Кърт Вонегът
Котешка люлка (19)

19. Стига вече кал

— Искате да кажете — попитах аз д-р Брийд, — че в лабораторията никой не нарежда какво да се върши? Никой даже не предлага върху какво да се работи?

— Напротив, предложенията просто валят, но не е в характера на учените, които работят чиста наука, да им обръщат внимание. Те си имат собствени проекти, а на нас тъкмо това ни трябва.

— Имало ли е случай някой да се е опитвал да дава идеи на д-р Хоуникър?

— Разбира се. Особено военните генерали и адмирали. Те го смятаха за някакъв вълшебник, който с един замах може да направи Америка непобедима. Носеха му какви ли не смахнати проекти, пък и още носят. Единствената грешка в техните проекти е, че при сегашното състояние на науката те са неприложими. Дори от учени с име и ранг като д-р Хоуникър се очаква да попълват само малките празнини. Спомням си как малко преди Филикс да умре, един генерал от морската пехота го преследваше. Искаше Филикс да направи нещо с калта.

— С калта ли?

— Морските пехотинци, след като вече двеста години се въргалят в кал, изведнъж решиха, че някой трябва да им помогне. Генералите, както и този генерал, решили, че прогресът трябва да се изрази в това морските пехотинци вече да не се сражават в кал.

— Но какво са искали?

— Да няма вече кал. Никъде — никаква кал.

Започнах да теоретизирам.

— Може би с планини от някакъв химикал или с някакви огромни машини…

— Генералът искаше Филикс да измисли някаква таблетка или някакъв инструмент. Била им омръзнала не само калта, омръзнало им било и да влачат тежката екипировка. Искаха да имат нещо мъничко.

— Какво каза д-р Хоуникър?

— Закачливо, както си му беше обичаят, Филикс каза, че може би някъде съществува някакво зрънце, нещо съвсем микроскопично, което може да превърне безкрайни пространства от тиня, кал, блата, ручеи и подвижни пясъци в маса, твърда като това бюро.

Д-р Брийд удари по бюрото с юмрук. Ръката му беше осеяна с кафяви старчески петна. Бюрото беше извито във формата на бъбрек, от морскозелена стомана.

— Един-единствен морски пехотинец би могъл да носи вещество, което да е достатъчно да освободи цяла бронирана дивизия, заседнала в блато. Филикс дори каза, че това вещество може да бъде толкова малко, че човек да го носи под нокътя на кутрето си и пак да е достатъчно.

— Невъзможно!

— За вас невъзможно, за мен невъзможно — за всеки би било невъзможно. — Но за Филикс, който винаги вършеше нещата като на шега, то бе напълно възможно. Чудото на Филикс — и аз искрено се надявам, че ще го споменете в книгите си — се състоеше в това, че той винаги подхождаше към старите загадки така, сякаш са нещо ново.

— Сега се чувствам като Франсин Пейфко — казах аз. — И като всичките там машинописки. Дори самият д-р Хоуникър не би бил в състояние да ми обясни как нещо, пъхнато под нокътя на кутрето, ще превърне едно блато в солидна като бюрото ви маса.

— Казах ви вече как добре обясняваше Филикс.

— Дори така да е…

— Той успя да го обясни на мен — каза д-р Брийд. — Сигурен съм, че аз пък ще съумея да го обясня на вас. Проблемът е да измъкнем войниците от калта, нали?

— Да.

— Така. Сега слушайте внимателно. Почваме.