведе велосипед, профсъюзът ни обвинява, че сме жестоки и се отнасяме нечовешки с работниците, и правителството конфискува велосипедите за несъбрани данъци и ги изпраща на слепите в Афганистан.

— И смятате, че в Сан Лоренсо положението ще бъде по-добро?

— Да пукна, ако не е така. Хората там са бедни, наплашени и невежи, така че поне разум в главата си имат.

Кросби ме запита как се казвам и къде работя. Осведомих го и жена му каза, че моето име е типично за Индиана. Тя също била от Индиана.

— Значи сте хужър^[1]? — запита ме тя.

Признах си.

— И аз — изграка тя. — Няма защо да се срамуваме.

— Аз не се срамувам — възразих. — И не знам някой да се срамува, че е хужър.

— Хужъри можеш да срещнеш навсякъде. Лоуи и аз два пъти сме правили околосветски пътешествия и навсякъде имаше по някой хужър, който да движи нещата.

— Това да се чува.

— Познавате ли директора на новия хотел в Истанбул?

— Не.

— И той е хужър. Ами военния… как се казваше… в Токио.

— Аташе — уточни съпругът й.

— И той е хужър — рече Хейзъл. — Ами новия посланик в Югославия…

— И той ли? — попитах.

— Не само той, но и холивудският редактор на „Лайф“, и този в Чили…

— Също хужъри?

— Където и да идеш, някой хужър е оставил следи зад себе си — каза тя.

— Този, който написа „Бен Хур“ — също.

— И Джеймс Уиткъм Райли^[2].

— И вие ли сте от Индиана? — запитах мъжа й.

— Не. Аз съм дете на прерията. „Земята на Линкълн“, както й викат.

— Ако за това става въпрос — каза Хейзъл тържествуващо, — Линкълн също е хужър. Израснал е в Спенсър^[3].

— Разбира се — потвърдих аз.

— Не знам какво особено има в хужърите, но има нещо — рече Хейзъл. — Ако някой рече да прави списък на всички хужъри, които са станали големи хора, сам ще се учуди.

— Точно така — потвърдих аз.

Тя здраво ме хвана за ръката.

— Ние, хужърите, трябва да се държим здраво.

— Правилно.

— Наричайте ме „маме“.

— Какво?!

— Винаги, когато срещна някой млад хужър, му казвам: „Наричайте ме «маме».“

— Аха.

— Хайде да чуя как го казвате.

— Маме.

Тя се усмихна и пусна ръката ми. Сякаш, когато я бях нарекъл „маме“, стрелката на някакъв часовников механизъм бе извършила пълен кръг и цикълът се бе затворил. Сега Хейзъл пренавиваше механизма за следващия хужър.

Манията на Хейзъл да обединява всички хужъри по света е христоматиен пример за фалшив карас, за привидна близост, която е безсмислена и господ Боконон я нарича „гранфалон“. Други примери за гранфалон са разните му там партии. „Дъщерите на американската революция“^[4], „Дженеръл Електрик“, Международната организация на ергените и нациите — всяка нация всякога и навсякъде е гранфалон.

Или както ни учи да пеем Боконон:

Искаш ли да разбереш какво е гранфалон —

раздели обвивката на детския балон.