Кърт Вонегът
Котешка люлка (10)

10. Таен агент Х-9

Д-р Брийд ми определи среща рано сутринта на следващия ден. Предупреди ме, че ще ме вземе от хотела на път за работа, това опростявало нещата, тъй като лабораторията била строго охранявана.

И тъй, аз трябваше да измисля как да прекарам вечерта в Айлиъм. И без това бях отседнал в хотел „Дел Прадо“, средището на нощния живот в града. В бара на хотела „Кейп Код“ се събираха всички проститутки.

Случи се — беше писано да се случи, както би казал Боконон, — че проститутката, която седна до мен на бара, и барманът, който ми подаде питието, бяха съученици от гимназията с Франклин Хоуникър, мъчителя на буболечките, средното дете в семейството, изчезналия син.

Проститутката, която каза, че се наричала Сандра, ми предложи удоволствия, недостижими извън „Плас Пигал“ и Порт Саид. Казах, че ми е безразлично, и тя беше достатъчно умна да ми отговори, че и на нея й е безразлично. Както после се разбра, и двамата бяхме надценили апатията си, но не кой знае колко много.

Преди обаче да премерим страстта си, говорихме за Франк Хоуникър и за стареца, и малко за Ейса Брийд, и за металургичната компания, и за папата, и за контрола върху раждаемостта, и за Хитлер, и за евреите. Говорихме за мошениците. Говорихме за истината. Говорихме за гангстерите. Говорихме за търговията. Говорихме как свестни бедни хора отиват на електрическия стол и как богатските копелета не отиват. Говорихме за религиозните хора с перверзни наклонности. Говорихме за много неща.

Напихме се.

Барманът беше много мил към Сандра. Той я харесваше. Той я уважаваше. Каза ми, че в гимназията Сандра била председателка на училищния Комитет за цветовете. Всеки клас, обясни той, трябвало да си избере цвят за значка, която учениците с гордост ще носят още от първата година.

— Вие какви цветове избрахте? — попитах аз.

— Оранжево и черно.

— Хубави цветове.

— Вярно.

— Франклин Хоуникър беше ли в комитета?

— Той не беше никъде — отвърна презрително Сандра. — Нито в някакъв комитет, нито в някакъв отбор, нито бе излизал някога с момиче. Дори ми се струва, че никога не е говорил с момиче. Викахме му „Таен агент Х-9“.

— Х-9?

— Ами… той винаги се държеше така, сякаш е спрял по пътя си от едно тайно място към друго, две свестни приказки на кръст не можеше да каже.

— А може наистина да е имал богат личен живот.

— Тц.

— Тц — подкрепи я барманът. — Той беше от ония момчета, дето правят модели за самолети и винаги бързат за някъде.